Майте Каранса
Отровни думи (24)

23. Барбара Молина

За известен период Ева се беше увлякла да чете трагедиите на Шекспир и ми каза, че в трето действие героите се хързулват по пагубното нанадолнище, което ги води към гибел. Неизбежно и без изход. Те сами си затварят пътя назад. Също като мен. Сега съм в последния акт от трагедията на живота ми. Напълно наясно съм. Всичко се разви точно както си го бях представяла. Той влезе с револвера в ръка, без да го крие, като в деня, когато уби Брук пред очите ми, и го насочи към мен. И през цялото време, докато ми говореше с язвителен тон, ме държеше на прицел. А аз го слушах, като никога с бистър ум и не откъсвах очи от дулото, представяйки си, че е обективът на фотокамера, опознавайки го отблизо, сприятелявайки се с него.

— Ева ми каза, че си й се обадила — без предисловия изстреля той, сякаш ми зашлеви плесница.

Така искаше да подчертае, че всичко е под негов контрол, че нищо не му убягва, че съм негова пленница дори и извън тези четири стени, и че светът, който виждам във въображението си като свобода и спасение, е паяжина, в която съм уловена като в затвор, и която задушава виковете ми.

Запазих пълно мълчание. Изгубила всякаква надежда, вече не се страхувах от нищо. Това е голямо предимство.

— Нищо ли няма да кажеш? — изкрещя той като видя предизвикателното ми държание.

Продължих да мълча. Нека беснее, нека той излезе от кожата си, нека на него да му е зле.

— Даваш ли си сметка, че отново всичко прецака?

Отново мълча и го гледам дръзко, с издадена напред брадичка, готова да посрещна удара, който, кълна се, няма да ме накара да пророня нито една сълза.

— Вече е невъзможно да избягаме заедно! — изпуска се, с нотка на искрено отчаяние.

„Това пък сега какво е? — мисля си. — За какво бягство говори?“

Забелязва, че е събудил любопитството ми и продължава.

— Имах планове за нас двамата.

Обърква ме. „Не искам да чувам“, казвам си, но го слушам. „Какви планове?“ — мисля си, бясна, че не мога да изключа.

— Всичко бях подготвил, бях спестил пари, знаех, че мога да изфабрикувам фалшива самоличност, бях установил някои контакти в Бразилия. Знаеш ли, че Бразилия е една от страните, където ФБР няма достъп? В Бразилия има плажове, има море и там можехме да бъдем щастливи.

Съвсем ме обърка. Двамата с него в Бразилия? На свобода? На морския бряг? Шегуваше ли се с мен?

— Чаках заместник-инспектор Лосано да се пенсионира, за да започна да организирам всичко — не спира той. — Неговият приемник щеше да забрави за случая, щеше да го тикне към архив и нямаше да му пука да научи, че съм се пребил с колата. Нямаше да му отдаде никакво значение.

Сега вече ужасно се изплаших. Значи наистина говореше сериозно. Тихо и поверително, сякаш някой можеше да ни чуе.

— Това мислех да направя. Да инсценирам злополука с фатален край, всичко да изчезне, превърнато в пепел, и да залича напълно следите си. Делото да бъде приключено и една сутрин пред нас всичко да бъде чисто. Само ти и аз.

Гледах го и така бях ококорила очи, че той май го изтълкува погрешно. Изглежда реши, че съм много ентусиазирана от идеята му за бъдещето. Цинизмът да не очаквам нищо повече от смъртта ми позволи да го погледна с други очи и внезапно го видях като пълен кретен, който си правеше голи илюзии за нещата. Той обаче предположи, че съм силно развълнувана и продължи разпалено да си излива душата.

— Днес инспектор Лосано ми се обади по телефона да ми каже, че утре се пенсионира. Очевидно съм сбъркал в изчисленията, мислех, че му остава още една година. Вероятно това ме беше разконцентрирало, не бях достатъчно внимателен и след обаждането побързах да изляза, за да започна с подготовката, но…

Тук млъква и внезапно става сериозен.

— Забравих си мобилния — поглежда апарата тъжно. Лежеше върху масата, на видно място, където го бях оставила. — Сега вече няма бъдеще за нас — завършва той.

„Това е! — казвам си аз доволна. — Обърках му плановете и е по-отчаян и от мен.“

И съзнанието, че и той е изгубил всякаква надежда, ме изпълва с искрена, детинска радост. Но вместо да натисне спусъка, отпуска ръце и увесил нос, сяда на леглото до мен.

— Защо ми причини това, момиче? — говори сякаш сам на себе си, понеже аз не му отговарям, а и нямам никакво намерение да го правя. — Сега ще ни открият. И теб, и мен. Може би само след няколко часа, може би след няколко дни, може би след месец. Но рано или късно ще ни намерят.

Аз продължавам да мълча и да го гледам нагло.

— Не ме гледай така! — крещи. — Осъзнаваш ли какво ти казвам? Даваш ли си сметка, че говоря за това, че ще трябва да умрем?

Усмихвам се. Става ми забавно. Заплашва ме със смърт от четири години, виждала съм смъртта милиони пъти, а сега той, който за първи път застава лице в лице с нея, е уплашен. Досмешава ме, но така и не успявам да се разсмея, защото ме удря с дръжката на револвера.

— Стига! — крещи той — Престани!

Осъзнавам, че най-вече спокойствието ми го изкарва извън кожата му. Би предпочел да го умолявам, да пълзя в краката му, да искам благоволението му да ми пощади живота. Не мисля да му доставя това удоволствие.

— Първо ще убия теб — казва бавно, театрално, придавайки си важност, която обаче мен въобще не може да ме впечатли. — А после ще убия и себе си — натъртва той.

На мен окото ми не мигва, но най-сетне отварям уста:

— Щом е така давай, какво чакаш? — предизвиквам го аз.

Трудно ми е да говоря, защото от удара с револвера ме боли челюстта и ми кърви венецът. Но вече съм претръпнала, свикнала съм с болката, с кръвта, със смъртта. Той обаче не е. Става прав с треперещи ръце и се прицелва в мен.

— Всичко, което съм направил, съм го направил, защото те обичам прекалено силно. Ти си лоша, Барбара, много си лоша.

— Знам, убивай ме най-сетне — предизвиквам го отново аз, все по-дръзко, все по-равнодушна, все по-близко до края на трето действие.

„Вече ми е писнало — мисля си, — от увъртания. Смъртта вече не ме плаши, прекалено отдавна вече съм я приела и имам желание да се свършва веднъж завинаги и да приключва това мое страдание.“

Тревожи ме единствено неприятната мисъл как така ще престана да съществувам. Преходът, така да се каже.

Той обаче не стреля. Вместо да натисне спусъка, снове напред-назад, както бях правила аз преди няколко часа, като лъв в клетка. Но аз имам предимство, защото съм извървяла този път преди него и съм стигнала до края му. Сега съм постигнала покой.

— А майка ти? — внезапно пита той. — Не помисли ли за майка си, когато взе телефона и се обади на Ева? Сърце нямаш ли? Нямаш ли чувства? Какво ще прави майка ти, когато ни намерят мъртви, и двамата, и върху нея падне срамът? Не си помислила за това, нали? Разбира се, че не си, ти не мислиш за последиците от постъпките си, ти просто действаш и толкоз. Ти си егоистична, долна и недостойна и винаги ще си останеш такава!

Чувам гласа му като някакъв приглушен фон, като глупава радио пиеса, в която човек не се заслушва. Сега вероятно замисля нещо и търси изход. Познавам го добре. Умира от страх и се мъчи да измисли хитринка, да постави някакъв капан. Но сам ще падне в него. А мен чак ме напушва смях, като го гледам колко е изплашен.

„А ако изобщо не ни намерят? — хрумва ми неочаквано, докато той говори и ръкомаха като актьор от шекспирова пиеса. — Защото може никой да не се сети да търси в мазето на къщата. В такъв случай идните поколения ще бъдат излъгани. Датата на смъртта ми, тази, която излезе в съобщенията по вестниците, няма да бъде истинската и никой няма да плаче за мен — нали аз вече ще съм била мъртва отпреди.“

Това вече ме дразни. Всеки човек има правото да бъде оплакан на траурна церемония.

— Хайде, убий ме най-сетне! — крещя аз, като се изправям на крака театрално, изпъчила гърди. — Писна ми тази комедия, втръсна ми да чакам!

Той обаче отпуска ръката с револвера, видимо изнервен.

— Не е толкова лесно, Барбара. Не мога да те убия, защото те обичам.

„Лъжец — мисля си аз, — мръсен долен лъжец!“

— Може би, ако ми съдействаш, все още има начин за спасение.

„Страхливец, долен страхливец — казвам си. — Още имало начин.“ Стискам пестници и мълча. Не може да ми го причини точно сега, няма правото да ме кара още да страдам. Готова съм. Искам да приключваме вече с тази гадост. Сега! Искам да умра най-сетне.

— Барбара, чуй ме, Барбара!

Запушвам си ушите, защото не искам да слушам.

— Барбара, чуй ме добре какво ще ти кажа, миличка.

Избухвам в сълзи от чисто отчаяние.