Майте Каранса
Отровни думи (28)

27. Барбара Молина

Само за минути животът ми се преобърна на сто и осемдесет градуса. Стягам си багажа. Ще изляза оттук и отново ще бъда нормален човек. Ще ходя из улиците на непознат град, ще усещам въздуха и слънцето по кожата си, ще чувам глъчката на други гласове, ще виждам други лица и няма да ме сочат с пръст, защото никой няма да ме познава. Ще се спирам пред витрините на магазините, ще разглеждам с любопитство сезонните дрехи и ще избирам най-крещящите, в най-ярките цветове. Ще пробвам рокли, панталони, блузи и обувки, много обувки, за да ходя, да тичам, да скачам. И когато се уморя да обикалям из новия си град, ще седна на терасата на някое кафене, на кръгла маса, окъпана в светлина, под сянката на банановите дървета и ще си поръчам сладолед с ванилия и шоколад. Ще го ям бавно, с наслада, примижала от удоволствие, усещайки как приятно се топи в устата ми и понеже съм отвеяна, ще си изцапам носа, както винаги. И ще се смея. Отново ще се смея, ще ходя на кино, ще разлиствам книги в някоя книжарница, ще се возя в автобус, ще чета заглавията във вестника, ще си пържа яйца в кухня с отворен прозорец с изглед към улица, пълна с коли и шумотевица, а през това време ще слушам музика, пусната високо. Ще изгледам всички нови сериали, тръгнали по телевизията през тези години. Ще се изкача на върха на някоя планина, за да съзерцавам от високо изгряващото слънце и ще изчакам, докато хоризонтът се обагри в червено, все едно гледам пиротехнически спектакъл. Нощем ще броя звездите, обсипали небето, и ще се къпя в лунна светлина.

И ще видя морето.

Той ми обеща да отидем в крайморски град, с плаж. Няма значение на кой бряг ще бъде. Дали на Средиземно море, на Атлантическия или на Тихия океан. Ще живея срещу морето и когато стана от сън, първото, което ще виждам ще бъде наситено синьото на водата. Ще си купя нов бански, възможно най-хубавия, и рано сутрин, докато е още хладно, ще си слагам тениска и ще отивам на плажа, ще се заравям в белия пясък и ще чакам слънцето да напече. Тогава ще се изправям със скок, ще тичам към водата и ще се гмуркам в прииждащата вълна, увенчана с гребен от бяла пяна, и ще изчезвам под водата с широко отворени очи, заобиколена от риби, от водорасли, от море. В неделните дни ще наемаме платноходка и ще плаваме навътре в морето. Аз ще управлявам. И никой няма да ме познава. Той ми обеща повече никога да не ми причинява болка и да не ми посяга. Закле ми се, че ще си имам своя стая, свой ключ, своята свобода. Плака и ми се извини. Наистина искрено се разкайва и ме обича. Не иска да ме нарани. Иска да съм жива и да съм щастлива, затова му дадох шанс. За последен път.

Ако ме открият, ще трябва да го предам и така ще го обрека на затвор. А мен ще ме очаква истински ад от светкавици на репортери и срам. Ще чувствам неизменния упрек в очите на едни и на други, а у дома ще усещам страшната празнота. За мен вече няма място в този свят. Загърбих го в деня, когато реших да избягам. Затова ще потърсим друг свят, като за нас. Искам да живея. Сега вече мечтая за нов живот, с нова идентичност. Искам нов шанс и той ще ми го даде, дължи ми го, защото се е променил, защото е друг, защото аз бях толкова храбра и силна, че се осмелих да му се опълча и да го накарам да проумее, че с насилие нищо не се постига. И той го разбра. Нещо вътре в него се пречупи и той се разплака като дете. Коленичил в краката ми, заровил глава в скута ми, плачеше, а сълзите му капеха върху обувките ми и ме молеше да му простя, да не го изоставям точно сега, когато най-много се нуждае от мен. Аз съм единственият човек, който истински го интересува в този свят и единствената, която е в състояние да му помогне да намери спасение.

— Ти си силна, Барбара, много силна, имам нужда от теб.

Този път не греша. За първи път знам, че мога да намеря лъч светлина, да се изкача по него, за да ме отведе далеч оттук и да ме спаси от тъмнината. Чувствам, че в мен се възражда надеждата, която смятах за изгубена. Интуитивно усещам, че най-сетне ще намеря спокойствие. Прибирам набързо малкото дрехи, които имам, и както са намачкани, ги натиквам на топка в един сак. Прибирам шампоана, четката за зъби, гребена, машата за коса, пяната, лака за нокти, хидратиращия крем, и слагам всичко вътре, като не спирам да мисля „свободна съм, отивам много надалеч“. И съм толкова щастлива, че чак не мога да го повярвам.

Внезапно вратата се отваря и влиза някаква жена. С побелели коси, много слаба, с бръчки около очите и с кухненски нож в ръката. Поглежда ме, сякаш е видяла призрак и прошепва името ми. Замръзвам на място, без да реагирам. Мама е, но не мога да я позная. Толкова се е променила, страните й са хлътнали, кожата й е сиво-жълта, но въпреки всичко изглежда по-висока, по-силна и в този момент се усмихва и казва отново „Барбара!“. Краката й искат да се затичат към мен, а ръцете й се протягат и обятията й се разтварят широко, за да ме прегърнат. Но не може. Той е по средата и не можем да се докоснем. Виждам ръцете на мама, за които съм бленувала нощи наред и ми се иска да изтичам към нея и да притисна глава на гърдите й, за да чуя ударите на сърцето й, да почувствам ласката на ръцете й, когато отмахва косите ми от челото, топли, успокояващи, любящи. Но не мога да се помръдна, краката не ми се подчиняват. Гледам я ужасена и търся в очите й презрение, срам, отхвърляне. Не ги откривам. Боря се няколко секунди, които ми се струват цяла вечност, между желанието и страха. Докато гласът му нарушава тишината.

— Какво правиш тук? Хвърли този нож!

Мама обаче не го слуша, дори не го поглежда. Гледа само мен и гласът й се извисява по-силен, по-уверен от неговия.

— Ела, Барбара — вика тя.

Неговият глас обаче я заглушава с ироничния си тон:

— Пак всичко развали. Вече всичко бяхме уредили, нали, Барбара?

Не знам кого от двамата да слушам. Той упорства.

— Сега, заради намесата на майка ти, не ми остава избор.

И светът се сгромолясва върху ми. Вече не можем да отидем на плаж, вече няма да видя морето, няма да се изкача на планински връх, за да съзерцавам изгрева на слънцето.

— Хайде, Барбара — настоява тя с неподозирана твърдост.

„Къде иска да отидем?“ — питам се аз.

Нямам къде да отида. Мълча и плача.

— Тя не иска да тръгне с теб. Не виждаш ли? — подхвърля жлъчно той. И държи да потвърдя думите му. — Кажи й, че си тук, защото ти го пожела.

Стомахът ми се преобръща. Не знам какво да правя. Всичко се люлее. Не знам къде да се опра, а мама е далечна, слаба е, не може да ми подаде ръка и да ме измъкне от тази дупка.

— Върви си! — казвам й аз, както винаги против волята си.

— Няма да си ида, Барбара — отвръща тя твърдо.

Тогава, разгневена й крещя:

— Къде беше през цялото това време? Защо не ме спаси преди четири години? Защо позволи той да ме удря, да ме насилва, да ме убива с глад, да ме унижава?

Изливам яростта си, трупана от времето, когато я отблъсквах, когато си давах сметка, че се прави на ударена и не иска да види какво става.

— Остави ме! — крещя с пълно гърло. — Ти не можеш да разбереш! Върви си най-сетне!

Мама обаче не се обезсърчава, не свежда очи, не се обръща да си върви, независимо че я отблъсквам. Вместо това прави крачка напред и протяга ръка към мен.

— Напротив, разбирам те, разбирам те много добре. Естествено, че те разбирам! Ела с мен!

Изрича го сериозно, толкова сериозно, че несъзнателно пристъпвам към нея, но се сблъсквам с него и с презрителните му отровни думи:

— Ти си нещастница, Нурия. Будиш съжаление. Поглеждала ли си се в огледалото? Ти си остаряла, провалила се жена, лоша майка, децата ти не те уважават. Нима не чуваш дъщеря си, която ти казва да си вървиш? Не ни излизай с тоя номер, дай ми ножа, върви горе и ме чакай — заповядва й той, сигурен в себе си, в своя авторитет, в превъзходството си над бедната ми майка, която винаги му се е подчинявала, винаги се е съобразявала с него във всичко.

За миг дъхът ми спира от мъка, разпознавайки думите, които съм чувала милион пъти. Думи, които те превръщат в нищожество, които раняват, които са ни белязали — и нея, и мен — и постепенно са вливали в нас отровата си. Мама винаги се предаваше, приемаше поражението си и губеше битката още преди да я е започнала. Прекалено често съм я виждала да мълчи, да свежда поглед, да плаче тихо и да се огъва пред обидите му. Не, мама няма да може да се справи с него, слаба е.

— Стой настрана, Пепе, престани да се месиш в живота ни, махни се най-сетне! — крещи тогава мама, повишавайки тон.

Пристъпва напред, без да го слуша, без страх от него, с нож в ръка, вдигнат и заплашителен. Забелязвам как той потреперва, не по-объркан от мен.

— Ти луда ли си? Заплашваш ли ме? Не ме докосвай! Какво си намислила? Да ме убиеш, може би? Да забиеш ножа в мен?

Мама изобщо не го слуша, протяга през него ръка и ми я подава. Без да му обръща внимание. Този път тя е абсолютен победител в дуела, на който съм била свидетел безброй пъти.

— Да вървим, Барбара — казва тя спокойно.

И аз, инстинктивно, поемам ръката й и си мисля „Край, вече всичко свърши, изборът е направен“.

Той обаче реагира грубо и усещам как ме дръпва много силно, сграбчва ме с две ръце и ме блъска в стената със страшна сила. Чувствам как тялото ми се размазва, пращи и се свлича на пода. Затварям очи и чувам писъка на мама да отеква в тъмнината. Удря ме отново и отново, иска да ме смаже от бой, да ме убие като мишка, усещам как ботушите му се забиват в ребрата, в корема, по бедрата. Вдигам ръце, за да се предпазя как да е, докато един ритник, по-силен от другите, потъва в гърдите ми и разкъсва плътта ми като нож. Чувам също вика на мама, която се нахвърля върху него и му крещи да ме остави. И вик от болка на татко, вик на някого, който е тежко ранен и си ги представям как се бият и се усмихвам, понеже мама ме брани. „Не съм сама — казвам си, — някой се бори за мен и не иска да пострадам.“

Внезапно се възцарява отново тишина. Тишината не ми харесва. Той вече не ме удря, не чувам викове, но се чувствам много отпаднала, без сили, а гърдите много ме болят. Главата ми се замъглява, трудно ми е да дишам и си представям, че може би, най-сетне умирам. А мама? „Къде е мама?“ — питам се. Тогава усещам как една силна ръка ме подхваща и сгрява сърцето ми. Правя усилие и отварям очи, виждам мама наведена над мен, а устните й целуват лицето ми, обливайки го в сълзи.

— Барбара, Барбара, не се бой, миличка, всичко вече свърши.

И този път наистина й вярвам, защото знам, че тя се е променила и този път тя е победител.

Малко преди да изгубя съзнание обаче виждам една сянка да се надига от пода, зад мама и се сещам за револвера, който той беше оставил на леглото. Искам да предупредя мама, опитвам се да й кажа да внимава, правя усилие да помръдна устни. Напразно. Вече не мога да говоря.