Дъглас Кенеди
Живот назаем (4)

4

Таксито беше заклещено в задръстването на Трийсет и първа улица между Шесто и Седмо авеню. Не ми беше никак забавно, особено като се има предвид, че бях казал на шофьора (Беноа Намфи, номер 4Б92) да тръгне на запад по Двайсет и трета и да свие на север по Осмо авеню. Но човекът разбираше около десет думи на английски, пък и бездруго не слушаше какво говоря, защото радиото беше нагласено на хаитянска емигрантска станция, от която гърмеше Топ 20 на Порт-о-Пренс, прекъсвана от телефонни обаждания с поръчки за правене на вуду магии. Ядосах се. Ама много.

— Казах ти да не минаваш по тази улица — казах.

— Ко каза, брат? — отвърна той.

— Да не минаваш по тази улица.

— Не може не минава. Ние тука.

— Никога ли не се вслушваш в желанието на клиентите си? Не ви ли учат на това в училището за таксиметрови шофьори?

— Споко, брат. Ние стигнеме.

— Не искам просто да стигнеме. Бързам! — вече крещях.

Той ме погледна с напушена усмивка.

— Кофти ден за теб?

Стига. Чашата преля.

— Мамка ти! Мамка ти! Мамка ти! — крещях, докато отварях вратата със замах, метнах пет долара през прозореца на шофьора и тръгнах ядосано по Трийсет и първа улица, като си говорех сам като онези, дето продават моливи пред „Блумингдейл“. След двайсетина метра спрях, облегнах се на една телефонна кабина и се опитах да се успокоя.

Аз умирам, Бен.

Рак на стомаха в напреднал стадий. Знаел от две седмици, но коравото копеленце не беше казало на никого, дори на жена си.

— Осем месеца, най-много година. Няма да повярваш какъв водопроводчик сложиха да ме гледа. Доктор Хорас Фробишър. Прилича на Реймънд Меси^[1], но се разхожда насам-натам сякаш е Всевишният. Знаеш ли как ми го съобщи? „На ваше място щях да започна да си уреждам сметките“. Звучеше като проклет адвокат.

Джак искаше „новината“ да не се разпространява във фирмата.

— Няма да започна химиотерапия или да се подложа на радикална хирургия или някое от другите отчаяни средства, които искат да изпробват върху мен. След като е нелечим, значи е нелечим. Ще им пия болкоуспокояващите и ще продължа да ходя на работа, докато…

Замлъкна, стисна устни и се загледа през прозореца към нервния пешеходен парад на Уолстрийт — хората изглеждаха толкова целеустремени, толкова заети с това да стигнат някъде.

— Знаеш ли кое е най-тежкото? — попита той тихо. — Да осъзнаеш, че си изживял живота си, без да мислиш за този момент. Преструвал си се, че някак никога няма да ти се наложи да се изправиш пред най-важния от всички моменти — моментът, в който най-накрая осъзнаваш, че няма шанс да промениш бъдещето, да обмисляш различни варианти; че не можеш дори да мечтаеш за друг живот. Не можеш дори във въображението си да подириш успокоение и да си кажеш, че всичко ще е различно… защото няма за кога.

После се обърна. Погледна ме право в очите и каза:

— Ти ще си новият старши партньор, Бен.

Трепнах. Несъзнателно, но Джак го забеляза. И не каза нищо. Защото знаеше. Знаеше точно какво значи това за мен. Минимум половин милион на година, огромен корпоративен престиж… и краят на другия ми живот. На онзи неосъществен живот зад визьора. Живот, от който — също както от артистичните години на Джак в малката таванска стаичка на улица Макдугъл — остават само романтични спомени. Понякога вкусът е сладко-кисел, понякога (в лоши дни) — мъчителен. Но при всички положения не ти дава нито миг покой, защото знаеш, че си избрал по-сигурната опция. А сигурността, както по-късно откриваш, е сама по себе си един малък ад.

— Ей, ало!

Осъзнах, че съм се вторачил през прозореца на телефонната будка в някакъв четирийсетинагодишен простак с космато шкембе, което се подаваше изпод омацана с петна от храна тениска. Чукаше с монета по стъклото, за да привлече вниманието ми.

— На теб говоря! Ако се чудиш къде да се подпреш, върви си намери стена!

Пръстите ми се свиха в юмрук.

— Какво каза, задник такъв? — отвърнах.

— Задник ли? Ти си задник, чекиджия такъв!

Обля ме вълна от адреналин, ядът ми беше толкова неподправен и невъздържан, че ми се зави свят, обзе ме въодушевление, страхът се стопи. Бях готов да го разкъсам, дебелака му с дебелак. Онзи явно усети как изведнъж се превърнах в заплаха, защото пребледня и започна да мига разбиращо, докато го информирах с монотонен глас:

— Ако не си се разкарал от телефонната будка, преди да преброя до три, ще те убия. Нямам предвид просто да те понатупам. Ще ти извия врата.

Очите му се превърнаха в две огромни палачинки от страх. Имах чувството, че чувам как от тялото му започва да струи пот.

— Ей, човек, не исках, извинявай… Разбери ме и мене… и аз имам кофти ден.

— Аз не просто имам кофти ден. Денят ми е отвратителен. Но ако те убия, може би ще се разведря. Едно… две…

Изхвърча от телефонната будка и се изстреля към Трийсет и първа улица, а мазното му туловище се тресеше като желе. Намъкнах се вътре и стиснах слушалката. Трепереше в ръката ми.

Този град превръща хората в диваци. Имаш късмет, че дебелакът нямаше в себе си някой евтин пищов. Застрелян за подпиране на телефонна будка. Перфектен завършек на перфектен нюйоркски ден.

Отне ми минута-две, докато спра да треперя. Трябва да поспиш, омбре. Погледни на нещата в перспектива. Преди съвсем да си откачил?

Изрових си фонокартата от портфейла и звъннах вкъщи. Четири пъти даде свободно и после чух собствения си бодър глас, записан на телефонния секретар:

Здравейте. Свързахте се с Бен и Бет Брадфорд. В момента не можем да вдигнем…

Бен и Бет Брадфорд. Все й повтарях: ако някога се оженим, трябва да запазиш моминското си име.

— Ще живея с теб завинаги — увери ме тя една пиянска вечер през януари 1988, докато довършвахме втора бутилка вино долу в киното, — но никога няма да се омъжа за теб.

— Но ако…

— Няма начин — изкикоти се тя пиянски.

— Добре, разбрах. Но ако в един момент — говоря чисто хипотетично — се превърнем в оглупяла буржоазия и решим да… така де… да уредим формално нещата между нас…

— Тогава ще взема твоята фамилия.

— Много старомодно от твоя страна.

— Не-е — отвърна Бет, — просто съм практична. Помисли само — Бет Брадфорд би стояло много по-добре, изписано на обложката, от Бет Шницлър. Но… — и ми пусна широка, палава усмивка, чието недвусмислено послание беше: „Ще разкъсам дрехите ти със зъби“ — … ние никога няма да се оженим.

1988. Живеехме заедно едва от няколко месеца и с перспективната ми заплата можехме да си позволим да наемем тавански апартамент в Сохо за 2000 долара месечно. Решението да останем в центъра беше добре обмислено. В крайна сметка, въпреки че и двамата работехме на осемчасов работен ден, не се смятахме за презрени юпита и идеята да наемем жилище в по-богаташки квартали като Горен Ийст Сайд или Мъри Хил беше анатема за творчески натури, които очакват да удари техният час, за каквито се смятахме.

Творчески натури, които очакват да удари техният час. Така ни нарече Бет. Разбира се, винаги когато го казваше, в гласа й трепваше дяволита нотка. Но, честно казано, имаше време, когато и двамата вярвахме, че още няколко години и ще се освободим от модерното робство на осемчасовия труд. И всяка сутрин, преди да отиде на работа в „Космополитън“, Бет ставаше в шест и работеше три часа върху романа, с който се надяваше да се прочуе. Не ми даваше да го чета, преди да го завърши, не ми казваше дори заглавието, докато една сутрин през март 1989 не ми връчи ръкописа от 438 страници с думите:

— Казва се „Люлката на амбициите“.

Това беше вторият роман на Бет. Първият, наречен „Отвъд Осининг“, така и не беше публикуван. Бет го завърши малко след дипломирането си в „Уелзли“, където се изявяваше като редактор на литературното списание на колежа и беше спечелила няколко награди за творческо писане. Беше наградена и със следдипломна стипендия за литературен курс в Шотландия и точно там написа по-голямата част от „Отвъд Осининг: билдунгсроман“ (думата си е на Бет, не е моя) — историята на недодялана девойка, която се опитва да се впише в провинциалните нрави на Уестчестър, докато преживява мъчителната агония на майка си, болна от рак на гърдата. И когато накрая майката умира, дъщерята търси спасение в елитен женски колеж в Нова Англия, където си изгубва ума по един задник от колежа „Амхърст“, но въпреки това успява да открие вдъхновението си като художник. Романът очевидно — с изключение на няколко незначителни подробности — описваше живота на Бет, пресъздаден в стил, който най-добре може да се опише като лиричността на чувствителното момиче („Онази есен, под розово-оранжево небе, майка ми се зае да шие кувертюра за легло в задния двор…“ В този дух).

Когато Бет се върна от Шотландия, „Отвъд Осининг“ бе разпратена на петдесетина нюйоркски агенти, но нито един не благоволи да го издаде (основното оправдание за отказ беше, че същата година били публикувани още три дебютни романа, посветени на темата за детството и живота в нюйоркските предградия и построени около фигурата на умиращата майка). Бет, естествено, беше разочарована, но не се остави на унинието.

Намери си постоянна работа като асистент литературен редактор на „Космополитън“, за да си плаща наема, докато пише втория си роман.

— Знаеш ли с какво си изкарвам хляба? — попита ме, когато се запознахме на сватбата на общ приятел. — Чета от пет до седем недодялани разказа всеки ден, всичките за самотни депресарки, които си търсят джи-точката.

Засмях се и вече бях влюбен. Беше умна, забавна и знаеше какво иска. Знаеше, че иска да стане писателка. Знаеше, че иска да избегне буржоазната клопка, в която беше попаднала майка й. Около три седмици, след като бяхме започнали да се виждаме, тя най-сетне се реши да ми разкаже за смъртта на майка си.

— Как да ти кажа, тя беше ужасно разочарована жена. Когато била на моите години, имала блестяща кариера като специалист „Човешки ресурси“, шеф на отдел в голяма нюйоркска фирма. Но когато се омъжила за татко и забременяла с мен — край, дотам. Обратно в Осининг и цял живот родителски срещи и кафе с приятелки сутрин и вечеря вкъщи, след като баща ми се прибере с влака в 19:06. Беше чудесна майка. Но, боже, как буташе безмълвно постния си, никакъв животец — идентичен с този на почти всяка друга жена от нейното поколение. И съм сигурна, че ракът й донякъде бе отключен от онова дълбоко и мъчително чувство, че е „малка жена“, домакиня, издържана от мъж, когото с времето е спряла да харесва.

Посегнах и я хванах за ръката.

— Не се тревожи — уверих я. — Това никога няма да ти се случи.

Гласът й беше студен като желязо:

— Знам, че няма.

В литературния отдел на „Космополитън“ Бет работеше с две изискани лесбийки — Лори и Гретел. „Сестриците“, както им викаше, я окуражаваха в литературните й начинания и й уредиха агентка, която да представлява новата й книга.

„Люлката на амбициите“ беше още един билдунгсроман: недодялана девойка от Уестчестър, която не може да се отърси от преждевременната смърт на майка си, се мести в големия град, решена да стане Велика художничка. Но за да свързва двата края, се хваща на работа в литературния отдел на лъскаво списание, повишават я до художествен директор, влюбва се в млад дерматолог и в края на романа осъзнава, че е разкъсвана между изкушенията на семейния живот и „вътрешния глас“ на музата си.

В петте месеца след написването на „Люлката на амбициите“ двайсет и двама издатели отхвърлиха романа. Но, боже, колко изкушаващо близо стигна Бет до издаване при трима от тях. Всъщност един редактор в издателство „Атенеум“ беше казал на Бет, че иска да я публикува, но го уволниха две седмици по-късно заради жестоки съкращения (а задникът, който го наследи, мислеше само за продажби и се изказа, че книгата нямала „комерсиален потенциал“). Този път разочарованието на Бет беше разтърсващо, макар всички (агентката й, сестриците и аз) се опитвахме всячески да я предпазим от депресията и й разказвахме как големите писатели са побеждавали неуспехите и дори след пет отхвърлени ръкописа, най-накрая са пробивали.

— Със сигурност ще те публикуват — казах й, няколко месеца след като пристигна и последното писмо с отказ. — Само не се предавай.

— „Изкачи всяка планина, преплувай всяка река…“^[2] — запя тя мрачно и после добави: — И докато се опитваш, мила, си дръж главата наведена, когато повръщаш.

Бет държеше главата си наведена нерядко през онази есен и страдаше от често срещана болест, известна като сутрешно гадене. Прихвана заболяването една вечер, след като се прибрахме от кварталния италиански ресторант на Принс стрийт, започнахме да се събличаме един друг, още щом прекрачихме входната врата, и не позволихме на разни подробности, като това Бет да си сложи диафрагмата, да ни разсеят. Ех, пиянска страст. Ех, самообвинения на сутринта.

— Беше ужасно глупаво — каза тя, докато на следващия ден по обед лекувахме махмурлука си в „Одеон“. — Особено като се има предвид, че точно сега съм в овулация.

— Не го мисли. Моите момчета едва ли умеят да плуват срещу течението.

— Последното, което ни трябва в момента, е бебе.

— Нищо няма да стане, бейби.

Но, разбира се, стана.

— Искаш ли да го задържим? — попита ме тя вечерта, когато разбрахме.

— Разбира се — отвърнах, но това не беше съвсем вярно. Идеята да стана баща, заедно с всичките тежки отговорности, които вървяха в комплект с това, ме ужасяваше. От друга страна, отчаяно исках да остана с Бет. Въпреки категоричния й отказ да сключим брак, през двете ни години съвместен живот дотогава й бях предлагал поне шест пъти.

И винаги получавах отказ — Бет търпеливо и мило ми повтаряше, че колкото и сериозно да иска да е с мен, бракът би бил твърде буржоазен акт за творчески натури като нас.

Като се замисля сега, нещо в мен се е страхувало от силното й чувство за независимост. Знаех, че ме обича и иска да сме заедно, но това не беше достатъчно. Сигурно е било мъжка несигурност, но трябваше да съм убеден, че няма да има възможност да ме остави просто ей така. Затова, след като разбрахме, че ще ставаме родители, някак си се самоубедих, че едно дете трайно ще укрепи връзката ни.

Също така бях наясно — въпреки убедеността на Бет, че човек винаги има право на избор — че тя никога няма да се реши да прекъсне бременността. Беше на трийсет и една, биологичният й часовник тиктакаше, а нямаше кой знае какъв наплив от желаещи да публикуват романите й. Разбира се, в нея се надигаха всякакви страхове, свързани с опасността да се превърне в копие на майка си, но аз нежно успявах да ги туширам. Разбрахме се да останем да живеем в града. Тя да продължи да работи. Да си наемем бавачка на пълен работен ден, която да се грижи за детето. Бет пак щеше да може да става в шест, за да работи няколко часа по новия си роман, преди да тръгне за „Космо“. Животът, убеждавах я аз, ще си остане съвсем същият.

— Никога не става така — каза тя.

— Но е възможно. И ще стане. Ще видиш. И след като се оженим…

— Знаех си, че ще повдигнеш въпроса.

— Защо не, имам предвид, така или иначе…

— Ти май никога не се отказваш, а?

— Кой би искал да се откаже от теб?

— С комплименти ще стигнеш…

— Навсякъде — казах аз и я придърпах към себе си. Целунах я силно. После тя пое лицето ми в шепи и ме погледна изпитателно.

— Ще съжаляваме ли?

— Знаеш, че няма.

— Свърши се с фантазията ни за творчески натури, в очакване на своя момент.

— И дотам ще стигнем.

— Може би… но ако някога предложа да се преместим в предградията, тегли ми куршума.

Не й припомних тези думи тринайсет месеца по-късно, когато един следобед ми се обади в офиса, изпаднала в шок.

— Трябва да се прибереш веднага! — успя да ми каже, разтреперана от паника. Сърцето ми спря. Адам беше на шест месеца. Синдром на внезапната детска смърт, менингит, детски енцефалит…

— Казвай… — не издържах накрая.

— Повръщано… — проплака тя. — Целият е оповръщан. Един изрод го оповръща…

Изродът в конкретния случай се оказа някакъв бездомник, установил се в една уличка срещу апартамента ни на Кинг стрийт. Бет, която още си беше вкъщи по майчинство, излязла с Адам на разходка. Въпросният клошар изникнал пред нея изневиделица и така я шашнал, че все едно видяла от небето да слиза Моисей, яхнал „Тъндърбърд“. Бил с дълга до коленете и втвърдена от засъхнали сополи брада.

— Сладко мамче, сладко малко бебче. Дайте долар на бедния, а? Само един…

Но не успял да си завърши изречението, защото изведнъж позеленял и върнал обяда си върху Адам. Бет се разпищяла, Адам ревнал, а по-късно същия следобед педиатърът прибра от двамата свръхпритеснени родители на малкия 200 кинта, срещу които ги увери, че синчето им не е прихванало СПИН, хепатит A, B, C или бубонна чума от кръщаването с драйфано от страна на тази отрепка на обществото. Десет дни по-късно, докато се разхождахме с Адам из Уошингтън Скуеър Парк, колелцата на детската количка изхрущяха върху две празни опаковки от кокаин. На следващия уикенд предложих да си търсим къща в Кънектикът.

— Не мога да повярвам, че го правим — каза Бет, веднага след като капарирах една къща на Конститюшън Кресънт.

— Нито пък аз. Но, в крайна сметка, и двамата ще сме в града по цял ден, нали? А и Ню Кройдън е прекрасно място да отгледаш детето си. Така де, и ти самата го каза — не искаме да отгледаме сина си в Калкута.

— Знам какво казах. Ясни са ми всички аргументи „за“ и „против“.

— Виж, ако не ти харесва, ще я продадем и ще се върнем в града.

— Никога няма да се върнем обратно — заяви тя мрачно.

„Дъсчената ограда“, третият роман на Бет, беше започнат няколко месеца, след като се пренесохме в Ню Кройдън. Тъкмо ме бяха повишили за пореден път и, преливащ от арогантност и ентусиазъм, направих глупава, ако и добронамерена грешка. Убедих Бет да се откаже от работата си и да посвети цялото си време на писането.

— Изкарваш едва двайсет и седем хиляди годишно, а аз ще правя по толкова на месец. Сега разполагаме с достатъчно място да ти направим истински кабинет, бавачката ще се грижи за Адам през деня, винаги си се оплаквала колко е трудно да съчетаваш писането с осемчасово работно време… Е, какво чакаш тогава?

Тя хъмка и мънка известно време, тревожеше я мисълта, че ще си е вкъщи по цял ден, тревожеше се, че ще се откъсне от живота в града, за пореден път ще преживее провал.

Но аз продължих да я увещавам мило и упорито. Защо? Може би защото исках поне един от нас да спре да чака своя момент и наистина да стане творческа личност. Или може би мачото в мен се усещаше странно развълнуван от идеята да финансира жена си, писателката. Или може би исках просто да си седи вкъщи и да се провали. В крайна сметка, този, който се проваля, не обичат околните да успяват.

„Дъсчената ограда“ отне на Бет две години. Недодялана девойка, завинаги белязана от ранната смърт на майка си, е постигнала още по-големи успехи в света на нюйоркските списания. И тогава настъпва сериозен обрат — жени се за дерматолога на мечтите си, мести се да живее с него в идеализиран град с дървени къщички някъде в Кънектикът, където е решена да открие наново музата си на художничка, но вместо това забременява, разкъсвана е между радостта от майчинството и липсата на професионална реализация, преминава през сериозна следродилна криза, и…

Следва продължение в том 4 от Брадфордската сага на Бет.

Само че том 4 така и остана ненаписан, защото „Дъсчената ограда“ не намери своя издател. Агентката й я хареса, сестриците я харесаха, дори аз я харесах (винаги тайно съм смятал, че първите два тома са прекалено префинени, превзети и изкуствени). Мина през двайсет и четирима издатели. Когато получи отговор от последния, вече беше бременна с Джош и тъй като беше още по-приклещена от домашните си задължения, започна да се отдръпва от мен.

Агентката й Мелани не се стърпя:

— Просто не разбирам — рече й. — Нямам клиент с по-малко късмет от теб. Може би трябва да опиташ да напишеш нещо различно, нещо не толкова тясно свързано със собствения ти живот.

— Знаеш ли, Мелани е права — съгласих се аз. — Трябва да се пробваш в друг жанр. Нещо тотално различно.

— Край с писането — отряза и двама ни тя.

А когато понечих да настоявам да не говори така пораженчески, ми каза да млъкна.

И така, Бет престана да прекарва часове в кабинета си и започна да си запълва времето с обзавеждане на къщата в стил „Колониална Америка“. Джош се роди, отказа да спи, Бет отказа да прави секс с мен и освен това отказа да говори за това защо отказва да прави секс с мен. Продължи да купува антики от осемнайсети век, аз продължих да трупам фотографско оборудване, и двамата продължихме да избягваме темата за това защо бракът ни е станал толкова застоял, задънен, парализиран. Но и двамата вътрешно знаехме отговора. Защото тя ме обвиняваше, че съм я превърнал в майка й — талантлива, независима жена, която бавно атрофира, обградена от провинциализъм.

Предложих брачен съветник. Тя се изсмя. Предложих да се разделим за известно време. Тя сви рамене и каза:

— Ако така искаш.

Отвърнах, че не го искам.

— Тогава остани — парира ме.

Аз изказах мнение, че трябва да говорим за проблемите си.

— Какви проблеми?

Отвърнах, че вече не си говорим за нищо.

— Сега нали говорим.

Да, говорим, казах, но не за проблемите си.

— Какви проблеми? — повтори тя.

Ами например това, че ме обвиняваш за всичко, изплюх камъчето аз.

— Нали ти искаше сватба — тросна ми се тя. — Нали ти искаше да се преместим тук. Ти искаше да си напусна работа и да се отдам на писането. Защо да говорим за „нашите проблеми“, когато ти имаш всичко, което си пожела.

Казах, че не съм я принуждавал да прави нищо.

— Вярно — съгласи се тя. — Само дето ми приложи всичките учебникарски адвокатски трикове, дето ги беше научил в университета, за да ме убедиш.

Не е честно, възроптах.

— Не смей да ми говориш за честно и нечестно. — Гласът й трепереше от гняв. — Няма нищо честно в цялата ситуация.

Предложих поне да се опитаме да поговорим за това. Тя ме отряза:

— Няма нищо за говорене. Ние нямаме никакви проблеми — и излезе от стаята, а аз разбрах, че съм я загубил.

— Ей, ало, да не си я взел под аренда тая телефонна будка, а?

Отърсих се от мислите си и се оказах под строгия поглед на тантуресто същество от женски пол на около шейсет, понесло омачкана торба с лого на „Хенри Бендел“, натъпкана със стари вестници.

— Извинете — казах и излязох от будката.

— Има за какво — провикна се тя след мен.

Наистина съжалявам — искаше ми се да отговоря. Съжалявам за толкова много неща.

Пресякох Седмо авеню и се запровирах между дрехи, окачени на стойки на колелца, бутани от момчетата от близките бутици^[3], свърнах на север, изминах две преки, после поех на запад по Трийсет и трета. Той ме очакваше (бях позвънил от офиса по-рано). Когато доближих входната врата, Тед ми отвори:

— Господин Брадфорд… — каза и задържа вратата с усмивка.

Тед беше управител на „Фотоапарати Ъптън“ — фирма — доставчик на фотографско оборудване. Беше на моята възраст, с оредяваща коса и винаги, зиме и лете, носеше риза с къс ръкав. Към мен имаше особено мило и внимателно отношение, защото за него бях най-ценният купувач. През последните две години бях оставил в магазина му над 20 000 долара. Затова ме харесваше толкова. Затова сега ми задържа вратата и каза:

— Ами, тука е.

Имаше предвид новия „Канон EOS-IN RS“ — изключително скъп и качествен професионален фотоапарат. Върхово достижение на техниката: петточков автофокус с няколко режима за определяне на времето за експозиция за оптимални резултати плюс светкавично бърз механизъм на заснемане, с който можеш да правиш десет снимки в секунда. Точно такъв апарат би бил перфектен, ако отразяваш динамична новина или високоскоростно спортно състезание като „Инди 500“^[4]. След като прочетох хвалебствената статия в списание „Попюлър Фотографи“, си го поръчах. Нямаше за какво да го използвам и знаех, че ще прекарва по-голямата част от времето на рафта до другите ми фотоапарати. Но все пак го исках, защото, мамка му, правеше повече снимки в секунда от всеки друг апарат на пазара. А трябваше да остана в крак с най-новите технологии. Нали все още съм „творческа натура в очакване да удари нейният час“. На всичкото отгоре творческа натура, която може да си позволи да пръсне 2499 долара за една японска играчка.

Тед беше разопаковал фотоапарата и го беше извадил на щанда, за да ми го покаже. Изглеждаше прекрасно: грапав на допир, но лъскав корпус (здраво укрепен с лята алуминиева сплав), завършен в матовочерно. Беше и абсолютно ергономичен — мястото за захващане беше перфектно очертано, а корпусът беше приятно тежък. И обективът — 60-милиметров, 1:1,4 осигуряваше контрастни, чисти като сняг снимки — перфектни за репортерска работа.

— Пробвайте спусъка — каза ми Тед.

Натиснах черния бутон. Беше като да натискаш спусъка на картечница — яростно чат-чат-чат-чат, докато механизмът прави снимка след снимка.

— Извърта трийсет и шест кадъра за по-малко от четири секунди — добави Тед. — По-бързо едва ли някога ще е възможно. Но мисля, че това, което най-много ще харесате в EOS, е модерната многоточкова система за фокус и петте режима за избор на експозицията.

— Мислиш ли, че ще е добре да му взема и автоматична светкавица?

— Странно, че попитахте — отговори Тед. — Поръчах ви една, ако случайно решите да вземете…

— Четеш ми мислите.

— Просто се сетих как се оплаквахте от последната високоскоростна светкавица, която си взехте, и как не работи добре със 100-милиметров телеобектив. Е, този нов модел не само има фокусно разстояние от 24 мм до 105 мм, но ако използвате вградения сензор, можете да покриете ултраширок 18-милиметров ъгъл, а това е перфектно за пейзажи при слаба осветеност.

— Колко ще ми струва?

— В каталога е 334 долара, но ще ви дам стандартните 20 процента отстъпка за професионални фотографи и ще добавя като подарък транзисторен пакет като част от офертата.

— Убеди ме — отвърнах.

Стандартните 20 процента отстъпка за професионални фотографи. Тед беше хитър търговец. За трите години, откакто открих „Фотоапарати Ъптън“, никога не ме е питал с какво се занимавам (въпреки че по дрехите и парите, с които разполагах, ясно личеше, че идвам направо от Уолстрийт). Вместо това винаги се отнасяше с мен като с колега и гледаше разговорите ни стриктно да се придържат към специфичния полутерминологичен език на фотографското оборудване. Но често се питах дали вижда в мен само един глезен богат костюмар, който купува каквато скъпа джаджа му се прииска, оборудване, което дори динозаврите в средите не биха взели, защото им се струва прекалено новобогаташко. И дали забелязваше как лицето ми потрепва от усещането за вина и лошо предчувствие, когато подавах платинената си карта „Американ Експрес“, за да платя за всички тези абсурдни играчки?

— Всичко две хиляди деветстотин четирийсет и седем долара — обяви Тед, докато машинката, в която бе пъхнал кредитната карта, прещрака и изплю бележката.

— Добре — изхриптях и установих, че ръцете ми се потят, докато се подписвам на бележката. Почти три бона за фотоапарат, който не ми трябва. Да се отчайвам ли, или да се въодушевя. Чувствах се като човек, току-що пропилял всичките семейни спестявания. Само дето, естествено, не бях пропилял нищо. Три хиляди за мен бяха жълти стотинки.

— Може ли да ползвам телефона? — попитах.

Тед ми подаде безжична слушалка. Изрових си телефонната карта.

— Няма нужда — каза Тед.

Набрах домашния си телефон и изчаках. Първо позвъняване. Второ позвъняване. Трето… Четвърто…

Здравейте. Свързахте се с Бен и Бет…

Затворих и набрах офиса.

— Някакви съобщения за мен? — попитах Естел, още докато отговаряше. Няколко бизнес обаждания, нищо спешно.

— А жена ми?

Естел направи кратка пауза.

— Съжалявам, господин Брадфорд.

Прехапах устни объркан и върнах телефона на Тед. Той се държеше, сякаш не е чул телефонния разговор и не забелязва смущението в гласа ми.

— Мисля, че ще сте много доволен от резултатите, които ще получите с EOS — каза Тед, докато разопаковаше нова „Тенба Венчър Пак“ (най-добрите чанти за фотоапарати в света, ако се вярва на рекламата — всъщност вече имах три). Опакова я заедно с новия ми фотоапарат и подбраните аксесоари.

— Ъъъ… Не съм плащал за чантата — казах.

— Приемете я като подарък от магазина.

— Благодаря ти, Тед.

— Не, аз ви благодаря, господин Брадфорд. Винаги можете да се обърнете към нас, ако имате нужда от нещо.

Винаги можете да се обърнете към нас, ако имате нужда от нещо. Терапията, предлагана от търговците. Но вървейки надолу по Трийсет и трета, не се усещах преливащ от щастие. Само от неспокойство. Особено когато забелязах Уенди Уагънър да върви срещу мен.

— Охо, здрасти-здрасти, Бен Брадфорд.

Днес нямаше шотландски полички. Вместо това беше облечена суперсекси — изпепеляваща бизнесдама в черен костюм „Армани“ и бяла копринена блузка. Русата й коса беше стилно оформена в стил Одри Хепбърн. Имаше онази перфектна костна структура, издаваща аристократичен произход и висок стандарт на живот. Беше с някакъв хипервисок красавец, наконтен във „Версаче“, с овални дизайнерски очила и сива опашчица. Очите му презрително се плъзнаха по шлифера ми „Бърбери“ и торбата от „Фотоапарати Ъптън“.

Уенди ме разцелува префърцунено.

— Бен, запознай се с Джордан Лонгфелоу, моя редактор. С Бен сме съседи в Ню Кройдън.

— Горе-долу съседи — отвърнах (все пак двамата с ужасния й съпруг живееха на два километра от нас).

— Какво правиш насам, а? — продължи тя. — На пазар?

— Фотографски неща — отговорих.

Тя се обърна към красавеца:

— Бен е фотограф, който по някаква случайност е и адвокат. Публикуваш адвокати, нали, Джордан?

Зъбите му проблеснаха.

— Някои от най-добрите ми писатели са адвокати. Ти писател ли си, Бен?

— Той пише завещания — отвърна вместо мен Уенди.

Идеше ми да я удуша. Вместо това успях да се усмихна леко.

Джордан си погледна часовника.

— Трябва да бягаме, Бен — каза Уенди, — събираме редакционния екип във връзка с новата ми книга. Ще дойдете с Бет у семейство Хартли тази събота, нали?

Докато се връщах с таксито към офиса, едва се стърпях да не ударя с юмрук стъклото.

Бен е фотограф, който по някаква случайност е и адвокат. Кучка. Събираме редакционния екип във връзка с новата ми книга. И наградата „Пулицър“ за 1995 г. се присъжда на шибаната Уенди Хемингуей за книгата й „365 начина да приготвиш руло с месо“.

Поуспокоих се едва към пет, когато, след три стресиращи часа, прекарани в анализиране на договор, свързан с остатъчен попечителски фонд, Естел ми звънна:

— Жена ви на втора линия, господин Брадфорд.

Прилив на адреналин. Гледай да звучиш приветлив, спокоен и ведър.

— Здрасти.

— В неподходящ момент ли се обаждам? — попита тя и гласът й звучеше изненадващо мил.

— Напротив.

— Само да ти кажа, че… с децата сме канени на вечеря у Джейн Сигрейв…

— Хубаво. И без това мислех да поработя по до късно. Може да взема влака в 7:48.

— Ще ти приготвя нещо за вечеря, за да имаш като се прибереш, ако искаш…

Чакай малко, та ние си говорим нормално…

— Една бира ми стига — отговорих.

Бет Брадфорд се засмя. Това наистина беше обещаващо.

— Хубав ден, а? — попита ме.

Благодаря ти, Господи! За първи път от две седмици ми говореше мило. Реших да не споменавам нищо за Джак.

— Средна работа. Хванали са Естел да продава кока. Иначе всичко е нормално.

Поредна порция смях от Бет Брадфорд. Явно наистина сме обявили примирие.

— А при теб? Какво прави днес?

— Нищо особено. Обядвах с Уенди в Гринич.

— С Уенди Уагънър?

— Самата тя — изкикоти се Бет.

Опитах се да запазя самообладание.

— И как е Уенди?