Майте Каранса
Отровни думи (14)

13. Салвадор Лосано

Краката сами го поведоха към жилището на Хесус Лопес. Не го беше замислял предварително, реши да намине просто от любопитство, защото от дни не го е правил, а му се искаше да остави на Суреда делото актуализирано с най-нови данни. Само си търсеше оправдание, от гузна съвест. Влиза в бара на ъгъла, където Хесус закусва всяка сутрин. Келнерът, с бяла риза и черна лентичка на врата, от старата школа, има неблагоразумието да е фен на „Бетис“^[1], винаги готов да подеме яростен спор на футболни теми, но тези неща не са важни за полицаите, те са длъжни да оставят настрана личните си пристрастия. Поздрави го и с охота го осведоми за всичко, което знаеше. Обясни му, че Хесус Лопес си бил намерил някаква работа и сега изглеждал по-добре. Една вечер дори го видял с момиче.

— Момиче ли? — изненадва се Лосано и едва не се задавя с кафето си. — И как изглеждаше?

Описанието обаче го разочарова.

— Бомбастично! Страхотно маце, мулатка. Хей там, на онази маса седнаха, плътно един до друг, забавляваха се и се смееха, разглеждаха някакви книги и снимки от художници, от онези откачените, дето рисуват жените като делви.

На Лосано му се свива стомахът. „Поредната жертва“ — мисли си той. И благодари на мъжа от бара за любезността. Веднъж, преди години, го беше помолил приятелски да го държи в течение относно племенника му Хесус. Излъга го, твърдейки, че е негов чичо, роднина, разтревожен за момчето, което поради затворения си и необщителен характер, нищо не споделяло с близките си, и те се тревожели за здравето му, твърде крехко, и били сериозно загрижени, че живеел много уединено. Не бе истина, но звучеше правдоподобно. Хесус е болезнено слаб, със сенки под очите и плешив, косата му опада на кичури. Жална картинка е да го гледа човек откъм тила с тези олисели петна и корички на темето, които приличат на краста. Затова барманът не може да се начуди как е способен да разсмее едно младо момиче. Но Хесус Лопес е стара лисица и въпреки прогресивно оредяващата си коса, знае как да задейства пружините на неуверените тийнейджърки, за да ги спечели. Лосано става, плаща си кафето и излиза на улицата, отвратен от новото разкритие. И в момента, в който е вече навън, започва да ръми. Тъкмо решава да се откаже, и да прекрати разследванията си, вижда прашния ситроен Пикасо да минава по улица „Урхел“ нагоре към паркинга. Няма съмнение, това е колата на Хесус Лопес. Изчаква под един балкон, преструвайки се, че зяпа във витрината на магазина за мебели от светло дърво и го вижда как се отдалечава от паркинга с кучето. Противен боксер! Така и не можа да разбере какво им харесват хората на тези кучета с гадни, провиснали и лигави муцуни. Хесус Лопес стъпва по-бодро, отколкото преди няколко месеца, но в облеклото не се забелязва кой знае какъв напредък. Носи прокъсани дънки и избеляла фланелка. Видът му е все така неугледен и смотан, чак да го ожали човек. Лосано го проследява с поглед. Онзи отключва външната врата и тръгва по тясното стълбище нагоре към ателието си, толкова миниатюрно, че човек може да развие клаустрофобия в него. След няколко минути лампата светва в стаята — единственото помещение с изглед към улицата. Лосано престава да гледа нагоре и продължава по пътя си към паркинга. „За щастие нямат навика да сменят персонала“ — мисли той, докато пъха банкнота в ръката на румънчето, негов стар познат. И веднага го пита дали напоследък Хесус Лопес излиза често с колата си и в кои часове на денонощието. Момчето му обяснява, че в последно време си е създал навика да излиза всяка сутрин с кучето.

— Знаеш ли дали ходят надалеч?

Момчето свива рамене.

— Бави се три-четири часа, понякога се връща късно вечерта.

Веднъж му обяснил, че има болен баща, в Молеруса, вече бил много възрастен и всеки момент го чакали да си отиде от този свят.

Лосано го потупва по рамото за благодарност и си тръгва.

Сега вече започва сериозно да вали и докато се колебае дали да се върне в бара, дали да спре такси, или да вземе метрото, мобилният му звъни и той отговаря тихо с прегракнал глас. Лядо е — много способно момче. Вече е претърсило къщата на Мартин Борас, както му бе поръчал.

— Бинго! — с голям ентусиазъм започва той.

За миг сърцето на Лосано спира.

— Намери ли я?

— Нашичкият е затънал до шията в лайна.

— Какво откри, казвай.

— Кока — пояснява Лядо. — И то в огромни количества, в мазето.

Лосано поема дъх, успокоен. Това вече го знае. На старите кримки им е известно, че типове от рода на Мартин Борас боравят с лесни пари и накрая винаги се издънват. Знаеше също и че няма да намерят в мазето тялото на Барбара Молина.

— Уведоми Службата за общественото здраве — лаконично нарежда той.

Още щом думите излизат от устата му, през ума му минава, че това, навярно, ще е последната заповед, която дава през живота си. Тъжен и неочакван финал, за който се бе оказал неподготвен.

— Нещо друго, шефе?

Лосано тъкмо се кани да каже не, че няма друго, но в главата му внезапно светва лампичка.

— Да. Почакай.

„Защо пък не? — пита се той. — Защо да не се възползва от властта над подчинените си?“

— Осведоми се за здравето на бащата на Хесус Лопес и провери дали в последно време самият Хесус е посещавал редовно близките си в Молеруса — добавя.

— Дадено, шефе — отговаря Лядо. Но едва ли ще съм готов с доклада до утре.

— Свържи се с колегите от Лерида, на една крачка са, да видим дали те няма да съдействат — подсказва му идея той.

— Добре, ще опитам, но стана късно.

Лосано знае, че е прав — наистина вече е късно — затова не възразява.

— Много добре, тогава предай рапорта на Суреда, когато си готов.

— Разбрано, шефе.

Лосано затваря, но в ума му се върти една дума. Лерида. Лерида. И внезапно си дава сметка какво е изрекъл току-що. На една крачка от Молеруса. Вали, но това не го вълнува. Потънал е в размисъл, а дъждът прояснява мислите му, изчиства ги от предразсъдъци и предубедени становища от миналото. Молеруса е на половин час от Лерида. Поема дълбоко дъх. Според собствените му показания Хесус Лопес е прекарал Страстната седмица в Барселона, в жилището в квартал „Лес Кортс“, а и съпругата му заяви, че не бил мърдал от къщи. Ами ако е ходил да види родителите си? Ами, ако са излъгали? Няма значение, че не намериха нито коси от момичето, нито следи, или каквото и да било подозрително в колата му. Хесус Лопес е изпечен лъжец, половината от живота си е бил потаен и скрит. Знае всякакви номера. Може да я е увил в одеяло. В кола, в която пътуват и деца, винаги се намира одеяло, с което да ги завият, ако им стане студено.

Ново позвъняване го откъсва от мислите му.

— Да?

Този път е Иса, телефонистката.

— Извинете, но излязохте толкова набързо, че не ви видях. Вече установихме на кого е номерът на момичето, което ви търси, докато бяхте на обяд. Регистриран е на някоя си Ева Караско. Да ви го продиктувам ли?

— Не, благодаря, имам го — отвръща Лосано изненадан, докато си поема дъх.

Прекалено много неща се струпаха. Прекалено много като за последен работен ден. Вероятно е някакъв неизследван и още недефиниран синдром. Би могъл да се нарече Tempus Fugit^[2], например. През последните четири години беше живял в пълен мрак, а сега, неочаквано отвсякъде нахлува светлина и всичко започва да се прояснява. И докато размишлява така, в далечината, откъм Бесус, блясва мълния, ярка и точно очертана, като мълниите, които рисуват в ръката на Зевс в анимациите на Уолт Дисни, любимите на неговия внук. Светкавицата пада близо до Саграда фамилия^[3]. След секунди еква гръм, последван от тътен на гръмотевица. Децата, излизащи от училището, се разбягват с писъци и бързат да се скрият под балконите на сушина, сложили ученическите си чанти над главите. Мигом след това от небето руква дъжд на студени едри капки.

Сякаш небесните сили се бяха наговорили с него.