Майте Каранса
Отровни думи (19)

18. Барбара Молина

Мобилният изгаря ръцете ми. Не знам какво да правя. Изтрих обаждането на Ева, вече го няма в паметта и когато дойде, ще му кажа: „Ето, вземи си го, забравил си го тук, но не се тревожи, не съм се обаждала, не можах, понеже няма покритие. Опитай сам, ако искаш.“ „Не си струва — продължавам да мисля, — не си струва труда да съчинявам лъжи.“ Нямам представа какво става там, навън, не знам с кого разговаря, какво държи под контрол и какво не. Знам само, че съм му в ръцете и когато се върне, ще отгатне всичко и ще ме убие.

Вече не изпитвам глад, повдига ми се и стомахът ми се обръща само при мисълта какво ще ме сполети. Знам, че това е страхът пред смъртта. Знам също, че единственият начин да го преодолееш, е да го погледнеш в очите с вдигната глава като осъдените на гилотина, които са се изкачвали на ешафода гордо изправени и преди да им отсекат главата, са викали: „Vive la France!“. Хесус обясняваше, че понякога отсечените глави, докато се търкалят към коша, продължавали да говорят и това се дължало на факта, че кръвта още циркулирала и позволявала командите, дадени от мозъка да се изпълнят. Гилотината винаги ме е хвърляла в паника, въпреки че я смятат за модерно изобретение, много хуманно, защото осигурявало сладка и бърза смърт. Това, разбира се, е само теория, поддържана от живите и твърдението им се базира само на онова, което са чували, без никога да са се допитвали до някой обезглавен труп. „Каква е тя, смъртта? Бързичко ли дойде? Много ли страда? Очите виждат ли? Мозъкът продължава ли да мисли? Наистина ли не боли, както разправят умниците, или умираш в адски болки?“ Цялата се разтрепервам. Тук няма секири, няма гилотини, с които да ми отсекат главата. Толкова по-добре. Той ще ме убие с револвера си, както уби Брук пред очите ми. „Сега ще видиш какво може да ти се случи, ако се правиш на много хитра…“ И по тона на гласа му разбрах, че говори сериозно. Не можах да прегърна Брук за последно. И кучето не надуши какво го очаква само секунди по-късно, макар и да помня как му близна ръката и завъртя радостно опашка. Чух изстрела със затворени очи и не плаках, но го помолих да го изнесе, не исках да гледам безжизненото му тяло. Изчистих кръвта му по пода, като запазих образа му, какъвто го бях видяла за последно; съхраних спомена само за себе си и мислено се сбогувах с него — мълчаливо, без думи, без преструвки. Направи го, за да ми покаже, че ако трябва, може да ме убие като куче, за да демонстрира, че знае да стреля, и револверът, марка „Смит и Уесън“ 38, е истински. Вероятно куршумите ще ми причинят повече болка от гилотината, но те поне не ме отвращават. Осъдените на разстрел също смело гледат в дулата, насочени към тях, а някои дори предпочитат да им свалят превръзката от очите и викат нещо красиво, преди да умрат. Моята смърт няма да бъде като на онези, които Гоя е обезсмъртил. Няма да умра нито за Независимостта, нито за Републиката, нито за Свободата. Моята смърт ще бъде безполезна.

„Е, добре — мисля си, — щом така или иначе ще умра, преди това поне да му отмъстя.“ И чувствам как стомахът ме отпуска, спазмите утихват и престават да ме измъчват. Идеята е добра. Ще си поиграя с него. Той също се страхува, понякога го чета в очите му. Поглеждам часовника, внезапно оживена. Ще му скрия мобилния и ще го накарам да се измъчва, докато го намери. Студено, ледено, студено, малко по-топло, ау, отново студено, топло, топло… горещо. Да изгориш дано! „Да — мисля си. — Да го видя как лази на четири крака, как става смешен, опипвайки с мръсната си ръка под леглото — това ще бъде моето отмъщение.“ Така ще се посмея малко преди да се преселя в отвъдното. И внезапно ми хрумва по-добра идея. Това вече да! Ще блъфирам и ще му кажа, че съм се обадила на полицията, разказала съм им всичко и ще дойдат всеки момент. Непрекъснато ще се преструвам, че чувам шумове и ще му прошепна: „Колко жалко, вече е прекалено късно, сега вече те хванаха, този път наистина я загази. След като убиеш мен, ще трябва да си теглиш куршума“. Това действа, при мен винаги е действало. Да го гледам в очите и да му кажа: „Не ме е страх от смъртта“. Но едва ли има смисъл. Въздишам. Той ще намери начин да развали последните ми моменти и да ми вгорчи смъртта. Защото е мръсна свиня. Винаги е бил такъв.

Оставям мобилния върху леглото. Ентусиазмът ми се изпари. Няма защо да се самозалъгвам. Аз съм в ръцете му и няма спасение за мен. Затова не казах нищичко, защото е гадняр, маскиран на добър човек и всички номера са му известни. Мама не би повярвала на нито една моя дума и реших, че не си струва труда да й обяснявам, защото само щях да влоша нещата. Преди време, обаче, я подложих на изпитание. Направих така, че сама да се досети за някои неща и, точно както бях и очаквала, тя се направи на ударена и се престори, че нищо не е видяла. Беше страхливка и не можех да й имам вяра. Намери хапчетата ми. Толкова ли бе тъпа да повярва, че случайно съм ги забравила там? Нищо подобно. Нарочно й ги поднесох на тепсия, за да разбере. Но когато човек не иска да види, не вижда. Не пожела да се вгледа и да вникне в проблема и другия път — в деня, когато ме видя гола със синините по тялото и раните по ръцете, които сама си бях направила, за да заглуша вътрешната болка. Тогава нарочно не затворих вратата, едва ли не я подканвах да влезе, от нея се искаше едно мъничко усилие. Но мама се уплаши и не стигна до края. Привидно повярва на първото подхвърлено от мен обяснение, че съм паднала от мотор. Въобще не настоя да научи истината, макар лъжата да бе толкова очевадна, че дори близнаците биха я усетили. Тя е една страхливка. Нито ме подкрепи, нито пожела да узнае какво се бе случило през онова лято. Чувствах се съсипана от страшната тайна, която криех, от това, че никой не ме разбира и на никого не му пука за мен.

Никога не съм знаела, че не е редно да получавам подобен род ласки от него. За мен те бяха напълно естествени, като целувката, прегръдката, ръкостискането. Аз бях дете, а той — възрастен човек. Възрастните по принцип знаят какво правят и учат нас, момичета и момчета, кое е добро и кое лошо. Той твърдеше, че така просто показва любовта си към мен, че това било наша си игра, миг, който само двамата — той и аз — тайничко споделяме. Беше нашата тайна и не биваше да говоря за нея пред никого. Понякога не ми харесваше онова, което правеше с мен, тогава стисках очи и си мислех за друго. Представях си, че си играя с Ева, или че потъвам в някакъв сън. Докато един ден в училището ни говориха за секса, после се започна с шегите на момчетата по темата, признанията на приятелките ми, списанията и снимките, които се предаваха от ръка на ръка. Едва тогава започнах да разбирам, че това не е хубаво, започнах да се чувствам зле и да го избягвам, когато ме доближеше. Затварях се в банята, залоствах със стол вратата на стаята си, а когато ме викаше до себе си или искаше да остане с мен насаме, си търсех оправдание. Играехме си на котка и мишка и понякога трябваше да се преструвам, за да не го разсърдя. Накрая обаче или усети, че съм притеснена и много объркана, или сам се уплаши, като откри, че с всяка изминала година се променям и вече не съм дете. И така се отдалечихме един от друг. Престана да се интересува от мен и въпреки всичко много ме заболя, защото за мен това означаваше, че вече не ме обича както преди. Вече не се усмихваше, когато ме погледнеше, вече не искаше да бъде с мен, вече не ме ласкаеше, вече не ми купуваше сладолед, не се шегуваше, не ми повтаряше, че съм умна и красива. Престанах да бъда зеницата на очите му, най-скъпата, любимката, неговото момиче.

Първия път, когато упражни насилие над мен, ме свари неподготвена. Не го очаквах. Стана толкова внезапно, че ми бе трудно да разбера какво точно се е случило, какво означава, до какво води и оттук нататък какво ще последва. Беше през лятото, когато бях на четиринайсет. Дълго и скучно лято, с безкрайни часове, които не знаех как да запълня. Моите приятели заминаха извън града, Ева беше отишла на лагер, а мен не ме пуснаха. Затова предложението да попътуваме ми дойде като глътка свеж въздух. Само двамата, няколко дни, с колата. Каза ми го мама. Направо не можах да повярвам и попитах: „Сигурна ли си, че идеята е на татко?“.

Мама беше много доволна от неочакваното предложение. И тя се радваше като мен, защото обичаше да вижда семейството сплотено. Щях да му бъда асистент, помощник-пилот или нещо такова. Поради някакъв служебен ангажимент щеше да пътува на юг, а аз нямах училище, нямах и задължения, така щях да изляза извън Барселона и да разнообразя досадното си ежедневие — да се карам с близнаците и да гледам телевизия. Тръгнахме към бреговете на Източното Средиземноморие, към Гранада, само двамата. Доколкото си спомням, вечер във въздуха се носеше ухание на жасмин и духаше много топъл вятър. Добре си прекарвахме. Всичко тръгна чудесно, ядохме гаспачо и пържена риба в едно заведение на открито в Алмерия, после ме заведе на един превъзходен плаж, нудистки, с бял пясък, В Кабо де Гата^[1]. Къпахме се заедно в морето и ми направи снимки с фотоапарата. Онази вечер ми обеща на другия ден да бъдем в Гранада, каза, че ще отидем да разгледаме Ла Алхамбра и градините на Хенералифе^[2]. В хотела ни дадоха стаята, която предварително бяхме резервирали за двамата и хванах момчето от рецепцията как смигва на пиколото. Сигурно мислеха, че съм му гадже. Засмях се на недоразумението. Останалите подробности не ги помня добре. Не бих могла да кажа голяма ли беше стаята или малка, боядисани в бяло ли бяха стените или с тапети на цветя, дали имаше маса, или диван. Вероятно съм изтрила всичко това от паметта си, защото последваха толкова подобни нощи, че вече не знам коя беше първата. Бях потънала в сън и неочаквано почувствах как леглото хлътва под нечия тежест до мен; усетих ръцете му да ме докосват, да ме галят.

— Не казвай нищо, много те обичам.

Но аз се изплаших и тогава пръстите му се свиха и се вкопчиха хищно в мен. Помня само, че се вцепених и се разплаках, защото не исках.

— Не плачи, много е хубаво, ще видиш.

Причини ми болка и леглото се изцапа с кръв.

На другия ден не смеех да го погледна в очите и не знаех кошмар ли е било или плод на моето въображение. Когато станахме от леглото обаче и видяхме чаршафа с петното от кръв, дори той пребледня.

— Ще кажеш, че ти е дошъл мензисът — сухо ми нареди той, сякаш нищо не е било.

Влязох под душа и стоях с часове под течащата вода. Чувствах се мръсна, ужасно мръсна и колкото повече се къпех, толкова по-мръсна се усещах. Бях убедена, че целият свят ще разбере какво се е случило, че ми е написано на челото и изляза ли от стаята, ще ме сочат с пръст и ще ме наричат лоша, лоша. Но никой нищо не забеляза, а той ме накара да се закълна никога и пред никого да не споменавам за това, защото никой няма да ми повярва. И аз нищо не казах, защото мислех, че това няма да се повтори и защото исках да го забравя. Да бях казала, да го бях разгласила на всеослушание. Сега нямаше да съм тук затворена и да очаквам куршума, който веднъж завинаги ще сложи край на онова, което започна една нощ в Алмерия.

Така и не стигнах до Алхамбра и ще си умра, без да съм го видяла. Все ми е тая.