Майте Каранса
Отровни думи (18)

17. Нурия Солис

Нурия Солис проведе дълъг разговор по телефона със сестра си Елизабет. Обажда й се всеки ден. Беше се превърнало в навик. Преди правеше същото с майка си. Така и не можа да приеме напълно смъртта й, от рак, преди седем години, но се утешава с мисълта, че тя поне не преживя страданията по изчезването на внучката си. В недалечно минало Нурия беше едновременно и майка на Барбара, и дъщеря на Тереса. Сега е съвсем осиротяла и като майка, и като дъщеря, и вече не говори, само слуша Елизабет, по-малката си сестра, която й дава съвети и наставления, разказва й за живота си, изпълнен с приятелства, с вълнуващи предизвикателства, с любов и с бъдеще. Нурия само мълчи и слуша. Винаги я слуша, защото гласът на Елизабет е като глътка сладък сок с привкус на детство, ехо от летата, когато изкачваха върховете на Монтсени и ядяха диня под асмата на къщата, а слънцето огряваше дъбовите дървета; от времето, когато слушаха песента на щурците, а дядото им пускаше песни на Нат Кинг Кол. „Cachito, Cachito, Cachito“^[1]. Гласът на Елизабет сгрява душата й, въпреки че там, където живее не виждат много слънце.

— Повярвай ми, това не ми липсва особено — уверява я тя.

Елизабет е много съобразителна и умее ловко да й измъква желаните отговори един по един, както тя преди правеше с космите от веждите на Барбара. „Само този, Барби, още само един и край, Барби“, и с хитрост, и залъгване оскубваше всичките, понеже се събираха сключени по средата на челото и я загрозяваха. Обикновено Нурия не се съпротивлява на разпитите й, примирява се с всевъзможните й въпроси.

— Какво яде днес? Още ли вземаш диазепам? Спиш ли по шест часа, както съм ти казала? Пробва ли онази маска?

Понякога обаче това я уморява и тогава бързо-бързо я праща по дяволите. Като днес например, когато изгуби търпение.

— Ти сама не се обичаш, Нурия — упреква я сестра й. — Поглеждай се по-често в огледалото, трябва да имаш свой личен живот. Помисли какво ще ти достави удоволствие, заведи някъде близнаците, отиди на театър, не знам, направи нещо, което да те мотивира.

Когато Елизабет навлезе в територията на наставленията и съветите, все едно взети от наръчник за самопомощ, си намира претекст да затвори и да избегне споровете. „Такава си е Елизабет, простодушна и рационална — търси да я оправдае тя. — Вярва, че животът следва безпогрешни формули и всичко се оправя с работни планове, екзотични пътешествия и вечери в ресторантите.“ Извинява я, защото е млада, чиста и невинна и защото, макар да мисли точно обратното, всъщност не знае почти нищо за живота. Дори не изстрада болестта на майка им, не стоя до леглото й, не преживя опустошителната химиотерапия, помрачаването на разума, страха в очите й пред близостта на смъртта. Елизабет дойде, когато майка им вече беше в кома, разплака се и заяви, че не може да го понесе. Тя сама пое на плещите си цялата тежест от смъртта на майка им и от страданието на сестра си. На това му се вика прехвърляне на топката. Елизабет й прехвърли мъката си, а тя я прие и я помъкна на гърба си. Навярно натрупаната болка натежава много и в крайна сметка смазва съпротивителните сили на всекиго. Затова тя е привързана към земята и плаче, и потъва все повече, докато Елизабет се носи из облаците и всичко земно, далечно за нея, й се струва едва ли не играчка. Елизабет си спестява болката и постоянно живее в някакъв стерилен свят на вечна младост. Без деца, без родители, без отговорности. Играе си на влюбена младоженка, на купонджийка, на готиното маце, на немирна ученичка, на любителка на летните авантюри. И това й отива. Затова не си мери приказките и понякога прекалява, изпуска отровни думи, които се разнасят по вените ти като злокачествен рак, докато стигнат до сърцето и го убият. Също като онзи път, когато й надрънка онези неща за Барбара. Думите й режеха като нож и така я нараниха, че два месеца не спря да плаче и отказа да отговаря на телефонните й обаждания, без да го сподели с никого. Докато накрая Елизабет не дойде у тях, разкаяла се за думите си, поиска й прошка и я помоли да забравят за случилото се. Почти й прости, но не го забрави. Беше горчив хап, който преглътна, както винаги сама.

Нурия се пъха под душа. Изпитва потребност от вода, за да се освежи и да се съвземе от замаяното състояние, в което я държат хапчетата. „Трябва да приготвя вечеря за близнаците“ — мисли си тя, докато се съблича. Пепе го няма, така че ще се възползва, за да задуши зеленчуци в тенджерата под налягане — картофи, зелен боб и грах — и да панира филенца от пилешко бяло месо. Беше го извадила от камерата предната вечер да се размрази. Вече не готви яхнии и сложни манджи, прави само лесни и бързи аламинути. Ще вечерят тримата пред телевизора в кухнята, така тишината няма да е толкова тягостна. После, както всяка вечер, ще си вземе сакото и дамската чанта и ще отиде на работа в клиниката, и в продължение на десет часа, колкото трае дежурството й, всичко ще функционира на режим stand by.

Докато е под душа и оставя водата да се стича по тялото й, за да измие мъката, й се счува, че телефонът звъни. Но не реагира. Все й е едно. После ще провери кой я е търсил. Сега, когато е под душа и си мие косата с шампоан, ухаещ на свежа ябълка, се чувства чиста, съживена. И Барбара влизаше в банята, когато й казваха, че е лоша. Вярваше, че така отново ще стане добра. Все й казваха, че е лоша и това й остана като етикет, още от времето, когато беше съвсем малка. Не си спомня кой и защо започна с това, но Барбара никога не е била невинна и доверчива като Елизабет, която като дете вземаше всичко за чиста монета. Дъщеря й беше потайна и хитра, в думите й винаги имаше умисъл или подтекст, лепваше прякори на всички и мамеше на карти.

— Това е мръсно — казваше й Пепе, много стриктен във всичко, — ти си лоша.

И Барбара влизаше във ваната и го молеше да й насапуниса главата, за да не е мръсна. Още не правеше разлика между пряк и преносен смисъл. Слагаше всичко под един знаменател. Когато забеляза нейната мания да се къпе, Ева, по-интелигентна от двете, я бе нарекла „Лейди Макбет“. Като тийнейджър беше много луда глава. Последната година, преди да изчезне, прекарваше с часове под душа и си сменяше дрехите по три пъти на ден. Веднъж платиха астрономическа сметка и Пепе излезе извън кожата си от яд.

— Барбара, излизай веднага от банята, не си мръсна! — крещеше й Нурия от външната страна на вратата, когато Пепе не си беше вкъщи.

— Ти пък какво знаеш? — отвръщаше й Барбара, имитирайки я. — Нищо не знаеш.

Барбара си оставаше лоша, а на нея никой не й искаше мнението.

Единствените, които опровергаваха версията за лошотията на Барбара бяха сестра й и зет й, навярно затова тя ги предпочиташе. По едно време дори я ревнуваше от Елизабет и Иняки. Тази близост я нараняваше! Когато близнаците се родиха, през един задушен месец юни, взеха Барбара да прекара ваканцията с тях, уж за да й направят услуга. Дъщеря й беше само на четири години. Върна се влюбена в леля си и чичо си и летата на север се превърнаха в традиция. Барбара прекарваше месец юли с Елизабет и Иняки. Те нямаха деца, бяха по-млади и отпуските им съвпадаха с ученическите ваканции. Разполагаха с цялото свободно време на света за Барбара и излизаха в открито море с платноходката. Иняки я научи да плува, да лови риба и да върти кормилото. Барбара бързо възприемаше, за нея морето вече нямаше тайни.

— Дълбоко, много дълбоко под водата има планини и скали… — разказваше й тя впечатленията си, когато се върнеше. — А знаеш ли, че ако хванеш медузата в шепа не те пари?

Нурия я слушаше в захлас. Винаги бе живяла далеч от морето, то й бе чуждо. Беше планинска жена, изкачила върховете Пуигмал, Ла Пика д’Естатс и Ел Ането. Умееше да си сложи котки на обувките, да забива пикел, да се завързва с алпинистки въжета и да се спуска по отвесни скали на рапел. Но морето я ужасяваше. Виждаше й се прекалено голямо и се плашеше да плува навътре, от страх да не би някаква непозната твар да й се омотае в краката или да я нападне. Барбара беше много по-смела от майка си и се чувстваше добре и в двата свята. През август лудуваше из планината, а през юли се гмуркаше в морските дълбини с отворени очи и с любопитство, което Иняки бе съумял да й предаде. Денят, в който хвана една мурена^[2] с харпун и сам-самичка я извади от водата, им се обади възторжена и ги държа цял час на телефона, за да им разкаже за завоеванието си с всичките му детайли, годни да засенчат блясъка на всеки научно-популярен филм за живота на мурените. Обясненията й бяха толкова подробни, че с тях Нурия би могла да напише дисертация за защита на докторска степен. Иняки не криеше въодушевлението си. „Това момиче е самороден диамант!“ Виждаха се рядко, но се обичаха. Беше очевидно. Мразеше сравненията, а Барбара често ги сравняваше с леля си и чичо си и това, малко по малко подкопаваше отношенията им, защото макар и никак да не й се искаше да го признае, Нурия изпитваше ревност, че не е толкова свежа, млада и импулсивна, колкото сестра си и понеже се страхуваше, че някой ден, не много далечен, Барбара ще предпочете Елизабет за своя довереница, а нея ще я държи настрана, защото ще я възприема само като строга и досадна майка. На Пепе, разбира се, тези ваканции никога не му бяха харесвали и вечно натякваше за всевъзможните опасности, които криеше това отсъствие на Барбара от дома за цял месец.

— Сестра ти и зет ти не могат ли да й сложат един бански костюм? — беснееше той в началото, ядосан да установи, че тенът на Барбара е равномерен по цялото тяло, без разлика. — Трябва ли да си показва дупето на целия свят?

Но банският, който тя дискретно помоли Елизабет да й слагат, въобще не оправи нещата.

— Това момиче ми се връща у дома превърната в някаква дивачка! — ядосваше се той, когато Барбара си идваше от север по-безочлива, по-дръзка, по-непокорна, по-спонтанна, заразена сякаш с духа на революционна Франция, до която често ходеха с платноходката. Истинската буря обаче се разрази с настъпването на пубертета. На дванайсет години Барбара вече тежеше колкото нея и въпреки че беше слабичка, гърдите й бяха започнали да напъпват, малки и закръглени, а пубисът й бе започнал да се окосмява. Нито тя, нито Пепе бяха подготвени за тази промяна, толкова неочаквана, толкова преждевременна. Мощният хормонален взрив у Барбара ускори всичко и онова, което дотогава Пепе бе приемал снизходително, тълкувайки го като детинска проява, сега се превърна в истинска катастрофа, която се стовари върху главите им като бомба.

— Край! Повече никога няма да го позволя, чу ли ме добре?! — изкрещя Пепе през лятото, когато Барбара, на дванайсет години, се върна от Билбао. — Не искам дъщеря ми да участва в оргии.

Нурия помисли, че не е чула добре.

— Оргии ли? — повтори като ехо тя, слисана и невярваща на ушите си. — За какви оргии говориш?

И Пепе с ужасяващ, унищожителен поглед се изправи и размаха заплашително пръст пред лицето й:

— Сестра ти и съпругът й я водят на плажа да се дрогира и да се напива в компанията на банда гологъзи дегенерати!

Нурия помни много добре тази надута фраза, търсено маниерна и демагогска. Помни я, защото се бе запечатала в съзнанието й. Но не заради смисъла й сам по себе си. Изненада я, че мъжът, за когото се бе оженила, е способен да я формулира, да повярва в нея и да я изрече. Помъчи се да се успокои и да постави нещата по местата им. Не можеше да остави Пепе, както правеше винаги, да дава определения на хората, защото в крайна сметка думите придават на нещата съдържание, каквото те нямат.

— Тъй наречените от теб дегенерати са техни приятели, колеги от университета, хора със семейства и с деца, зрели мъже и жени, преподаватели. Не са гологъзи, а ходят голи на плажа, защото са нудисти и са привърженици на натуризма^[3], всички, с изключение на Барбара, защото ти й го забрани. И пият бира като теб и мен, носят си сандвичи на плажа и се хранят заедно. Какво беше още? — изстреля по-бързо от картечница. — А, да! Дрогата. Някой от тях, след залез-слънце, може и да запалва по някоя цигара с трева. Иняки го прави, не отричам, аз също съм го правила от време на време на млади години, колкото и да ти е неприятно — добави тя.

Пепе контраатакува, заслепен от гняв.

— Изобщо не ми пука какво работят и колко печелят, те нямат морал, нямат етика, а Барбара е жена, дори още да не го осъзнава, а и ти да не искаш да го видиш. Очи нямаш ли? Обхождат я от главата до петите с лъстивите си погледи, а нищо чудно и да й правят снимки и кой знае още какво. Не искам дъщеря ми да ходи на плаж, пълен с противни типове, които излагат на показ срамотиите си, нито да се разхожда в морето сама с гол мъж, който се дрогира и я изяжда с очи. Нямам му вяра!

От срам кръвта й се качи в главата и Нурия Солис трябваше да седне и да си повее с ръка, за да разсее червенината, плъзнала по лицето й. Ударът бе прекалено тежък, за да понесе права потока от хули, който се изля върху нея, защото мъжът дегенерат и без етика, Иняки, беше неин зет, а Елизабет, противната жена, която излага на показ срамотиите си — нейна сестра. Бяха почти единствените им останали роднини, понеже Пепе от години не си говореше нито с родителите си, нито с брат си. По неговите думи те се били държали много лошо с него и затова решил да скъса веднъж завинаги и да се отдръпне от тях. Сега изглежда искаше да стане същото и с нейните роднини.

— Не, тая няма да я бъде. Извини се за глупостите, които наговори за Иняки — настоя тя, внезапно събрала дързостта да му противоречи.

— Няма да се извиня! — тросна се Пепе. — Иняки не е такъв, за какъвто го мислиш, виждал съм го как зяпа дъщеря ми и уверявам те, не гледа на нея като на дете.

Нурия Солис бе погребала майка си съвсем наскоро, преди няма и четири месеца, но онзи критичен момент се оказа още по-страшен. Беше първата светкавица, предвещаваща дълъг период на беди, тежък пубертет на Барбара и противоречия със съпруга й, породени от дълбоките им принципни различия. Скандалът имаше много неприятен завършек.

— Барбара! — извика Пепе. — Веднага ела тук!

Уплашена от тона на баща си, нетърпящ възражения, Барбара се яви тутакси, без да мрънка. И тогава Пепе направи нещо, което тя никога няма да забрави. Хвана нощницата на Барбара и я разкъса отгоре до долу със сила и бяс, разкривайки малките й, почерняли от слънцето гърди и сенчестия пубис. Цялото й тяло беше загоряло, с равномерен тен, без следа от бански.

— Добре я погледни! Сега виждаш ли? Даваш ли си сметка?

Барбара се закри засрамена и избухна в сълзи. Толкова й трябваше.

— Всички бяха голи, само аз трябваше да нося бански, а това ме дразнеше — захленчи тя.

— Колко пъти излезе в морето с платноходката сама с Иняки? — безмилостно я заразпитва Пепе.

— Не знам, не помня — изскимтя Барбара, без да има представа накъде бие и в какво прегрешение я обвинява.

— Облечи си нещо и марш в леглото! — заповяда Пепе след блестящото си изпълнение в драматичната сцена.

Онази вечер Нурия се предаде и призна пред себе си, че е била сляпа. Не виждаше нещата и може би Пепе, много по-параноичен, беше пълна противоположност на нейната слепота. Никога не се бе замисляла, че в разходките с платноходката с Иняки, може да се крие нещо гнило, но когато видя Барбара гола насред трапезарията, с бялата разкъсана нощница и почудата в очите й с цвят на мед, успя да прозре доколко детският й образ излъчва чувственост, така съблазнителна за покварените мъжки умове. Толкова нежна, толкова хубава, с примамлива женственост, чиста и невинна, понеже е още неосъзната.

Плака сама на дивана. Спа сама на дивана. А на другата сутрин, със зачервени очи и с твърдо взето решение, заяви на Пепе, че отсега нататък Барбара няма да прекарва летата в Билбао, но че в никакъв случай няма да си развалят отношенията и няма да късат със сестра й и зет й. Щеше да измисли някакво извинение, което да звучи невинно и правдоподобно. Беше единствената й роднина и не искаше да я загуби. Онова, което последва обаче, беше много по-лошо и само потвърди, че с Барбара нещата вървят на зле, а тя няма куража да ги поправи.

Случи се на следващата пролет, когато реши да уведоми Елизабет, че Барбара повече няма да прекарва ваканцията си с тях. Беше отлагала момента, за да не се налага да лъже. Нямаше представа как сестра й ще приеме версията, която си бе намислила за необходимостта Барбара да бъде с родителите и с братята си. Не искаше да навлиза в излишни подробности. Действително, когато Елизабет научи, че имат други планове за Барбара, го взе много навътре, отплесна се в догадки и предположения и се изпусна, падайки в собствения си капан.

— Ако е заради онова, което се случи, бъди спокойна, всичко е вече забравено.

— Защо? Какво се е случило? — полюбопитства тогава Нурия, с внезапно събуден интерес.

— Хайде, стига, добре се познаваме — отвърна Елизабет, засегната. — Чудесно знаеш за какво говоря.

— Напротив, изобщо не знам за какво ми говориш — категорична бе Нурия.

— Барбара трябва да ви е казала, не е ли така?

— Не, нищо не ни е казала — заяви Нурия, вече крайно озадачена.

— Тогава защо така изведнъж си променихте мнението? — изстреля Елизабет.

Нервите на Нурия се изопнаха.

— Слушай, Елизабет, не знам за какво ми говориш и, ако обичаш, направи ми услугата да бъдеш по-ясна.

— Наистина ли нищо не ви е казала Барбара?

— Наистина.

— Значи и аз не бива да говоря за това.

И тогава Нурия направо избухна:

— Бъди така добра да ми кажеш най-сетне какво се е случило!

— Добре — съгласи се сестра й примирена, сякаш я караше насила да говори за неща, които не иска да чуе, — но оттогава мина много време и може би е по-добре да не ровим в миналото.

— Елизабет, изплюй камъчето най-сетне и престани да увърташ и да се оправдаваш!

И Елизабет заговори тихо и предпазливо:

— Една вечер, преди четири години — Барбара беше на девет — се върнахме от разходка с лодката, много уморени. Иняки си взе душ преди мен и си легна, а аз мислейки, че Барбара вече е заспала, си измих главата спокойно, без да бързам. Когато излязох от банята останах като втрещена. Барбара се беше намъкнала в нашето легло и… ъъъ… и…

— И, какво? — прекъсна я нетърпелива Нурия Солис.

— Правеше странни неща — каза Елизабет с изтънял от притеснението глас, внезапно осъзнала, че не знае как да обясни видяното.

— Какви странни неща? Говори ясно, Елизабет, ако говориш с недомлъвки, няма да се разберем — настоя Нурия.

Помни, че на Елизабет й костваше много да го изрече, защото с мъка търсеше думите, но накрая все пак ги намери.

— Прелъстяваше Иняки.

— Какво?! — кресна Нурия — Как може деветгодишно дете да прелъстява възрастен мъж? Ти превъртя ли?

От другия край на линията сестра й се мъчеше да я успокои:

— Моля те, успокой се. Питаш ме и аз се опитвам да ти отговоря, но никак не ми е лесно.

— Какво точно правеше — попита Нурия Солис, която вече бе започнала да се задушава. — Какво казваше? — на Нурия гласът й се пречупи.

— Казваше, че много го обича и го пипаше.

В онзи ден на Нурия Солис краката й се разтрепериха. Трябваше да седне.

— Да видим, твърдиш, че едно момиче, което прегръща чичо си и му казва, че много го обича, го прелъстява?

— Да — без никакво колебание потвърди Елизабет. — Ти не си видяла и не можеш да знаеш, но аз видях — допълни, давайки ясно да се разбере, че няма намерение да влиза в повече подробности, но онова, което бе видяла с очите си не може да се предаде с думи.

Нурия с мъка преглътна и плахо попита:

— А Иняки?

— Иняки й хвана ръката, за да я спре и й казваше, че не бива, че такива неща не се правят.

Нурия Солис стоеше загубила ума и дума, без да знае какво да мисли, на кого да вярва, какво да си представя. Във въображението й изплуваха какви ли не мръсни сценки, но тя моментално ги пропъди от главата си.

— Не, това е невъзможно! — внезапно каза тя. — Това, което ми казваш не е истина.

Елизабет защити племенницата си:

— Това никога повече не се повтори, кълна ти се, сигурно го е видяла в някой филм, вероятно го е изтълкувала зле, решила е, че така правят хората, които се обичат, нали знаеш, секс от любов, объркала се е. Не сметнахме, че е нещо важно, наистина.

— Щом е така защо не ми го казахте? И защо тя не ми каза?

— Точно затова — отбраняваше се Елизабет — за да не му придадем важност, защо да правим проблем от една глупост.

— Глупост ли? — избухна Нурия Солис. — Ти кого заблуждаваш?

Елизабет, притисната до стената, накрая пропя.

— Обсъдихме дали не трябва да потърсим причината и да я заведем на психолог, но преценихме, че не е необходимо, не искахме да тревожим теб, нито да внушаваме чувство за вина у нея. Беше още дете.

Нурия помни, че дълги дни след това гледаше Барбара със страх, защото думите на Елизабет тровеха мислите й и я караха да открива жената под невинната външност на дъщеря си. Жена странна, далечна и чувствена, която криеше неподозирани за нея тайни. Тази мисъл дотолкова я обсеби, че сериозно се уплаши да не загуби разсъдък и да откачи. Вместо Барбара виждаше някакво чудовище. Докато не сложи точка и не си втълпи сама на себе си, че това не е истина и Елизабет си го е измислила, за да й отмъсти. Внуши си, че всичко е плод на въображението й, че никога не е чула думите на Елизабет, и тази тъмна история, която сестра й разказа с недомлъвки и тя не бе видяла с очите си, изобщо не се е случвала. С радост приветства разумното решение на Пепе да прекратят отношенията на Барбара със семейство Сулоага и никога пред никого не си позволи да коментира темата, не я сподели дори и със заместник-инспектор Лосано. При все това, по онова време, още не можеше да го асимилира. Като и много други неща.

Нурия Солис бърше тялото си с хавлията, търка, докато кожата й се зачервява. Когато си спомня тези епизоди от миналото, се чувства толкова зле, че й се иска да се самонакаже, да се нарани, да си причини болка. Веднъж, от чисто отчаяние, си удари силно главата в стената. Щеше да продължи, ако не беше Пепе, който я възпря с думите: „Луда ли си? Да не искаш да се убиеш?“.

„Смъртта сигурно е сладка“ — мисли си тя понякога.