Дъглас Кенеди
Живот назаем (14)

7

Изнесох се от къщата същата нощ. Натоварих в багажника на маздата три делови костюма и някои други вещи. Прерових основно тъмната си стаичка, за да съм сигурен, че не е останала някоя недовидяна улика. Надрасках бележка на Бет и я оставих на масата в кухнята — кратка и ясна.

Взех от Бил лодката за уикенда. Ще се върна късно вечерта във вторник. През следващите няколко седмици ще отседна у Бил и Рут, докато си намеря квартира. Ще мина да видя децата в сряда вечер след работа.

Обичам ви и тримата.

Подписах се. Оставих 50 долара за домашната ни помощница Пердита, която идваше да чисти в понеделник сутрин. Взех душ и се преоблякох в дрехите, които щях да нося на следващия ден: панталони в цвят каки, риза, дебел пуловер, мокасини и ветровка „Нотика“. Проверих пак джобовете си, за да съм сигурен, че портфейлът на Гари, както и ключовете от колата и къщата му са на отделно място от личните ми.

Беше време да тръгвам. Да затворя вратата след себе си. Да предприема този последен ход. Седях като вцепенен край кухненската маса, погледът ми попиваше обстановката. Варосаните стени. Ръчно резбованите борови шкафове и кухненски плот. Кухненските електроуреди. Белите чинии „Уеджууд“, подредени спретнато върху най-обикновена сушилка. Снимки на семейството, закрепени с карфици на корковата дъска. Бележките от училището и рисунките на Адам по хладилника. Толкова много неща. Толкова много придобивки. Чудна работа. Чудно е това, че животът е низ от придобивки — непрестанно търсене на вещи, с които да запълваш пространството, времето. Всичко това в името на материалния ти комфорт, но на практика процес, който замаскира ужасяващото осъзнаване, че ти просто преминаваш оттук; че един ден ще потънеш в незнайното и ще разполагаш само с дрехите на гърба си. Трупаш, в опит да измамиш неизбежното изтребление, да се подлъжеш да повярваш, че това, което си изградил, е вечно, солидно. Но вратите, така или иначе, се затръшват. И оставяш всичко зад гърба си.

Отидох при корковата дъска и взех една снимка, на която Джош седеше в скута на Адам. Спомних си как я направих и колко трудно беше да убедя Адам да гушне бебето. Когато най-накрая ги нагласих, Адам съумя да се ухили до ушите, а Джош вдигна поглед към батко си, сладък и изумен.

Винаги съм харесвал тази снимка и за един кратък миг реших, че трябва да я имам. Но още докато я свалях, осъзнах, че там, където отивам, не ми е позволено да нося каквото и да било доказателство за миналото си.

Останах така в продължение на няколко ужасни минути. Телефонът иззвъня. Сепнах се и бързо закачих снимката обратно на мястото й, преди да вдигна слушалката. Беше Бил.

— Ще си лягаме — рече той, — та се питах дали ще дойдеш у нас тази вечер.

— Тъкмо излизах.

— Няма зор. Имаш ключ, нали?

— Да.

— Влизай, чувствай се като у дома си. Ще те събудя към шест и половина, ако не е твърде неприлично рано.

— Добре е. Искам да тръгна рано.

— Как беше в Дариън?

— Ами…

— Чак толкова ли зле?

Погледнах снимката на синовете си за последен път.

— Да, толкова.

Когато пристигнах у тях трийсет минути по-късно, Бил и Рут бяха заспали. Разопаковах дрехите си и ги закачих в гардероба в стаята за гости. На нощното шкафче имаше бутилка уиски „Лафройг“ и чаша, придружени с бележка: „Гарантиран лек срещу безсъние“. Пъхнах се под чаршафите, гаврътнах една чаша, сипах си втора. Бет ще остави колелото на Адам, нали? Особено след като той се разреве за него на сутринта. Но ако продължава да упорства, във вторник със сигурност ще клекне. Когато телефонът у дома звънне и тя чуе новината.

Третата доза уиски най-сетне ме отряза. Следващото, което си спомням, бе как Бил ме разтърсва. През щорите се процеждаше тънка струйка светлина. В устата си имах вкус на торф.

— Ставай, не се излежавай! — чух да ме вика.

— Как само ми се излежава…

— Половин бутилка уиски си казва своето.

Рут все още спеше, когато двамата с Бил стигнахме до пристанището с неговия джип „Чероки“.

— Щеше ми се да си взема довиждане с нея — изломотих през прозявка. — Да й благодаря за всичко.

Бил ме изгледа с любопитство.

— Ами ще й го кажеш във вторник вечер, нали така?

Бях сгафил в полусънно състояние, опитах се да замажа положението:

— Разбира се, разбира се. Просто наистина съм ви задължен за всичко, което направихте и двамата.

— За нищо. Виж… сигурен ли си, че ти се стои сам в морето два дни? Така де…

— Да?

— Как да се изразя?

— Ами карай направо.

— И двамата се притесняваме.

— Няма да скоча през борда в миг на отчаяние, ако това имаш предвид.

— Да, точно това имах предвид.

— Не ми е в стила.

— Добре.

— Не звучиш убеден.

— Бенсън… пазачът ми се обади снощи.

— О, боже!

— Аха… старият любопитко обича да си вре носа в чужди работи. Но също така спомена, че като си идвал вчера, си му се видял нервен, докачлив.

— Ами да, нервен съм, докачлив съм. Жена ми ме напуска.

— И аз това му казах. И знаеш ли какво ми отвърна? „Дано знаеш какво правиш, като му даваш лодката си.“

Реших да играя вабанк.

— Е, ако нещо те притеснява и не искаш…

— Не, не.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм, след като поговорихме. Просто гледай да се върнеш читав, чу ли?

— А какво ще кажеш да забия към островите Уиндуорд?

— Затова ли ти е водолазната екипировка?

— Тоя Бенсън е такъв досадник…

— Виж, ако ти се плацика край брега, окей, нямам нищо против. Обаче ако решиш да отпрашиш към Барбуда, ми звънни и кажи къде да те чакам.

И двамата се засмяхме. Критичният момент отмина.

На пристанището Бил ме запозна набързо с лъскавия набор от хайтек оборудване на „Синият чип“. Показа ми как се ползва автопилотът, как да се свържа с бреговата охрана по радиото и как да задам курс чрез сложния му джипиес. После седна върху койката, под която беше Гари.

— Знаеш ли какво има тук долу? — попита ме.

Поклатих глава.

— Резервоарите с гориво. Ако трябва да презаредиш, махаш дюшека и там ще видиш два маркуча. Издърпваш ги и готово.

— Окей.

— Да ти покажа ли? — попита и посочи дюшека.

— Ще се справя, не се тревожи.

Той предпочете да ми покаже лебедката за вдигане на платната и боравенето с тях. После ми демонстрира как се опъва спитфайъра (малко предно платно срещу буря), в случай че се появи опасност от силен вятър или внезапна буря. Обясни ми подробно за двигателя и че ако се намирам на до триста километра навътре в морето, горивото ще ми стигне, за да се добера до брега.

— Но ти няма да отиваш толкова навътре, нали?

— Може да се насоча към остров Блок.

— Ако тръгнеш нататък, гледай да не се отдалечаваш много от него. Отклониш ли се, ще излезеш в океана, а там може да стане малко сложно… дори за човек като теб, който е плавал покрай бреговете на Мейн.

— Не се тревожи. Атлантическият океан не е идеалната ми представа за добре прекарано време.

Разгледахме картите. Бил ми начерта лесен маршрут до остров Блок, посочи ми едно пристанище на източния нос, където можех да прекарам нощта. Вече беше станало осем. Слънцето се вдигаше. Небето беше лазурносиньо. Подухваше резлив ветрец от северозапад. Прекрасен ден за пътешествие с яхта към източната периферия на Лонг Айланд Саунд при двайсет възела вятър.

— Ами, аз да вървя — каза накрая Бил. — Тео ще ни чака в училището към десет.

— Той добре ли се справя?

— Най-добрият е.

— Целуни го от мен.

— Като акостираш във вторник вечерта, звънни и ще дойда да те прибера. И, разбира се, ако има нещо, използвай телефона на яхтата, за да се свържеш с моя мобилен.

— Нищо няма да има.

Дадох му ключовете от маздата, в случай че се наложи да я дръпне от алеята си. Здрависахме се. Май никак не му се слизаше от яхтата. Личеше си, че вече съжалява за предложението си.

— Умната — рече накрая и стъпи на кея.

— Благодаря ти още веднъж, приятелю.

Застанах на руля, запалих мотора и се заслушах в пърпоренето му. Бил отвърза „Синият чип“ от кея и метна въжето на борда. Аз дръпнах скоростния лост, дадох газ, завъртях руля и бавно се отдалечих от пристанището на Ню Кройдън. Кимнах за последно на Бил. Той бавно вдигна ръка — мрачен, изпълнен със загриженост и лоши предчувствия жест на сбогуване.

Оставих двигателя да работи още около километър, докато стигнах периферията на пристанището. Тогава вдигнах грота и кливера и поех на изток по вълнистата мека повърхност на Лонг Айланд Саунд.

Като подредих платната внимателно, за да се възползвам максимално от северозападния вятър, скоро се движех с пълна скорост — освежаващият вятър изпълваше платната на „Синият чип“ и тя летеше напред. Погледнах анемометъра. Вятърът духаше с двайсет и два възела — едва ли криеше някаква опасност, но въпреки всичко държах под око пролива, за да съм сигурен, че ще успея да се справя с леките вълнички и белите им шапки. Слънцето вече се беше вдигнало и блестеше, носът пореше вълните и вдигаше пръски, докато яхтата се носеше през водната шир.

Като внимавах килът да остане водоравен, се отправих на изток покрай брега на Кънектикът, минах покрай Лонг Нек Пойнт край Стамфорд и през архипелага недалеч от Норуок. Движех се безпроблемно и уверено.

Благодарение на постоянния вятър към един вече минавах покрай Ню Хейвън. Обядът ми включваше диетична кола и парче сирене, което изядох насила, макар да не бях никак гладен. Движех се добре, така че можех да си позволя да се отклоня към пристанището на Винярд Пойнт и да си дам малка почивка от съсредоточаването около управлението на яхтата. Но ме беше страх да спра — притеснявах се, че ако прекъсна сега неизбежното си придвижване към Ню Лондон, ще изгубя контрол. Затова продължавах напред. Без да се обръщам.

В района на Хамонасет Пойнт се разминах с патрулен катер, дежурните ме поздравиха и отминаха. С удоволствие ги изпратих с поглед. Някъде около Олд Лайм Шорс светлината започна да намалява. Докато хвърлих котва на два километра от парка Харкнес, вече бе паднала нощта.

Освен моята яхта, наблизо не се виждаше друг плавателен съд — нито на брега, нито в морето. Огледах плажа с бинокъла — на територията на парка нямаше запалени лагерни огньове. Слава богу, че не беше лято, защото тогава тук щеше да гъмжи от летовници, на които им се струваше много романтично да пекат хотдог на скара на обляния в лунна светлина плаж. Добре че нямаше и луна. Тъмнината ми бе нужна.

След като внимателно сгънах платната, слязох в каютата. Беше време да започвам. Усетих как стомахът ми се бунтува, но се овладях, като си казах: „Просто действай стъпка по стъпка“.

Едно. Извадих хирургическите ръкавици, взех сака с надуваемата лодка. Напомпах я на палубата с крачната помпа, привързах я с въже за носа, сложих вътре веслата и я оставих в готовност.

Две. Съблякох се чисто гол и облякох нов комплект черен анцуг с черни кецове. Напъхах портфейла и ключовете на Гари в задния джоб и дръпнах ципа.

Три. Разопаковах Гари. С голяма ножица разрязах дрехите му и ги хвърлих в черна найлонова торба. Все още беше студен на пипане, кожата му беше с цвят на пепел от цигари. Като подпрях горната половина на тялото му на койката, го облякох с ризата и пуловера, които току-що бях свалил, а краката му напъхах в моите каки панталони. Отгърнах завивката и положих тялото му да легне на койката. Пъхнах портфейла си и ключовете от къщи в джоба му. Завих го, като оставих ръцете му отвън. Имаше вид на блажено заспал.

Четири. Извадих чука от сака. С усилие отворих устата на Гари и му разбих зъбите, докато не се убедих, че разпознаването по зъбни отпечатъци ще е невъзможно. Беше трудоемък и изтощителен процес, който ми отне близо четирийсет и пет минути.

Пет. Извадих двете туби дизел. Закрепих единия край на маркуча в отвора на едната, а другия край натиках в гърлото на Гари, докато опря в стомаха му (поне предположих, че съм стигнал до стомаха му). Надигнах тубата и чух как течността започва да бълбука. Задържах така тубата в продължение на около три минути, докато накрая от устата на Гари потече нафта. Вече беше готов за кремация.

Шест. С втората туба накиснах главата, краката и ръцете му. Особено внимание обърнах на пръстите, които веднага почерняха. Останалата нафта разлях по стените и пода на каютата, после изхвърлих двете туби в найлонова торба.

Седем. Закрепих с тиксо по един от предварително напълнените картонени тубуса към лявата и дясната стена на каютата и махнах лепенките от отворите им. Като се стараех да удържа ръцете си да не треперят, обърнах двете шишенца с киселина и ги пъхнах, с корковите тапи надолу, в тубусите. С това подготвих запалителното устройство, известно като бомба-дюза. След около седем часа — според спеца от „Готварска книга на анархиста“ — киселината щеше да разяде корка и да се смеси със силно запалимите съставки на химикалите. Резултатът: огромни огнени кълба от двете страни на залятата с нафта каюта, които бързо ще обхванат накиснатия с гориво Гари. И да го изпепелят до неузнаваемост.

Осем. С помощта на джипиеса на „Синият чип“ избрах югозападен курс с максималните за двигателя седем морски мили в час. Яхтата щеше да се понесе на автопилот през Саунд, след което с отлива да стигне до Рейс — тесен пролив със силни водни течения южно от остров Фишър. Тъй като проучих добре картите с приливите и отливите на Бил, знаех, че през следващите шест часа отливът ще е на моя страна и ще добави още четири възела скорост към скоростта на яхтата, с която да полети през Рейс. След това вдясно ще остане Монтаук Пойнт, вляво остров Блок, и ще излезе в открития океан. Докато избухнат бомбите, яхтата ще е на трийсет километра от най-близкото парче земя. В три сутринта. Пожарът ще лумне яростно. Гари ще бъде погълнат от пламъците. Газовата бутилка ще се взриви. И, предвид среднощния час, ще има поне пет часа, докато на място пристигнат криминалисти, за да огледат останките. Пет часа в солена вода са достатъчни, за да прикрият наличието на допълнителни количества нафта, с чиято помощ е унищожена яхтата и да се разпръснат уликите. С две думи, всичко ще изглежда като инцидент. Трагичен инцидент.

Девет. Напъхах найлоновата торба в един от брезентовите сакове и се качих на палубата. Сложих чантата в надуваемата лодка, след което спуснах лодката във водата и я завързах за кърмата. Върнах се на палубата на яхтата, издърпах котвата и я метнах на борда. Запалих двигателя, прещраках скоростния лост напред и щом яхтата тръгна, хукнах към кърмата.

Но докато се опитвах да се кача на надуваемата лодка, се подхлъзнах на мократа й повърхност и паднах в ледените води на океана. Вкопчих се отстрани в лодката, зяпнал да си поема дъх. „Синият чип“ се отдалечаваше бързо. Заплувах бясно към кърмата. Успях някак да отвържа възела и се стоварих обратно във водата, а яхтата се отдалечи бързо. Вкопчих се във въжето на живот и смърт и задърпах надуваемата лодка към себе си. Щом най-сетне успях да я приближа, се надигнах и се прехвърлих вътре. Едва не се преобърна под тежестта ми, която я наклони на една страна. С шепи започнах да греба водата, доколкото успях, но пак остана локва от трийсетина сантиметра. Грабнах веслата и загребах към брега, треперейки от студ. Пред мен „Синият чип“ спокойно се отдалечаваше навътре в морето.

Беше ми нужен половин час, докато стигна до брега. Заедно с всичко друго в брезентовия сак, фенерчето ми беше подгизнало, край. Духаше вятър, анцугът ми беше вир-вода, нямах светлина, за да се ориентирам през парка към пътя. Изпуснах въздуха от надуваемата лодка, сгънах я и я прибрах в сака. После тръгнах, преметнал тежката торба през дясното си рамо. Стигнах до дъсчената алея и вървях по нея, докато опрях в павирана пътека. Тръгнах през парка, където беше тъмно като в рог, тежестта на гърба ми ставаше все по-непоносима с всяка следваща крачка. Имението Харкнес тънеше в мрак, но духаше вятър, който допълнително ме вледеняваше. Освен това бях вцепенен от тревога. Ами ако не успея да намеря колата до изгрев-слънце? Ами ако нощем в парка патрулират дежурни? Ако се спъна и си счупя крака?

Отне ми двайсет минути, докато стигна до портите на парка. Бяха едва метър и половина високи. Метнах сака вътре и като се изкатерих на вратата, скочих след него. Още километър. Вървях встрани от пътя, придържах се към дърветата. Мина кола. Проснах се по корем на земята, за да не би фаровете да ме закачат. Изправих се и продължих да се придвижвам бавно напред. Щом стигнах до червената дъсчена постройка, се заковах на място — всички лампи светеха. Приклекнах като командос, притечах приведен покрай входната врата и хукнах презглава. Спрях се чак в тъмнината от другата страна.

Последните 500 метра бяха истинско мъчение. Торбата ми тежеше като воденичен камък. Стоварих я пред краката си, щом стигнах до портата на фермата. Преметнах я, последвах я от другата страна, после се насочих към дърветата. Щом стигнах до тях, започнаха да ме блъскат клони. Протегнах свободната си ръка напред, за да си разчиствам пътя през потъналата в непрогледен мрак гора. Ускорих ход, докато в един неочакван миг ръката ми напипа нещо твърдо и метално. Разрових листата и стигнах до брезента. Докато го отмятах, бръкнах в джоба си за ключовете. Отворих багажника, грабнах комплект чисти дрехи и хавлиена кърпа от сака на Гари и пъхнах брезентовата торба вътре. Отключих дясната предна врата, запалих двигателя, усилих парното до максимум и излязох обратно навън. Докато купето на колата се сгряваше, съблякох мокрите дрехи и се подсуших. Преоблякох се в дрехите на Гари — джинси и риза, кожено яке — и скочих в затопленото MG.

Скрит сред дърветата, останах там десет минути, за да преборя хипотермията с помощта на парното. Продължавах да воня на море. Опитах се да вчеша косата си с пръсти, но само си докарах вид на откачен, подгизнал беглец. Ако сега на пътя ме спреше ченге, едва ли бих му вдъхнал доверие. Нервно дадох на заден. Но още не изминал и няколко метра, заковах на място и изскочих от колата. Бях забравил подгизналите си дрехи и брезента за колата. Супер — какво по-любопитно от това да оставиш улики след себе си. Събрах ги на голяма купчина и ги прибрах в багажника при другите неща. Без да включвам фаровете, бавно си запроправях път между дърветата, докато излязох на откритата поляна. Бърз обратен завой, отваряне и затваряне на портата и се озовах на пътя, сега вече със светнати фарове.

Идеше ми да си плюя на петите, да се кача на магистралата и да оставя Кънектикът на хиляда километра зад гърба си. В главата ми запрепускаха какви ли не ужасни развръзки. Бомбата не избухва. „Синият чип“ се отклонява от курса и се блъска в брега. На борда й се качват служители от бреговата охрана. Името ми влиза в списъка на десетте най-издирвани от ФБР престъпници.

Но на около петстотин метра по-нататък минах покрай открит терен, от който се виждаше провлакът. Спрях, изгасих двигателя и фаровете и се загледах към мастиленочерната водна шир. С облекчение установих, че от „Синият чип“ няма и следа. Беше изчезнала от поглед.

Призрачна тишина. Черно беззвездно небе. Пустота в синхрон с тази, която изпитвах отвътре. Запитах се как ли ще бъде изтълкувана смъртта ми. Трагична злополука? Зрелищно самоубийство? Несъмнено полицията и бреговата охрана ще разпитват Бет, Бил и Рут, Джак и Естел. И всички ще кажат едно и също: не беше щастлив. Ще изпитват неимоверно чувство за вина. И гняв. Ами Адам? Надявам се да не му кажат истината. Да му обяснят, че съм заминал някъде и не мога да се върна. Четиригодишното му мозъче няма да успее да осмисли, че това е окончателно и завинаги. Известно време ще му е мъчно за мен. С времето обаче ще се превърна в неясен спомен от ранното му детство. Снимка на камината, която от време на време ще разглежда с любопитство, докато годините не заличат всичко в съзнанието му.

Забрави ме бързо, Адам. И дано не те боли много. Защото аз избрах такъв изход. В паниката си не намерих друго решение. В паниката си видях да ми се предоставя тази възможност. Шанс, какъвто малцина от нас имат в живота си. Какъвто малцина оползотворяват.

Завъртях контактния ключ. Включих фаровете. Дадох газ и се отдалечих, потънал в мислите си.

Казвам се Гари Съмърс. И съм фотограф.