Дъглас Кенеди
Живот назаем (24)

10

Разказах й всичко.

Тя остана права, докато говорех, с единия крак през прага, сякаш бе готова да побегне във всеки един момент. Когато стигнах до момента с убийството на Гари, буквално я чух как потрепери, макар да бе на цели два метра от мен. Спестих й някои от най-бруталните подробности, но тя затаи дъх, докато й обяснявах за пожара на яхтата на Бил. А след като й казах за опитите за изнудване на Руди, най-накрая проговори:

— И него ли уби?

— Не — отговорих й. — Инцидентът се случи така, както го описват. Само че шофираше той. И беше пиян. Успях да се измъкна, преди…

— А защо да ти вярвам? — Гласът й трепереше. — Защо да ти вярвам за каквото и да било? Целият ти живот тук, с мен, е бил една лъжа.

— Животът ми с теб никога не е бил лъжа. Никога.

— Не ти вярвам. Не мога да ти вярвам.

Не знаех какво да кажа. Затова замълчах.

— Последните два дни… — Гласът й едва се чуваше. — … наистина обмислях да се самоубия. Първо Чарли, а сега и ти. Мислиш си, че не би могъл да забравиш смъртта на едно бебе. Но след това срещаш някого, който те кара да вярваш, че може би има начин да живееш въпреки болката. А после…

Тя спря и зарида. Изправих се и се приближих.

— Не! — Тя вдигна ръце, за да ме задържи на разстояние.

Върнах се назад и отново седнах на леглото. Риданията й утихнаха.

— Знаеш ли, единствената причина да дойда тук днес — заговори тя, — е, че не можех да понеса цялото това съчувствие… погледите на съжаление… защото исках да се махна от всички в града… защото тук разбрах, че обичам…

Тя силно разтърси глава, сякаш се опитваше да заличи последното изречение.

— А сега… сега ми се иска да бях дошла просто един шибан ден по-късно. Защото тогава ти вече щеше да си си тръгнал, нали? И никога нямаше да разбера. Ще заминеш, нали?

Кимнах.

— Как?

— Една двойка е отседнала на къмпинг на няколкостотин метра оттук. Казаха, че ще ме закарат до Хелена.

— Как им обясни раните си?

— Инцидент с колело.

— Поредната лъжа. А когато стигнеш до Хелена?

— Ще изчезна.

— Това ли искаш?

— Нямам кой знае какъв избор… Ченгетата…

— Ти си мъртъв, нали знаеш? Как очакваш да разберат?

— От теб.

Дълго мълчание. Аз го наруших:

— Ще им кажеш, нали?

Тя се вторачи в пода.

— Не знам.

Ново мълчание. Този път го прекъсна тя:

— Трябва да си вървя. Не мога да остана тук.

— Ще се върнеш ли? — попитах я.

— Не съм сигурна. Днес ли заминаваш?

— Не ми се иска.

Тя сви рамене.

— Ти решаваш, Гар…

Млъкна.

— Вече дори не знам как да се обръщам към теб.

Обърна се и си тръгна. След миг чух вратата на колата да се затваря, двигателят запали, автомобилът тръгна. Отново легнах на леглото. Не помръдвах. Мина половин час. След това се чу почукване на вратата. Хауи надникна в бунгалото.

— Готов ли си? — попита ме.

— Моята позната точно беше тук.

— Да, видях колата.

— Ще се върне малко по-късно, така че май няма да е нужно да ме карате.

— А сигурен ли си, че коляното ти ще се оправи?

— Ще оцелея — отговорих. — И все пак благодаря.

След като чух ботаниците да се отдалечават, станах. Подгрях вода за ваната. Покиснах в нея един час. Докуцуках до езерото и загледах залеза. Запалих лампите в бунгалото. Сготвих си набързо спагети с доматен сос. Изпих бутилка вино. И макар напълно да вярвах, че това е последната ми вечер на свобода, чувствах зловещо спокойствие. Бях се изповядал. Тайната вече не беше само моя. Винаги щях да живея с вината, със срама. Но поне бях снел от плещите си теглото на лъжата. И спах спокойно.

В десет на следващото утро чух боботенето на кола по черния път. Седнах на ръба на леглото и зачаках нахлуването на униформените служители. Но Ан влезе сама.

— Не си си тръгнал.

— Не съм.

— Защо?

— Заради теб.

— Разбирам.

— Не си ходила в полицията.

— Не съм.

— Защо?

Тя сви рамене.

— Утре ще те погребват. Съдебният лекар е дал разрешение. Не са открили твои роднини на изток, така че оставаш в Монтана.

— Ще ходиш ли на погребението?

— Разбира се. Както и Бет. Все още е в града.

— А кой се грижи за децата?

— Сестра й Луси — въздъхна Ан. — Бет ми показа тяхна снимка. Красиви момчета.

— Да, така е.

— Тя е много разстроена, за Бет говоря. Първо Бен, а сега и Гари. Или беше обратното. Както и да е, видяхме се на по питие в хотела й снощи, след като Елиът си легна. Тя ми разказа малко за аферата си с Гари. И за брака си с теб. Знаеш ли за какво си мислех, когато тя приключи? Че никога не бих започнала афера с онзи Гари… нито пък бих се омъжила за онзи Бен.

Тя разтърси глава, след това ме погледна право в очите.

— Бременна съм. И ще задържа детето.

Опитах се да я докосна, да я поема в обятията си, но тя ме отблъсна.

— Ще повторя това, което ти казах. Бременна съм. И ще задържа детето. Но това не означава, че ще остана с теб.

Приближи се към вратата.

— Ще се върна след няколко дни. След погребението ти. Ако все още си тук, пак ще си говорим.

Върна се във вторник вечер. Носеше ми купчина вестници и списания.

— Постигна страхотно отразяване — каза ми.

Имаше половин страница със снимки от погребението в „Монтанан“, както и редакционна статия, подписана от Стю, в която изразяваше скръбта си по моята кончина. „Ню Йорк Таймс“ бяха излезли с материал от десет параграфа за Гари Съмърс в рубриката „Вътрешни новини“. Така беше и в „Ел Ей Таймс“, „Чикаго Трибюн“, „Бостън Глоуб“, „Сан Франсиско Икзаминър“ и „Сиатъл Посут-Интелидженсиър“.

— Според Джуди телефонът в галерията не е спрял да звъни — каза Ан. — От „Ню Йоркър“ възложили на един от щатните си сътрудници да подготви обширен материал. А както изглежда, „Рандъм Хаус“ са готови да платят 70 000 долара за албума с фотографиите от „Лицата на Монтана“. Звънели и маса агенти от Холивуд. Явно смятат, че от живота ти и трагичната ти смърт ще излезе добър филм. Един от тях всъщност се обадил от името на Робърт Редфорд. Предполагам, че Монтана му е слабост…

Побутнах вестниците встрани. Тя знаеше за какво си мисля.

— Ти така и не си променил завещанието му, нали? — попита Ан.

— Не — отговорих й.

— А преди точно това си правел — пишел си завещания?

— Да, такава ми беше работата.

— И кой ще бъде облагодетелстван от смъртта му на величие?

— Колежът „Бард“.

— Всичко ли ще получат?

— Да. Творбите. Къщата в Ню Кройдън. Доверителския фонд. Всички бъдещи приходи от авторски права от работата му, освен дължимото по договора с Джуди. И тя ще спечели добре от това.

— Страхотно. Просто върхът.

— Не очаквах да умра толкова скоро.

— Разбира се.

Тя ми подаде пазарска торба.

— Както и да е, отбих се в „Кей Март“^[1] на идване и ти взех малко дрехи.

— Благодаря ти.

— Мег Грийнуд ме попита дали бих искала да помогна за разчистването на апартамента ти утре. Ще дам всичко на „Гудуил“^[2], стига да нямаш нищо против.

— Ами снимките ми?

— Явно Джуди е убедена, че по право й се полагат всички негативи. Така ли е?

— Предполагам. Някъде имаше договор…

— Така че забрави за снимките.

— А можеш ли да запазиш лаптопа за себе си?

— Не виждам защо да не мога.

— Тогава веднага щом го вземеш, изтрий хард диска. На него има…

— Доказателства?

— Да.

— Искаш от мен да ти стана съучастник?

— Все още можеш да отидеш в полицията.

— Да. Мога. Искаш ли нещо друго от апартамента си?

— Пишещата машина на Руди. Почти съм сигурен, че я е оставил там.

— Защо ти е?

— Налага се Руди да пише на Стю, за да си подаде оставката. От Мексико.

— Не съм сигурна, че искам да участвам в това.

— Тогава недей. Просто ме издай.

 

 

Нямаше я четири дни. Когато пристигна в събота, носеше старата портативна машина „Оливети“ на Руди. И още списания.

— Как се чувстваш? — попитах я.

— Всяка сутрин още със събуждането започвам да повръщам. Точно както с Чарли.

Подаде ми печатните издания.

— Успял си да влезеш в рубриката „Крайъгълни камъни“ на „Тайм“ — каза тя. — „Върайъти“ са излезли с материал за плановете за създаване на филм по твоя живот. А онзи от „Ню Йоркър“, Грей Годфри май му беше името, кацна в града и сега взема интервюта от кого ли не.

— Ти ще говориш ли с него?

— Не, но знам, че няма да ме остави на мира, докато не склоня. Така че ще изчезна за известно време.

— Къде ще отидеш?

— В Лос Анджелис. Там имам стари приятели. Сигурно ще отсъствам една седмица или пък десетина дни. Но ти имаш достатъчно запаси, за да ти стигнат дотогава.

— Ще се оправя.

— Така де — стига да останеш тук, докато се върна.

— Ще бъда тук.

— Ще видим — отговори тя.

На сутринта, преди да замине за Лос Анджелис, ми каза:

— Не знам как успяваш да живееш с всичко това.

— Така, както ти живееш със скръбта си — отговорих. — Просто го правиш. Не съм смятал да убивам Гари.

— Но си го направил.

— Беше просто… един момент. Един ужасен момент.

— Не можеш просто така да го оправдаеш.

— Знам. И не се опитвам. И трябваше да отида в полицията. Но се паникьосах.

— Решил си, че ще ти се размине. И наистина така е станало.

— И така се срещнах с теб.

Тя се намръщи.

— Голяма работа.

Преди да си тръгне, й подадох писмото, което бях напечатал на пишещата машина на Руди — объркано и многословно, адресирано до Стю Симънс. С него Руди се оттегляше от поста си в „Монтанан“, като казваше, че сега се е установил в град Енсенада в Баха Калифорния и не вижда причина да се връща обратно на място, където зимата продължава по осем месеца в годината, и в издателство, в което, ако решиш да се изхрачиш на пода, рискуваш да бъдеш линчуван. Бях чел достатъчно пъти рубриката на Руди, за да мога да имитирам арогантния му стил.

Ан изчете текста внимателно и реши, че Стю ще му се върже. Освен това се съгласи да отиде до Тихуана за един ден, за да изпрати писмото оттам.

Нямаше я единайсет дни. Когато отново дойде в бунгалото, изглеждаше отпочинала.

— Току-що напуснах „Монтанан“ — каза ми. — И помолих Мег да даде къщата ми под наем.

Това ме свари неподготвен.

— Защо?

— Защото приятелите ми в Лос Анджелис ме запознаха с едни свои приятели, които пък ме запознаха с човек на име Джоел Шмид, който по стечение на обстоятелствата управлява една от най-големите фотоагенции в страната. И той ми предложи работа — като негова дясна ръка. Седемдесет и пет бона на година. Приех.

— О!

— Звучиш изненадан.

— Мислех си, че обичаш това място.

— Детето ми умря тук. Ти умря тук. Не бих използвала думата „обичам“, за да опиша отношението си към Монтана.

— И мислиш, че би могла да живееш в Лос Анджелис?

— Да. Бих могла. А ти?

— Искаш да дойда с теб ли?

— Още не съм съвсем сигурна. Но…

Тя докосна корема си.

— На това дете ще му трябва някой, който да се грижи за него през деня, докато аз съм на работа. Така че…

— Това ли е твоето предложение?

— Да, това е.

Приех го.

— Ще трябва да ти измислим ново име — каза тя.

Обясних й какво да направи. В рамките на седмица, след като прерови всички съобщения за смъртни случаи в старите издания на „Монтанан“ от 60-те, тя попадна на инцидент с тригодишно момче на име Андрю Тарбел, което се бе удавило по време на семейна почивка в Мексико. Допълнителното й проучване показа, че по онова време удостоверенията за смърт на жителите на Монтана, починали в чужбина, не са били регистрирани в гражданската служба на щата. Тогава се свърза с алтернативната пощенска служба в Бъркли и им каза, че се обажда от името на Андрю Тарбел, който искал да се възползва от техните услуги за управление на пощенски пратки. Също така ги информира, че при препращането им пратките не бива да съдържат името му на плика, а единствено номера на пощенската кутия, която Ан наскоро бе наела в Маунтън Фолс.

Тогава написах писмо до гражданската служба, като се представих за Андрю Тарбел, посочих датата и мястото си на раждане и помолих за копие от акта ми на раждане. Изпратих писмото до хората от алтернативната поща в Бъркли, които на свой ред го изпратиха обратно в Монтана. След време в Бъркли пристигна официален формуляр, който беше препратен към пощенската кутия на Ан. Във формуляра трябваше да се попълнят датата на раждане на Андрю Тарбел и собствените имена на неговите родители. Това не представляваше проблем, тъй като цялата информация бе налична в некролога му в „Монтанан“. Също така трябваше да се изпрати ксерокопие на документ за самоличност със снимка. В началото това изглеждаше като непреодолима пречка — докато не предложих на Ан отново да се обади в пощенската компания в Бъркли.

— Естествено, че предлагаме и фалшиви документи за самоличност — каза й служителят. — Срещу съответната цена.

Ан взе назаем един фотоапарат „Полароид“ от вестника и купи специален филм като онзи, който използваха за паспортните снимки. Отби се една вечер в бунгалото, направи ми портретна снимка, след това я изпрати в Бъркли и преведе дължимата такса от триста долара (фалшивите документи не излизат никак евтино). В рамките на седмица в пощенската й кутия пристигна ламиниран документ за самоличност със снимка — наглед изключително важен, издаден от някакъв си „Стоктън Джуниър Колидж“. Под снимката ми бяха изписани думите: „Андрю Тарбел, преподавател“.

На картата беше изписана и рождената дата на Тарбел. Ан я ксерокопира и, като приложи попълнения формуляр, я изпрати през Калифорния обратно към гражданската служба в Хелена. В резултат на това десетина дни по-късно вече държах в ръцете си копие от удостоверението за раждане на трийсет и девет годишен бял мъж на име Андрю Тарбел.

Ан на няколко пъти пътува до Лос Анджелис, докато чаках пристигането на новата ми самоличност. Тя реши, че тъй като се налагаше да съм по-нисък и от тревата, би било най-добре да не живеем на твърде светско място, например Западен Холивуд или Санта Моника, тъй като в тези далеч по-приятни части на града бих могъл да се сблъскам с някой стар приятел от Уолстрийт. Така че тя взе под наем къща в долината. И по-точно във Ван Нюйс.

— Трябва да те предупредя — каза тя при едно от редките си посещения в бунгалото, — това направо е не предградие, а пустош. Ще живеем в типична фермерска къща с три спални. Но ще свикнеш.

След като приключи с живота си в Маунтън Фолс и даде къщата си под наем напълно обзаведена, една вечер тя дойде в бунгалото.

— Добре, заминаваме — обяви.

Преди да тръгнем вечерта, ме накара да сложа резе и катинар на входната врата на бунгалото. Също така изчистих печката и подготвих дърва, с които да я запалим, когато и да се върнем. Но всъщност знаех, че никога вече няма да видим това бунгало.

И тогава, под прикритието на нощта, Ан ме измъкна от Монтана. Отне ни четири дни, докато стигнем до Лос Анджелис. На втората нощ, в мотел в Уинемука, Невада, тя склони да правим любов. След това, докато лежах до нея, напълно изгубих контрол и заплаках. Не можех да спра цели десет минути. Тя остана с гръб към мен, докато се успокоих напълно. След това се обърна към мен.

— Ще го преживееш — каза ми. — Двамата ще го преживеем. Ще се справим с това.

Оказа се права — Ван Нюйс беше същински кошмар сред предградията. Но го преживяхме. Тя започна работа. Аз прекарвах дните си в сваляне на боята от дюшемето и покриване на тапетите с флорални мотиви с бяла емулсия. Макар и да се наложи да разкажа на един скептичен държавен чиновник някаква измислена история как като тийнейджър родителите ми ме завели в чужбина и едва наскоро съм се върнал в Щатите, все пак успях да получа така необходимата ми карта за социално осигуряване. Последва шофьорска книжка. А след като се оженихме в гражданската служба във Ван Нюйс през ноември, Ан свикна да ме нарича Анди. Но не взе фамилията ми.

На 2 февруари 1996 г. се роди синът ни Джак. За двама ни това бе любов от пръв поглед, въпреки че неговото присъствие в къщата засилваше копнежа ми по Адам и Джош. Приблизително по същото време прочетох в „Ню Йорк Таймс“ анонс за сватбата на Елиът Бърдън и бившата Бет Брадфорд. Лежах буден няколко нощи подред и се чудех дали Адам и Джош ще приемат неговата фамилия и дали вече наричат Елиът „тати“.

След пет седмици Ан отби Джак. Върна се на работа и аз поех задълженията на домакин на пълна заетост. Работата й беше изключително напрегната — е, все пак това беше третата по големина фотоагенция в Щатите — така че аз поех голяма част от нощните хранения, освен че гледах Джак по цял ден и се грижех за къщата.

Междувременно покойният Гари Съмърс ни дебнеше отвсякъде. Изданието на „Рандъм Хаус“ на „Лицата на Монтана“ получи добри отзиви от критиката. Авторските права върху историята на Грей Годфри в „Ню Йоркър“, „Смъртта на изгряващия творец зад обектива“, бяха продадени на продуцентската компания на Робърт Редфорд за неоповестена шестцифрена сума. Според Ан, която четеше специализираните издания в офиса, Джордж Клуни бил заинтригуван от ролята на Гари, но това беше преди шест месеца. А и дори и да заснемат филма, се съмнявам, че ще отида да го гледам. Също както не прочетох очерка в „Ню Йоркър“. Сега името ми е Андрю Тарбел. Защо ми е да се интересувам от някакъв си мъртъв фотограф на име Гари Съмърс?

Въпреки това още същата година отново започнах да правя снимки. С коледния си бонус Ан ме изненада с лъскав нов апарат „Никон“. А след като наехме гледачка, която да се грижи за Джак следобед, започнах да бродя из долината и да подготвям портфолио с портрети на жители на предградията на Лос Анджелис. Мнението на Ан беше, че са страшно изпипани, а в техническо отношение дори по-зрели от работата ми в Монтана. Но когато ги изпратих до същите онези фоторедактори, които бяха преследвали Гари, всички ми отговориха с отказ. В света на професионалната фотография името Андрю Тарбел не значеше нищо. Той беше един никой, който живееше в едно никакво си кътче на Лос Анджелис.

Ан беше дори по-разстроена от мен от пороя от откази.

— Отново ще успееш — уверяваше ме тя. — Имаш талант. И винаги ще го имаш.

— Вече не съм толкова сигурен.

— Всичко ще се оправи. — Тя ме погали по косата. — Така, както и ние се оправихме.

Предполагам, че животът ни заедно наистина се нареди добре. В брака всичко е въпрос на ритъм, а този, в който влязохме ние, е доста приятен. Обичаме сина си. Харесва ни да сме заедно. Май успяваме да не сме дребнави. Рядко се сдърпваме. Разбираме се добре. И макар историята с Гари да витае наоколо — носи се над нас като облак от токсични газове, който застрашава отведнъж да се спусне и да отрови всичко — засега успяваме да я държим настрана.

Разбира се, има и дни, когато се взирам в далечината в долината и имам усещането, че съм част от някаква ужасна космическа шега. Също така има нощи, когато отново преживявам онази частица от секундата в мазето на Гари и се чудя къде ли щях да съм сега, ако не се бях пресегнал за онази бутилка.

Поне старият порив да бягам, да се измъкна от капана на рутината, се разнесе. Защото когато си умрял два пъти и все пак си се върнал, накъде ти остава да бягаш?

И въпреки това поривите не умират — просто лежат и дремят. И миналата седмица, вечерта, когато Адам празнуваше рождения си ден някъде в Кънектикът или в Ню Йорк, излязох от къщата към осем, като казах на Ан, че ще отида да си взема стек бира от близкия супермаркет. Но веднага щом излязох от нашата задънена улица, се отправих към магистралата. Числа, числа. 101 води до 10. А 10 — до 15. И преди дори да успея да помисля какви ги върша, вече напредвах през пустинята Мохаве, подминавах Барстоу, отправях се към планините Соуда в права линия към границата с Невада.

Преди два стигнах до Лас Вегас. С повечко късмет щях да съм в Солт Лейк Сити до десет. А след това? След това? Продължавах да си задавам този въпрос. Но отговор не ми хрумваше. Може би защото единствената истинска цел, когато си на път, е твоят дом.

Бързо слязох от шосе 15, посока изток. Бързо се качих на шосе 15, посока запад. Зазоряване над Мохаве. Ранен сутрешен трафик по 10. Тежко задръстване по 101. И бях обратно във Ван Нюйс точно когато слънцето се издигна високо в небето. Започваше поредният идеален ден в долината.

Завих в задънената улица. Паркирах на алеята. Входната врата се отвори. Ан излезе на слънцето с Джак на ръце. Изглеждаше така, сякаш не беше мигнала. Но не ме погледна лошо, не ми повиши тон. Всъщност дори не продума. Просто ми се усмихна уморено и също така уморено сви рамене, сякаш искаше да каже: „Знам, знам… Но това е то“.

И тогава Джак погледна към мен и помаха с ръчички.

— Тати, тати.

Викаха ме. Това е то.