Майте Каранса
Отровни думи (11)

10. Ева Караско

Ева стои пред вратата, притеснена. Отваря й Нурия Солис, в неугледен вид, по пижама и с набързо навлечен отгоре пеньоар. Има тъмни кръгове под очите, а косата й е разчорлена. През последните три години е посивяла преждевременно, макар едва ли изобщо си дава сметка за това. Има вид на човек, който не се поглежда в огледалото, все едно не живее на този свят. Прилича на терминално болна^[1].

— Ева! — възкликва тя, стъписана, широко отворила очи, сякаш не може да повярва, че я вижда пред себе си. И с пълно право, защото след шумната пресконференция, която Пепе Молина даде за Теле5, Ева не я бе посетила нито веднъж. Много пъти бе мислила да го стори. Често сутрин, ставайки от леглото, се заричаше днес да отиде да види майката на Барбара, но го отлагаше, все си намираше оправдание. Обаждане от приятелка, премиера на интересен филм, изпит. Веднъж, втори, трети път. И така вече три години.

Станала е истинска жена и Нурия Солис я оглежда от глава до пети. Изучава я с онзи интерес, с който човек изучава ръководство с инструкции за пускането на перална машина. Протяга ръка да я докосне и нежно прокарва длан по врата, по бузата. Задържа я върху бузата и бавно я гали.

— Ева! — прошепва тя развълнувана, готова да избухне в сълзи.

Ева, смутена, стиска папката си по английски и я притиска към гърдите си, сякаш да се защити. Плаши се, че присъствието й е предизвикало у майката на Барбара изблик на чувства, които заплашваха да се излеят неудържимо навън. И наистина Нурия Солис отпуска ръце, а очите й се напълват със сълзи. Тялото й се смалява, отпуска глава, хлътнала между раменете, разтърсвани от ридания — беззвучни, покъртителни, страшни. Осъзнава колко е пораснала Ева, закръглила се е, съзряла е. Очевидно само един поглед й е достатъчен, за да си представи каква би била Барбара сега, ако беше жива: като нея студентка в университета, с папка със записки от лекциите; момиче, което преди седмица си е направило изрусени кичури; което е останало да вечеря с приятелки в кебапчийницата на улица „Арибау“, а този уикенд ще отиде да гледа документален филм в кино „Верди“ със студент по промишлено инженерство; което се готви да прекара ваканцията си на гръцките острови с групата от Клуба на екскурзионистите, или се занимава с хлапетата от аптеката на улица „Дипутасион“.

Ева, объркана, затваря вратата зад себе си и прегръща майката на Барбара.

— Не плачи — прошепва й на ухото.

Молбата й е чисто егоистична, от корист, понеже не понася да гледа как някой плаче. Барбара също лесно се разплакваше. Ядосаше ли се, Барбара винаги свършваше с рев. „Харесва ми — признаваше си тя, — облекчава ме!“ Тъкмо обратното, на Ева й е много трудно да заплаче, затова не плака за Барбара и побесня от яд, че другите момичета от класа, които дори не бяха твърде близки с нея, се вживяха в ролята си и не спряха да леят крокодилски сълзи. Външно като че изобщо не й пукаше за Барбара. „Какъв човек си ти, бе! Сърце нямаш ли?“ — нахвърли й се Бернардо. А изобщо не беше така. Страдаше повече от Кармен, Мирея и Мерче взети заедно, макар че те привлякоха вниманието с изпълнението си на драматични актриси. Дори ги изтъпаниха на телевизионния екран, понеже журналистите умират да показват нещастни тийнейджърки, облени в сълзи и сополи. Разбира се, че страдаше. Всяка нощ страдаше за Барбара и си я представяше как умира по най-различни страховити начини. Виждаше я удавена, овъглена, накълцана на парчета. Изпитваше особено отвращение към всичко, което има нещо общо с кръвта. Ножове, триони, шила. Подсъзнанието й извикваше сцени в стил gore^[2] — вероятно ги беше виждала в някой филм или бе чела в пресата. Представяше си как агонизира дълго и мъчително и умира от жестока смърт. Какво можеше да се очаква от човек, оставил телефонната кабина във вид, говорещ, че е имало истинска касапница? Но не можа да заплаче нито веднъж — нито насаме, нито пред камерите. И сега не може да заплаче заедно с Нурия Солис и, понеже се държи и не се подава на унинието, на нея се пада да я утешава и да й шушне мили думи, да я накара да седне, да вземе ръката й в своята, мълчаливо да я подкрепи и да й вдъхне кураж, докато постепенно се успокои.

Близнаците се връщат от училище тихо и безшумно, с раници на гърба и с празен поглед. Много са пораснали, ако ги беше срещнала на улицата, нямаше да ги познае. На тънките им вратлета вече се е оформила адамовата ябълка и се мърда нагоре-надолу, когато й казват „здравей“. Толкова си приличат, че не знае кой е Ксави и кой е Гилермо. Не я заговарят, само я поздравяват и тръгват към стаята си. Ето, затова не ходи у тях, защото са тъжно и мрачно семейство, като семейство Монстър. Майката се е превърнала в сянка на жената, която беше някога. Преди беше хубава, млада и усмихната. Грешката й бе, че е свита и прекалено много се подчинява на мъжа си. Сега не прави и крачка без него, обезличила се е, станала е равнодушна и апатична жена.

Близнаците не вдигат никакъв шум, за да не смущават спокойствието, съвсем тихи са, все едно не съществуват. Затвориха вратата и черна дупка ги погълна. Плахи деца, не искат да създават проблеми.

Нурия Солис се успокоява.

— Извинявай. Съпругът ми още не се е върнал, сигурно щеше да се радва да те види и да те поздрави.

Ева кима с глава и същевременно съобразява: „Значи така, бащата на Барбара не е тук“.

Пепе Молина е друго нещо. Винаги е бил различен. Той вземаше решенията, той контролираше Барбара, той тропваше по масата, ако е необходимо. Барбара го обожаваше и се страхуваше от него. Сега се прави на силен, но в действителност е най-засегнатият. Пръв съумя да реагира; търси дъщеря си ден и нощ; не изгуби надежда; пръв отиде да разговаря с нея. Опитваше се да скрие страха си, с усмивка на лицето и с волята на онези, които никога не се предават. Разпита я за всички подробности в отношенията на Хесус и Барбара, и Ева нищо не му спести. Всичко си изпя, а той се държа на висота. Отиде в дома на Хесус и му смачка фасона. Искаше й се да го беше видяла. Как само се зарадва! Така му се падаше на този нарцистичен тип, гадно копеле, пъзльо! Беше достоен реванш. Бащата на Барбара раздаде правосъдие и от този ден към уважението, което изпитваше към него, се прибави и възхищение. Пепе Молина сложи Хесус на мястото му, въпреки че после полицията и съдиите не си свършиха работата. „Може би пердахът не беше много от полза — мисли си тя, — но е по-добре да счупиш главата на един глупак, отколкото да си седиш на дивана и да цивриш.“

— Как така се сети да дойдеш? — внезапно пита майката на Барбара. Ева се чувства ужасно. Иска й се да й сподели, че е чула гласа на дъщеря й, но не смее. Ами, ако се окаже фалшива тревога? Ако в действителност не е била Барбара? Ами, ако нещата се комплицират и не успеят да я намерят? Това можеше да я убие, на умиращия не се дават празни надежди.

— Минавах оттук на път за лекциите по английски и си помислих, че имам пет минутки свободни — лъже тя, без да й мигне окото.

Преди малко бе взела решение да не казва нищо на Нурия Солис. Не би могла да го асимилира, бе неспособна да мисли трезво, само щеше да развали всичко. Вече беше оплескала нещата и най-добре да си тръгва, отнасяйки тайната със себе си. Нурия Солис не е човекът, който й трябваше. Всъщност очакваше да завари бащата на Барбара, виж, на него можеше да се довери.

— И какво учиш? — пита Нурия Солис, без това реално да я интересува. Прави го от любезност, като по задължение, колкото да каже нещо.

— Журналистика — отвръща Ева плахо, обзета от страх майката да не се разплаче отново.

Журналистиката беше специалността, която искаше да следва и Барбара. Винаги си бяха говорили, че и двете харесват тази професия и ще станат международни репортери. „Аз в Токио, ти в Ню Йорк“ — решаваше Барбара. „А, така ли? А защо не обратното?“ „Добре, ти в Токио, аз в Ню Йорк. Още по-добре за мен, така няма да ми се налага да уча този кошмарен японски.“ Барбара винаги я объркваше. Никога не успя да я опознае напълно. Дори когато бяха много близки приятелки и смяташе, че й чете мислите, си даваше сметка, че Барбара я държи на разстояние и не я допуска до онова, което става в душата й. Имаше си такъв маниер, типично свой, налудничав до маниакалност, да крие неща от нея. Редуваха се добри и лоши дни. „Какво ти става?“ — питаше я понякога Ева, знаейки предварително, че както винаги Барбара ще й отвърне сухо. „Нищо.“ Беше наясно обаче, че я лъже, защото беше лъжкиня. Още помни гадния номер, дето й скрои с Мартин Борас. Повече от два месеца отричаше очевидното. „Къде беше вчера следобед?“ — запита я един ден, знаейки отлично, че двамата са се държали за ръчичките в „Ел Гито“, забравили за кока-колата пред себе си. „Бях на пазар с майка ми“ — излъга Барбара. „Нима? И какво си купи?“ „Теб какво те интересува.“ Когато Барбара станеше нападателна и като неспасяем инат се затвореше в черупката си, Ева биеше отбой. Може би никога не са били истински приятелки? Може би само си е въобразявала и нищо повече? На приятелката можеш да видиш като на рентген какво й е в сърцето, в душата, а Барбара не подлежеше на радиография. Винаги криеше тайни.

Внезапно вратата се отваря енергично и се чува едно бодро и силно „Привет“, което отеква и се блъска в празните тъжни стени. Гласът е съпроводен от сигурни ритмични стъпки, които напредват уверено по коридора. На Ева й олеква на душата. Бащата на Барбара! Пепе Молина е единственото живо същество в къщата. Остава като гръмнат, когато я вижда седнала на дивана до жена му.

— Здравей, Ева. Какво правиш тук? — пита той директно, без заобикалки и без да се поддава на емоциите.

Ева скача.

— Минах за малко да ви видя.

Пепе Молина се приближава и я целува. Слаб е, но не измършавял скелет като жена си, и на главата си няма нито един бял косъм, фигурата му е атлетична и гъвкава. Под безупречния му вълнен костюм на тънки райета се отгатва добре сложено тяло, хармонично и пропорционално развито — нито прекалено високо, нито прекалено ниско. Прилича на древногръцка статуя, също като Барбара. „Body-то на Барбара е същински учебник по анатомия“ — мисли си Ева, все още със зрънце завист. Барбара беше заковала на 38-ми размер, без грам тлъстина и имаше кестенявата къдрава коса на баща си. Останалото — миловидният овал на лицето, усмивката и живите очи — бяха на майката.

— Нурия, защо не си й предложила нещо за пиене?

Жената се притеснява, става на мига, сякаш внезапно събудена от следобедна дрямка и казва:

— Извинявай, искаш ли нещо за пиене?

Ева се улавя за неочаквано удалия й се шанс и се вкопчва в него като в спасителен пояс.

— Едно кафе, благодаря — бърза да приеме тя.

Нурия Солис тръгва към кухнята, а Пепе Малина — интелигентен, силно интуитивен, — сяда срещу нея и се взира изпитателно в лицето й.

— Искаш да ми кажеш нещо, прав ли съм?

Отгатва, че не е дошла току-така, без повод и щом майката излиза от гостната, Ева се накланя напред, за да му прошушне тайничко на ухото, без никой да чуе. Говори бързо, сякаш се страхува, че майката може всеки момент да се появи и да я попита дали иска кафето с мляко или чисто, и да ги изненада.

— Барбара ми се обади — изстрелва тя, без никакви предисловия.

— Какво каза? — Изненадата на мъжа е огромна. — Барбара ти се е обадила?! — повтаря, заеквайки.

— Да, жива е, чух я, говори с мен.

Бащата се хваща за главата и за няколко секунди затваря очи. Поразен е, още не може да смели информацията и Ева се плаши да не получи инфаркт. Пребледнява, но не се разплаква, съвзема се и веднага си възвръща и цвета, и гласа.

— Какво ти каза? Къде е?

И тук Ева е принудена да признае, че не знае почти нищо.

— Обаждането беше много кратко, само извика „помогни ми“ и ми каза, че е Барбара. И наистина беше тя, познах я. Не знам нито къде е, нито къде е била през цялото това време. Опитах се да набера обратно номера, от който ми се обади, но не можах да се свържа с мобилния й.

Пепе Молина неволно трепва.

— Мобилен? Обадила ти се е от мобилен телефон? Знаеш ли номера?

Ева вади бележника, където е записала номера и започва да го диктува. Бащата на Барбара, крайно нетърпелив и нервен, не може да намери химикалка, нито лист. Обръща се рязко към нея:

— Скъсай листа и ми го дай! — нарежда той.

Но Ева вече е извадила своята химикалка и записва номера в ъгъла на вестника, оставен на масата. Ръцете на бащата треперят, докато откъсва хартийката.

— И казваш, че повече не си я чувала?

— Не, връзката прекъсна, като че батерията й падна, или нямаше покритие, нямам представа.

Пепе Молина става, взема безжичния телефон и набира номера, изчаква няколко секунди и затваря.

„И на него не отговори“ — отбелязва мислено Ева.

Замислен, мъжът си поема дълбоко въздух.

— Каза ли нещо на Нурия? — внезапно пита той.

— Не — поклаща глава Ева. — Не посмях, прекалено е съсипана, само като ме видя започна да плаче.

Пепе Молина е все така напрегнат, но малко се успокоява.

— Добре си направила, трябва да се действа разумно, а Нурия това не го умее.

После внезапно става сериозен.

— Имаш ли някаква представа къде може да е, нещо да ти идва наум, което би могло да ни е от полза?

Този път Ева споделя малкото, което знае:

— Веднъж, малко след изчезването на Барбара, отидох във вилата на Мартин Борас в Росас. Каза ми да го изчакам, щял да слезе за малко в мазето, да вземе нещо оттам. Тъй като много се забави, тръгнах да го търся. Не успях обаче да сляза. Свари ме тъкмо когато отварях вратата и реагира много агресивно, сякаш криеше нещо, което не иска да видя.

Ева трепери и свежда очи. Готово. Най-после изплю камъчето. Вече си призна и успя да спести излишните подробности. Не беше необходимо да пояснява какво е търсела в къщата на Мартин Борас и за какво точно бе отишла.

Пепе Молина също мълчи и сяда. Клати глава наляво-надясно, озадачен, в почуда, сякаш не й вярваше.

— Искаш да ми кажеш, че оня нещастник е държал дъщеря ми затворена четири години в мазето на къщата си?

— Не, не — бърза да възрази Ева, изплашена от онова, което току-що бе намекнала. — Само казах, че криеше нещо, но нямам представа какво може да е. Това е единственото, което ми хрумна.

Но Пепе Молина скача като изстрелян от навита пружина и вече не я слуша.

— Аз ще се заема с това, ще се свържа с полицията, ти вече нямай грижа, забрави! Само те моля, бъди много дискретна и най-вече не говори с никого, много е опасно, тази информация не бива да излиза оттук. На карта е поставен — и гласът му трепери — животът на Барбара. Разбираш ли?

Ева го разбира напълно, а и точно това бе очаквала да чуе. Именно затова бе дошла да го види. Бащата я освобождаваше от отговорност, вече нищо не й тежи на съвестта, вече не се налага да взима решения. Сега всичко ще си тръгне както трябва, малко по малко всичко ще се оправи и скоро ще може да прочете в пресата новината, че Барбара е намерена. И тогава ще може нощем да спи спокойно със съзнанието, че Барбара не е изчезнала, че шантавото й желание да я прати по дяволите не се е сбъднало и тя няма вина за нищо.

Целува по бузата Пепе Молина в момента, когато Нурия Солис влиза в гостната с чаша и каничка кафе.

— Тръгваш ли си? — разочарована е майката.

— Много бързам — оправдава се Ева.

Нурия Солис стои в средата на помещението, с подноса в ръце, смаяна и огорчена, като излъгано дете.

— Но нали ми поиска кафе?

Съпругът й рязко я прекъсва:

— Не чу ли, бърза момичето.

Нурия Солис млъква и повече не протестира. На Ева й дожалява за нея.

— Много ти благодаря, че се отби — прошепва с блеснали очи Нурия.

И Ева я целува леко по бузата, разнежена, трогната от тази крехка и беззащитна женица и си тръгва, понесла на плещите гузната си съвест, че не е събрала кураж да й съобщи новина, която, ако се окажеше вярна, щеше да я върне към живота. Скоро, много скоро ще се съвземе и на лицето й отново ще грейне усмивка.

И тя като Барбара имаше свои тайни.