Майте Каранса
Отровни думи (4)

3. Барбара Молина

Идеята да му скрия мобилния телефон ми хрумна неочаквано. Беше интуитивно, подсъзнателен импулс. Когато забелязах, че го забравя върху леглото, седнах отгоре му уж небрежно, продължих да говоря и да се държа естествено, сякаш нищо не е станало. Сърцето ми биеше ускорено, чудех се как не чува лумкането му. Туп, туп, туп — издайнически бумтеше то и сякаш искаше да изхвръкне от гърдите ми. Но аз не помръдвах и на милиметър от мястото си. „Сега ще ме попита къде му е мобилният“, повтарях си аз, и ще се престоря, че ставам да го търся, ще го взема в ръка и ще кажа: „А, ето го. Беше го изпуснал!“.

Не се наложи да разигравам театър, защото бе ужасно уморен и си тръгна едва ли не на бегом. „Много бързам“ — рече ми той. И сигурно беше така, защото дори не взе мръсните дрехи и боклука, както правеше винаги.

Щом затвори вратата след себе, не посегнах лакомо към храната, не се хвърлих да разгледам донесените дрехи, не погледнах заглавията на книгите, нито проверих дали не е забравил, че съм му поръчала пяна за коса. Мигом се стрелнах към мобилния, невярваща на очите си, разтреперана като желе. „Ами ако се върне?“, мина ми през ума. И бързо го пъхнах под възглавницата, изтръпнала от страх, докато не чух шума от бръмченето на двигателя на отдалечаващата се кола. Тогава си поех дълбоко въздух, измъкнах телефона изпод възглавницата и останах изумена, взирайки се в него омагьосана, без да смея да го докосна, разтреперана от радост, като на седем години, когато господин и госпожа Рейес ми подариха Барбито. После го взех в ръка много внимателно. Беше Нокия, черен на цвят, с радио, с фото камера и… беше включен. Но, но… скочих на крака, започнах да натискам бутоните с две ръце и засновах нервно от единия край на помещението до другия, със свито сърце, затаила дъх, нетърпелива да видя как се появява чертичката. „Ето тук, тук и сега, трябва да стане“, обикалях аз из стаята. Уви! Не се получава. Не, не мога да повярвам! Няма покритие!

Внезапно осъзнавам, че няма да успея да се обадя на никого.

„Не може да бъде, не може да бъде, не може да бъде!“

Не знам дали го изкрещях на глас, или само си го помислих. Беше все едно, защото никой не може да ме чуе. Затворена съм в мазе с площ от петнайсет квадратни метра, без прозорци, изкопано в основите на къща насред полето. Стара изба с каменни стени, шумоизолирани с корково покритие, с блиндирана врата и с постоянна температура, не повече от петнайсет градуса. Макар и идеална за съхраняване на вина, сега тя е моят гроб. В близост няма жив човек. Изчезнах без свидетели, без следи. Земята ме погълна и никой не знае жива ли съм или не.

Не беше лесно да се примиря с мисълта, че извън тази дупка животът продължава да си тече цели четири години без мен. В началото крещях докато остана без глас, а когато гърлото ме стегнеше от болка, блъсках с юмруци по стените, удар след удар, дълго, отчаяно. Удрях, докато кокалчетата на ръцете ми се разкървавяха, а пръстите ми се подуваха и ставаха черни, целите в рани. Болката беше непоносима и плачех до изнемога. Но така и никой не ме измъкна от тази дупка и дните се изнизваха един след друг, падаха като гилотина и обезглавяваха надеждата ми.

Много е тежко да си принудена да приемеш, че си сама, но съзнавам, че в този момент никой не си спомня за името ми. Барбара ли? Коя Барбара? За света, отвратително егоистичен, не означавах нищо, беше ме изхвърлил на боклука.

„Може би така е по-добре, да няма обхват“, утешавам се аз. В края на краищата на кого ли да се обадя? На семейството си? Само като си го помисля ми се подкосяват краката и погледът ми се замъглява. Не мога да говоря, не мога да дишам. Устата ми е пресъхнала, а езикът ми е надебелял, подпухнал, станал е толкова огромен, че не позволява на въздуха да преминава.

„Не, на нашите не“, казвам си аз. Дори да изляза оттук, как ще ги погледна в очите? Няма да съм в състояние да ги прегърна и да ги целуна. Ще ми липсва смелост да им кажа, че ги обичам. Той ми е повтарял безброй пъти, че няма да ми простят; узнаят ли всичко случило се, ще ме отблъснат от себе си и ще предпочетат да бях умряла. Вече нямам семейство и никога няма да имам. Ако разберат каква съм и какво съм сторила, ще се срамуват от мен и ще ми обърнат гръб.

Дишам едва-едва, чувствам болка в гърдите. Между ребрата периодично се появява жестоко, остро пробождане. Случвало се е и преди, по времето, докато обмислях възможностите за бягство. Когато един ден, — бях започнала да дълбая тунел — чух приближаването на стъпките му и глупаво сложих една възглавница върху дупката, за да я скрия. Или в деня, в който, докато се бе разсеял с нещо и не гледаше към мен, прецених разстоянието от мен до джоба на панталона, където криеше ключовете, издебнах го и ги грабнах. И в двата случая почувствах същото болезнено пробождане в гърдите. Но ми пролича. Бях пребледняла и с трескави очи. „Ти нещо да не ми кроиш?“ И аз още повече пребледнях, а той разбра, че е отгатнал. Втренчи очи в мен и не ги свали, докато накрая вдигна възглавницата и ме накара да разтворя шепа, в която стисках ключовете. „Колко си глупава само! — възкликна той и ме завърза. — Пак всичко развали!“

Защо му взех мобилния щом няма начин да се обадя? Прав е, наистина съм глупачка. Нищо не мога да скрия от него. А той, нещастникът, не знам как го прави, но винаги знае всичко, интуитивно го усеща, отгатва го. Сякаш вижда на рентген мислите ми. „Искаш ли да знаеш какво ще стане, ако те открие полицията? — попита ме той един ден, докато аз умувах как да избягам. — Не ги познаваш полицаите. Не си мисли, че са като по филмите. Те са гадини и ще се отнасяш с теб като с престъпник. Ще те съблекат чисто гола, за да те прегледат. Лекарите носят ръкавици и маска на устата; ще ти бъркат навсякъде с отвращение, все едно си болна от СПИН. Не ти го казват, но им е изписано на лицата. Ще ти вземат кръв, ще те накарат да пикаеш в чашка, ще те снимат гола и ще окачат снимките ти по стената, та всички да ги виждат. После ще те разпитват. Ще седнеш пред някой шкембест полицейски инспектор, който ще те принуди да обясниш една по една всяка срамна подробност от живота си, от самото начало, а през това време той ще рови с клечка между зъбите си. Ще запише всичко, някоя секретарка ще го протоколира на компютъра и след няколко часа показанията ти ще се премятат от ръка на ръка и агентите от комисариата ще се спукат от смях, като прочетат как си ходила по голяма нужда в кофа. После жълтата преса ще публикува снимката ти на първа страница и ще те чака дълъг процес, напрегнат и публичен, в който медиите ще те разпънат на кръст още преди съдът да се е произнесъл. Ще трябва да даваш показания пред съдия, който няма да повярва на нито една твоя думичка. Да не си въобразяваш, че някой ще повярва на една малка уличница като теб? Ще те обявят за смахната и прокурорът ще призовава да бъдеш най-строго наказана за лъжите си.“

Искаше да ме сплаши, знам, но знам също, че отчасти беше прав. Полицията и съдиите винаги са ме карали да настръхвам, те са непреклонни и безчувствени. Въздъхвам дълбоко и малко ми олеква. Така е по-добре. Може би е за предпочитане, че няма обхват и не мога да се обадя. Не искам да съм злободневна новина. Не искам да изляза оттук и всички да ме сочат с пръст, понеже са ме познали от снимката, излязла във вестниците; да ме поздравяват с лицемерна любезност и само минути по-късно да ме дъвчат по опашките пред касите на супермаркетите. Не искам да предизвиквам съжаление или подигравки, не искам да съм в устата на хората, в перверзните съновидения на младежите, в извратените фантазии на старците. Не искам цял живот да се крия от папараците, способни да се изкатерят чак на покрива, да увиснат по прозорците или да се промъкнат като мишоци в банята ти, само и само да те издебнат и да те щракнат с фотоапарата си. Защо не влязат тук? Защо не им стиска да се спуснат на дъното на преизподнята и да ме измъкнат от този затвор?

„Не — мисля си аз, — не съм готова да изляза навън.“ Ще кажат, че аз съм виновна, че вече не съм малко невинно момиченце, което си смуче пръста. „Заслужава си го — ще крещят майките. — Сама си го е търсила, тя е безотговорна, тя е опасност за околните.“ Не, не съм невинна. И никога не съм била. Аз го исках, търсех го, харесваше ми. И сега не се контролирам, губя самообладание и съм тотално изпушила. Какво бих правила със свободата си? Да я изпортя, както правя винаги и с всичко. Светът отвън ме плаши. Научих се да се крия в тъмнината и няма да съм в състояние да понеса слънчевата светлина. Освен това, навърших деветнайсет години и още не мога да го повярвам. Чувствам се изгубена. Вече нямам представа как я карат момичетата на моята възраст. Как говорят, как си подстригват косите, как танцуват, как се обличат.

Не, не! Защо ли се самозалъгвам? Искам да изляза навън! Искам да видя слънцето! Искам да дишам!

По дяволите!

Свличам се на земята, като чувал с картофи, хванала глава с ръце, стиснала силно зъби.

Защо? Защо ми трябваше да вземам мобилния и всичко да разваля? Поддавайки се на импулса си, само в един миг зачеркнах три години на покорство и примирение. Никога не съм си представяла, че една секунда може да преобърне така живота ми. В мен отново се надигат ярост, омраза, отчаяние и страх.

Не искам да страдам пак като преди. Как да върна лентата назад?

Бях се научила да оцелявам, да се примирявам, да мисля само как да запазя живота си и да забравя за всичко останало. Щом се отказах да се съпротивлявам, всичко стана по-просто. „Виждаш ли, малката ми, колко е лесно? Ако ти се държиш прилично — аз също.“ Тогава беше мил. Носеше ми повече храна и разшири жизненото ми пространство. Построи ми тоалетна, душ, купи ми огледало, книги, едно MP3 с музика, а преди две години ми подари DVD плейър и няколко филма. Слушам Ю Ту и Колдплей, гледам „Приятели“. Те ми правят компания и така времето минава по-бързо. Знам наизуст епизодите от първите осем сезона и умирам от любопитство да видя следващите. И те са като мен, и те са затворници, но на снимачната площадка.

Когато спрях да се надявам и направих, каквото искаше от мен, той омекна. „Много те обичам, малката ми. Не исках да стигам дотук, но ти ме принуди. Ти прецака всичко, така е лошо и за двамата.“ Поискам ли нещо, ми го носи. Успя да ми намери маша за изправяне на косата, крем за депилиране и дори червен лак за нокти. Той ми ги реже, както и косата, признавам го. Не ми оставя нищо остро, защото не иска да се нараня, или навярно се страхува да не би по невнимание да не нараня и него. Въпреки всичко от време на време току ми хрумне нещо. Ето сега, например, когато оплесках всичко, като му взех мобилния. Съжалявам! И то как само съжалявам! Не се владея. Затова махна огледалото, за да не се порежа с него. От една година не съм си виждала физиономията. Само интуитивно я отгатвам по отражението на обратната страна на една пластмасова чиния. Само той ме вижда и твърди, че съм много хубава, кожата ми е бяла и чиста и няма да остарея, защото слънцето и замърсеният въздух няма да ми развалят кожата и да я набръчкат.

Забивам нокти в дланта си и стискам, стискам силно, докато от очите ми не потекат сълзи.

Искам да остарея, искам да постигам нещо с труд и с пот, искам да се смея, искам да говоря, искам да хапя, искам да греба с пълни шепи пясъка, да се хвърля във водата и да изляза от нея цялата в сол, йод и светлина!

Сега, вече научена да се примирявам, не задържам таената ярост в себе си, а веднага я изхвърлям навън. Както преди. Това аз ли бях — дивачката, която се бунтуваше, хапеше, плюеше и раздаваше ритници? Трудно ми беше да зачеркна всичко, да започна на чисто и да се науча да живея за мига, в неизменната потискаща рутина. Удобно е да водиш съществувание, в което всичко е разчертано по час. Все едно да се свия на клъбце в корема на мама и да се оставя да ме люлее. Всеки ден се капсулирах в удобно мехурче, където нищо не се случваше и нищо не нарушаваше спокойствието ми. Ставах, правех гимнастика, пъхах се под душа, приготвях си закуска — прясно мляко и препечени филийки с масло и мармалад, — слушах музика, докато закусвах, а после грабвах учебниците и започвах да уча. През тези години той ми носеше книги и учебници, взети оттук и оттам, защото аз го молех. По биология, по история, по английски съм тип-топ и без никакъв проблем съм готова още сега да се явя на изпит за First Certificate. Миналият месец ми донесе книга на английски, „Coraline“, от Нейл Гайман. Били направили анимационен филм по нея, много добър, обеща, когато излезе на DVD да ми го донесе. Математика и физика ми обясняваше той, без особен ентусиазъм, а аз решавах задачите. Учението не представляваше трудност за мен. Отвлича ме от мислите за други неща и ми носи известно удовлетворение. От това да разбера някоя задача, да запаметя дати или да чета книга на английски се чувствам малко по-добре, отколкото да гледам в тавана в продължение на часове. Не се замислях защо настояваше да продължа да уча. Ако се питах за всяко нещо, сигурно бих полудяла. На обяд затоплях готовата храна, която ми носеше. Не ме оставяше да готвя, нямаше ми доверие, но в малкия хладилник пазех остатъците, за всеки случай. Отделях четвъртинка от дневната си порция, слагах я в Tupperware и я криех в хладилника. Слаба съм, но това не ме тревожи. Така знам, че не дойде ли, ще има с какво да преживея няколко дни. Ако се забави повече, предпочитам да не го мисля.

След обяда гледах „Приятели“ и за кратко се чувствах все едно съм си у дома: съжителствах в апартамента с Джоуи и Чандлър, загрижена за пилето на единия и патето на другия; понасях бременността с тризнаците на Фийби; гризях си ноктите всеки път, когато Рос и Рейчъл късаха, Джо загубваше работата си или Моника искаше да спечели някой бас.

В късния следобед в продължение на половин час правех упражнения за укрепване на мускулатурата с две гирички от по два килограма всяка. Преди се упражнявах пред огледалото, но сега го няма и това ме дразни. И танцувах. Танцувах със затворени очи. Представях си, че съм в нощна дискотека, пия бира и главата ми се замайва, чувствам гъдел в краката и желание да се хиля на всяка глупост. На свечеряване четях. Изчетох много книги. През всичките тези години съм изчела толкова, колкото, предполагам, други не са прочели през целия си живот. На него не му харесват романите, — „предпочитам есетата“, казва той — а понеже аз ги гълтах бързо на един дъх, ги вземаше от една библиотека без никакъв подбор. Един ден ми носеше Дюма, друг — Барбара Кингсолвер, а на по-следващия Орсън Скот Кард. Четях любовни романи, исторически, научнофантастични, криминалета и накрая, изморена от хаоса и очарована от новите емоции, му поръчвах определени автори и заглавия. Изпълняваше исканията ми, но с раздразнение, с неохота, защото му губех прекалено много време и ме предупреждаваше, че библиотекарката вече го гледала с лошо око. И тогава осрах пейзажа заради книгите. Отлично си спомням в кой момент прецаках шест месеца от живота си. Един ден се замислих над факта, че книгите, които чета, после минават през ръцете на други и ми хрумна идеята да оставя вътре бележка. Ами разбира се! Беше много просто. Това беше единствената ми връзка с външния свят. Избрах „Али и Нино“ от Курбан Саид, книга за любов и война, занимателна и трагична. Прочетох я три пъти на един дъх. Реших, че човекът, който избере тази книга, няма да е случаен и ще разбере, че посланието ми е истинско. Надрасках четири реда на произволно избрана страница, обяснявайки коя съм и молейки за помощ. На следващия ден отвори вратата побеснял и хвърли книгата по главата ми. „Да не ме мислиш за идиот!“, изкрещя, заслепен от гняв. Заудря ме, докато ръката му отмаля и после ме остави на тъмно. Три дни без храна, потрошена, наранена, без светлина, без музика, без „Приятели“. Забравена в една дупка. Тогава помислих, че ще ме остави да умра. На четвъртия ден се появи, сложи ме да седна на леглото и с тих глас ми призна, че му е мъчно и се чувства отвратително да ме държи така затворена, вечно да ме дебне, винаги нащрек да не би с нещо да го ядосам. Не бил тъмничар, уверяваше ме той, и вече му е писнало да ме контролира. И ако му съдействам, ще бъде по-лесно. Отговорих му с да. Нямах друг избор и исках да живея.

Въпреки доброто ми поведение, шест месеца ме остави без книги. Бяха най-дългите месеци, най-тъжните. Взех си поука и повече не се опитах да не се подчинявам, до днес. Очаквах с радостно нетърпение ежедневните му посещения и торбите с дрехи и с храна. Мъчех се да поддържам чисто помещението и си вземах душ сутрин, за да не сбърчи нос с отвращение, когато влезе при мен, в моя затвор. Не исках нито да го ядосвам, нито да будя жалост. Усмивката му ме ободряваше, чувствах се добре да го видя, да го чувам и да го докосвам. „Виждаш ли, малката, не е толкова трудно.“ И сигурно имаше право. Нищо не може да се сравни със спокойствието да живееш, без да очакваш нищо от бъдещето — наслаждаваш се на момента, радваш се на дребните неща, без никакъв стрес, без задължения, без мечти, без желания и без чувство за вина. Пълно и вечно усамотение.

Такъв беше животът ми до преди няколко минути и вече се бях примирила. Неочаквано обаче си давам сметка, че съм се лъгала и нищо няма значение.

Не мога да откъсна очи от малкия дисплей. Знам, че ако се появи чертичка, всичко би могло да е различно. Но я няма.

Желанието ме бе тласнало, съвсем глупашки, към собствения ми край.