Майте Каранса
Отровни думи (16)

15. Барбара Молина

Толкова ми е нервно, че дори не ми се гледат Приятели, а никога не пропускам да си доставя това удоволствие. Вместо да си включа ДВД-то, започвам да кръжа из стаята като лъв в клетка. Точно това съм аз. Звяр в клетка, затворена, пленница, попаднала в ръцете на някакъв ненормалник, който ме принуждава да правя неща, които не искам, а после за награда ми дава да ям от ръката му, но когато най-малко очаквам, вади камшика и ме удря, без да му трепне окото, без капчица милост. Река ли да избягам, ще ме убие с удоволствието на садист. Като мишка.

Отварям хладилника и надничам в кутиите на Таперуеър да видя каква храна е останала от предишни дни. Държа я там, докато се развали и мухляса. Забранила съм си да я докосвам. За мен това вече се е превърнало в навик от години, който съм си наложила след периоди на мъчително гладуване. Не, че върши кой знае каква работа, но ми дава сигурност. Зарекох се повече никога да не гладувам, също като Скарлет О’Хара в онази сцена, когато с гордо вдигната глава гребва шепа от червената земя на Тара. Аз обаче не съм толкова фотогенична, нито съм героиня. Просто заделях настрана остатъци от храна, правех си ги на малки порции, и ги пазех като безценно съкровище. Отварям, една кутия с листа от маруля и домати и ги тъпча в устата си с шепи. После отварям друга с парче студено пиле и го нагълтвам цялото, без да го сдъвча. Искам да потисна вътрешното си безпокойство, да залича мъката, но вместо да ме засити, това още повече изостря глада ми.

През изминалите три години беше успял да ме дресира, също както се дресират лъвовете — лишаваше ме от храна. Откри, че това е мощно оръжие и го използва. И което не можаха да постигнат ударите, го постигна гладът. Държеше ме гладна, измъчена до краен предел, а после неочаквано идваше и ми даваше да помириша нещо апетитно за ядене. Отваряше лекичко вратата, за секунди, и ароматът на печено пиле, възхитителен до побъркване, чак обидно вкусен, проникваше в мазето и ме блъскаше в носа. Да си гладен и да не можеш да ядеш, е като да умираш по малко всяка минута, всяка секунда. Тялото ми изпращаше сигнали, че трябва да се боря, за да не изгубя съзнание. Гледах си ръцете, все по-слаби; измършавелите си крака; ребрата, които ми се брояха до едно; коремът, хлътнал между изхвръкналите ми кокали. Постепенно ме превръщаше в скелет. Напомнях на някого от онези истории за корабокрушенци, които пият кръвта на другарите си; за войници, които ядат вътрешностите на мъртъвци; за оцелели в снега, които се хранят с мърша. И нямаше нищо чудно, защото гладът така те подлудява, че всичко, което може да го засити, е позволено. Бях готова на убийство за чиния с макарони. Храната ставаше епицентър на живота ми и се превръщаше в двигателя, в оправданието, в единствената, патологична и натрапчива фиксидея. Мечтаех за ориза, който приготвяше мама в неделя, за супата, която ядяхме в четвъртък в дома на баба и дядо, за сандвичите с шунка, които носех всеки ден в училище и понякога хвърлях на боклука. Във въображението си виждах чаши с прясно мляко и шоколадови бисквити. Веднъж, в пълното си отчаяние, запълзях на четири крака и хванах един черен бръмбар. Размаха крака, уплашен, може би надушваше глада ми и усещаше, че ще свърши между зъбите ми. Така и стана. Преборих се с отвращението си и го налапах, но когато почувствах как мърда и се обръща в устата ми, погнусата надделя и го изплюх. Пригади ми се и повърнах жлъчен сок — зелена и гъста течност, която се надигна от дълбините на празния ми стомах. Дадох си сметка, че щом съм способна да сложа в устата си бръмбар, някой ден мога да си отрежа крака и да го изям. Тогава се примирих. Не исках животът ми да премине в нескончаемо и мъчително безпокойство, причина да ми се привиждат сочни и апетитни мръвки, редом до бленувани порции с картофи. Не, не исках повече да чувствам тази слабост в краката и виенето на свят, нито неистовото желание да убия гадината, за да притъпя болката. Защото гладът беше като някакво побесняло животно, което ме изяждаше отвътре, дереше ме с нокти и впиваше зъби в плътта ми, освирепяло от желанието да ми отнеме онова, което смяташе за свое по право, унищожаваше ме неумолимо и упорито, ден и нощ, без да ми даде нито миг покой. И болката се смесваше със страха, че той няма да дойде и ще ме изостави в онази черна дупка с празен хладилник. „Дано се върне, дано да не ме оставя да умра от глад“ — напразно се молех аз, мислено и без глас. И се пречупих. Продадох се за паница леща. Много точно казано. Храната ме направи покорна и сложи край на страданието. Превърнах се в кученце, което ближе ръката, пълнеща купичката му с храна всеки ден; което маха с опашка и приема ласките на господаря си за един подхвърлен кокал. Аз съм животно. Колкото повече мисля за това, толкова повече огладнявам и унищожавам всичките си запаси, без насита. Ям с пръсти, права, оплесквам си физиономията с картофено пюре, с мармалад, с фасул и с риба, оцапвам си фланелката и всичко по мен става мазало. Все нещо в целия този гаден, миризлив бъркоч, който направих, трябва да е било развалено. Стояло е в хладилника може би от седмици, но изобщо не ми пука и без това, когато дойде, ще ме убие. По-добре да умра с пълен търбух.

Да бях се обадила у дома. Голяма идиотка съм, че се обадих на Ева. Но Ева поне не се разциври като мама. Тя не плаче, не го може, срам я е, както я е срам да танцува и да си показва циците. И е голяма тъпачка, понеже момчетата са луди по цици като нейните. Казвах й: „А бе, маце, сложи си някоя препъната блузка и ще видиш как всички ще ти се свалят“. Но тя изобщо не ме чуваше. Не обичаше да привлича внимание, предпочиташе да остане незабелязана, да бъде невидима. Мартин дори не знаеше името й. Ужасно е, защото именно тя ни запозна. „Слушай, оная твоя приятелка, дето мълчи като риба, как се казва?“ Дали учи журналистика, както бяхме говорили? Голям инат беше Ева, упорито магаре. Работлива като мравка и отговорна, с ясни убеждения. По-ясни от моите. Със сигурност е завършила средното си образование, издържала е успешно приемните изпити и сега е втора година журналистика. Вероятно вече има и шофьорска книжка и майка й сигурно й дава да кара колата, черната Микра. Може би е отслабнала и са й махнали шините от устата, а кой знае, може би си има и гадже, ходи с него на кино и си държат ръчичките като влюбени гълъбчета, защото не си я представям да ходи по нощите, да се кълчи в някоя дискотека. Не и Ева. Нищо чудно да е станала инструктор в Клуба на екскурзиантите и да подготвя старателно лагерите след завършването на учебната година. Дали е пътувала и дали не е отишла до Лондон? Или до Берлин? До Ню Йорк? Толкова много неща пропуснах. Така и не разбрах как е в университета, не стъпих в Америка, не съм сядала зад волана на лека кола, не съм гледала концерт на живо. Някой ден, когато той ми позволи, ще включа телевизора и ще видя Ева като специален кореспондент в Токио. Въпреки че за да стигне дотам, трябва да е преодоляла срамежливостта си. Притесняваше се да говори пред публика. Дали се е променила? Понякога хората се променят. Без мен сигурно се е научила да се оправя по-добре, вероятно вече се осмелява да изразява открито мнението си и да гледа хората в очите. Преди, когато имаше повече от трима души, мълчеше, а в клас, когато я питаха нещо, се изчервяваше като домат. Онова, което съучениците ни не знаеха, бе, че много от идеите, които изказвах на висок глас, понеже мен не ме беше срам, бяха нейни. Тя мислеше, а аз плещех. Крадях й идеите, бях измамница, самозванка, която ги представяше от свое име. Учехме заедно, тя ми обясняваше задачите по математика и ми правеше таблички по естествени науки и по история. Ева имаше много ясни преценки и задълбочени знания, затова на писмените изпити изкарваше добри бележки, но дойдеше ли време за устен изпит, започваше да пелтечи, запъваше се и имаше вид на глупачка. Бях наясно, че от двете тя е умната, а аз хитрушата. Затова, когато Хесус ме заговори насаме и ме похвали колко съм била любознателна и интелигентна и преди мен никоя ученичка не му била задавала толкова блестящ въпрос за обсадата на Алезия, се почувствах значима и започнах да я пренебрегвам. Беше несправедливо от страна на Хесус, защото Ева беше чела Достоевски, свиреше на пианото партитури на Бах и се интересуваше от изборните програми на политическите партии преди изборите, въпреки че още нямаше право да гласува. Имаше мнение по климатичните промени и бе убедила родителите си да станат членове в Оксфам^[1] и да пазаруват от магазините на Комерсио Хусто^[2]. Ева следеше програмата на кината и беше гледала филми на Уди Алън и на Копола, които на мен ми се струваха тежки и досадни. Хесус обаче, въпреки че знаеше всичко това, предпочете мен. Казваше, че интелектът ми бил естествен и необработен, истински нешлифован диамант. Знам, че я заболя. Знам, искаше й се да е на моето място и умираше от завист, когато Хесус ми даваше да чета книги от Херман Хесе. Неведнъж я хващах да ни шпионира в библиотеката. Правеше се на разсеяна, преструваше се, че рови из рафтовете със съвременна научна фантастика и уж търсеше някаква несъществуваща книга, докато ние е часове разговаряхме за Сидхарта. „Ти изобщо нещо успя ли да разбереш?“ — питаше ме после огорчена. В онези моменти изпитвах дълбока антипатия към нея. Надяваше се да покажа невежество, очакваше да ме хване, че нещо не знам и объркана да я моля за помощ, за да ми обясни — бъди добра, кажи ми кой е този Пруст и какво, по дяволите, символизира прословутата каеща се Магдалена? Но не й доставих това удоволствие. Търсех отговор на въпросите си в Гугъл, за да я дразня. Сигурно всеки петък напразно е чакала Хесус да я покани да посетят музея „Пикасо“ и е бленувала да прекара три часа пред „Менините“^[3] и да ги анализират най-подробно. Тя така и нито веднъж не отиде. Аз — да. С Хесус се чувствах зряла жена и затова се срещахме тайничко в баровете на Равал и пиехме кафе вместо Кока-кола. „Хлътнала си по Хесус“ — укоряваше ме Ева със завист. А аз не я опровергавах, за да се правя на интересна. Бях влюбена в начетеността му, която ми отваряше очите за пропуснати от мен неща. Обожаваше италианското кино и заедно гледахме филми на Висконти, на Фелини, на Бертолучи, на Пазолини. Някои ги разбирах, други — не съвсем, но той проявяваше търпението да ни накара да съсредоточим вниманието си върху красотата на изображението, върху начина, по който е предадено дадено чувство, върху безпощадно точното описание на света. Помня „Рим — открит град“ на Роселини и възгласът на Ана Маняни, когато задържат приятеля й и го качват в камиона. Ана Маняни ми се виждаше дебела бакалка, но викът й беше толкова прочувствен, толкова истински, любовта й толкова силна и смъртта й толкова трагична, че накрая ми се стори секси. Онова обаче, което остана завинаги запечатано в паметта ми, бе образът на героя от „Невинният“ на Висконти и това колко лош човек беше, та да остави детето да умре от студ. Гаднярът слагаше рога на жена си и то демонстративно, нарочно, като отмъщение, за да я измъчва, а когато тя се влюбва в друг, става толкова ревнив, че я тормози и не я оставя на спокойствие нито денем, нито нощем. Тогава разбира, че тя е бременна и я изтезава с въпроси кой е бащата. Когато детето се ражда, й втълпява, че трябва да го мрази, и накрая го убива. Чак тогава тя се възбунтува и събира смелост да му заяви в лицето, че я отвращава. Лъжец и измамник, манипулатор, ужасен тиранин. Изпиваше й кръвчицата, омайвайки я с приказки, а тя му вярваше, докато накрая най-сетне проглежда за истината. Разтърси ме. Бях потресена. Беше съвсем същият като него!

Хесус ми помогна да открия много неща в живота и затова реших да му споделя всичко.

Знаех, че мога да му имам доверие. Винаги ме спираше по коридорите на училището, за да ме пита как съм, какво ми е. Интересуваше се защо съм получила слаби оценки по другите предмети, защо съм тъжна. Каза ми, че е говорил с класната, но от думите й нищо не разбрал. Беше искрен и загрижен за мен. А аз отчаяно се нуждаех от човек с ясен поглед. Той определено имаше точно чувство за справедливост и беше способен да различи доброто от лошото. А аз бях пълна негова противоположност: в главата ми цареше пълен хаос и бях много объркана от онова, което ми се беше случило. Хесус ни бе говорил за корупцията в древен Рим и колко страхливи били последователите на Юлий Цезар, които, вместо да се изправят пред урните или срещу легионите, предпочели подло да го убият в гръб. Щом беше способен да анализира историята и да има проницателността да види какво е трябвало да направят сенаторите републиканци от първи век преди Христа, щеше да е в състояние да помогне и на мен и да ме извади от затрудненото ми положение. Моят проблем беше, че не знаех откъде да започна, нито как да продължа. Не му бях дала определение. Не намирах думи. Мислех, че щом не го назовавам, той не съществува. Нещата без име или се забравят, или изчезват. Затова ми беше и толкова трудно да говоря за проблема си с някого. Хесус се съгласи и каза, че с удоволствие ще ме изслуша. Помолих го за пълна дискретност и той ми определи среща в училището, вечерта. Дълго обмислях как ще изложа проблема си, как ще кажа нещата, които ми се бяха случили и дълбоко ме бяха разстроили, караха ме да се чувствам ужасно зле — изгубена, страшно объркана. Вярвах, че като застана лице в лице с него и видя в очите му искреното желание да ми помогне, ще се отпусна и ще си разкажа всичко, без страх, без задръжки.

Онази вечер бяхме само двамата, училището, съвсем празно, тънеше в мрак. Стъпките ми отекваха из коридорите, докато вървях зад него. Чувствах се като престъпник. Обзе ме желанието да се обърна и да избягам, но вече бе прекалено късно. Не съм суеверна, но кълна се, от прозореца на втори Б видях черна котка да скача от покрива. Беше лошо предзнаменование. Когато Хесус затвори вратата след себе си и прикова очи в мен, направих крачка назад, изгубила желание да говоря. Не ми харесваше миризмата на пот, която се излъчваше от него. Не ми харесваше слабата светлина в кабинета. Не ми харесваше училището в този час на денонощието. Чувствах се странно, сякаш са ме приели по спешност в болница. Всичко ми се струваше непознато, чуждо, заплашително. Той също беше различен. Гледаше ме с разширени зеници и с блеснали очи, а когато тръгна да се приближава към мен, отвори уста и избълва куп глупости. Бил женен мъж и макар да разбирал, че съм влюбена в него, това било невъзможно, нищо не можел да ми предложи; той също ме обичал, но съм била непълнолетна… В този момент ми се искаше да скоча през прозореца като черната котка и да се изгубя по покривите. И тогава той сложи ръка на бедрото ми, толкова не на място, колкото неуместни бяха и гласът, и думите му, и започна да ме гали, но аз скочих разтреперана и се разплаках. Не можех да спра да плача. Чувствах се ужасно разочарована. Хесус ме прегърна и се опита да ме утеши, но аз ридаех все по-силно. Бях отчаяна. И точно тогава се случи най-лошото. Вратата се отвори и се появи класната ми, церберът Ремедиос Комас. Хесус дръпна ръце като опарен, а на мен плачът ми секна изведнъж. И великият Хесус се изплаши и не можа да измисли нищо по-умно от това, че аз съм му насрочила среща тук, понеже съм искала да му споделя нещо лично. Беше отвратително. Предателят Хесус си изми ръцете с мен и ме изпорти като някакъв хлапак, който ме сочи с пръст и пищи: „Тя беше, тя беше!“. Онемях и в този момент го презрях от дън душа. Класната не повиши глас, но суровият й тон ми вдъхна много повече страхопочитание, отколкото ако ме бе засипала с хули и оскърбления. Изпратиха ме до дома. Пътят ми се стори по-дълъг от всякога. На всеки ъгъл, на всеки светофар, мислено се молех да светне зелено, за да свършва най-сетне този кошмар. Дойде ми на ума за страданията на Исус по пътя към Голгота, или както ги наричат страстите Христови. Аз носех кръста на срама, че съм вярвала в Хесус^[4], и съм разкрила кой какъв е? Оставиха ме пред къщи с неизбежното предупреждение на следващия ден непременно да се явя в кабинета на класната.

Онази нощ изобщо не мигнах. Как ще реагират нашите? Не можех да прибавя още един проблем в живота си. Не можех да си го позволя. На другия ден се скъсах да рева пред Ремедиос Комас и накрая я заплаших, че ще си прережа вените. Подейства и се спасих. В резултат на това спасих и Хесус.

А той, нещастникът му с нещастник, ми каза сухо, че оттук нататък не искал да разговаря с мен, понеже имал репутация и семейство. Обърна ми гръб и никога повече не ме заговори, нито в час, нито по коридорите. На втория изпит ми писа двойка по неговия предмет. Може би си го заслужавах, защото бях изгубила всякакъв интерес, а не като преди, когато бях мотивирана да изкарвам шестици. Даде ми да разбера, че ако не си държа езика зад зъбите, ще бъде безмилостен и ще ме смачка.

Подлец.