Дъглас Кенеди
Живот назаем (22)

8

Проклетата снимка. Всички я публикуваха. Излезе в четирийсет вестника в Щатите (поне според Джейн, на която бе възложена задачата да следи отразяването й). Отвъд океана снимката успя да влезе в ежедневниците „Гардиън“, „Дейли Телеграф“, „Скотсман“, „Либерейшън“, „Кориере дела Сера“, „Франкфуртер Алгемайне“, „Ел Мундо“, „Ал Ахрам“, индийското издание на „Таймс“, „Саут Чайна Морнинг Поуст“, „Острелиан“ и „Сидни Морнинг Хералд“, както и десетина други във Филипините, Малайзия, редица области в скандинавските страни, Мексико, Бразилия, Аржентина, Парагвай, Чили, Япония и Папуа Нова Гвинея.

Да, Папуа Нова Гвинея.

— Известен си дори в Порт Морсби — каза Джейн, когато ми се обади, за да ми изчете този все по-набъбващ списък от публикации в чуждестранни издания.

Освен това влязохме и в телевизиите. На сутринта след пожара Ан ме вдигна от леглото, за да успея да видя как Брайънт Гъмбъл и Кейти Курик коментират моята снимка в предаването „Тудей“ по NBC.

— Казват, че една снимка е равностойна на хиляда думи — отбеляза Кейти официозно и в този миг снимката се появи на екрана зад нея. Е, тази е равностойна на милиони.

Тук се включи и Брайънт:

— Заснета от фотографа от Монтана Гари Съмърс по време на пожара, който вчера заплашваше да унищожи горите на щата, тя вълнуващо напомня за човешкия живот, с цената на който понякога заплащаме природните бедствия. Двама огнеборци загинаха, докато спасяваха гората. Това е един от тях — Майк Макалистър от Линкълн, Монтана, който става част от противопожарните сили едва преди три месеца. Ето го и неговия капитан, Дон Пулман, коленичил до тялото. Личната скръб на Дон вече е и наша, обществена. Тази сутрин отдаваме чест пред героизма на Майк Макалистър и огнеборците на нашата нация.

Брайънт и Кейти се спогледаха, въздъхнаха дълбоко (сякаш си казаха един на друг: „Едва се сдържам да не се разплача“), след това смениха регистъра и преминаха към репортаж за новия колега на Клаудия Шифър на модния подиум — шимпанзе на име Бътънс.

— Лицемерни идиотизми — креснах към екрана, докато Ан превключваше каналите, за да засече още репортажи.

— Хей, не се оплаквай — това е безценна реклама. Името ти ще е навсякъде.

Именно това ме ужасяваше, защото си спомнях, че сутрин Бет обикновено гледа „Тудей“.

— Това е просто снимка — казах. — Нищо особено.

— Помниш ли снимката на онзи човек, пострадал при взрива в Световния търговски център — целия покрит със сажди, с подивял от недоумение поглед? Това също беше „просто снимка“, но прикова вниманието на всички. Искаш ли да знаеш защо? Защото събра цялата безбожна и безсмислена трагедия в един-единствен образ — такъв, с който всеки може да се отъждестви. Това й е най-хубавото на фотожурналистиката — когато съумееш да откриеш човешкото измерение в нещо ужасяващо. А точно това ти направи с тази снимка. И затова всички я искат.

Тя беше права. Безспорно. До понеделник вечер снимката беше породила коментари от страна на Питър Дженингс от ABC и Том Брокоу от NBC. Брокоу наистина доста раздуха нещата — е, нали все пак е собственик на голямо ранчо в района — и говори как „в момент, в който сме на път да зачеркнем с презрение понятието «обществен сектор», трогателната снимка на Гари Съмърс отдава значимото на онези, които ни служат, като опазват жизнената ни среда“

Вечерно време Бет обикновено гледаше Том Брокоу.

Спотаих се в дома на Ан за през деня и отклоних предложението й я придружа до вестника, за да помогна с подготовката на голям разтвор с продължение на историята, който трябваше да излезе с броя от вторник — разтвор, който щеше да включва моите нощни снимки.

— Осланям се на твоята преценка — казах й.

— Добре. Всичко това май ти идва в повече, а?

— Просто съм скапан, това е всичко. Вчера беше тежък ден.

— Знаеш ли от какво имаш нужда? Обилни количества вино, паста и умопомрачителен секс.

— В този ред ли?

— Ще видим.

Когато се прибра в девет, тя носеше първото издание на утрешния вестник и две бутилки шампанско.

Хвърлих поглед на средните страници. Бяха поместили шест от моите нощни снимки до рубриката на Руди Уорън, отново посветена на последиците от пожара. Коментарът му бе озаглавен „Пейзаж след битка“ и звучеше красиво.

— Всичко изглежда страхотно — казах й. — А какъв е случаят с това шампанско?

— Големи новини. — Тя изтръгна тапата от бутилката „Мъм“ и наля две чаши. — Мислех да ти кажа по-рано, но допреди два часа все още преговарях с Ню Йорк.

— Ню Йорк ли? По-точно?

— Списание „Тайм“.

Преглътнах.

— Видели снимките ти в съобщението от „Асошиейтед прес“, свързаха се с нас, разбраха, че все още не сме продали 50 от диапозитивите ти и ни помолиха незабавно да им ги пратим по мрежата.

Тя направи пауза за по-драматичен ефект.

— Към седем тази вечер фоторедакторът им ни върна обаждане. Бяха във възторг от работата ти. „Кой е този човек… и защо досега сте го пазили само за себе си?“ Това бяха точните му думи. След това каза, че са решили да излязат с цветен разтвор, съчетан с есе от Ланс Мороу. Нали ги знаеш нещата на Мороу? Той е един от щатните им публицисти. Истински интелектуалец. Сигурна съм, че ще намери да каже нещо изключително философско за първичната природа на огъня и плячкосването на Стария запад…

При всички случаи, щом прикачат есе от Мороу към фолиото, значи го приемат за голяма работа. И плащат като за такава. Костваше ми известни пазарлъци, но ги склоних да се съгласят на трийсет бона.

Почувствах се сякаш земята се продъни под краката ми.

— Трийсет хиляди долара?

— Да. Това прави шестнайсет и петстотин за теб. Като включиш и всички останали продажби дотук, смятам, че ще видиш към двайсет и седем бона общо. Никак не е зле за една нощ работа.

— Така е — представа си нямах какво трябваше да кажа.

— Отделно ще завалят нови предложения. В крайна сметка фолио със снимки в „Тайм“ е колосално постижение.

Тя надигна чашата си и я чукна звънко в моята.

— Джейн е права. Ще станеш известен.

Отпих малка глътка от шампанското си. Не казах нищо. Тя ме хвана за ръка.

— Кажи ми какво има.

— Няма нищо за казване.

— Тогава ми обясни защо не се радваш на всичко това.

— Кое е това всичко?

— Успехът. За последните двайсет и четири часа постигна нещо, за което в продължение на години си мислел, че никога няма да се случи. Направи пробив. Най-накрая постигна целта. Няма да имаш нужда от предложението на Стю Симънс за работа във вестника, защото почти всички водещи списания в страната ще започнат да се надпреварват за теб. И ако изиграеш добре картите си, бързо ще преминеш през „прощъпулника“ си в галерията на Джуди Уилмърс и ще я замениш с някой тежък дилър в Ню Йорк. Но това ще стане само ако ти го искаш. Затова умът не ми го побира защо изглеждаш така, сякаш не го искаш. И че поради някаква причина, само при мисълта, че може да постигнеш успех, ти идва да напълниш гащите от страх.

— Ами просто… още свиквам с тази мисъл, това е всичко.

— Тогава свиквай бързо. В противен случай това ще си останат твоите петнайсет минути слава и нищо повече.

До края на седмицата вече бях започнал да разбирам една от основните постановки на американския живот — решат ли веднъж, че си нашумял, всички започват да те търсят. Човечецът, който едва се справя, винаги си остава презрян образ в нашата култура. Защото на него се гледа като на един никой; загубеняк, който отчаяно се опитва да убеди издател, редактор на списание, продуцент, собственик на галерия, театрален агент, че той може да бъде и титуляр — стига само да му подадат точния пас. Но, разбира се, никой не иска да му подаде този пас — изтрябвало му е на някого да помага на отрепка, изпаднала от немай-къде. А дори и да мислят, че той може и да има някакъв талант, обикновено изпитват ужас при мисълта да се доверят на собствената си преценка и да подкрепят една неизвестна величина.

Така че, който си е никой, си остава никой. Освен ако не се намеси неведомият късмет. И тогава вратата се отваря. И нахлуват светлините. И луминесцентното сияние на професионалната сполука го обгръща. И изведнъж той става златното момче, изявен талант, пичът на деня. Сега вече всеки отговаря на телефонните му обаждания; и всеки му звъни по телефона. Защото вече е миропомазан с ореола на успеха.

По-късно същата седмица Гари Съмърс стана един от миропомазаните. Това се случи в деня, когато броят на „Тайм“ излезе в продажба. Ан беше получила копие предишната вечер, доставено от куриерите на „ФедЕкс“, и с нежелание бях завлечен в редакцията на „Монтанан“, за да отпразнуваме на по питие в кабинета на редактора. Стараех се да изглеждам доволен. Приемах похвалното потупване по гърба със замръзнала усмивка. Взирах се в двете страници снимки в списанието с името ми, гордо изтипосано под заглавието „В пъкъла на стихиите“, и си налагах да изпитам удовлетворение, удоволствие от този мащабен професионален преврат. Но единственото, което си мислех, беше: „Всички ще видят снимките, всички ще видят името и всичко ще започне да излиза наяве“.

Двамата с Ан пихме прекалено много и накрая с олюляване се отправихме през моста към моя апартамент. Спахме до десет — когато телефонът започна да звъни. Постоянно. Оставих телефонният секретар да се справи с обажданията.

Първото беше от Джуди Уилмърс. Беше изпаднала в състояние на неистова меркантилна треска:

— Какво да кажа? Какво да кажа? Видях го, страхотно ми хареса, ти си гений! А думите няма да ми стигнат, за да ти кажа какъв ще е ефектът за „Лицата на Монтана“… Веднага отивам в Ню Йорк. Мога да ти обещая договор за книга до десет дни. И това е само началото! Обади ми се, гений. Обади ми се.

Завих се презглава с юргана. Ан започна да ме гъделичка по гърдите и да повтаря с писклив глас, като имитираше Джуди:

— Ти си гений, ти си гений, ти си гений…

— Когато си роден в окръг Марин — отговорих й аз, — всеки ти изглежда като гений.

Следващото обаждане беше от Морган Грей от „Грей-Мърчам“. Отначало името не ми говореше нищо. След това се сетих, че това беше фотоагентът от Ню Йорк, до когото Гари беше писал няколко писма, в които го умоляваше да го приеме за клиент.

— Гари, обажда се Морган Грей. Доста се затрудних, докато те открия. От „Тайм“ ми казаха да се обадя на „Монтанан“, а една жена на име Джейн във фотоотдела ми даде номера ти…

— Проклета да е Джейн — изругах.

— Успокой се.

Морган Грей продължаваше със съобщението си:

— Както и да е, отдавна не сме се чували и просто исках да те поздравя за това блестящо фолио в „Тайм“. Винаги съм знаел, че имаш специален талант, и сега просто съжалявам, че по-рано не успяхме да стигнем до някакво споразумение за представителство. Ако обаче все още се оглеждаш за агент, определено ще се радваме да си част от нашето портфолио. Би ли ми се обадил на…

— Задник — казах, след като затвори. — Винаги съм знаел, че имаш специален талант. Преди една година този клоун нямаше да се напъне дори колкото да пръдне заради мен.

— Обикновено така става, Гари.

Десет минути по-късно телефонът отново иззвъня. Джулс Росен, фоторедактор в списание „Дестинейшънс“.

— Здрасти, Гари! Джейн от „Монтанан“ тъкмо ми даде телефонния ти номер…

— Ще я убия бавно и мъчително.

— Недей — отвърна Ан. — Остави на мен.

— … възхитен съм от снимките в „Тайм“. Страхотна достоверност, страшен драматизъм, фантастична композиция, като се има предвид под какво напрежение си бил, без съмнение. Трябва да си поговорим за работа с теб, омбре! Искаме да си част от екипа на „Дестинейшънс“. И, както знаеш, онова объркване с историята с Баха Калифорния нямаше нищо общо с мен. Но, човече — това е в минало време. А сега сме в настоящето — и трябва да си поговорим. Така че ми звънни на…

— Поредният задник, който някога ме разиграваше.

— Сега всички ще изпълзят от дупките си.

Ан излезе за работа. Обади ми се десет минути по-късно, за да ме увери, че Джейн и централата са инструктирани да не дават на никого телефонния ми номер. Оттеглих се в тъмната стаичка и се опитах да понаваксам малко с печатането. Но телефонът просто не спираше да звъни. Арт Пепис, фоторедакторът на „Тайм“. Трима други фотоагенти от Ню Йорк, с които Гари някога беше поддържал връзка. Фоторедакторите на престижни издания като „Нешънъл Джиографик“, GQ, „Лос Анджелис“, „Венити Феър“ и „Конде Наст Травълър“. Обадих се на телефонната компания и уредих от следващия ден телефонният ми номер да бъде свален от всички указатели и справки.

Със сигурност нямаше да отговоря на Джулс Росен и Морган Грей — не само защото се бяха виждали лице в лице с Гари, но и защото щяха да се почудят как така гласът му се е променил толкова, откакто се е преместил на запад. Освен това далеч не беше добра идея да се свързвам директно с редакторите от списанията, които се бяха обадили. Някой от тях може и вече да беше попадал на Гари при опитите му да си намери работа. Нуждаех се от посредник; от буфер, благодарение на който нямаше да се набивам на очи. Вдигнах телефона.

— Джуди?

— Гари, красавецо. Точно се канех да ти звънна. Как ти харесва да си звезда?

— Има си и добри страни.

— Я слушай, чувал ли си за Клорис Фелдман? Феноменален литературен агент от Ню Йорк? Вече си нейният нов клиент. Само за книгите, разбира се. Сигурно ще се зарадваш да научиш, че комисионата й се приспада от моята такса.

— В противен случай щеше да е в нарушение на договора ни — отбелязах.

— Да, да, да. Както и да е, сега й пускам с куриер диапозитивите от изложбата „Лицата на Монтана“. Тя се сеща за поне петима издатели, които биха се избили помежду си, за да ги публикуват в голям луксозен фотоалбум.

— Ти си галерист, Джуди — казах й аз. — Предполагам не би искала да ме представляваш при контактите ми със списания… или…?

Отне й една наносекунда, за да каже „да“. И две, за да се съгласи на комисиона от 15 процента. И също така прие да подготви запис за телефонния ми секретар, с който щеше да информира обаждащите се, че всички професионални запитвания следва да се отнасят към агента на господин Съмърс, като посочи телефонния си номер. Отсега нататък тя щеше да е моята телефонна централа.

Дадох й списък с всички агенти и редактори, които се бяха обаждали.

— Добре — каза тя. — Любезно ще предам на агентите да ходят да се шибат и ще надуша какви поръчки предлагат редакторите и за какви пари. Ще се постарая да не им излизаш евтино. Чао, гений!

В рамките на пет дни Джуди вече имаше на масата четири оферти за поръчки. Две от тях ме изкушаваха — предложение от „Нешънъл Джиографик“ за колективен материал за предстоящ брой на списанието, който щеше да е посветен изцяло на Монтана; и лъскав еднократен ангажимент за „Венити Феър“, който включваше заснемането на портрети на десетина водещи актьори, купили ранчо в щата.

— Материалът ще се казва „Холивуд, Монтана“ — обясни Джуди. — В основни линии се сещаш какво искат: Джейн и Тед по джинси и с каубойски ботуши, зареяли собственически поглед над ранчото, проснато под необятното небе, мамка му. Веднъж като се наложиш като човек, който се справя с известни лица не по-зле, отколкото с мизерния плебс, вече сам решаваш за къде ще е билетът за остатъка от кариерата ти.

Продължих да роптая срещу това да се отърквам у разни величия. До момента, в който Джуди спомена за какъв хонорар говорим — две хиляди и петстотин на ден за дванайсет дни работа. И не се налагало да започвам да снимам преди откриването на изложбата ми след две седмици. Така щях да имам достатъчно време, за да глътна и поръчката от „Нешънъл Джиографик“ — малко портфолио със снимки на пътищата в Монтана.

— Поканили са шестима фотографи да се съсредоточат върху конкретен аспект от ландшафта на щата — продължи Джуди. — Решили, че може да ти допадне идеята да поемеш главните пътища. Страхотен шанс да се покажеш като фотограф с око за „общата картина“. Избираш си някой „Самотен път“. Тръгваш по шосето, което се губи в залеза, и прочее подробности.

— Колко предлагат.

— Четири бона, отделно ти покриват и разходите. Не е зле, като се има предвид, че говорим за съавторство. Освен това така ще те разкарам от града за седмиците преди изложбата. Което, чисто егоистично погледнато, ме устройва идеално. Какъвто и непукист да си като клиент, си знам, че седмица преди откриването ще получиш пристъп на ПИТ.

— Това пък какво е?

— Предизложбена треска.

Засмях се.

— И какви са симптомите му?

— Творецът се превръща в таралеж в собствените си гащи.

Трийсет и четири хиляди за два договора. Не ми се връзваше изобщо. Парадоксът на успеха едновременно ме ужасяваше и хипнотизираше. Приех и двете поръчки.

В следобеда преди да се отправя да търся идеалното монтанско шосе, от алтернативната поща в Бъркли пристигна пратка. Насред сметките и рекламните каталози имаше изписан на ръка плик. Веднага разпознах грациозния, изящен и уравновесен почерк. Най-после бе пристигнало писмото, което очаквах с ужас, откакто бях тръгнал на запад.

Гари,

След прощалното ти писмо от декември, те отписах като тотален кучи син и се заклех никога вече да не те потърся. Моля те, не си мисли, че фолиото ти в „Тайм“ и показното преклонение на Брайънт Гъмбъл пред твоята снимка изведнъж са те превърнали в добро момче в моите очи. Държа се като пълен гъз. А писмото ти пристигна точно по време на най-кошмарните седмици в целия ми живот.

Бен почина при нещастен случай в морето на 7 ноември. Беше взел назаем за уикенда яхтата на Бил Хартли, в каютата избухнал пожар заради неизправна газова печка, поне така мислят всички, и положението ескалирало дотам, че така и не бяха намерени тленните му останки.

Шокът беше съсипващ. И цялата тази ужасна случка беше още по-непоносима предвид факта, че (както добре знаеш) по-рано същата седмица му бях поискала развод. Макар в официалния доклад на съдебния лекар да пише „смърт при нещастен случай“, не мога да спра да се чудя дали не е превъртял, докато е бил в морето, и дали не е направил нещо необратимо и саморазрушително. Всички, с които говорих веднага след смъртта му — Бил и Рут, шефа му Джак Мейл (той самият също почина преди няколко седмици) — потвърдиха, че раздялата ни не му се е отразявала никак добре. А когато го видях за последно — докато гостувах на Луси и Фил в Дариън имахме ужасен скандал за едно колело, което беше купил на Адам. Бях толкова разстроена, че не поисках да го пусна да влезе в къщата. Два дни по-късно той беше мъртъв. Вината, която изпитвам в момента, е колосална. На моменти се боя, че тя никога няма да си отиде.

Джош, разбира се, е твърде малък, за да разбере какво се случва, но Адам го изживява много тежко. Цели седмици след смъртта на Бен продължаваше да ме пита кога ще се върне тати; продължи да застава край вратата всяка вечер към шест, в трескаво очакване на неговото завръщане. Когато най-накрая събрах кураж и му казах, че тати е претърпял инцидент и вече няма да си дойде, той избяга в стаята си и плака часове наред. Опитах се да го успокоя, но беше неутешим. И още е — вече четири месеца по-късно. Вчера ми каза: „Тати сигурно ще се прибере скоро“. Просто не може да го приеме. Сърцето ми се къса.

Престанах да чета. Вдишах дълбоко. Опитах да се успокоя. Не ми се удаде. Придвижих се до кухнята, намерих бутилка „Блек Буш“ в един бюфет, налях си три пръста, изпих ги на екс и отново зачетох писмото.

Прощалният ти снаряд улучи постелката пред вратата ми две седмици след началото на този кошмар. Беше избрал момента безупречно. Тъй като нямам доказателства за противното, ще приема, че заради пътуването ти до Баха Калифорния и авантюрата с възлюбената ти от Бъркли не си видял „Ню Йорк Таймс“, където подробно писаха за инцидента с Бен. Ако обаче си знаел за смъртта му и въпреки това си написал онова писмо, тогава си непоправимо лайно.

Доскоро наистина се мислех за кандидат за предстояща нервна криза. След това се запознах с Елиът Бърдън. Може и да си чувал за него, докато си скитосвал из арт сцената на Ню Йорк. Някогашен шеф в „Голдман Сакс“^[1], който обърнал гръб на Уолстрийт преди седем години, за да отвори галерия на Устър стрийт. Сега е към петдесетте, разведен, с две големи деца. Запознахме се на вечеря при наш общ познат. Всички изпаднаха в шок, че се събрахме толкова бързо. Но и пет пари не давам за това, какво мислят другите. Елиът може и да не е любовта на живота ми, но е любящ, надежден и платежоспособен. И вече започва да се разбира добре с Адам…

Поех нова ударна доза уиски. Елиът Бърдън. Веднага си го представих. Пансион „Андоувър“, випуск ’55. Йейлски университет ’59. Без съмнение първата му съпруга се е казвала Бабс^[2]. Продължава да се състезава на сингъл в тенис клуба в Ню Йорк два пъти седмично. Вероятно прилича на сценариста Джордж Плимптън. Джентълмен и бохем. Блейзъри „Ралф Лорън“ и гладени джинси „Армани“. А сега и приемен баща на моите двама синове. Мъжът, когото Адам ще започне да нарича „тати“, още преди да е минала и година.

Именно Елиът ме убеди да ти напиша това писмо. Имаше усещането, че докато не ти кажа за Бен, няма да мога да успея да достигна до своеобразно приключване на отношенията си с теб. Успях да получа новия ти адрес от пощенската станция в Ню Кройдън, но като съдя по това, което четох в „Тайм“, сега явно живееш в Монтана. Това значи ли, че вече си разбил сърцето и на куклата в Бъркли, или просто някоя сутрин тя е поумняла и сама те е изгонила? Както и да е, оказва се, че Елиът е приятел на Клорис Фелдман. На вечеря онази вечер тя ни показа диапозитивите от предстоящата ти изложба „Лицата на Монтана“. Елиът остана възхитен от снимките ти. И въпреки че не ми се иска да го призная, аз също бях силно впечатлена. Най-накрая успя. Вече си в зоната на славата. Но си оставаш задник.

Бет

Приключване. Тази така актуална за 90-те години на XX в. дума. В живота вече няма място за разни мърляви, недовършени неща. Всичко трябва да е спретнато; всички истории да бъдат приключени на чисто. Но за мен тази история никога не можеше да има спретнат финал. Когато си убил някого и си изгубил синовете си — приключването е невъзможно. Въпреки това, ако Бет искаше своя чист край, щях да се опитам да й угодя. Особено ако това означаваше тя да не ми пише никога повече.

Отворих лаптопа на Гари и започнах да пиша.

Б.:

Писмото ти ме чакаше при връщането ми в Монтана. Още държа онова местенце на крайбрежието, макар че тези дни май прекарвам значителна част от времето си в земеделския Север. Не, не бях прочел за Бен, преди да ти пиша за последно. Тегава работа — като те слушам, си минала през истински ад. Инцидент с яхта — смърт типично по уолстрийтски. И все пак този мъж, Елиът, звучи като добра новина — пък и като някой, който ще ти осигурява стила на живот, на който си свикнала. Благодаря ти за похвалите за снимките. За мен те наистина означават много. И накрая, ако това да ме отпишеш като задник подпомага процеса ти по преодоляване на скръбта, непременно ме наричай така.

Пази се,

Г.

Изчетох писмото и изтръпнах. Наистина звучеше като написано от ръката на отявлен кучи син и се надявах да подсили убеждението й, че Гари е егоцентричен кретен, с когото не бива и да се опитва да поддържа връзка дори и само с писма. На това негово послание й оставаше да отговори по един-единствен начин — като го нарече безсърдечна измет и му пожелае мъчителна смърт от рак на тестисите. А след като вече беше започнала да му желае злото, тя вероятно щеше да постигне и приключването, което търсеше.

Разпечатах писмото и адреса върху пощенския плик и ги изпратих към алтернативната поща в Бъркли, като приложих стандартната такса за препращане от десет долара. След това отскочих до „Монтанан“. Тъй като на следващата заран се канех да отпътувам за източните покрайнини на щата, а бях обещал да изведа Ан на вечеря в „Льо Пти Плас“ същата вечер и се бяхме разбрали да я взема от офиса. Но щом влязох в нюзрума, се наложи да отскоча, за да се размина с един прелитащ стол, който се разби вляво от рамото ми. Когато се окопитих, една компютърна клавиатура с трясък се приземи близо до краката ми.

— Ето един малък подарък за мъжа на годината на списание „Тайм“.

Погледнах нагоре точно в момента, в който Руди Уорън бясно замахваше с юмрука си, който мина право през екрана на настолния му Мак. Всички в нюзрума го гледаха с ужас — или поне онези, които още не се бяха разбягали, след като той преобърна две съседни бюра и разби на парчета няколко телефона. Руди се отпусна на стола си, а юмрукът му остана като инкрустиран в монитора. Отстрани по бюрото му започнаха да се стичат капки кръв. Той гледаше объркано този теч в кръвоносната си система, сякаш бе станал свидетел на нещастен случай, в който той самият не участваше. В този момент разбрах, че е пиян.

Ан дотича откъм кабинета си с аптечка за първа помощ в едната ръка. Направи с поглед равносметка на материалните щети и се облещи, забелязала струята кръв, която вече криволичеше към пода. Вдигна поглед към колегите си.

— Какво сте зяпнали като истукани? Някой да извика линейка.

— Здравей, захарче. — Руди й отправи широка пиянска усмивка.

— Изобщо не ме захаросвай, Руди. За какъв дявол е всичко това?

— Да не би да съм направил нещо нередно? — Руди беше самата невинност.

— Не — отговори му тя. — Просто атакува армия неодушевени предмети.

— Е, по дяволите. Не е като да съм извършил престъпление срещу човечеството, нали така?

— Разбира се, че не. — Тя звучеше, сякаш се опитваше да усмири своенравно дете. — Дали да не опитаме да измъкнем ръката ти от монитора, а, Руди?

— Идеята май не е лоша — отговори той.

Преди да предприеме тази деликатна процедура, Ан вдигна поглед и ме видя.

— Ще се видим в ресторанта — изрече само с устни и се върна към кървавата си задача.

 

 

Вече бях на второто си мартини, когато тя влезе в „Льо Пти Плас“.

— Напрежението направо ме убива — казах, след като поръчах питие и за нея. — Юмрукът му още ли е в монитора?

— Не, операцията по отстраняването му постигна феноменален успех и сега го шият в многопрофилната болница. Надявам се тази вечер да го вържат за леглото с вериги. Във вените му в момента циркулират поне пет литра уиски.

— Предполагам, че занапред вече няма да можем да четем рубриката на Рудолф Уорън в „Монтанан“.

— Стю ще отиде да го види в болницата утре сутрин.

— Стю е твърде трезв и праволинеен, за да извини такова оливане.

— Недей да бъдеш толкова сигурен. Рубриката на Руди е популярна. И дори да не го харесват като човек, момчетата в маркетинговия отдел осъзнават неговия принос за това вестникът да се продава. В тези дни средно голямо издание като нашето се нуждае от всяка възможност да реализира продажби.

— А защо момчетата от маркетинга мразят Руди?

— На миналото коледно парти се напи като пън и започна да нарича шефа на отдела, Нед Алън, „Путьото Уили Ломан“^[3]. За протокола, това е точен цитат.

— Не се и съмнявам.

— Разбира се, след това се извини. Така както се извини и на Джоан, след като вилня в „Маунтън Пас“. А утре, когато отново изтрезнее, ще изиграе поредния етюд на разкаянието пред Стю. Някъде по два пъти в годината Руди просто се взривява. Трябва да има нещо общо с фазата на Луната.

— Едва ли — това обяснение звучи прекалено по калифорнийски, за да важи за него. Просто има кофти пиянство.

— Но пък си има своите добри черти като човек.

— Например?

— Писател от класа е.

— Така е.

— И… — Тя преплете пръстите си в моите. — Ако той не беше свил снимките ти, сега нямаше да пия мартини с теб.

— Да. Наистина си има и добри черти.

 

 

Към три през нощта се размърдах, след като Ан обви ръце около мен и ме притисна силно.

— Буден ли си? — прошепна.

— Сега вече да.

— Извинявай.

— Няма нищо. Защо не спиш?

— Мисля.

— За какво?

— За теб. За нас. Ще ми липсваш. Много.

— Ще са само десет дни. И после се връщам.

— Сигурен ли си, че ще се върнеш?

— Сигурен съм.

— Аз пък се чудя.

— Недей.

— Да, но… Сега, след като изведнъж започнаха да те преследват от „Венити Феър“ и маса други списания, защо ти е да оставаш в някакво забутано градче в Монтана?

— Защото искам.

— Но защо?

— Заради теб.

— И няма никаква друга причина?

— Не.

— Успехът е опасен наркотик.

— Но според теб аз се страхувам от него.

— Постепенно ще започне да ти харесва. Скоро хората ще заговорят колко си важен, а ти ще започнеш да вярваш, че са прави. Както ще повярваш, че можеш да загърбиш миналото си. Такъв е ефектът на успеха.

— Не и в този случай.

— Де да можех да го повярвам.

— Тогава просто повярвай.

Няколко часа по-късно на закуска цареше неловко мълчание. Ан гледаше вторачено в чашата си чай. Имаше отнесен вид. Накрая й казах:

— Само седмица и половина, Ан.

— Знам.

— И отивам просто в Източна Монтана, не в Ирак.

— Знам.

— И ще ти се обаждам всеки ден.

— Знам.

— Така че не се притеснявай.

— Ще се притеснявам.

— А не трябва.

— Ти наистина не знаеш какво е да изгубиш някого, нали?

Малко оставаше да й кажа: „Това не е вярно“. Но успях да се спра.

— Загубата те кара да виждаш всичко като крехко и преходно. И започваш да се съмняваш в понятието за щастие. Ако нещо добро се случи в живота ти, знаеш, че е само въпрос на време, преди да ти бъде отнето.

— Аз няма да изчезна, Ан.

Тя хвана ръката ми, но избягваше погледа ми:

— Ще видим.