Дъглас Кенеди
Живот назаем (6)

6

На другата сутрин Бет отказваше да говори с мен. Колкото и да й се извинявах, пак не пожела да прости избухването ми от вечерта. Винаги аз се извинявам на Бет. Дори когато знам, че съм прав, пак аз съм този, който се извинява. Не мога да понасям, когато е раздразнена и мълчи. И пак съм готов да съм безкрайно смирен и разкаян, ако това ще внесе малко мир помежду ни.

— Виж, казах го, защото бях пиян — заобяснявах, докато с трепереща ръка си наливах кафе в кухнята.

Бет, която разчистваше чиниите от закуска, не отговори.

— Опитах се да говоря за нещата, които ме притесняват.

Тя ме отряза:

— Като допиеш кафето, приготви Адам. Искам да стигна в Гринич, преди да са свършили всички места за паркиране.

И излезе.

А какво ще кажеш за тази драскотина на гърба ти, а?, идеше ми да се провикна след нея. Но се сдържах — точно както през нощта се бях сдържал да не я събудя, за да й задам няколко въпроса за това, кой я дере с нокти. Като се има предвид колко ми беше бясна, сигурно би било най-неподходящият момент да я обстрелвам с въпроси за връзката й с друг мъж.

Беше събота и ние, като типично американско семейство, се впуснахме в най-типичните американски дейности за уикенда: отидохме на пазар в онази елегантна търговска крепост, наречена Гринич. Естественият хабитат на успелите бели. Нямаш място там, ако печелиш под 250 000 долара годишно. Следователно амбициозните тълпи на средната класа липсват. Особено в съботен ден.

Паркирах в дъното на Гринич авеню — леко наклонен булевард, дълъг около два километра, където можеше да се намери почти всеки възможен скъп аутлет. Бет буташе количката на Джош, а Адам ме беше хванал за ръка. Вървяхме по нанадолнището, а тишината между мен и Бет беше нарушавана само от хленченето на Адам.

— Ще купим вагончета за Томас Локомотивчето.

Беше констатация, не въпрос.

— Кажи „моля“, Адам — обадих се.

— Ще купим вагончета за Томас Локомотивчето. Моля.

Въпреки това пак си беше констатация и не успях да сдържа усмивката си.

— Ако слушаш.

— И само след като сме минали през „Гап Кидс“ — намеси се Бет.

— Не искам „Гап Кидс“, не искам „Гап Кидс“ — зарева Адам.

— Тогава няма Томас Локомотивчето — отговорих аз.

Заплахата проработи. Когато стигнахме до „Гап Кидс“, Адам търпеливо изпробва палтото с качулка (65 долара), което Бет му беше избрала. И суитчъра (22 долара), и памучното поло (16 долара), и рипсените панталони (28 долара), предвидени да обогатят есенния му гардероб. Но когато продължихме към „Бейби Гап“, Адам нададе вой, докато Бет изхарчваше още 70 долара за Джош.

— Искам Томас сега — заоплаква се Адам.

— Ще ти вземем Томас след малко — успокои го Бет.

— Искам…

— Имай малко търпение…

— Сега, сега, сега. — Адам разклати количката толкова силно, че Джош се разплака. Бет го плесна силно през ръцете.

— Лошо момче, лошо момче — скастри го тя.

— Тати! — извика Адам и се метна в обятията ми.

— Всичко е наред, успокой се — зашепнах в ухото му, докато го галех по главицата.

— Не заставай на негова страна — предупреди ме Бет.

— Спокойно, Бет…

— Трябва да знае, че не бива да прави така и…

— Да, да, да.

Адам отново изхлипа в прегръдките ми.

— Виж — казах й аз, — да се чакаме в „Банана Рипъблик“ след петнайсет минути. Нека се поуспокои малко.

— Все ми е едно — каза Бет и забута количката на Джош към друга част на магазина.

Като излязохме на улицата, Адам най-сетне престана плаче.

— Мама ме мрази — изскимтя той.

— Хайде сега глупости. Просто не обича като си непослушен. На мен също не ми е приятно.

— Извинявай, тати.

Целунах го по главата.

— Добро момче.

— Вагончета за Томас Локомотивчето. Моля.

Двамата отидохме в магазина за играчки и му купихме петия миниатюрен локомотив (14 долара). После се отбихме в книжарницата, където Адам си избра „Историите на голямото пиле“ (8,99 долара), а аз най-накрая си взех албума на Ричард Авидон „Свидетелства“ (75 долара) — невероятна ретроспекция на портретите му през последните петдесет години. Когато стигнахме в „Банана Рипъблик“, Бет пробваше късо жълто-кафяво велурено яке. Изглеждаше прелестно.

Побутнах Адам към нея. Срамежливо, той се приближи до нея и я дръпна за ръкава.

— Мамо… извинявай.

Тя се усмихна, целуна го.

— И аз съжалявам, че те ударих. Само бъди малко по-търпелив, става ли?

— Изглеждаш чудесно — казах й.

— Прекалено е скъпо — отвърна.

— Колко?

— Триста двайсет и пет.

— Вземи си го.

— Скъпи…

— Така де, нали се отказа от дивана?

— Ами…

— Това са просто пари.

Тя се огледа изпитателно още веднъж, после се завъртя и ме целуна леко по устните.

— Понякога си толкова мил — усмихна се. — Благодаря ти.

Брачната криза — избегната, поне за тази сутрин. Пак сме голямо щастливо семейство. И то за някакви си 623 долара и 99 цента. Най-соленото ни съботно пазаруване за годината, но пак по-евтино от брачен консултант.

Когато излязохме от „Банана Рипъблик“, предложих да отидем на обяд в семейно ресторантче в дъното на улицата.

— Искам „Макдоналдс“ — обади се Адам.

— Не днес, слънчице — отговори Бет.

— Искам пържени картофи.

— И в ресторанта има пържени картофи — успокоих го аз, но веднага съжалих, като видях как Бет клати ядосано глава.

— Бен, в пържен картоф ли искаш да го превърнеш? Или в Барни?

— Остави дребосъка на мира — чу се глас. — Пържените картофи не са убили никого под четирийсет.

И двамата вдигнахме глава. Беше Гари Съмърс. Нашият съсед, дето се пишеше за фотограф.

— Здрасти, хора.

Дългата му мръсноруса коса беше вързана на опашка. Леко наболата му брада изглеждаше дори по-артистична от друг път. А самодоволната му усмивка беше широка колкото 70-милиметров дисплей. Но това, което наистина ме подразни, бяха дрехите му. Бяха толкова… ърбън. Черна ленена риза, закопчана догоре. Черни торбести панталони с черни кожени тиранти. Черни ботуши с връзки. Очила „Рей-Бан“. Типично за центъра на Ню Йорк, но сред жителите на предградията по Гринич авеню, облечени предимно в „Ралф Лорън“, си беше крещящо търсене на внимание. И все пак единствената причина, поради която Гари живееше сред нас, беше, че нямаше шанс да успее в центъра. Знаех, че се е пробвал да направи фотографска кариера в Ню Йорк, но не е стигнал доникъде. И след смъртта на възрастните си родители, той, като единствен наследник, се оттеглил в семейната къща в Ню Кройдън и заживял от скромното наследство, което получил (не повече от 30 000 на година, както ми подсказваше професионалният опит в тази сфера — старецът на Гари не беше успял да се издигне над високия среден ешелон в IBM, което означава, че дори с разумно планиране, не би могъл да остави повече от 600 000 долара, внимателно разпределени в облигации, застраховки живот и солиден дял от акциите на компанията).

„Наследството му е точно толкова, че да го разори.“ Прословутата фраза на Бет по въпроса, споделяна от почти всички в Ню Кройдън. Но въпреки че за околните Гари беше пълен провал, той продължаваше да се прави на голямата работа — не пропускаше да спомене за нови договори с голямо списание (напълно неосъществими), винаги вмяташе, че е въпрос на време да се продаде и да се премести да живее в Лос Анджелис. И неизменно гледаше на нас, костюмарите, и на сладките ни съпруги с надменна усмивка.

Ненавиждах го.

— Здрасти, Гари — поздравих с равен тон.

— Добро утро — добави Бет и се наведе да оправи нещо по Джош. Тя също го не харесваше особено.

— Малко консуматорски дейности, а? — Огледа всички пазарски чанти, като обърна особено внимание на голямата торба с логото на книжарницата. — Какво си взе?

— „Свидетелства“ на Авидон.

— Добър избор. Тези анонимни скитници… как ги разполага на неутрален бял фон, и въпреки това успява да извика това чувство на невероятна празнота, сковало Америка. Доста впечатляващо, а?

— Да. Доста впечатляващо.

— Да ти кажа, миналата седмица се видях с Ричард…

Опитах се да разменя съучастнически поглед с Бет, но тя беше заета да бърше сополите от носа на Джош.

— Кой Ричард? — попитах.

— Авидон, този Ричард.

— Приятели ли сте?

— По-скоро познати. Запознахме се на едно парти у Лейбовиц.

— Ани Лейбовиц?

— Същата.

— И тя ли ти е приятелка?

— Да, с нея се познаваме от години. И ми е обещала, че ако двете със Зонтаг не се върнат в Сараево, за да направят материал за „Венити Феър“, ще препоръча на Грейдън да прати мен.

Зонтаг, Грейдън… „Гари Съмърс, чиято последна изложба беше в известния ресторант-галерия «Грапа» на Адам стрийт в Ню Кройдън, прикова вниманието на местната интелигенция и впечатли редактора на «Венити Феър».“ Да бе, как пък не.

— И какво си говорихте с Ричард?

— Тате! — Адам ме дръпна за ръката. — Искам пържени картофи.

— Трябва да тръгваме — добави Бет.

— Още ли снимаш? — попита Гари.

— Когато имам време.

— Купувал ли си някоя нова модерна джаджа наскоро?

— „Канон EOS-1“.

— Чувам, че бил идеален за военни репортажи. — Мазна усмивка. — Ще идвате ли у Хартли довечера?

Кимнах.

— Тогава до после — каза Гари и си тръгна.

Петнайсет минути по-късно още бях бесен.

— Чу ли го тоя задник? — казах, докато отпивах от бирата в ресторанта.

— По-леко с езика, Бен.

— Миналата седмица се видях с Ричард… Лейбовиц препоръча на „Венити Феър“ да ме пратят в Сараево. „Венити Феър“ няма да пратят този тъпак и на Кони Айланд.

— Защо се ядоса толкова? — попита Бет.

— Защото е един никой, който си придава важност, като цитира известни имена.

— Много важно. Винаги е бил такъв. Хем го знаеш, и пак се разстрои толкова?

— Не съм се разстроил. Просто не ме кефи тая негова надутост.

— Дразни те, че се прави на голяма клечка.

— Теб не те ли дразни?

— Е, да, тъпо е. Но аз виждам под повърхността.

— И какво има там?

— Не знам. Защитна реакция, предполагам. Махни глупавото перчене и ще остане един обикновен човек, който се опитва да се реализира като фотограф. Може да не му върви… но поне се опитва.

Ясно.

— Много ти благодаря.

— Не беше насочено към теб.

— Естествено — троснах се.

— Защо все търсиш повод да се скараме…

— Не е вярно…

— … и приемаш лично всичко, което казвам?

— Поне не ти забивам нож в гърба…

— Толкова лесно се засягаш…

— Големият романист се изказа.

Бет потрепери, сякаш я зашлевих.

— Моля?

Очите й се насълзиха.

— Бет… — протегнах се да я хвана за ръката.

Тя се дръпна, забила празен поглед в масата.

Почувствах се като най-големия загубеняк на земята.

— Мама плаче — каза Адам.

— Мама е добре — избърса сълзите си Бет.

Поисках сметката.

Тишина в колата по път за къщи. Тишина, когато пристигнахме. Тишина, когато отново се опитах да се извиня. Тишина, след като обявих, че докато Адам гледа „Книга за джунглата“ за трийсет и втори път тази седмица, аз ще поработя в тъмната стаичка за час-два.

Тишина. Бет умееше да я използва, превръщаше я в тъп инструмент, причиняващ максимум болка, максимум вина. Веднага щом въртящата се врата на тъмната стаичка се затвори, тишината ме обгърна като топла дреха. Усетих мощен прилив на киселини в стомаха си. Пак беше време за маалокс. Бръкнах зад увеличителя и извадих шишенце гъста бяла течност — еликсир, който държах под ръка точно за такива случаи.

Звучно преглъщане. Броиш до двайсет. Фокус-бокус. Адският огън на болката е угаснал. Лекарството е подействало. Нещата са под контрол. Поне за няколко часа.

Стомахът ми е погълнал около три хиляди долара. Правил съм си процедури с бариева каша. Телескопични изследвания на дебелото черво. Дори са ми пускали малка сонда в хранопровода, която да търси злокачествени образувания и други неща, които дебнат в мрака на стомаха ти. Не се намери дори миниатюрна пептична язвичка. На хартия — напълно здрав.

— Със сигурност не е рак — заключи специалистът в нюйоркската болница. — Няма и следа от доброкачествен тумор, а дванайсетопръстникът ви е все още непокътнат.

— Какво е тогава?

— Жлъчка — отвърна той. — Имате излишък от жлъчна течност.

Включих увеличителя, заредих негатив, светнах лампата и започнах да нагласям бутона за електронен автофокус. От мъглата бавно изплува образ: едър мъж на средна възраст с тройна брадичка, смачкан костюм, току-що излязъл през главния вход на Нюйоркската стокова борса, очите му облещени и пълни със страх, досущ очи на елен, примигващ срещу фаровете на приближаващ камион.

Бях хванал кадъра преди няколко седмици. Един ден се измъкнах от работа в ранния следобед с фотоапарат „Никон“ в куфарчето и час-два се размотавах пред входа на един небостъргач на Уолстрийт, изщраках четири ленти „Три-Х“, докато наблюдавах как брокери и служители на борсата идват и си отиват. Естествено, чувствах се като момче, избягало от училище, но този незначителен акт на непокорство ме изпълни с радост, особено след като от всичките сто четирийсет и четири изщракани кадъра успях да извадя три-четири интересни снимки (не беше лошо постижение за изключително придирчив човек като мен, подбиращ внимателно снимките, които възнамерява да отпечата). Още щом закачих негативите да съхнат, знаех, че тази снимка на подпухналия от тревога мъж на средна възраст е удар в десетката. Тя преминаваше отвъд добрата композиция и неволно бе навлязла в дълбините на личността, в царството на неудобните истини.

Тук е тънкият момент при фотографията — ако човек снима с идеята, че обективът може да бъде господар на действителността, неизбежно се получават надути, неестествени и сковани снимки, които не успяват да проникнат в дълбочина. Най-добрите снимки запечатват момент, който те връхлита случайно.

Ето например начина, по който Уиги^[1] е уловил престъпния Ню Йорк; или най-известната снимка на Робърт Капа на простреляния испански републиканец, уловен с разперени като на голгота ръце, докато куршумът се забива в гърба му. Най-добрите им работи са светкавично съчетаване между брилянтна техника и това да си там, на мястото. Случайността е в основата на фотографията. Можеш да прекараш часове в чакане на точния момент. И пак никога да не получиш това, на което си се надявал. А да установиш, че няколкото снимки, изщракани, докато си се размотавал безцелно, се отличават със спонтанност, каквато няма в останалите ти опити да достигнеш перфектната композиция. Правило номер едно в изкуството: човек не избира точния момент, попада на него случайно и се моли пръстът му да е на спусъка на фотоапарата точно тогава.

С помощта на електронния автофокус постегнах композицията, като изрязах малко от фона, за да подчертая образа на този обрулен от живота брокер, който излиза като зашеметен от Стоковата борса. След това поставих един лист фотохартия „Галерия“ 8×10 в рамката, изгасих лампата на увеличителя, натиснах бутона за автоматично принтиране и изчаках три секунди, докато снимката се отпечата. Червена светлина. Потапяне за една минута в проявителя, после фиксиране и после пак флуоресцентна светлина. Но още докато изваждах снимката от последната ваничка с химикали, за да я окача да съхне, забелязах дефект — брокерът сякаш беше засенчен от друга фигура. Технически, това може да се нарече снимка с призрак — лека двойна експозиция, която хвърля сянка над обекта, сякаш под него има фантом.

Веднага я отпечатах в още четири копия — издайническия призрак, това загатване за паралелен живот, скрит под видимия, го имаше на всичките: другото лице, което всички крием. Може би фотоапаратът съвсем леко е трепнал, докато съм заснемал кадъра. Може би съм допуснал някаква неточност при работата с химикалите, докато съм проявявал филма. Но когато прегледах пак негативите, установих, че привидението е само там, на тази снимка. Нито един от другите кадри с брокери не беше с двойна експозиция. И въпреки това снимката с призрака беше най-добрата. Как съм пропуснал да го забележа, докато съм проявявал филма? Как се е получило изобщо? Какво точно представлява този неизвестен фантом?

Взирах се пак и пак с лупата в четирите еднакви копия, в опит да намеря отговор на тези въпроси. После някой почука на вратата на тъмната стаичка.

— Бавачката дойде — обяви Бет.

— Идвам. Имаш ли минутка? Искам да ти покажа нещо…

— Не.

Докато успея да отворя въртящата се врата, тя вече беше изчезнала по стълбите.

В колата продължи да се държи ледено.

— Извиних се.

— Няма значение.

— Знам, че беше глупаво…

— Не ми се говори за това.

— Не исках…

— Напротив — искаше.

Тишина.

— Бет…

Тишина.

— Бет, стига…

Тишина. Край на разговора.

Бил и Рут Хартли живееха на около километър от нас. Къщата им беше с типичните за Кейп Код бели капаци на прозорците и облицовка от червени фасадни тухли. Поляната отпред беше оборудвана с всякакви детски приспособления за забавление. Гледката на тези пързалки и люлки винаги ми се е струвала затрогваща, защото единственият син на Бил и Рут, Тео, беше роден със синдрома на Даун и прекарваше почти цялата година в училище за деца със специални нужди в Ню Хейвън. Двамата имаха желание да си родят и други деца, но така и не се получи: „По този начин Господ ни казва, че ни е отредил да си отидем от този свят сами“, отбеляза веднъж Бил.

Той беше брокер, безспорен наследник на „Ей Джи Пи Хартли и Ко.“ — малка фирма на Уолстрийт, управлявана от семейството му от четири поколения насам, която обслужваше малка, но подбрана основна група клиенти. „Добър, стабилен бизнес“, както го описваше Бил. Със същите думи можеше да опише и живота си, тъй като Бил и Рут бяха пример за стабилност. Бяха се запознали преди двайсет години в Пенсилванския университет и бракът им беше от онези, които сякаш се носят леко по течението, без каквито и да било сеизмични трусове. Рут имаше успешна кариера на специалист по връзки с обществеността на ръководна длъжност в нюйоркска компания; Бил беше доволен, че малката му фирма стоеше встрани от въртележката на социалния дарвинизъм, в която се въртяха големите играчи на Уолстрийт. Изкарваха достатъчно. Имаха приятна къща. Приятна десетметрова яхта, закотвена наблизо (с която Бил често ме водеше на разходка). Изглеждаха приятно близки, но не чак толкова, че да станат съвсем еднакви. А скритата свързваща сила на брака им укрепна от факта, че когато трагедията с Тео се случи в живота им, те успяха да запазят равновесието помежду си и да останат заедно.

Завиждах им за това равновесие, за стабилността. За разлика от нас с Бет, те бяха избрали да приемат ограниченията си. И вместо да възприемат живота си в предградията като ужасен, ограничаващ компромис, вземаха гордо в ръка картите, които им бяха раздадени. И с времето бяха открили нещо, което на нас винаги ни е убягвало — определено ниво на удовлетвореност.

Не завиждах на Бил обаче за все по-високото му чело. Нито за подкожния колан от мазнини около кръста. Или за вкуса му за пуловери. Когато ни посрещна на вратата, носеше тъмнозелен пуловер на пингвинчета с обло деколте.

— Кой ти подари това? — не се стърпях аз. — Нанук Великия ловец ли?

Рут се подаде иззад рамката на вратата.

— Аз.

Бет ме изгледа с раздразнение, изсумтя едно: „Тъпак“, и влезе във вече претъпканата дневна.

— О, боже! — възкликна Рут, повдигнала закачливо вежди. Носеше пуловер с бродирани бели мечки.

— Извинявай.

— Не го мисли, Бен — успокои ме Рут, докато следваше Бет през тълпата.

— Поредните забавления на семейния фронт? — попита Бил. Той беше най-близо до представата ми за добър приятел.

— Не питай.

— Двоен скоч тогава?

Господ да го благослови. Противно на всеобщата мода в Ню Кройдън, той не се кланяше пред олтара на въздържанието и минералната вода в дизайнерски бутилки. И продължаваше да вярва в лековитите качества и удоволствието, което носи истинската пиячка.

— Троен — отвърнах.

— Имам един двайсет и пет годишен „Макалън“, дето го пазя специално за теб — поведе ме към кухнята той. Но на вратата се позвъни и Бил отиде да отвори.

— О, нашият пратеник от света на културата — чух го да казва.

Обърнах се. На прага стоеше Гари — изтупан в черно, с по-мазна от всякога усмивка.

— Донесох ти нещо специално — обяви той и подаде на домакина правоъгълна кутия.

Бил я отвори, погледна етикета и явно остана доволен.

— Е, добре, можеш да останеш — отвърна. — Върви си намери нещо за пиене.

Гари ми кимна мазно и тръгна да търси бара. Веднага щом се отдалечи достатъчно, Бил ми прошепна:

— Може да е надуто парче, но разбира от вино. Чувал ли си за това?

Подаде ми бутилката. Совиньон блан „Облачен залив“, 1993.

— Да — отвърнах. — Знам го.