Дъглас Кенеди
Живот назаем (2)

2

От нашата къща до влака са седем минути пеша и макар да беше едва шест и половина, преброих още десетима ранобудници, устремени към гарата. Присъединих се към тях и вдигнах яката на шлифера си „Бърбери“, за да се предпазя от есенния хлад. После си припомних (както всяка сутрин) как брокерът ни омагьосваше, за да ни продаде къщата. Носеше син блейзър, синьо-зелени карирани панталони и мокасини. Беше около петдесетгодишен и се казваше Горди.

— В края на краищата — каза Горди, — купувате не просто чудесна къща, а и място с перфектно разположение и комуникации.

Улицата ни се казва Конститюшън Кресънт. На нея има двайсет и три къщи — от тях единайсет дъсчени колониални сгради, седем с типичната за Кейп Код архитектура, две къщи на две нива и две от червени тухли в стил „Монтичело“. Пред всяка има половин акър морава и алея за коли. Пред повечето от тези къщи има детски люлки и пързалки, а останалите са с миниплощадки за игра или басейни в задните дворове. Най-често срещаната по алеите отпред кола е волво комби (следвана по петите от форд „Експлорър“). Има и няколко спортни модела — порше 911, собственост на Чък Бейли (криейтив директор на голяма рекламна агенция на Медисън авеню), очукано MG, което принадлежи на местен (и не особено добър) фотограф на име Гари Съмърс, и една мазда „Миата“, която стои на моята алея до волвото, което използват Бет и децата.

В края на Конститюшън Кресънт има дървена епископална църква, пред която се вижда една от онези стари градски табели, толкова характерни за градовете в Нова Англия. Там със златни букви е написано:

НЮ КРОЙДЪН, основан 1763 г.

При църквата завих наляво, подминах пощата, три антиквариата и магазин за деликатеси, където се предлагаха трийсет и две марки горчица. Накрая стигнах до главната улица на Ню Кройдън, Адамс авеню — редици бели дъсчени магазини, съвременна банка, пожарна, голяма гимназия от червени тухли с голям национален флаг, развят от пилона. Истинско малко градче от предградията с всичките си обичайни удобства и атрибути, които търговците като Горди веднага включват в рекламната си стратегия: „Говорим за място, където данъците са ниски, престъпност на практика няма, намира се на четирийсет и седем минути от Гранд Сентръл и на пет от плажа, има чудесни държавни училища“. Истината е, че — за разлика от големия град — с четиристотин и петдесет бона тук човек можеше да си позволи да избира измежду доста къщи.

При Адамс авеню завих надясно, минах напряко през паркинга, който си поделяха химическото чистене „Колониъл Драй Клийнърс“ и магазинът за алкохолни напитки „Ню Кройдън Файн Уайнс и Ликър“, и се заизкачвах по стълбите към моста над железопътните релси. Влакът от 6:47 трябваше да пристигне след три минути и аз забързах към южния перон, който вече беше почернял от хора в костюми. Поне осемдесет души чакахме ранния сутрешен експрес. Всички бяха облечени в убити бизнес цветове — тъмните нюанси на сивото и синьото, често набраздени от райета. Почти всички жени носеха бели блузи и поли до средата на коленете. Имаше само един мъж в двуреден италиански костюм (перленосиво с перлени копчета — сигурно притежаваше семеен транспортен бизнес). Останалите бяхме консервативно облечени в едноредни костюми.

„Никога повече не обличай двуреден костюм в офиса — ми каза моят ментор Джак Мейл, малко след като бях започнал работа в адвокатската кантора. — Така облечен, адвокатът прилича на мошеник, а нашите клиенти не биха искали «Лорънс, Камерън и Томас» да навява каквато и да е мисъл за мошеничество. Ризи в крещящи цветове са също неприемливи — придържай се към бялото и синьото, съчетани с вратовръзка на райе. Запомни, че ако искаш да станеш партньор, трябва да изглеждаш като един от нас.“

И така, аз се вслушах в съвета му и прибрах в гардероба разкошния костюм „Армани“ за хиляда долара — скъпоструващата прищявка, която си позволих да купя, след като получих работата. Изкарах един следобед в „Брукс“, докато си накупя няколко варианта на препоръчителното облекло. Несъмнено всеки втори мъж на този перон беше оставил значителна сума в „Брукс“ — който може да си позволи да живее в Ню Кройдън е длъжен да спазва правилата на корпоративната игра. А едно от тях повелява, че трябва да носиш униформата, която искат от теб.

Откакто станах партньор преди две години, вече не си давах зор да хващам ранните влакове, тъй като нямаше нужда да продължавам да доказвам колко съм енергичен и предприемчив, като съм зад бюрото си преди седем и трийсет. Но нямах намерение точно този ден да се мотая у дома, докато стане време за обичайните ми влакове в 8:08 или 8:38, тъй като Бет ми показа недвусмислено, че няма да приеме никакви опити за изглаждане на отношенията ни.

След упражненията взех душ и слязох в кухнята, където я заварих да храни Джош и Адам на фона на телевизионното предаване „Тудей ин Ню Йорк“. Хвърли ми бегъл поглед и бързо премести поглед обратно върху бебето. Беше се преоблякла в клин и широк черен пуловер, който не успяваше да скрие колко е отслабнала напоследък. Бет никога не е била пълна, но когато се запознахме преди седем години, имаше вид на капитан на отбор от хокеисти пияници. Беше пищна блондинка с едър кокал, която цяла нощ можеше да говори за книги и футбол и обичаше да се налива с бира. Освен това се смееше много палаво. Особено в леглото — мястото, където тогава щастливо прекарвахме значителна част от времето си. Сега, на трийсет и пет, беше измършавяла от аеробиката — беше слаба и дългуреста като спринтьор олимпиец. Скулите й бяха като изсечени, нямаше талия, а някога дългата й коса беше късо подстригана по онзи елегантен, момчешки маниер, който толкова се харесва на френските филмови актриси. Все още я намирах за привлекателна и на събиранията по различни поводи в предградията мъжете все още я заглеждаха, особено ако се нагласи в прилепналата плътно по тялото й черна рокля „Дона Каран“, която подчертаваше ръбоватата й, но съблазнителна фигура. Но сега жизнерадостният й ентусиазъм на мъжко момиче беше заменен от една непреодолима умора от живота. Под очите й имаше постоянни тъмни кръгове. Нервите й винаги бяха опънати. И толкова се беше отдалечила от мен, че откакто се роди Джош, не ми даваше да припаря до нея. Все ми пробутваше извинения от сорта: „Просто още не съм готова“.

Приближих се до мястото, където беше седнала, сложих ръка на рамото й и се опитах да я целуна по главата. Още щом я докоснах, тя трепна и се отдръпна.

— Господи, Бет…

Не ми обърна внимание и продължи да дава на Джош лъжички от оранжевата слузеста каша от бурканчето с бебешка храна „Хайнц“.

— Не мога да те разбера — казах, — наистина не мога.

— Така ли? — попита тя, без да вдигне поглед към мен.

— Да, така.

— Толкова по-зле.

— Какво трябва да означава това, мамка му?

— Сети се сам.

— Защо го правиш?

— Нищо не правя.

— Държиш се студено с мен от месеци, сякаш съм някакъв безполезен задник… Това нищо ли е?

— Сега не искам да говоря за това.

— Винаги така казваш. Винаги избягваш проклет…

— Не сега. — Тонът й беше станал опасен.

Настъпи тишина. Адам беше свел поглед към купичката си със зърнена закуска и апатично я разбъркваше с лъжицата. Стоях изправен безпомощно като пълен идиот и осъзнах, че единственият ми вариант беше да изляза. И така, целунах двамата си синове за довиждане и взех куфарчето си.

— Може да имам среща в 5:30 — казах.

— Няма значение, тази вечер Фиона ще работи до късно — отвърна тя.

Фиона беше ирландската ни бавачка, която се грижеше за Адам и Джош.

— Добре. Ще ти се обадя по-късно.

— Ще излизам.

— Нещо интересно ли има днес? — разсеяно попитах.

— Не.

Отворих задната врата.

— Доскоро.

Тя не вдигна поглед, нито ми отговори.

Докато купувах „Ню Йорк Таймс“ и новия брой на „Венити Феър“, усетих първите киселини в стомаха си. Присвих се от болка. Изля се още жлъчен сок и вътрешностите ми сякаш пламнаха. Прехапах устни и затворих очи. Това обаче не спря болката. Когато влакът пристигна на гарата, с олюляване се качих, почти превит на две от болка. Отпуснах се на първата свободна седалка, отворих куфарчето и изрових шишенцето маалокс изпод десетината правни доклада вътре. Трескаво го раздрусах и глътнах наведнъж почти една трета от съдържанието му. След това се огледах, за да видя дали някой от другите пътници не се е вторачил в мен и вече не ме е поставил в категорията на стресираните язваджии. Но хората или се бяха втренчили в лаптопите и спешните си доклади, или говореха по мобилните си телефони. В края на краищата, това беше влакът от 6:47 — царството на работохолизираните младши сътрудници, поели по стръмния път към партньорство или вицепрезидентски пост, които все още имаха сили да блъскат по четиринайсет часа на ден, за да постигнат целите си. Атмосферата във вагона беше дотолкова наситена с дръзките амбиции на пътниците вътре, които се интересуваха единствено от самите себе си, че дори да запалех натъпкана с наркотик лула, едва ли щях да привлека особено внимание… Макар че все щеше да се намери някой да ме предупреди, че в този влак пушенето е забранено.

Предпочитам течния маалокс пред варианта на таблетки, защото веднага потушава пламъците в стомаха ми. За петте минути до следващата гара — градчето Ривърсайд — агонията ми секна. Но знаех добре, че до края на деня ще посягам многократно към шишенцето маалокс.

След Ривърсайд идваха Кос Коб, Гринич, Порт Честър, Рай, Харисън, Мамаронек, Ларчмонт, Ню Рошел, Пелам, Маунт Върнън, Сто двайсет и пета улица и накрая гара Гранд Сентръл. За три години бях научил всяка стъпка от този маршрут, всяка незначителна подробност. Като например яхтата с розов корпус и скъсано платно, която винаги се полюшва насред пристанището на Ривърсайд. Или вратата на тоалетната на перона в Порт Честър, на която е издялан надпис „ЪЖЕ“ (първата буква отдавна е изчезнала). Или дълбокомислените графити на една колона край спирката на Сто двайсет и пета улица: „Белите може и да не могат да скачат… но със сигурност могат добре да ви го начукат“.

Ривърсайд, Кос Коб, Гринич, Порт Честър, Рай, Харисън, Мамаронек, Ларчмонт, Ню Рошел, Пелам, Маунт Върнън, кръстовището на Сто двайсет и пета улица, Гранд Сентръл. Сутрешната ми песен. Подобна на онази, която моят покоен баща бе слушал всяка сутрин, всеки работен ден, в продължение на трийсет и пет години. Само дето аз пътувам по северния лъч, излизащ от града, докато неговият маршрут бе по старата линия по река Хъдсън, която разсичаше сърцето на богаташкия окръг Уестчестър.

Баща ми също живееше на място с удобни връзки за пътуване. Брокерската му фирма се намираше на ъгъла на Медисън авеню и Четирийсет и осма улица, на десет минути бърз ход от Гранд Сентръл. Когато бях на десет, той ме заведе в офиса си по време на училищната ми ваканция. Бях облечен като миникопие на изпълнителен директор — син блейзър и сив пуловер, с училищната си чанта като импровизирано дипломатическо куфарче. Придружих го до града с влака в 8:12. Докато пътувахме, ме представи на приятелите си — хора, които се обръщаха един към друг само по фамилия („Здрасти, Кол“, „Добро утро, Мълин“, „Как е, Шуаби?“). Те ме удостоиха с честта да ми обърнат внимание, заразпитваха баща ми аз ли съм новото дете чудо с талант на брокер, за което им бил разказвал; поинтересуваха се за мнението ми по важни злободневни въпроси като този дали „Метс“ ще продадат звездния си питчър Том Сийвър, кого предпочитам — Роуън или Мартин^[1], дали Джордж Ромни^[2] ще спечели републиканската номинация за президент през следващата година? В офиса се запознах със секретарката на баща ми Мюриел — представителна жена с лоши зъби. Показаха ми залата, в която заседаваше бордът на директорите, трапезарията, където се хранеха изпълнителните директори и апартамента им, където баща ми притежаваше един от четирите кабинета. Пред мен се разкри един тъмен, лъскав свят на огромни махагонови писалища и меки кожени кресла. Точно както и „Индийският клуб“, където баща ми ме заведе на обяд. Намираше се в квартала на финансистите, точно до Фондовата борса. Атмосферата беше типично бостънска, все едно си сред едновремешни янки: навсякъде дървена ламперия, тежки портрети с маслени бои на бюргери от XIX в. и оригинални модели на стари кораби. Трапезарията беше със сводест таван, всичко изглеждаше строго и официално.

Сервитьорите бяха спретнати в колосани бели ливреи. Посетителите бяха облечени в раирани костюми, носеха очила с рогови рамки и обувки с остри, черни, полирани върхове — така обядва Уолстрийт.

„Един ден и ти ще бъдеш член на този клуб“, бяха думите на баща ми. И си спомням, че тогава си помислих: да гледаш през визьора на фотоапарата е забавно, но да носиш костюм, да имаш голям кабинет и да се храниш всеки ден в „Индийският клуб“ сигурно е абсолютният връх в света на възрастните.

Осем години по-късно се заклех, че никога повече няма да стъпя в „Индийският клуб“. Беше през лятото на 1975 и току-що бях завършил първата си година в колежа „Боудън“ и си бях намерил лятна работа като младши продавач в един от големите магазини за фотоапарати по Западна трийсет и трета улица. Баща ми беше ужасѐн. Не само бях отхвърлил предложението му „да започна да овладявам бизнеса с ценни книжа“ като стажант на борсата, но на всичкото отгоре работех в магазин за седемдесет долара на седмица. Освен другото, го дразнеше и фактът, че се бях изнесъл от къщи и живеех в забутана квартира на авеню Б, която делях с Шели — отпаднала студентка от колежа „Уелзли“, родом от Скарсдейл. Тя описваше себе си като „художник, който работи с макраме“. След няколко седмици на хипарско блаженство, през които трябваше да измислям как да отговарям на все по-ядосаните обаждания на баща ми, накрая той ме привика на обяд. „Да разбирам ли, че под «обяд» имаш предвид четене на конско“, казах аз, при което той отвърна, че ако не се появя в „Индийският клуб“ в един часа в четвъртък, направо да забравя за връщането си наесен в скъпия колеж в Нова Англия, защото той повече няма да плаща таксата ми за обучение.

С баща ми не беше лесно да се преговаря, затова нямах друг избор, освен да се появя на въпросния обяд. Дори си облякох костюм специално за случая. Спрях се на раиран гангстерски модел от 40-те, който видях в магазин за дрехи втора употреба в Ийст Вилидж. И накарах Шели да сплете на плитка на тила дългата ми до раменете коса.

— Ти си срам и позор за мен и ме поставяш в неудобно положение — започна баща ми, веднага щом седнах на масата му.

Посрещнах думите му с каменна усмивка и отвърнах с реплика а ла Гертруд Щайн, нещо от сорта: „Каквото съм, това съм, каквото съм“.

— Прибираш се у дома.

— Няма начин.

— Ще те чакам на Гранд Сентръл тази вечер в 6:10. Ако не се появиш, можеш да си търсиш девет хиляди долара за следващата година в „Боудън“.

Качих се на онзи влак. Прибрах се у дома. Запазих лятната си работа в магазина за фотоапарати, но пътувах всяка сутрин в 8:06 заедно с баща ми. Отървах се от старовремския костюм и се подстригах до яката. Опитах да се виждам с Шели през уикендите, но след по-малко от две седмици в леглото й вече се беше настанил един цирков артист — гълтач на стъкло на име Трой. И през следващите две лета направих онова, което баща ми искаше от мен: работих за неговата фирма като куриер на партера в борсата.

Капитулирах, предадох се, отказах се. Защо? Защото така беше по-лесно. И по-безопасно. Какво щях да правя, ако ми отрежеше средствата? Щях да продължа да работя в магазина за фотоапарати? Щях да се опитам да започна работа като фотограф? Може би, но това би означавало да се опълча и срещу огромните инвестиции, направени в мен: частното училище в Осининг, скъпите летни лагери, тренировките по тенис, четирите години в Андоувър, приемането ми в такъв елитен колеж в Нова Англия като „Боудън“. Когато си бил отгледан и възпитан в такава елитна част от Източното крайбрежие, не плюеш на всичко това, за да продаваш апарати „Никон“ на Западна трийсет и трета улица. Не го правиш, освен ако не искаш да те мислят за пълен неудачник, за човек, получил всичко наготово и пак не успял да се реализира.

Да се реализираш. Този толкова американски израз. Един вид, ето, получи възможно най-доброто елитно образование, което човек може да си представи, а сега се реализирай. За баща ми и за почти всичките ми съученици това означаваше едно — да правиш сериозни пари. Шестцифрени суми. Финансови нива, постижими чрез катерене по корпоративната стълбица или чрез закотвяне в някоя от по-надеждните професии. Но макар да посещавах подготвителните курсове по право, както предложи баща ми (в допълнение към заниманията по фотография), винаги съм си казвал, че когато завърша колежа и стана икономически независим, ще мога най-сетне да се сбогувам с неговия свят, в който постиженията имат толкова голямо значение.

„Не му позволявай да те притиска“, винаги ми казваше Кейт Браймър.

Докато влакът излизаше от Харисън, усетих, че прелиствам гланцираните страници на „Венити Феър“. Прескочих разказ за красив млад актьор, който бил „открил духовния си център и звездната си сила“. Прегледах бегло история за убийства в света на богатите — как вятърничава богата наследница се оказала серийният убиец, удушил шест професионални тенисисти в Палм Спрингс. Отгърнах на следващата страница и тя беше там.

Материал от една страница в раздела за светски личности, почти изцяло заета от портрета, който Ани Лейбовиц беше направила на Кейт. Звездата на CNN беше застанала пред бойно поле в Босна, тук-там се виждаха трупове, обагрили в червено снежния пейзаж. Както винаги, беше облечена в стилен комбат комплект и гледаше в обектива с познатия вече поглед на Майка Кураж, облечена от Джорджо Армани. Заглавието гласеше:

НА ФРОНТОВАТА ЛИНИЯ: КЕЙТ БРАЙМЪР ОТ CNN ДОНЕСЕ В БОСНА КУРАЖ И ЕЛЕГАНТНОСТ

„Каква е тайната, за да бъдеш добър военен кореспондент — пита Кейт Браймър от CNN и сама си отговаря: — Дълбоко състрадание и… да се навеждаш бързо.“

Малко класически аристократизъм от Нова Англия също не вреди на имиджа. С изваяните си скули и решителност в трудни ситуации, красавицата с бронежилетката от Нюпорт, Род Айланд напомняше за една друга чистокръвна и юначна Кейт (Хепбърн, разбира се).

„Тя е най-блестящият военен кореспондент от години насам“, беше казал за нея шефът на CNN, Тед Търнър, който на два пъти я кани да гостува на него и съпругата му Джейн Фонда в ранчото им в Монтана. Но Кейт, за която се носеха слухове, че имала романтични отношения с интелектуалци мастодонти, като лицето на „Уърлд Нюз Тунайт“ по ABC Питър Дженингс и френския режисьор Люк Бесон, рядко имаше възможност да се отдаде на заслужен отдих и да се откъсне от горещите точки на света. За първи път името й се завъртя в медийното пространство след серия ударни репортажи от размирните улици на Белфаст. Оцеля след снайперистки обстрел в Алжир, а сега устремно гонеше наградата „Еми“ за безмилостните си, но дълбоко емоционални репортажи от опустошената от войната Босна.

„Работата ми е да наблюдавам най-лошото в човешкото поведение — казва тя на фона на пращенето и пукането на лошата телефонна връзка със Сараево. — За мен истинското предизвикателство е да устоя на изкушението да стана цинична, след като съм видяла такива касапници. Не можеш просто да наблюдаваш войната отстрани, трябва да я преживееш. Затова аз винаги проверявам на място способността си да бъда съпричастна и се опитвам да бъда в тъжна хармония с обикновения босненец, когато светът, който той познава, се руши около него…“

Боже мой! Ето така се печели „Пулицър“. Способността да бъда съпричастна?… Тъжна хармония? Не говориш сериозно, нали, Кейт?

Винаги е умеела да си прави добра самореклама. Знаеше точно къде да понатисне, за да потръгне кариерата й. Завистливо ли звучи? Да, наистина й завиждам. И винаги съм й завиждал. Особено след като завършихме „Боудън“ през лятото на 1978 и (за ужас на баща ми) се преместихме в Париж. Искахме да поживеем известно време като емигранти и макар че баща ми отказа да ме издържа, докато се опитвах да се установя там като фотограф, Кейт разполагаше с прилична сума пари, поставена под попечителство, което ни позволи да наемем удобно апартаментче в Маре. Две седмици след пристигането ни в града тя си намери и работа — хвана се като момиче за всичко в местния офис на „Нюзуик“. Три месеца по-късно говореше френски почти без акцент и беше станала асистент-продуцент в парижкия офис на CBS. Осем седмици след това Кейт се прибра у дома една вечер и обяви, че връзката ни е минало и тя се мести да живее при шефа си, началника на офиса.

Дойде ми като гръм от ясно небе. Бях съсипан. Молих я да остане, да даде на двама ни още един шанс. До сутринта си беше събрала багажа и се беше изнесла. Два месеца по-късно и аз сторих същото, като си взех еднопосочен билет за Щатите — не можех да си позволя да задържа апартамента, камо ли да остана да живея в Париж. Бях разорен, след като бях ударил на камък в търсенето на работа. Бях чукал на вратите на всеки вестник и новинарска агенция в града, но успях да продам единствено няколко снимки на някакво долнопробно туристическо списанийце (за мизерните хиляда франка). Просто не успях да си намеря работа.

„Снимките ти не са лоши, но не са нищо особено — каза ми фоторедакторът на «Интернешънъл Хералд Трибюн», след като му показах портфолиото си. — И не ми е приятно да ти го кажа, но всяка седмица от Щатите при мен идват шестима като теб, като всеки от тях си мисли, че ще може да си изкарва прехраната тук с фотоапарата си. Но в Париж просто не се намира толкова работа и конкуренцията е жестока.“

Когато се прибрах в Ню Йорк, всеки редактор, с когото се срещнах, в общи линии ми каза същото. Снимките ми бяха на прилично ниво, но това явно не беше достатъчно, за да пробие човек в Голямата ябълка.

Преживявах нелек период. Все още не се бях съвзел от внезапния ритник в зъбите, който ми спретна Кейт, продължавах да не си говоря с баща ми, а накрая се озовах в клаустрофобичния апартамент на Морнингсайд Хайтс, собственост на мой приятел, който правеше дипломна работа в Колумбийския университет. Докато отчаяно търсех начин да навляза във фотографския бизнес, се изхранвах, като работех на половин ден във фотомагазина „Уилъби“ на Западна трийсет и осма улица. И тогава майка ми почина. Изпаднах в паника. Бях се провалил. За мен нямаше надежда. Когато разгръщах списания като GQ, „Ескуайър“ или „Ролинг Стоун“, само засилвах усещането си, че съм загубеняк, защото лъскавите им страници бяха пълни с преуспели мъже на моята възраст. И бях започнал да си мисля, че никога няма да се реализирам като фотограф. Че ще остарея зад щанда на „Уилъби“, ще се превърна в служител на средна възраст с побеляла от пърхот коса, за когото най-себеутвърждаващият факт в живота се изчерпва с репликата: „Знаете ли, Авидон^[3] пазарува лентите си «Три-Х» от мен“.

Паниката, разбира се, си има своя собствена откачена инерция. Докопа ли те веднъж, отказваш да погледнеш на положението, в което се намираш, с нужното спокойствие и безпристрастност. Вместо това се поддаваш на мелодраматизма. Положението ти изглежда безнадеждно. Нямаш ход. Трябва незабавно да намериш изход. И накрая вземаш решения. Много погрешни решения. Решения, които променят всичко. Решения, които по-късно ще ненавиждащ.

Реализация. Реализация. Реализация. От позицията на времето, като погледна назад към онези няколко месеца грижи, които съм имал на двайсет и пет, се чудя защо не съм бил по-малко критичен към себе си и не съм вярвал повече във фотографските си способности. Трябвало е да си кажа, че да гледам света през визьора е от малкото неща, които ми доставя удоволствие да правя; че това е занаят, за усвояването на който е нужно време и следователно не бива да бързам презглава да се добера до най-горното стъпало на професионалната стълбица.

Но когато от малък си възпитан да вярваш, че най-важното в живота е да се реализираш, започваш да си мислиш, че ако не се изкачваш със скоростта, която си мислиш, че заслужаваш, значи очевидно правиш нещо не както трябва. Или пък че не си подходящ точно за това предизвикателство.

Станах жертва на тази самозаблуда. Позволих на алармата на провала да заглуши всяка рационална мисъл в главата ми.

Четири месеца след като бях започнал работа в „Уилъби“, баща ми ме посети изненадващо, като се появи около обяд в магазина, без да се обади предварително. Почти не поддържахме връзка от смъртта на майка ми и щом ме видя в униформата на продавач (евтино синьо сако с логото на магазина), забелязах как положи неистови усилия, за да сдържи презрението си.

— Дошъл си да си купиш фотоапарат ли? — попитах.

— Дошъл съм да те заведа на обяд — отвърна.

Отидохме в малко кафене на ъгъла на Шеста и Трийсет и втора улица.

— Няма ли да ме заведеш в „Индийският клуб“, татко? Или сакото ми те кара да се срамуваш от мен твърде много?

— Правиш се на голям умник, както винаги — констатира той.

— Ясно, сакото наистина те кара да се срамуваш от мен…

— Не ме харесваш особено, нали? — попита баща ми.

— Ами сигурно защото и ти никога не си ме харесвал особено.

— Стига глупости…

— Не са глупости, а факт.

— Ти си единственото ми дете. Не бих могъл да те мразя…

— Но те разочаровах. Разочаровах те в професионален план.

— Ако онова, което вършиш, те прави щастлив, то тогава и аз съм щастлив за теб.

Вгледах се внимателно в него.

— Не го мислиш сериозно.

Той се засмя с дрезгав като кашлица смях.

— Прав си — отвърна накрая, — наистина не го мисля. Всъщност мнението ми е, че си губиш времето на това място. Ценно време. Но вече си на двайсет и пет и аз няма да те уча как да живееш живота си. Така че, ако това е, което искаш, няма да кажа и дума повече. Просто искам да възстановим контакта помежду си.

Настъпи мълчание. Поръчахме.

— Но… Ще ти кажа следното. Ще дойде момент, може би след около пет години, когато ще се събудиш една сутрин и ще съжаляваш, че нямаш пари. Ще си се уморил да живееш като беден и ще ти се прииска за разнообразие да поживееш и по-добре, но няма да можеш да си го позволиш. От друга страна, ако имаш зад гърба си степен по право, не само ще можеш да живееш както искаш, но ще можеш и да използваш свободното си време, за да се концентрираш върху онзи вид фотография, който наистина ти харесва. А освен това ще си в състояние да си позволиш най-доброто възможно оборудване, а защо не и да си направиш собствена тъмна стаичка…

— Забрави!

— Добре, добре. Повече няма да ти говоря. Но запомни едно, Бен — парите са свобода. С колкото повече пари разполагаш, толкова по-голям избор имаш. И ако някога решиш да си продължиш обучението, да защитиш степен по право или да станеш магистър по бизнес администрация, ще платя всичко и ще те издържам, докато учиш. Няма да ти се наложи да се безпокоиш за разходите си през тези три години.

— Наистина ли можеш да си го позволиш?

— Разбира се, и ти го знаеш.

Знаех го, но въпреки това в продължение на още цял месец отказвах да поставя на обсъждане пред себе си фаустовската сделка, която ми бе предложил. Беше началото на август. Току-що бях получил четири отказа за работа в различни вестници (дори фоторедакторът на „Прес-Хералд“ от Портланд, щата Мейн, ми отказа с обяснението, че се нуждая от повече опит във фотографията). Освен това новият мениджър на „Уилъби“ не харесваше аристократичната ми физиономия и от отдела, в който се продаваше „Никон“/„Пентакс“ ме премести на щанда за фотоленти. Един неделен следобед при мен дойде висок и слаб шейсетинагодишен мъж. Поиска да купи шест ленти „Три-Х“.

Докато маркирах поръчката, ми подаде кредитната си карта. Видях името му: РИЧАРД АВИДОН.

— Вие онзи Ричард Авидон ли сте? — попитах, зашеметен от срещата със звезда от такъв калибър.

— Може би — леко отегчено отвърна той.

— Боже мой! Ричард Авидон! — повторих аз, докато прокарвах кредитната карта през апарата. — Знаете ли, аз съм най-големият почитател на колекцията ви „Тексаски скитници“. Удивителни снимки! Точно в момента снимам една поредица на Таймс Скуеър и по подобен начин се старая да използвам същите техники за контраст — това туширане на бяло върху черно, в което сте такъв майстор. Скитници, сутеньори, проститутки, всякакви отрепки. За мен някак не е важно да ги поставя в градска среда като Арбъс, по-скоро ми е близък вашият подход на откъсване на обекта от неговия фон и превръщането на лицето в пейзаж. Но всъщност исках да ви попитам…

— Приключихме ли с това? — прекъсна развълнувания ми монолог Авидон.

Беше като кроше право в челюстта.

— Съжалявам — извиних се с дрезгав глас и му подадох бележката за подпис.

Той надраска името си, взе си лентите и си тръгна, като отегчено поклати глава към дългокраката блондинка, която го чакаше на съседния щанд.

— Какво искаше този? — чух я да го пита.

— Поредният вманиачен любител — отвърна той.

Няколко дни по-късно се записах в подготвителните курсове за приемните изпити в Юридическия факултет. Взех изпитите в началото на януари и — за моя голяма изненада получих високи оценки. По-точно шестстотин деветдесет и пет точки. Този резултат беше достатъчно добър, за да ме приемат в три от топместата в страната, където човек би могъл да завърши право — Нюйоркския университет, „Бъркли“ и „Вирджиния“. Победа! След всички откази, които бях получил от всякакви забутани вестници. Най-накрая отново се чувствах победителят, който се очакваше да бъда. И убедих себе си, че съм постъпил правилно. Особено предвид факта, че за първи път в живота си наистина направих баща си щастлив. Толкова, че след като му казах, че съм избрал Юридическия факултет на Нюйоркския университет, той ми изпрати чек за пет хиляди долара, придружен от бележка, чието съдържание се изчерпваше в два реда:

„Толкова се гордея с теб!

Отиди да се позабавляваш, преди да се захванеш с ученето.“

И така, осребрих чека, напуснах работата си в „Уилъби“ и хванах пътя. В продължение на няколко месеца се мотах из Северозапада по Тихоокеанското крайбрежие с една очукана тойота, фотоапарат на седалката до мен, джойнт в устата и музиката на „Литъл Фийт“, която гърмеше от касетофона. И в края на това като че извадено от филм лято се отправих обратно към Ню Йорк, продадох колата, прибрах фотоапарата в шкафа и се отдадох на правото. На следващата година, след като си взех изпитите и си осигурих място в голяма фирма на Уолстрийт, баща ми почина. Масивен инфаркт след обилен обяд в „Индийският клуб“. Докторът, когото бяха повикали, по-късно ми каза, че баща ми паднал, докато си вземал палтото от гардеробиерката на клуба. Издъхнал, преди да докосне пода.

Парите са свобода, Бен. Разбира се, че е така, татко. Докато не потънеш в работа и не установиш, че ден след ден повтаряш една и съща сутрешна песен: Ривърсайд, Кос Коб, Гринич, Порт Честър, Рай, Харисън, Мамаронек, Ларчмонт, Ню Рошел, Пелам, Маунт Върнън…

Сто двайсет и пета улица. Следваща спирка: Гранд Сентръл.

Гласът на кондуктора ме разбуди. Бях заспал, докато пътувахме през предградията. И за няколко объркани мига не бях съвсем сигурен къде се намирам. И как се бях озовал в този градски експрес. Заобиколен от костюми. И сам облечен в костюм. Това не може да е правилно. Сигурно съм допуснал голяма грешка. Аз съм грешният човек в грешния влак.