Дъглас Кенеди
Живот назаем (20)

6

По-късно същия следобед Джуди Уилмърс и аз постигнахме споразумение. Докато седяхме в кафенето на галерията й и се наливахме с шипков чай, тя се оплакваше шумно всеки път, щом изкажех несъгласие с условията по договора. Отначало реших да се правя на дружелюбен и приветлив и обявих, че подялба на приходите от изложбата 60 на 40 ме устройва. Но после станах заядлив. Дадох й само шестмесечен период, през който да продава снимките ми и исках да получи едва 25 процента от продажбите от допълнителните права (макар да се съгласих да взема 10 процента от всяка уредена от нея изложба). Тя се запъна, като каза, че ако ще държи правата само за шест месеца, иска 30 процента. Бях склонен да й отстъпя тези допълнителни 5 процента, но при условие че включи в договора една клауза. Тя уреждаше трийсет и шест месечен таван върху всички авторски права, дължими й от продажбите, направени по времето, докато държи допълнителните права. Не й хареса особено.

— Това е абсолютно скандално.

— Просто си пазя гърба. Както и да е, клауза, която урежда периода на авторското право, е нещо нормално в договорите.

— Ти не си фотограф — прекъсна ме тя. — Ти си адвокат. Искам шейсетмесечен таван.

— Четирийсет и осем — парирах.

— Дадено.

Каза, че ще приготви договорите за подпис до следващия ден.

Изложбата щеше да бъде открита на 18 май и да продължи до 1 юли. Щеше да я нарече „Лицата на Монтана — фотографии от Гари Съмърс“. Щеше да има плакат, за който искаше да използва снимката на Мадж Страшилището. Възнамеряваше да го разпространи из целия щат. Предвиждаше парти за откриването, на което да присъстват „важни търговци“ от Сан Франсиско, Портланд, Сиатъл и Денвър. Искаше до две седмици да й дам в горещите малки ръчички поне още трийсет нови портрета.

— Така снимките ще станат общо осемдесет. Ще избера четирийсет за изложбата. Естествено, и ти ще имаш думата при избора. Но като собственик, окончателното решение ще е мое. Без съмнение, ще се заядеш и по този въпрос.

— Не бих ти дал снимка, която не бих искал да бъде изложена, така че… добре, нека окончателното решение бъде твое.

— Сигурен ли си, че се чувстваш добре? — попита тя.

— Много смешно.

— Виж, бих предпочела да не даваш на „Монтанан“ повече от онези шест снимки, които ще започнат да показват тази седмица. Последната ще излезе в съботата преди откриването ти, което за нас е страхотна предварителна реклама. След това обаче възнамерявам да започна да ги продавам на големи места и се опасявам, че „Монтанан“ ще изпадне през борда.

— Ан ще остане очарована да го чуе.

— Хей, това е бизнес.

Когато се видях с Ан същата вечер, отначало не споменах нищо за договорните условия на Джуди. Защото още с отварянето на вратата се вкопчихме един в друг. През следващия половин час не разменихме и дума. Докато, сгушена в мен на леглото, тя подпря брадичката си на рамото ми и каза:

— Ами… здравей.

Бях се появил с две бутилки шира от щата Вашингтон и след вечеря споменах, че предната ни нощ заедно явно е станала обществено достояние в Маунтън Фолс.

— Не ме гледай мен — защити се тя. — Не си падам много по това да тръбя наляво-надясно за личния си живот.

— Е, явно тук и стените имат уши и очи.

— Хората нямат много развлечения — отвърна тя. — Но я чакай, ти да не се притесняваш, че някой знае къде си прекарал нощта? Така де, беше просто една вечер. А сега е втора вечер…

Усмихнах й се в отговор.

— А утре ще е друга вечер.

Тя се наведе и ме целуна страстно.

— Точно това исках да чуя.

 

 

На другата сутрин, след като приключихме със закуската в кухнята й, тя най-после извади шестте снимки, които бе избрала за вестника. Мадж Страшилището, двойката от бензиностанцията, собственичката на бутик в Бигфорк, един проповедник с пътуващ параклис в Калиспел, брокер на недвижими имоти в Уайтфиш със син блейзър и шапка „Стетсън“, татуиран велосипедист пред покермашина в „Маунтън Вю“.

— Одобряваш ли избора ми?

— Да.

— Мислех си за следващите шест, които ще пуснем…

— Боя се, че ще има известен проблем с договора ми — казах аз и й предадох за настояването на Джуди да не продавам повече снимки от тази серия на вестника.

— Тази коварна кучка! Ти съгласи ли се?

— Нямам много избор.

— Гари…

— Но след като й дам и последния портрет — продължих, — няма юридическа пречка да не мога да започна да снимам за теб други неща.

Усмихна ми се заговорнически.

— Звучи ми добре.

Следващите две седмици бяха истинска лудница. Бързах да приготвя още трийсет кадъра за изложбата. Всяка сутрин ставах призори и тръгвах на път. Всеки следобед се прибирах и прекарвах в тъмната стаичка няколко часа, докато проявя филмите от деня. Накрая се отправях към Ан за късна вечеря. Винаги се появявах с бутилка вино и току-що изсъхналите проявени ленти. Всеки път още с пристигането ми се стоварвахме в леглото. След липсата на страст, характерна за последната година живот с Бет, в тази необуздана пламенност имаше нещо опияняващо и тийнейджърско. Не можехме да свалим ръцете си един от друг — прекарах всяка от дългите си фотографски обиколки извън Маунтън Фолс, броейки часовете, докато дойде време да се озова пред прага й.

— А, пак ли ти — посрещаше ме тя преднамерено хладно, след което се протягаше през прага и ме притискаше в обятията си. Виното биваше оставяно встрани, филмите — разпилени по пода и още преди да стигнем до спалнята, и двамата се оказвахме полуразсъблечени.

По-късно някой от двама ни се смъкваше долу в кухнята и приготвяше набързо нещо за хапване. Създадохме си мързеливия навик да ядем в леглото — а когато беше мой ред да готвя, Ан прекарваше този половин час, през който ме нямаше, в преглеждане на филмите с лупа и маркер, като избираше най-добрите кадри от деня.

— Каква светкавица използва за снимката с продавача на оръжия? — попита ме един ден, след като огледа най-новия направен от мен портрет — на гордия собственик на „Огнестрелните оръжия на Ферди“ в Бът.

— Никаква, само наличната светлина.

— Сериозно? Как успя да докараш този призрачен ореол на лицето му.

— Извадих късмет със слънцето, което беше започнало да захожда. Нахлуваше точно през витрината, когато го снимах.

— Да бе, късмет. Накарал си го да застане където трябва.

— Е…

— В твоите снимки изобщо не става въпрос за късмет. Всичко е прецизно пресметнато, но това, заради което ти се получават нещата, е, че ти липсва претенция. Бас държа, че си започнал да снимаш неща, които сериозно са те развълнували.

— Може би.

— Обзалагам се още и че си се изживявал като истински творец, както подобава на момче, завършило „Бард“.

— Хвана ме.

— Не съм изненадана. Нужно е доста време, докато един фотограф повярва на окото си. И да престане да налага редакторския си поглед върху това, което се вижда през обектива. Лично аз още не съм го постигнала.

— Снимките, които видях в тъмната ти стаичка, бяха страхотни.

— Остроумни — да, страхотни — не. Твърде са нахакани, самоизтъкващи се, привличащи вниманието. Докато твоите портрети… Съумял си да представиш обектите си така, все едно са снимани случайно, докато в същото време е ясно, че всеки кадър е сериозно премислен. Ето там е тънкият момент.

— Научих го едва наскоро.

— И аз така си помислих. Е, когато се прочуеш и списанията започнат да пишат статии за теб…

— Няма да се случи.

— Не бъди толкова убеден. Но ако и когато това се случи, ще можеш да им кажеш, че когато си дошъл в Монтана, си намерил „своята гледна точка“.

— Да, Монтана беше моето освобождение.

— От какво?

— От професионалния провал. От това да поставям под съмнение самия себе си.

— Нещо друго?

Внимателно обмислих отговора си.

— Всеки си има минало, Ан.

— Знам. Просто, все още подбираш какво да ми кажеш за своето.

— Минаха едва десет дни.

— Вярно е.

— … а и ти също подбираш.

Тя ме погледна от упор.

— Искаш да знаеш защо приключи бракът ми ли?

— Да, искам.

Помълча няколко минути.

— Видя ли една снимка на камината — аз с едно бебе?

Кимнах.

— Синът ми. Чарли.

Нова пауза.

— Почина.

Затворих очи. Гласът й остана спокоен, под контрол.

— Стана около месец след като беше направена тази снимка. Беше на четири месеца и половина. Все още спеше в нашата спалня. Продължаваше да се буди по два, три пъти на нощ. Само онази нощ не помръдна. Двамата с Грег бяхме толкова скапани от седмиците накъсан сън, че сме заспали дълбоко, събудихме се чак в седем. Аз станах първа. Когато от люлката не се чу нито гък, веднага разбрах, че нещо… — замлъкна, отмести поглед от моя. — Синдром на внезапната детска смърт. Така му казват. Лекарите от Бърза помощ, патологът, който направи… всички ми повтаряха, че няма причина за този… синдром. Просто се „случвало“. Просто бил „едно от онези неща“. Не бивало „да се обвиняваме“. Естествено, че се обвинявахме. Само ако бяхме проверили дали всичко е наред в полунощ. Ако не бяхме толкова уморени, толкова жадни за истински нощен сън. Ако…

Пак затворих очи, не можех да я погледна. В притъмнялата стая в съзнанието ми изплуваха образите на Адам и Джош.

— Един брак трябва да е непоклатим като скала, за да преживее смъртта на дете — продължи тя. — Нашият не беше. Осем месеца по-късно се преместих в Маунтън Фолс. И, знаеш ли, вече седем години не съм стъпвала в Боузман. Никога повече не потърсих връзка с Грег. Не мога. Това не се преживява. Просто се научаваш да се справяш. Да го държиш някъде скрито. Да го сбутваш в една твоя собствена стая — стая, за чието съществуване знаеш само ти и в която влизаш всеки ден, всеки час. И колкото и да се опитваш, знаеш, че никога няма да се освободиш от нея. Тя ще остане в теб завинаги.

Погледна ме.

— Плачеш — каза.

Не отговорих, отрих очите си с ръкава на ризата.

— Имам нужда от уиски — продължи тя. — Голямо. Струва ми се, че и на теб ще ти се отрази добре.

Слязох в кухнята и взех бутилка J & B с две чаши, после се върнах в спалнята. Щом седнах на леглото, Ан постави глава на рамото ми и се разрида. Държах я в прегръдките си, докато се успокои.

— Никога повече не ме питай за това — отсече накрая.

По-късно същата нощ се събудих внезапно. Часовникът показваше 3:07. В стаята беше непрогледен мрак. Ан беше свита на кълбо, далеч от този свят. Втренчих поглед в тавана. Адам и Джош пак изплуваха в съзнанието ми. Изгубените ми синове. Ан беше права: скръбта е твоята лична тъмна стая. Само дето за разлика от нейната, моята загуба беше въпрос на избор. Когато убих Гари, убих живота си. Живот, който не желаех. Докато не умрях. Сега всичко беше фалшиво, измислица. Името ми. Препоръките ми. Така наречената ми история. Ако имах бъдеще с Ан, то щеше да е построено върху една голяма лъжа — защото това бе единственото, което имах. Трябваше да се вслушам в първия си инстинкт и да не се замесвам. Но сега, дори само след десет дни, не исках да се разделя с нея.

 

 

На другата сутрин, събота, Ан ме събуди с брой на „Монтанан“, развят пред лицето ми.

— Ставай, не се излежавай! Вече си на страниците на вестника.

Скочих. И там, на втора страница, в уикенд раздела, се мъдреше снимката ми на двойката от бензиностанцията и бебето им. Заемаше около една четвърт от страницата. Не беше придружена с никакъв коментар, никакъв надпис под снимката, който да обяснява кои са тези хора.

Ан го беше направила изумително изчистено. Имаше само заглавие:

ЛИЦАТА НА МОНТАНА ОТ ГАРИ СЪМЪРС

Толкова.

— Харесва ли ти? — попита ме.

— Удивен съм.

— Защо? — внезапно се притесни тя.

— Защото това е първата ми публикувана снимка.

— Продължавам да не го вярвам.

— Справила си се страхотно с оформлението и репродукцията. Качеството е първокласно. Благодаря.

Целуна ме.

— Удоволствието е мое, готин. И извинявай за снощи.

— Никога не съжалявай за това. Никога.

— Някакви планове за днес?

— Целият съм твой.

— Харесва ми да го чуя. Ходи ли ти се някъде за една вечер.

— Защо не.

Тръгнахме с моята кола, като първо се отбихме през апартамента ми, за да си взема кат дрехи и фотоапарат.

— Приятно местенце — каза Ан, докато оглеждаше изчистения дизайн на жилището. — Можем да го използваме като база, когато сме в тази част на Маунтън Фолс. Виждал ли си Мег Грийнуд?

— Не и откакто ми показа апартамента — отвърнах, без да уточнявам, че всеки месец пъхам плик с наема под вратата й късно вечер, за да избегна среща с нея.

— Трябва да те питам нещо — продължи Ан, — но искам да ми кажеш честно.

— Слушам те — отвърнах неуверено.

— Когато за първи път споменах на Мег, че съм се запознала с теб, тя каза: „О, той е ангажиран, каза ми, че в Ню Йорк си има приятелка“. Вярно ли е?

— Не.

— Тогава защо си й…?

— Защото това беше единственият начин да я убедя, че подписването на договор за наем с нея не означава, че възнамерявам тя да стане майка на децата ми.

— Копеле! — извика тя, като едва успя да преглътне усмивката си. — Но да, Мег има склонност да става малко напориста, когато в кръгозора й попадне лице от мъжки пол. Е… наистина ли няма друга?

— Повярвай ми.

— Вярвам ти — рече тя и пое ръката ми. — Наистина ти вярвам.

Обратно в колата, Ан ми каза да карам по шосе 200 на изток. През последните две седмици беше станало необичайно сухо. Температурите се бяха задържали над нулата, за първи път от декември насам снегът се беше стопил. И днес пейзажът изглеждаше безснежен — кафява земя, дървета, чиито клони бяха все още оголени.

— Май зимата наистина си отива — отбелязах аз.

— Не бързай със сбогуванията. Няма да е за дълго. Виждала съм петнайсет сантиметра сняг през май. Така че в средата на април всичко е възможно. Виелици, снежни бури, глад, болести, нашествия от скакалци…

— Боже мой, кой дявол ме накара да дойда в Монтана?

— Било ти е писано да намериш вдъхновение — повдигна вежда тя.

— О, я стига…

— И да се запознаеш с мен.

— Бих казал, че си струва заради теб да изтърпя осем месеца температури под нулата.

— Приемам го за комплимент.

— Защо чак сега ме попита за въображаемата приятелка в Ню Йорк?

— Реших, да не вярвам, че я има. Докато…

— Да?

— Започнах да си мисля, че би стоял добре като мебел.

— Като какво по-точно?

— Шезлонг — отвърна тя.

— Много благодаря.

— За нищо.

— Между другото, къде отиваме?

На около петдесет километра по шосе 200 Ан ме упъти към третокласен път — тясна, виеща се ивица асфалт, която лъкатушеше през гора от високи борове. Бяха толкова нагъсто, толкова внушително високи, че небето сякаш изчезна. Все едно попаднахме в огромна, величествена катедрала. Десетина минути по-късно Ан ми каза да завия наляво по миниатюрна павирана пътечка. Двуместното MG едва се провираше по този несъществуващ път, който беше толкова неравен, че се наложи да намалим до 20 км/ч.

— Ако спукаме гума тук, ще ми трябва помощ — обадих се.

— Може и да ти помогна.

Стигнахме каменист участък и колата започна да се тресе.

— Надявам се, че си струва.

— Струва си, повярвай ми.

Около пет минути по-късно започна синьото. Не беше точно синьо, по-скоро аквамарин. Пред нас се разстла необятно езеро. В първия миг ми се стори като море. Отсрещният бряг едва се мержелееше. Насред водната шир потрепваха две островчета — и двете необитаеми. Оставихме колата на брега и слязохме. Огледах се на север, юг, изток, запад. Тук-там сред дърветата се бе сгушила по някоя къщурка, но човек трябваше да напрегне взор, за да я различи. Това беше раят — ухаещ на мента, кристалночист, загърнат в гигантска праисторическа гора.

— Мили боже! — възкликнах накрая.

— Впечатляващо е. Езерото Мус. Второто по големина в щата. От тази страна, по западния бряг, е към четирийсет километра. Ако човек влезе с лодка, нищо чудно да изгуби посоката, да забрави накъде е тръгнал — толкова е голямо.

Попитах я откога идва тук.

— Откакто си купих това.

Посочи една къщурка на около двеста метра от нас, сгушена сред дърветата. Беше нещо като бунгало. Скована грубо, обрулени от стихиите дъсчени стени, миниатюрни прозорчета, каменен комин, щръкнал от покрива. Вътре имаше една голяма стая. Голо дюшеме, печка на дърва, стара чугунена мивка, два очукани фотьойла, стар железен креват, голям кош, пълен с дърва, рафтове, отрупани с книги, и консерви храна, етажерка с десетина прашни бутилки вино. Транзисторно радио осигуряваше единствената връзка с външния свят.

— Няма ток — каза Ан. — Само газени лампи. Има тоалетна и вана. Но единственият начин да се сдобиеш с топла вода е като си сгрееш на печката. Въпреки всичко това е личното ми убежище, където мога да затръшна вратата на всичко. Миналото лято прекарах тук отпуската си — две седмици съвсем сама. През цялото време не срещнах друг жив човек.

— Удивявате ме, госпожице Еймс.

— Мястото не е точно удивително — протегна се тя към кутийка кибрит в кухненския ъгъл. — Всъщност е доста влажно.

— Да, но за нищо на света не можеш да ме накараш да остана тук сам за дълго.

— След известно време самотата започва да ти допада ужасно. Дори градски плъх като теб може да остане доволен.

— Откога я имаш?

— Четири-пет години. Купих я почти без пари… и то е видно.

Отвори печката и я запали.

— Винаги преди да си тръгна почиствам печката и я зареждам. Така си спестявам един час цепене на дърва и събиране на подпалки, когато се върна. Особено като се има предвид, че когато и да дойда, зиме или лете, винаги е ужасно студено.

Не можех да не се съглася.

— След два часа, когато печката се разпали, мястото става поносимо. Хайде, да се поразходим.

Тръгнахме по тясна пътека покрай водата. Слънцето беше в зенита си и на светлината му езерото изглеждаше като прясно излъскан под. Въздухът беше кристално свеж, лек бриз полюшваше боровете. Всеобемащ покой. Разхождахме се в мълчание. Докато крачех напред, изведнъж ми хрумна, че това, което харесвам най-много на този щат, не са самотните пътища и величествените небеса, но и уважението към покоя. Как беше онова изречение на Паскал, дето всички човешки проблеми произтичали от неспособността ни да седим спокойно сами в стая? Монтана инстинктивно разбираше тази главоблъсканица и даваше всичко от себе си, за да погълне белия шум, обзел всичко друго наоколо. Тук покоят се смяташе за добродетел, за необходимост.

Близо час, след като бяхме тръгнали, Ан изведнъж ме стисна за рамото. Обърнах се и видях пръста й, вдигнат на устните. Сочеше ми към гората. Там, на около десетина метра от нас, видях мечка гризли и двете й малки. Току-що ги беше родила и сега ги лижеше с огромния си език. Двамата с Ан застинахме на място, наясно, че всяко рязко движение може да стресне майката и тя да реши, че мъничетата й са изложени на опасност. Както знае всеки запален читател на „Нешънъл Джиографик“, най-бързият начин да те нарани гризли е като отключиш защитните й майчински инстинкти. Затова останахме възможно най-неподвижни и тихи, тайни наблюдатели на тази мила семейна сцена. Отначало устоях на изкушението да посегна към малката „Лайка“, която носех в джоба на якето си. Но когато стана ясно, че майката продължава да не долавя присъствието ни, тихо я измъкнах и свалих капачката на обектива. Ан облещи невярващо очи. Потупа ме по рамото и енергично тръсна глава. Направих й знак с ръка да не се притеснява. Погледнах през визьора и изщраках осем пози на мечката и бебетата й. Съжалих, че телеобективът не е в мен. В опит да се доближа до обекта, направих две внимателни крачки напред. Огромна грешка. Още щом стъпките ми изстъргаха по земята, майката замръзна. Гушна малките си. Огледа терена и ни забеляза. И като застана пред малките си, се въздигна в целия си внушителен ръст.

На фона на внезапно побеснялото блъскане на сърцето ми долових как Ан си поема рязко дъх. Майката гризли беше напълно неподвижна, също като нас. Патова ситуация — продължи не повече от трийсет секунди, но ми се стори като час. Накрая тя се отпусна обратно на четири лапи, подбутна малките с огромната си протегната лапа и ги подкара навътре към гората. Изчакахме няколко минути, преди да се осмелим да се раздвижим. Щом мечката се скри от погледа ни, Ан издиша. Подозирах какво ме очаква.

— Ти си голям идиот — прошепна гневно тя.

— Стана без да искам.

— Да бе, без да искаш. Нали ти казах да не мърдаш.

— Наистина не помислих…

— Да, именно… не помисли. И за малко да ни струва главите. Следващия път…

— … ще проявя повече мечешки такт — завърших изречението й в опит да поразведря атмосферата. Кофти тактика.

— Не се опитвай да ми се подиграваш, Гари.

И тръгна устремно към бунгалото. Не хукнах да я гоня, просто поех в същата посока. Вървяхме обратно цял час и тя не се обърна нито веднъж. Беше почти пет минути пред мен. Чух как вратата на бунгалото се затръшва в далечината. Когато влязох, Ан стоеше край кухнята и отваряше бутилка вино. Печката си беше свършила работата — в помещението вече не беше студено като в хладилна камера. Ан сипа малко шира в една чаша и отпи голяма глътка. Понечих да я прегърна, но тя ме отблъсна.

— Съжалявам — рекох.

— И би трябвало.

— Не мислех…

— Мислеше… като фотограф.

Усмихнах се.

— Ще станат страхотни снимки.

— Знам. И ако искаш да се реваншираш, ми ги дай за вестника.

— Дадено — отвърнах и я погалих по бузата.

Тя стисна ръката ми и я задържа в своята.

— Можеше да те убие с два удара. Аз бях зад теб и вероятно бих могла да избягам, но за теб нямаше никакъв шанс. Никога повече не се излагай на риск, чу ли?

— Ела — придърпах я към себе си аз.

Леглото скърцаше, чаршафите бяха леко влажни и макар да се завихме с две одеяла, пак се притискахме един в друг, за да се сгреем.

— Хайде да не се връщаме в града утре — казах аз, докато се протягах към пода, за да взема бутилката с вино и двете чаши. — Да се окопаем тук и да оставим всички да си мислят, че сме изчезнали безследно.

— Това бунгало не е достатъчно голямо за двама души, партньоре.

— Що за романтичка си ти!

— Практичка романтичка.

— Това не е ли оксиморон?

— … която много би искала да остане с теб. Поради което никога, за нищо на света няма да се съгласи да прекара две седмици тук с теб.

— И защо? — в гласа ми прозвуча обида.

— Нали си запознат с клаустрофобията. Сто процентова гаранция за унищожаване на романтиката. Две седмици сами в такова малко, изолирано пространство и или ще даваме мило и драго, за да се откопчим взаимно от компанията си, или ще решим да сформираме собствена милиция.

— Страхотно забавление по монтански.

— Знаеш ли защо този щат е първенец в страната по обсебени от оръжията, изпълнени с ненавист към правителството сепаратисти? Защото тук мнозина живеят в малки къщурки.

Скочи от кревата и започна да си събира дрехите.

— А сега е време да се запознаеш с магията на горския ми сос за паста.

Четири рафта в кухнята бяха пълни с консерви супа, зеленчуци, печен боб, чили, риба тон, миди, сардини, кондензирано мляко. Имаше най-различни видове паста и ориз, торби с пълнозърнесто брашно, буркани с кафе, чай и овалтайн^[1], малки бурканчета сушени подправки.

Ан сипа олио в голям тиган и го сложи на огъня. След няколко минути олиото зацвърча.

— Значи наистина действа — отбелязах.

— Ти си такова градско чедо…

Пусна в олиото малко сух чесън и розмарин.

— Как нагласяш температурата?

— Просто — отвърна тя. — Отварям вратичката и пъхам още три цепеници. Това е.

— Планинска девойка!

— Смяташ да се излежаваш в леглото цяла вечер ли, докато аз готвя?

— Мина ми през ума.

— Какво ще кажеш да отвориш още вино?

Надигнах се с мъка и се облякох. Ан добави две консерви домати и остатъка от ширата. Доля вода в тигана и я дръпна леко встрани от огъня.

— Кога пазаруваш за тук? — попитах, докато оглеждах богатата гама от консервирани храни. — Сигурно си във вечни притеснения да не се окажеш неподготвена за армагедон?

— Не точно… но в мазето имам тайни запаси.

— Сериозно?

— Аха.

— Явно добре си се подготвила.

— Пазарувам здраво два пъти годишно и после не се притеснявам.

— Значи ако ти се прииска, наистина можеш да изчезнеш безследно.

— Вече не.

— И защо?

Намек за усмивка.

— Вече знаеш къде да ме намериш.

Прибави съм доматите консерва миди, след което пусна във вряща вода шепа паста.

Отворих нова бутилка вино, запалих свещи и сложих масата.

— „Лингуини але вонголе“ — обяви, като постави димящата купа на масата. — Любимо монтанско ястие.

Вечеряхме. Пресушихме и втората бутилка шира. На етажерката намерих бутилка порто. Напълних нови две чаши. Тя настоя да не прекаляваме с количеството.

— На сутринта главата ще ме цепи зверски — обясни.

— Мизерията си търси компания.

— Наистина ти се ще да ме напиеш, а?

— Сто процента, тогава ще мога да се възползвам напълно от тялото ти.

Свещта потрепна. Ан се наклони напред и покри дланта ми с шепа. Пламъкът озаряваше лицето й.

— Щастлив ли си? — попита.

— Страхотно.

— И аз.

Замълчахме. След малко тя продължи:

— Ти имаш ли дете някъде?

Свободната ми ръка неволно се стегна в юмрук. Слава богу, беше под масата.

— Не.

— Изненадана съм.

— Защо?

— Защото когато ти разказах за Чарли, се разстрои много.

— Тази история е много разстройваща.

— Да. Но сред малцината, на които съм я разказвала, тези, които нямат деца, не реагират толкова емоционално. Естествено, казват неща като „колко ужасно“ и от този род… докато за този, който е родител, звучи непоносимо. При теб беше така.

Свих рамене. Стори ми се най-безопасният отговор.

— Не ме разбирай погрешно — рече. — Реакцията ти ме трогна. Просто… се изненадах, това е. Сам мъж без деца… човек не би очаквал да разбира дълбочината на чувството, което изпитва един родител към детето си.

Замълча и ме погледна право в очите.

— Искаш ли деца?

Устоях на погледа й.

— Може и да искам. Ти?

— И аз може и да искам.

Отпи нервно от портото. Аз пресуших своята чаша. Бързо сменихме темата.

 

 

Спах на пресекулки, посред нощ се сепнах в съня си и скочих, събуден от маниакалния звук на резачка „Блек енд Декър“, прорязал коматозния ми сън.

— Добре ли си? — в просъница попита Ан.

— Просто кошмар.

— Заспивай — прегърна ме тя. — На сутринта ще си забравил всичко.

Де да можех.

В крайна сметка все пак се унесох и пропаднах в черна бездна. Истинският сън на мъртвите.