Майте Каранса
Отровни думи (23)

22. Салвадор Лосано

— Семейство Сулоага са разговаряли дълго с Нурия Солис в петък, двайсет и пети март, две хиляди и пета година, в десет часа и дванайсет минути сутринта — стриктно осведомява Лядо все още действащия заместник-инспектор Лосано.

Значи в крайна сметка тя ги е открила и предупредила за изчезването на Барбара. Можеше да се предположи. Едно обаче го изненадва и то е информацията за кучето на семейство Молина. Брук, лабрадор, което сега трябваше да бъде на девет години, е мъртво от три години и половина. Така беше казал на Лядо ветеринарят, макар да не бил видял трупа с очите си. Разбрал от Пепе Молина, че е умряло малко след като го бил завел в Монтсени и че лично той бил заровил тялото. Странно е, понеже Нурия Солис неведнъж му бе споменавала, че Пепе Молина ходи често в къщата, за да храни кучето. Защо Нурия Солис не е знаела за смъртта на кучето? За да не се разстройва? И защо Пепе Молина я лъже, твърдейки, че ходи да храни кучето, като в действителност няма никаква работа в къщата в Монтсени? И там ли ходи наистина или някъде другаде? Любовница ли си има, или се е замесил в някаква тъмна афера, дали не крие някаква тайна? Солано трескаво мисли, а в същото време си е надянал маската на любезен домакин и привидно разчувстван раздава наляво и надясно благодарности за оказаното му внимание. Всъщност би предпочел да си е на бюрото в службата, над отвореното досие за Барбара, с включен компютър и с телефона в ръка. Но е в ресторанта, на прощалната вечеря, умрял от жега и търси как да се измъкне навън, през претъпкания салон, за да му отпочине погледът и да избяга от тълпата. В дъното вдясно има прозорец, но е плътно затворен и усещането за клаустрофобия е толкова силно, че си разхлабва яката на ризата и разкопчава последното горно копче, за да не се задуши. Дрехите го стягат, а от челото му се лее пот. „Много съм дебел“ — мисли си той. Тайничко се бърше с хартиена салфетка и отвръща на поздрава на току-що пристигналия полицай. Дори не му знае името. Обикновено вечеря сам или в мълчаливата компания на жена си и няма навика да споделя масата с още трийсет човека. Отгоре на всичко да е на челното място и в същото време, докато главата му ври и кипи от нови идеи и от нови възможни насоки в разследването на случая Барбара Молина, да е и център на вниманието, и да раздава усмивки наляво и надясно. Също като в деня на сватбата на сина му, макар тогава главният герой да не беше той и да бе съпроводен от съпругата си.

Не си е свалил сакото, защото всички погледи са вперени в него и би било проява на много лош вкус, ако той, почетният гост, не спазва етикета и не е елегантен, както му е редът и то точно в последния ден, само няколко часа преди да се пенсионира. Трябва да остави за бъдещите поколения безупречен спомен в снимките, които вероятно всички ще забутат някъде, или ще забравят във фотоапаратите си, но които се правят, за да излязат добри. Пука им на другите за строго официалния и безупречен вид. Мнозина от по-младите са дошли на вечерята с пуловер и дънки, така, както си ходят на работа всеки ден, може би, дори не са си направили труда да се преоблекат. Суреда обаче си е сменил дрехите. Суреда се е облякъл като бъдещ заместник-инспектор и над черната тениска и панталоните Левис е сложил светло сако. Изтупал се е в стил Мануел Серат. Модерен, небрежно-елегантен, както би се изразила жена му. Дошъл е на вечерята с математичката си. Не е нещо особено. Руса, нисичка и остроумна жена, малко слабичка за неговия вкус, но готова, щом настъпи неловко мълчание между толкова непознати, веднага да се впусне да говори ту с едните, ту с другите, сякаш са си близки. Интелигентно момиче, което седна до него, отправи му сладка и лукава усмивка и го попита как е съпругата му. Той се извини от нейно име — не се чувствала добре. Току-що му бяха сервирали някакво блюдо с пюре в оранжев цвят, украсено със зелени листенца. Прилича на холандски натюрморт с лош вкус. При вида на този цвят, досущ като на бутилка с пропан-бутан, му се приисква да помоли да му сменят ястието. Но математичката отгребва мъничко с върха на лъжицата, сякаш върши лудория, и с вид на опитен познавач я вкусва, премлясва театрално и заявява, че това е превъзходна супа от тиква. Супа от тиква! Кой ги измисля тия? Кой избра менюто? Иде му да удуши Долорес Естрада. Сигурно го е направила нарочно, за да го подразни, понеже отказа да й разреши два дни отпуск, който му бе поискала, за да отиде на концерт на Брус Спрингстийн^[1] в Мадрид това лято.

Неочаквано усеща вибрация в джоба си и от неудобство бърза да заглуши звука, мислейки, че това сигурно е жена му и ще трябва да й се обяснява надълго и нашироко. Най-много го притеснява, че тук личното му пространство е ограничено и не е достатъчно за провеждането на частен телефонен разговор. Математичката щеше да чуе всичко, а довечера, гушната в леглото до Суреда, щеше да му шепне на ушенце какъв лъжец е старият заместник-инспектор, понеже жена му въобще не е болна. Оказва се обаче, че е Ева Караско. И внезапно осъзнава, че обаждането е важно.

Става и дискретно излиза от салона. И добре прави, понеже Ева Караско, действително, има да му казва нещо много важно. Толкова важно, че чак се подпира на стената, за да не падне.

— Тази сутрин ми се обади Барбара, но връзката веднага прекъсна, а после беше невъзможно да се свържа отново.

— Какво каза? — възкликва той като гръмнат, не може да повярва на ушите си. — В колко часа?

— Към два часа следобед.

— И защо не ми го каза по-рано?

— Обадих се първо на вас, но бяхте излязъл да хапнете и тогава отидох в дома на Барбара. Пепе Молина ме увери, че той щял да оправи нещата, само аз да не казвам на никого; той щял да се заеме с всичко и да се обади на полицията — изстрелва като картечница Ева, ужасно напрегната и нервна, като не му дава възможност да вземе думата и продължава без дори дъх да си поеме. — Но преди малко открих, че мобилният, от който ми се обади Барбара, е телефонът на Пепе Молина.

Лосано я прекъсва толкова силно развълнуван, като че всеки момент ще получи инфаркт:

— Мобилният на Пепе Молина? Сигурна ли си?

— Да, абсолютно съм сигурна — отвръща Ева с тъничък, пресекващ глас.

— Кой друг знае за това? — бързо пита Лосано, осъзнал за секунди драстичния обрат на случая, така както умеят да правят единствено опитните полицаи и добрите сценаристи.

— Нурия Солис. Сега съм при нея. Открих съвпадението в момента, в който тя ми продиктува номера.

— Къде е сега Пепе Молина? — внимателно разпитва заместник-инспектор Лосано, мислейки със скоростта на светлината.

— Не знам. Неоткриваем е. Не отговаря на мобилния, а у дома е казал да не го чакат тази вечер, понеже имал работа. Нурия не знае нищо повече.

Заместник-инспектор Лосано си избърсва потта, която сега вече наистина се лее на ручейчета по врата му и мокри ризата му. И докато се отдръпва, за да стори път на сервитьорите да минат към резервираното за тържеството сепаре, понесли в табли камари от чинии с тиквена супа, взема решение.

— Ти остани с Нурия Солис у тях. Ако Пепе Молина се върне, нека си мисли, че нищо не знаеш. Потърси претекст, измисли извинение, излез на улицата и незабавно ми се обади, разбра ли?

— Да, разбрах ви — отвръща момичето.

— Ева — казва Лосано със сериозен тон, — животът на Барбара е заложен на карта.

Чува как на отсрещния край на линията Ева въздиша.

— Това го чувам за втори път днес. Пепе Молина ми каза съвсем същото преди вас.

— Толкова по-зле — отговаря Лосано неспокоен. — А сега най-важното е да контролираш нещата с Нурия Солис и внимавай да не направи някоя глупост. Как е тя? — добавя той с искрена загриженост.

— Много спокойна. По-спокойна, отколкото очаквах, повярвайте ми!

Лосано си въздъхва облекчено.

— Ще държим връзка.

Заместник-инспектор Лосано вече няма време за чудене. В джоба си носи измачкано листче с предварително подготвената си реч, няколко набързо нахвърлени протоколни изречения, които няма да прочете. Влиза в залата и поздравява всички. При внезапната му поява всички млъкват. Настава тишина. Толкова по-добре, така не се налагаше да иска думата, вече я има.

— Госпожи и господа, присъствието ви на тазвечерното тържество е голяма чест за мен, но с голямо съжаление трябва да ви съобщя, че поради извънредни обстоятелства съм принуден да изляза.

За миг млъква, понеже е невъзможно да бъде чут в олелията, която се надига в залата. Изчаква няколко секунди и продължава:

— Касае се за много деликатен случай, изискващ незабавната ми намеса.

Бъдещият заместник-инспектор Суреда веднага скача.

— Аз ще се заема — решително заявява той, но категоричното „НЕ“, произнесено с властен и нетърпящ възражение глас, го кара да млъкне.

— Ако имам нужда от теб, ще те извикам — Лосано ясно дава да се разбере, че разговорът е приключил и тръгва към вратата. Но изведнъж, напипвайки листа хартия в джоба си се спира, премисля и го подава на Суреда.

— Дръж това. Ако наистина искаш да ми направиш услуга, прочети прощалната ми реч вместо мен.

Връчва му го пред всички, пъха го в ръката му, без да му оставя правото на избор. Ако откажеше, щеше да е много грозно. Лосано вдига ръка и поздравява гостите с вдигната глава.

— През всичките тези години за мен беше удоволствие да работя с вас, момчета!

И си тръгва.

В момента, в който прекрачва прага, си сваля сакото, маха вратовръзката и разкопчава още едно копче от ризата. „Край — казва си той, — свърших я аз, каквато я свърших. Осрах работата. Затънах до шията в лайна. Всички станаха свидетели, че взимам безразсъдно решение, че крия информация и действам на своя глава, че не искам да предам щафетата на приемника си“. Не го прави само от гордост, която, разбира се, е налице и дори, не се срамува да си признае, през последните дни е ескалирала. Не, не беше заради това. Той познава безпогрешно участниците в тази трагедия и трябва да действа бързо, с дискретност и прецизност. Единствено той може да го направи, дори законът вече да не му го позволява. Ще прескочи закона. Животът на едно момиче е по-важен. Случаят е твърде деликатен, за да работи по него цял оперативен екип. Въпросът е на живот и на смърт и му остават само два часа да го разреши. „После ще предам работата си на Суреда“ — мисли си той, докато излиза на улицата, спира едно такси и му казва да кара към участъка.

В колата се чувства защитен от полумрака и от анонимността. Това му действа успокояващо. За щастие шофьорът е тих и дискретен човек, не си е пуснал радиото и не бълва хули по адрес на Барселонската община. Това му позволява да мисли. И той мисли, мисли трескаво — мисълта му скача от едно на друго, накъсана, с лъкатушения. Сеща се за „Престъпление и наказание“. Проклетникът Молина! Играе същата игра, като Разколников. Надсмивал му се е и го е мамил под носа в продължение на четири години. Бил е съвсем близко до истината, много по-близко отколкото е предполагал, но дори за момент не му е хрумвало, че Барбара е жива. Лосано се ядосва на себе си, задето не е проучил и не е разпитал по-настойчиво в колко часа Пепе Молина е напуснал Билбао. Тогава нещата бяха объркани и разследването можеше да тръгне в друга посока. Действително, беше поискал потвърждение и от полицията в Билбао му бяха отговорили доста мъгляво. Бяха видели Пепе Молина да шета из района и да разпитва хората из баровете, но никой не можа да констатира с точност часа на отпътуването му. Ако Пепе Молина е напуснал Билбао към два часа през нощта, а не в седем, както бе заявил в показанията си, останалото е лесно. Всичко пасва. Докато Ева говореше, той си представя как са се развили събитията хронологично и бързо си дава сметка, че е достатъчно само да замени името на Хесус Лопес с това на Пепе Молина, за да стане всичко прозрачно ясно и логично. Ставаше дума за сексуално насилие. И той започва да подрежда наново парченцата от невъзможния пъзел. Спомня си по какъв начин Пепе Молина говореше на Нурия Солис, убийствените му погледи, непрекъснатите му заповеди и възбрани, крайно властния му характер. А Нурия, с вечно сведена глава, наплашена, натъпкана с хапчета и с постоянното чувство за вина. Спомня си следите от побой по тялото на момичето, скритите рани по ръцете. Да. Всичко е ясно, толкова ясно, че чак потреперва, как не е съумял да го види по-рано. И то при положение че неговите разследвания за кучето сигурно щяха да го отведат до същото заключение. Не му беше достигнало време, разкайва се той.

Пепе Молина ги беше заблудил. Бе изиграл чудесно ролята си. И то с лекота. Имаше двама заподозрени, които самият той се постара да поднесе на тепсия, а за себе си запази ролята на бащата, търсещ правосъдие. Беше великолепно изпълнение с много прожектори и стенографи: бащата отчаян, бащата възмутен, бащата патетичен. Оглави манифестации, пледира за по-сурови наказания, участва в телевизионни предавания, нападна Хесус. Какъв измамник! Копеле мръсно! Нямаше нужда да внася промени в профила му на властен баща, беше достатъчно правдоподобен и отговаряше точно на истината. Съвсем наясно е къде е държал Барбара през цялото това време. Но как е успял да го запази в тайна, пита се Лосано. Спомня си за старанията на Молина да управлява всичко в семейството, за пътуванията му насам-натам. Пребледнява. Той има револвер! Спомня си, че като представител на фирма за бижута има разрешително за притежание на оръжие и че той лично му беше отнел лиценза за неговия „Смит и Уесън“ 38 калибър, заради инцидента с Хесус. Но след като мина известно благоразумно време и предвид доброто му поведение, му го върна. Мислено отбелязва факта и го добавя към всичко останало. Трябва много да внимава, защото има работа с опасен, крайно опасен човек. Интелигентен и садистичен тип. Спомня си за железния му контрол над съпругата, за неговата арогантност и като капак на всичко за стратегията му да поддържа постоянно една лъжлива версия, която сам бе изфабрикувал и за заблуда не спря да подклажда. Четири години бяха вървели по следите на двама грешно заподозрени, защото той настояваше за това до вманиаченост. Не спираше да им повтаря да продължават да ги държат под наблюдение. Вероятно е смятал, и то с право, че ако свалят подозренията от тях, разследването би могло да тръгне в друга посока. Ама че мръсник! — ядосва се отново Лосано. Оправданието с кучето беше добре измислено, а къщата в Монтсени бе изолирана и достатъчно отдалечена, за да не надушат нищо съседите. Беше наследствената къща на Нурия, където семейството прекарваше летата преди изчезването на Барбара.

Колата спира. Стигнали са участъка.

Вади едра банкнота и плаща щедро, казва на таксиджията да си задържи рестото за бакшиш и се изкачва, пухтейки до кабинета си. Къщата в Монтсени не му излизаше от главата. Веднъж свика отряд и им заповяда да претърсят дискретно пространството около нея, за да се установи дали наскоро е било копано в градината. Притесняваше се семейство Молина да не разберат, но трябваше да го направи, беше негово задължение. Барбара може би вече е била там. Но къде? Наглед къщата бе изоставена. Външно беше потънала в прахоляк. Пепе Молина най-любезно му я показа. Леглата нямаха чаршафи, а кухнята бе почти празна. Кучето. Докато се изкачва нагоре, взимайки по няколко стъпала наведнъж, се сеща, че доста след това Нурия Солис му беше казала, че й е много мъчно за горкото животно, което държали затворено в мазето, за да не избяга. Значи има подземно помещение, пригодено за живеене.

Вече стигнал в кабинета си, отваря папката по делото и трескаво търси адреса на къщата, записва си го, грабва 9-милиметровия си пистолет „Глок“, зарежда го и моли дежурната Мариона Естевес незабавно да му намери кола, след което програмира в джипиеса адреса. Нарежда й също да сформира и да държи в готовност оперативна група от трима полицаи, които да тръгнат към Сант Селони и, щом стигнат там, да чакат заповедите му.

Лосано поглежда часовника си. Двайсет и два часа и осемнайсет минути. Не разполага с много време. За жалост обаче на Барбара й остава още по-малко.