Дъглас Кенеди
Живот назаем (11)

4

През първата ми година в „Лорънс, Камерън и Томас“ избухна малък вътрешнофирмен скандал. Един от младшите сътрудници в отдел „Сливания и придобивания“ беше хванат, че е фалшифицирал подписа на отсъстващ старши партньор върху спешен договор.

— Глупак! — изпусна си нервите Джак Мейл, след като на злочестия младеж му бе показана вратата. — Би трябвало да е наясно, че ако човек иска да фалшифицира нечий подпис, го прави на обратно. Най-старият номер в кодекса на фалшификатора.

Добър съвет, Джак. Извадих от портфейла на Гари картата му „Американ Експрес“, обърнах я откъм страната с подписа, завъртях я с буквите надолу, взех лист и химикал и започнах да се упражнявам в прекопирването на подписа на обратно.

Оказа се лесен. Голямо удебелено Г, светкавично А, свързани с щедра линия. Фамилията му се изписваше с огромно С, последвано от верига съгласни и гласни, завършващи с едно финално заоблено С. След десетина опита го овладях до съвсем задоволително ниво. После се върнах към лаптопа, отворих директорията, озаглавена БИЗНЕС ПАРИ и намерих цялата информация, която ми беше нужна относно банковите му дела и отношенията му с „Конкорд, Фрийман, Бърк и Брус“ — адвокатската кантора, която управляваше доверителския му фонд. Слава богу, кореспонденцията му с адвокатите не беше обемна — сегиз-тогиз по някое писмо с молба да му позволят да тегли от основния капитал (последвани от две мрънкания, след като молбата му, естествено, е била отхвърлена).

Отворих очукан сив шкаф за документи в близост до бюрото му, от който ме заля нова вълна документна анархия. Но след известно съсредоточено ровене, попаднах на златно находище. Измъкнах дебела, мърлява папка, в която се съхраняваше удостоверението му за раждане, нотариалният акт на къщата му, завещанието на родителите му и ключови имуществени документи. Още добри новини: къщата беше изцяло изплатена и Гари беше единственият наследник. Освен това беше единственият бенефициент на фонда, понастоящем получаващ годишен доход от 27 600 долара, платим на тримесечие по сметката му в „Кемикъл Банк“. Фондът не беше обвързан с уловки, допълнения и условия (освен факта, че основният капитал е неприкосновен). Собственото завещание на Гари също беше успокояващо просто. Никога не се беше женил, никога не бе дължал издръжка никому и бе единствено дете. След смъртта му цялото имущество следваше да бъде предоставено на неговата алма-матер, „Бард Колидж“, при условие че… това направо не беше за вярване… на негово име бъде създадена почетна професура по фотография.

Не можах да се стърпя да не се изсмея. Суетата му наистина нямаше граници. Изобщо не се изненадах, че Гари е завършил „Бард“ — това бе институция, отглеждаща заможни „творци“, които в общия случай специализираха „Големи претенции“. Професура по фотография на името на Гари Съмърс! „Бард“ щяха да почакат доста, докато бъде учредено това почетно звание. Доста дълго време.

През следващите няколко часа направих опит да разтребя документацията на Гари — старата кореспонденция на два големи купа, банковите извлечения отделно, застраховките на къщата и колата отделно, всички сметки за плащане на друга купчина. До пет сутринта успях да вкарам известен ред в кабинета му — но не можех да рискувам да остана още, понеже ранните птици по Конститюшън Кресънт скоро щяха да започнат да пъплят насам-натам. Затова грабнах листа, на който бях упражнявал подписа му, и обиколих къщата, за да изгася всички лампи. После открехнах внимателно входната врата, хлопнах я лекичко зад гърба си, превъртях ключа два пъти и се плъзнах към все още тъмната улица.

Веднага щом се прибрах вкъщи, листа и хирургическите ръкавици отидоха при другите улики в черната найлонова торба. Свалих анцуга и кецовете на Гари, скрих ги в един шкаф под мивката в тъмната стаичка, взех душ, избръснах се и се облякох за работа. Докато си оправях възела на вратовръзката, мярнах отражението си в огледалото в спалнята — гледката никак не ми се понрави. Бях бял като тебешир, под чифт дълбоко потънали очи чернееха две тъмни сенки. Изтощението, страхът и ужасът ме връхлетяха с ефекта на доминото. Затворих очи, защото стаята се залюля пред погледа ми.

Пуснах кранчетата на чешмата и напъхах тавата си под студената вода. Вътре в мен се блъскаха два гласа. Първият надаваше вой: „Не мога да го направя. Не мога…“. Вторият отвръщаше хладно: „Трябва да го направиш. Нямаш избор“. Знаех, че нямам друга възможност, освен да приема съвета на втория глас.

Подсуших си лицето, отворих шкафчето с лекарствата и прокарах три големи таблетки декседрин с голяма глътка маалокс. Декседринът щеше да подейства след двайсет минути, като ми даде нужната енергия, за да компенсирам липсата на сън. Пъхнах блистера в джоба си. Щеше да ми е нужна сериозна медикаментозна подкрепа, за да изкарам деня.

Чиста риза и вратовръзка, отиване до пералното помещение с наръч мръсни дрехи и още щом пералнята започна да върти, хвърлих торбата с уликите в миниатюрния багажник на маздата си. Всеки вторник сутрин минавах през местния завод за преработка на отпадъци, така че успях да метна на седалката до мен и още три торби с празни бутилки, алуминиеви кутийки и вестници.

В Ню Кройдън данъците бяха убийствено високи, а настроенията — строго екологични, за да си позволя да оставя боклук на общинска територия. В крайна сметка хората идваха тук, за да избягат от боклука, и плащаха колосални суми, за да се изолират от живия и неживия боклук на съвременния американски живот. Така че нямаше начин добрите му граждани да допуснат пейзажът да бъде доминиран от планина от отпадъци. Особено, при положение че на няма и петнайсет километра по-нагоре се намираше мизерният миниметрополис, наречен Стамфорд.

Заводът за отпадъци в Стамфорд се падаше в забутан край на града; бедняшки квартал от порутени къщи с гредоред, графити и тук-там по някоя междуособица. Когато пристигнах пред главната порта, слънцето вече бе започнало да пълзи над хоризонта. С облекчение различих опашка от пет коли, които чакаха да отворят в шест и половина — не исках да съм първата физиономия, която ще видят работниците в началото на работния си ден. Почакахме няма и пет минути, и един нещастник в работен гащеризон вдигна бариерата и ни показа с жест да влезем. След като хвърлих торбите за рециклиране на съответните места според съдържанието им, спрях пред зоната, отбелязана за домашни отпадъци.

— В торбата има ли леснозапалими или експлозивни отпадъци? — прозя се служителят на гишето.

Поклатих глава и изчаках една напрегната минута — защото понякога отваряха торбите и ровеха, за да видят дали не си пъхнал вътре я флакон от дезодорант, я друго нещо, освен кухненски отпадъци.

Но явно е било твърде рано сутринта за подобни усилия. Човекът просто грабна плика и го метна върху преливащата купчина от предната нощ. Докато се отдалечавах с колата, извърнах глава и видях как една машинна ръка с вилкова хватка се протяга и сграбчва боклука от купчината, след което го пренася към огромен камион. За броени минути всичките тези необорими улики щяха да бъдат погребани под два тона други отпадъци, след което разпределени към окончателното си обиталище — онзи ароматен ъгъл на Ню Джърси, където Кънектикът изхвърляше боклуците си.

Четвърт час по-късно бях обратно в Ню Кройдън, паркирах пред гарата и взех влака в 7:02 към града. По пътя се скрих зад „Ню Йорк Таймс“. От време на време поглеждах иззад сивите страници, за да се уверя, че никой не ме наблюдава. Разбира се, личеше ми от самолет, пишеше го на челото ми, бе невъзможно да го скрия. Все някой трябваше да забележи, да извика кондуктора, да му прошепне в ухото. Тогава кондукторът щеше да ме изгледа с ужас и да хукне припряно по коридора. А когато пристигнем на Гранд Сентръл, ченгетата щяха да ме чакат.

Но всъщност никой не ми обръщаше ни най-малко внимание. За всички наоколо аз бях поредният костюмар. И за първи път през целия си живот изпитах благодарност, че съм толкова анонимен и незабележим.

Естел се изненада да ме види в офиса в осем и половина.

— Притеснихте ме вчера, господин Брадфорд.

— Ще оцелея.

— Още ми изглеждате слабичък — огледа тя пепелявото ми лице. — Нямаше нужда да идвате толкова рано.

— Ти също си в офиса отрано.

— Господин Лорънс свика събрание на партньорите.

Предупредителен сигнал.

— В колко?

— Следобед. Затова съм тук. Реших да дойда преди девет, за да оправя цялата необходима ви документация…

— Събрание на партньорите! Боже Господи, Естел!

— Чак в три. Дотогава всичко ще е готово.

— Защо не съм информиран?

— Бяхте болен, господин Брадфорд.

— Вчера ми звъня два пъти. Можеше да ми звъннеш и трети.

Ядосаният ми тон явно я стресна.

— Секретарката на господин Лорънс ме информира за събранието чак в пет и половина. Не исках да ви притеснявам…

— А трябваше.

— Просто прецених…

— Не си преценила правилно. Събрание на партньорите! Знаеш, че тези неща изискват подготовка, Естел. Знаеш, че ще трябва да се изправя пред тях и да им разкажа до най-малката подробност какво съм правил през изминалите три месеца. Знаеш и че подобна новина не се изтърсва просто ей така, мамка му, във вторник сутрин. Разбираш ли, аз, а не друг, ще изглеждам като идиот, ще отида неподготвен. Какво да им кажа? Сори, пичове, ама тъпата ми секретарка забрави да ми…

Усетих се насред изблика. Естел ме гледаше невярващо. Опрях лакти върху бюрото, отпуснах глава и я притиснах силно в отворените си длани.

— Извинявай — прошепнах. — Наистина…

Тя се завъртя светкавично и затръшна вратата зад гърба си.

Усетих как през тялото ми преминава дълбока, изпълнена с ужас тръпка. Прозорецът. Точно зад теб. Пет крачици, отривисто дърпане нагоре с двете ръце, последвано от скок с главата надолу в нищото. Четиринайсет етажа. Десет секунди ужас. Ставало мигновено, разправят. Твърде е възможно да си мъртъв, още преди да докоснеш земята. Удобен и безпроблемен сърдечен удар във въздуха, за да изключиш, още преди…

На вратата се почука. Вдигнах глава от шепите си, внезапно осъзнал, че от излизането на Естел са минали десет минути. Пред мен стоеше Джак Мейл, имаше сериозно притеснен вид. Затвори вратата след себе си и се приближи до бюрото ми. Направих му знак с ръка да си върви.

— Моля те, знам. Не исках… Не знам какво… Наистина не беше… Ще й се извиня. Обещавам. Обещавам…

— Бен — прекъсна ме Джак кротко и отпусна приятелска ръка на рамото ми. — Какво става?

Разридах се. Силно. Джак пусна рамото ми, свлече се върху един стол и изчака търпеливо, докато отмине пристъпът.

— Кажи ми — настоя.

Как само исках да му кажа. Всичко. Да смъкна от плещите си целия този товар. Да моля за опрощение. Каквото знаех, че той няма как и не би ми дал. Особено сега. Ден и половина по-късно. Докато Гари беше във фризера. А всичките му правни документи са подредени на спретнати купчинки на бюрото му. Престъплението от страст вече приличаше на добре обмислено убийство. А признаех ли на Джак, той нямаше начин да запази тайната ми. Макар като адвокат да беше безскрупулен, опреше ли до категории като добро и зло, не беше склонен на никакви компромиси. А както и да го извърташ, отнемането на човешки живот по никакъв начин не можеше да се изтълкува като „добро“.

Така че отвърнах само:

— Бет иска развод.

— По дяволите — изсъска той през зъби. Харесваше Бет, харесваше и децата. Не искаше да чува точно това. Около него имаше достатъчно неприятни новини. — Кога ти го сервира?

— В неделя късно вечерта.

— Скарахте ли се?

— Може да се каже.

— Може просто да е била ядосана.

Поклатих глава.

— На човек като му кипне, казва какви ли не глупости — опита се да ме успокои той.

— Трупа се от месеци. От години.

— Има ли замесен трети човек?

Изгледах го от упор.

— Не, Бет не е от…

— Имах предвид теб.

Успях да произведа мрачен смях.

— И аз не съм от тези.

— Тогава какъв е проблемът?

— Взаимно разлюбване. Просто не се разбираме вече.

— Както става с всеки брак. Дайте си време и равновесието ще се върне.

— Тя не иска нещата да се върнат постарому. Не й харесва да са такива.

— Тогава защо ти роди две деца?

— Защото…

— А?

— Стават и грешки.

— Животът е една проклета грешка.

— Аз ли не го знам.

— Ти обичаш децата, обичаш и нея, нали?

Кимнах.

— Тогава намери решение.

— Не е толкова просто. Не иска да ме чуе…

— Трябва да те чуе…

— Ама няма. Нея ако питаш, всичко е приключило. Край. Точка.

— И няма никаква надежда?

— Никаква. Знам я как действа, Джак. Нужно й е дълго време, докато вземе решение. Но вземе ли го, е окончателно. И необратимо.

Джак потъна в напрегната тишина. Изведнъж ми се стори стар и болен.

— Съжалявам — рече накрая.

— Естел…

— Доста е разстроена.

— Не исках…

— Знам.

— Левашко изпълнение.

— Случва се.

— Ще отида да й се извиня.

— Недей веднага. Нека първо позагладя нещата с нея. И, виж… събранието на партньорите днес следобед… Мисля, че ще е най-добре, ако се заема аз.

— Ще се оправя. Наистина.

— Не, Бен.

— Просто избухнах, Джак.

— Разбирам. И ти съчувствам. Но в момента си малко нестабилен.

— Много ясно. И аз съм човек.

— Именно. Така че защо да си причиняваш и тормоза от това събрание за капак на всичко? Знаеш ли какво искам да направиш — вземи си една седмица отпуска. Осем дни, ако искаш. Върни се идната сряда. Почини си малко.

— Какво искаш да ми кажеш, Джак?

— Че според мен се нуждаеш от малко…

— Какво ми казваш, Джак?

— На нищо не приличаш, Бен. Не е просто умора. Същински призрак си. И е така от месеци. Изникнаха някои въпроси.

— От чия страна?

— Познай. Прескот Лорънс, Скоти Томас… всички старши партньори във фирмата…

— Работата ми си е на ниво.

— Несъмнено. Но въпреки това са загрижени, Бен. Знаеш ги, копелетата — имиджът е всичко. А напоследък ти имаш вид на човек с големи грижи. Може да ми разправят колко много ти съчувстват… „Нали сме едно семейство“… но, повярвай ми, вътрешно ненавиждат тази ситуация. Униние, депресия, отчаяние… тези думи не са в техния речник, момчето ми. Защото не знаят как да се оправят с тях. Да не излезе през прага. Това е бизнес. Компанията über alles^[1]. А в един бизнес илюзията за стабилност е толкова важна, колкото и професионалните умения. Ти отдавна нямаш вид на стабилен и уверен човек, Бен. И това ги изнервя.

Извърнах глава и завъртях стола си към прозореца. Пет крачици. Нужно е само толкова. Една. Две. Три. Четири…

— Хайде, не се притеснявай за Естел — продължи Джак. — Изпрати й цветя, напиши й нещо мило и те уверявам, че никой няма да разбере за тази сутрин. Защото последното, което искаме, е дружинката, с която си пие кафето, да те разнася по вътрешната поща. Освен това смятам да поговоря с Прескот Лорънс, да му обясня за проблемите ти вкъщи, да му кажа, че нещата ескалират от известно време, човек си плаща. Но вече съм убеден, че ще се справиш с цялата неприятна история. Били са състуденти с баща ти и Джордж Буш в „Йейл“, нали така? Номерът ще мине. Той те харесва, Бен, всички те харесваме.

Не отговорих. Просто продължих да гледам през прозореца.

— Ще се оправиш, знаеш го. Трябва да се оправиш, заради мен. Точно в момента времето не ми е съюзник.

Надигна се от стола. Не го направи с лекота.

— А сега се прибери.

— Няма при кого. Бет взе децата и отиде при сестра си в Дариън. Докато се прибере в неделя, иска да съм се изнесъл.

Джак изучаваше килима под краката си.

— Какво бих могъл да кажа?

— Нищо.

— Тогава върви се разходи. Изпий пет мартинита на обяд. Заспи в киното. Помотай се. Накарай се да повярваш, че не е нужно да бачкаш, за да живееш. Прочисти си мозъка.

Отвори вратата.

— И последно — додаде. — Мел Купър. Магьосникът сред бракоразводните адвокати в Ню Йорк. Не бие на очи, просто е безскрупулен копелдак. И ми е приятел. Ще му звънна.

— Благодаря ти.

Точно в момента времето не ми е съюзник. Нито пък на мен. Изминах петте крачки до прозореца. Отворих го и нахлулата студена вълна есенен въздух едва не ме блъсна обратно към бюрото. Вкопчен в парапета, се надвесих напред и загледах мравуняка долу по Уолстрийт. Дори от този висок етаж глъчката кънтеше силно. Ръцете ми плувнаха в пот. Аха да се изплъзнат. И да полетя в бездната. Но тъкмо да политна напред, се дръпнах и се стоварих на пода в кабинета си.

Вятърът свистеше през отворения прозорец. Долу в ниското бумтеше трафикът. Бях надзърнал в бездната и бях трепнал. Вече знаех, че този вариант не стои пред мен. Никога нямаше да събера достатъчно смелост и безразсъдна решителност, за да предприема този финален плонж. Щях да остана прикован към себе си, към престъплението си.

Бързо затворих прозореца и се върнах на бюрото си. Извадих от чекмеджето лист, взех химикалка и написах на Естел извинителна бележка за внезапния гневен изблик („Решението на Бет да сложи край на брака ни не ми се отразява особено добре. Не че това извинява избухването ми, но те моля да разбереш, че яростта ми нямаше нищо общо с теб“). Добавих и едно изречение как Естел е най-добрата секретарка, за която може да си мечтае човек, и бла-бла… После я уведомих, че по съвет на Джак ще си взема една седмица отпуска, но от време на време ще й се обаждам, за да съм в течение, ако изникне нещо спешно. Сгънах листа, пъхнах го в плик, надписан „Естел“, и го оставих на видно място отпред на бюрото си. Звъннах на „Интерфлора“ и поръчах букет рози за сто долара, който да й бъде изпратен в офиса следобеда.

След като приключих с жеста на покаяние, издърпах едно от долните чекмеджета на бюрото си и извадих завещанието си. Естествено, бях го написал собственоръчно — ясен и категоричен документ, с който завещавах цялото си имущество на Бет и децата. Щеше да си живее добре след смъртта ми. Застраховката върху ипотеката щеше да гарантира, че къщата става нейна веднага. Имаше и 250 000 долара в разнородни стокови опции. Плюс още 750 000 долара в корпоративни и лични застрахователни полици. Освен това „Лорънс, Камерън и Томас“ щяха да й изплатят като компенсация една моя годишна заплата, плюс годишния ми бонус. И накрая, имаше едни 42 000 долара, които получавах всяка година от имота на баща ми. Всичко на всичко, Бет можеше да очаква около 1,4 милиона долара, които, ако съумееше да управлява разумно в учредения от мен фонд, щяха да й носят годишен доход от малко под 100 000 долара. Сумата не беше забележителна, но с изплатена ипотека беше достатъчна, за да живеят тримата с момчетата удобно в Ню Кройдън.

Освен това прегледах щателно всичките си застрахователни полици. Те покриваха всички потенциални възможности за моята смърт (с изключение на смърт на бойното поле), така че нямаше никакъв шанс да не й ги изплатят.

Заключих документите обратно в чекмеджето, изпих още един декседрин с маалокс, грабнах си шлифера и куфарчето и като изчаках Естел да се отдалечи от бюрото си, бързо се изнесох от офиса.

Викнах си такси на Бродуей и казах на шофьора литовец да кара към Колумбийския университет — някогашната ми територия от времето след Париж, когато се чувствах тотално изгубен. Не си спомням кога за последно се бях отбивал в това отдалечено кътче на Горен Уест Сайд. Когато живееш в предградията и работиш на Уолстрийт, социалният ти кръг обикновено не се простира до този интелектуален квартал, наречен Морнингсайд Хайтс.

Шофьорът явно познаваше района: сигурно беше един от петимата таксиджии в Ню Йорк, които си бяха направили труда да разучат картата на града. Само дето беше пълен самоубиец, летеше по Уест Сайд Драйв с шеметна скорост, разминаваше се на косъм с другите автомобили и си мърмореше застрашително нещо с вилнюски акцент. Отне му едва двайсетина минути да стигне до Бродуей и Сто и шестнайсета улица. Щом усетих твърда почва под краката си, изпитах остра необходимост от още една глътка маалокс, за да укротя стомаха си.

Изминах три пресечки в южна посока и влязох в голямата стара книжарница, в която обичах да ходя преди години. Давах си сметка за костюма, с който съм облечен, за шлифера „Бърбери“, и се питах дали ще се набивам много на очи (или ще приличам на федерален агент) сред всичките студенти наоколо. Но по обяд вътре беше толкова претъпкано, че присъствието ми явно не се забелязваше от никого. Така че бързо се отправих към дъното на помещението, където имаше няколко рафта, обозначени като „Алтернативна и анархистична литература“.

Беше ми забавно да ровя из тези рафтове, тъй като там се съдържаха специализиран набор от тайнствени и неясни заглавия, публикувани от доста притеснително миниатюрни издателства, които обслужваха някои периферни параноични групи от американското общество — арийски милиции, подривни троцкисти, типове, които се опитват да учредят собствена република в Озарк. Сега обаче изпитах благодарност към разрушителните им щения и за няколко минути ровене намерих точно каквото търсех: „Готварска книга на анархиста“, в която имаше всичко, което би искал да знае човек за направата на вкусни домашни експлозиви. Отгърнах директно на главата „Експлозиви и смъртоносни капани“. Запрелиствах я, докато намерих нужната ми рецепта, преписах си я в тефтерче, като сегиз-тогиз хвърлях по един поглед наоколо, за да не би някой да види как преписвам от бунтарската „готварска книга“. После я върнах на рафта и продължих да разглеждам, докато не попаднах на книжка с меки корици, озаглавена „Справочник на алтернативните служби за пощенски услуги в САЩ и Канада“ (бележката на четвърта корица уточняваше: „Списък на над седемстотин компании за препращане на пощенски пратки из цял свят, описание на услугите, които предлагат и указания за използването им“). В раздел „Калифорния, Бел Ериа“ намерих телефонния номер на една такава служба в Бъркли, добавих я в тефтера си, върнах справочника на рафта и спокойно си излязох.

Следващата ми спирка беше една банка, откъдето изтеглих 500 долара от банкомат и подадох на един касиер банкнота от 10 долара, за да ми даде в замяна ролка от четирийсет монети по четвърт долар. Отидох до Бродуей и Сто и десета, влязох в телефонна будка, набрах номера в Бъркли и, следвайки указанията на оператора, пуснах 5,25 долара за три минути (бих могъл да използвам и фонокартата си, но не исках да оставям каквито и да било следи, като се обаждам надалеч). След третото позвъняване се чу мъжки глас. Беше повече от лаконичен.

— Бъркли. Алтернативна. Поща. Да?

— Здрасти. Вие ли сте хората, които могат да ми осигурят пощенски адрес?

— Аха. Ние. Сме. Същите.

Имах чувството, че слушам как се лее кленов сироп.

— Как става?

— Двайсетачка на месец. Минимум шест месеца. Плащаш предварително. Даваш ми името си сега. Когато получим парите, услугата се активира. Когато имаш нов адрес, ни звъниш. И препращаме всичко. До теб.

— На никого не издавате новия адрес, нали?

— Не, мамка му. Ние сме алтернативна поща. Пазим. Тайна.

— Искам услугата да започне от утре.

— Тогава трябва да изпратиш парите. С „Уестърн Юниън“.

Даде ми техния номер в „Уестърн Юниън“ и адреса, към който се пренасочва всичката поща: Телеграф авеню 10025–48, Бъркли, Калифорния.

— И никога не използваш името ни. Всичко да е адресирано до тебе. Тук. Така че, един вид, това става мястото. Където би трябвало да си ти. Име имаш ли?

— Гари Съмърс.

— Хубаво, Гари. Прати парите. И остави на нас. Всичко друго. Доскоро, пич.

И затвори.

Не можех да не се запитам колко ли мозъчни клетки е загубил в края на шейсетте. Този тип говореше толкова бавно, че изразходвах всичките си останали монети. Все пак ми остана една, за да мога да се обадя на справки и да установя, че на Петдесет и първа и Втора има офис на „Уестърн Юниън“ — в дрогерия. Скочих в едно такси към центъра, влязох в аптеката и пратих 240 долара на алтернативната поща в Бъркли, като прибавих и красноречива придружителна бележка: „Плащане за дванайсет месеца. На: Гари Съмърс“.

След като приключих въпроса, отидох до Гранд Сентръл и взех влака в 1:43 обратно към Ню Кройдън. Като пристигнах, си взех колата, шофирах десет километра до Стамфорд и се отбих в голямата пощенска станция в центъра. Докато се приближавах до прозореца, помолих служителя за формуляр за смяна на адреса. Намерих спокойно местенце за писане, където го попълних, като посочих, че от следващия ден Гари Съмърс, живеещ на Конститюшън Кресънт 44, Ню Кройдън, Кънектикът 13409, би желал пощата му да бъде изпращана на Телеграф авеню 10025–48, Бъркли, Калифорния 94702. Бързо извадих портфейла на Гари от джоба си, обърнах кредитната му карта с буквите на обратно, после завъртях и формуляра и прекопирах подписа му на съответното поле. Резултатът ми хареса. Не беше зле, но скоро щеше да се наложи да усъвършенствам подписа и в нормалната посока и без помощта на кредитна карта.

— Трябва лично да занесете това в местната ви пощенска станция — каза служителят, като разглеждаше формуляра.

Да, само че двамата пощенски служители в Ню Кройдън познаваха всички в градчето.

— Вършех спешни дела в Стамфорд — отвърнах, — та си помислих, че мога да го свърша тук.

— Само че не мога да го приема. Или трябва да го занесете в Ню Кройдън, или да им го изпратите по пощата.

Върнах се на тезгяха и надрасках „Пощенска станция Ню Кройдън“ отпред на предплатената карта за смяна на адреса. Преди да я пусна в кутията, забелязах нещо, написано със ситен шрифт в левия горен ъгъл на картата:

БЕЛЕЖКА: Подписалият формуляра заявява, че той или тя е лицето, изпълнителят, попечителят, упълномощеният служител или агентът на лицето, чиято поща ще бъде препращана според дадените указания. Всеки, който подава фалшиви или неточни данни чрез този формуляр, подлежи на глоба или лишаване от свобода, или и двете по силата на Кодекса на САЩ, раздел 2, 1001, 1702 и 1706.

Поредното престъпление в набъбващото ми криминално досие.

Докато вървях обратно към колата, се питах: служителят дали обърна внимание на лицето ми? Изобщо, беше ли подозрителен? Не изглеждах нервен, нали?

Не го мисли. Зададе ти просто рутинни въпроси. Ти си просто едно от всичките двеста-триста лица, които му минават пред погледа всеки ден.

Прекарах следващите петнайсет минути в обикаляне из Стамфорд, докато най-сетне попаднах на голям многоетажен паркинг на Брод стрийт. Завъртях два пъти из него. Според табелката на входа работеше денонощно. Имаха и седмични тарифи. Хиляда места. Беше от онези нискобюджетни обекти без видеонаблюдение, където никой не би забелязал кола, оставена на паркинга за няколко дни.

Насочих се към градския мол на Стамфорд, паркирах на осмото ниво и пуснах достатъчно монети, за да покрия максимално разрешения престой за паркинг. Отправих се пеша по Атлантик стрийт към гарата, изчаках петнайсет минути и влакчето в южна посока се появи. Качих се на него и след шест минути бях обратно в Ню Кройдън. Беше 16:15 ч. Ако някой ме забележеше да се прибирам по това време, би си помислил, че съм свършил работа по-рано.

На телефонния секретар нямаше съобщения. В пощата — нищо важно. Съблякох костюма и се стоварих в леглото. Изцеден, изпразнен, работещ на един цилиндър, исках да заспя. Но знаех, че все още не мога да си го позволя. Скочих, преди да се унеса, глътнах поредния декседрин и внимателно се облякох за следващото си излизане.

Обичайният вид, в който Гари се появяваше из града, беше джинси „Ливайс“ в комплект с риза от същата материя, кожено яке и бейзболна шапка. В гардероба си имах екземпляри от всичките артикули (е, все пак всички пазаруваме в „Гап“). Облякох ги, изчаках още четирийсетина минути, докато се посмрачи. Нивото ми на тревожност вече беше влязло в яркочервената зона — защото следващата маневра щеше да е доста деликатна.

Малко след пет се измъкнах през задния изход. Разчитах на това, че повечето ми работещи съседи никога не се прибират преди шест, а това бе часът, когато децата ги къпят, хранят и полагат пред „Книга за джунглата“ на „Дисни“ за осемдесет и пети път. С други думи, час, в който движението по Конститюшън Кресънт беше минимално. Оказах се прав. От време на време профучаваше кола. Но никакви отрудени татковци, които да се мъкнат от гарата към къщи.

Смъкнах козирката така, че почти докосваше носа ми. Пресякох улицата и се приближих до колата на Гари (MG, паркирано на алеята), отключих, влязох. Вътре положението беше страшно. Шофьорската седалка бе раздрана солидно. По пода се въргаляха празни кутийки от кола и будвайзер, плюс торбички от „Макдоналдс“ и стари броеве на „Ню Йорк Таймс“. За мое облекчение обаче, намерих в жабката суперважната регистрация на автомобила. И макар Гари да беше мърляч, двигателят на новата му, само на една година кола беше в перфектно състояние, запали от раз и замърка нежно.

Форсирах леко, дадох на задна и потеглих рязко. Груба грешка. Зад мен се чу скърцане на спирачки, последвано от ядосан клаксон. Сърцето ми аха да изскочи през устата. Погледнах в огледалото и видях закован на сантиметри от задната ми броня бус на UPS. Шофьорът си беше подал главата от прозореца и крещеше: „Къде гледаш бе, нещастник!“.

Изобщо не се обърнах. Без да вдигам глава, отворих прозореца и се извиних за глупостта си с махване на ръка.

Следващите няколко секунди бяха кошмар — трябваше да изчакам да видя дали не съм попаднал на някой от тия с късия фитил, готов да ми скочи и да заплаши да ми смени физиономията. Този обаче просто превключи на скорост и си продължи по пътя.

Стиснах волана. Благодарих на ум. Кофти работа. Размина се на косъм. Сега спокойно. Спокойно. Само гледай да не прецакаш пак нещо.

Погледнах три пъти в огледалото, преди да продължа назад. Загърбил гарата, поех бавно по второстепенните улички, като избягвах основните пътни артерии на Ню Кройдън. Накрая се качих на магистрала 95 и като карах с доста под разрешената скорост, продължих към паркинга, който си бях набелязал по-рано в Стамфорд.

На влизане не погледнах служителя, който се протегна през кабинката, за да ми подаде билетче. Пъхнах го под сенника, намерих място на третия етаж и оставих колата там. Слязох пеша по стълбите и излязох през една странична врата.

С напрегната бърза крачка се отправих през потъналите в мрак потайни улички към мола. Насочих се направо към киното, огледах часовете на прожекциите и си купих билет за филма, който започваше най-скоро. Имах петнайсет минути за убиване, така че отидох до една телефонна будка и звъннах в Дариън. Вдигна Бет.

— О… — леден тон.

Постарах се да звуча жизнерадостно. Едва успях.

— Какво прави днес? — попитах.

— Това-онова. Откъде се обаждаш?

— Стамфорд. Мола. Свърших работа по-рано и реших да гледам един филм. Искаш ли с мен?

— Бен…

— Остави децата при Луси и Фил, за десет минути си тук.

— Бен, казах ти вече…

— Просто си помислих, че…

— Не.

— Но…

— Не, казах. Не искам да те виждам. Не искам да обсъждаме каквото и да било. Поне не сега.

Дълга пауза.

— Може ли поне да чуя Адам?

— Чакай — каза тя и остави слушалката на масата. Чух как го вика, последва ентусиазираният му вик „Тати, тати!“, докато тичаше към телефона. Засмъдя ми на очите.

— Тати, защо не си тук? — попита той, след като взе слушалката.

— Защото трябва да работя, докато ти, Джош и мама сте на почивка при леля Луси и чичо Фил. Забавляваш ли се?

— Ами става. Не харесвам Еди.

Имаше предвид петгодишния си братовчед — дундест келеш с пословични изблици на агресия. Лично аз не понасях малкото идиотче и се зарадвах на точната преценка на сина си.

— Слушаш ли мама?

— Аха. Искам у дома, тати. Искам при теб.

— И аз искам, обаче…

Прехапах си устната. Здраво. Опитах се да довърша:

— … ще се върна след няколко дни, става ли?

— И ще отидем в „Макдоналдс“?

— Аха, като нищо.

Някъде отдалеч долетя гласът на Бет.

— Адам, почват „Аристокотките“.

— Отивам да гледам „Аристокотките“! — въодушевено извика Адам. — Гуши тати.

— Гуши Адам — прошепнах, като едва успях да оформя думи.

Бет взе слушалката. Направих всичко по силите си, за да се овладея.

— Трябва да вървя — каза ми тя. — Ще къпя Джош.

— Добре ли спи?

— Понякога да, понякога не.

— Кажи му, че го обичам.

— Разбира се.

— Бет…

— Затварям, Бен…

— Чакай. Ще дойда да видя момчетата в събота следобед. Това е най-малкото…

— Знам — прекъсна ме тя. — Събота следобед става. Нека се опитаме да се държим цивилизовано.

— Цивилизовано? И на това му викаш цивилизовано? — крещях.

— Лека нощ.

И затвори.

Затътрих се в киното. Екранът плуваше пред мен, размазано петно. Беше стандартната история за ченгето на ръба, дето спасява жената в беда. Дори не забелязах кой играе. Сталоун? Уилис? Ван Дам? Сливат ми се в един образ. Саундтракът гърми. Яка стрелба с картечници, взривове, коли убийци. Чернокож мъжага в бял костюм, който крещи: „Искам я мъртва!“. И задължителното чукане между ченгето и русата мацка, която той спасява. Всичко ме обливаше като хладка вода. Нито за миг не ме грабна. Единственото, което виждах пред себе си, бяха Адам и Джош. И единственото, за което си мислех, беше: „След събота няма да ги видиш никога повече“.

Защо не ми стискаше да предприема онзи скок? Би трябвало да е по-лесно. По-лесно от онова, което предстоеше. Може да се науча да живея с това. Но болката никога няма да отмине.

Вървяха финалните надписи. Блесналите в салона светлини ме дезориентираха. Флуоресцентните лампи в мола бяха още по-зле. И когато чух да викат името ми, ми трябваше известно време, докато фиксирам Бил и Рут Хартли.

— Ей, душата на купона! — целуна ме по бузата Рут.

— Отвързал си колчето, а? — отбеляза Бил.

— Аха. Реших да убия малко време с кино.

— Какво гледа?

— Някаква екшън простотия. Вие?

— Рут ме мъкне на британско арткино. Почти неподвижна камера. Жалостиво оплакване на мизерния им живот. Правят секс и се гътват болни.

— Отзивите са страхотни — отбеляза Рут.

— Културно просветление — усмихна й се Бил. — Как е Бет?

— Още е в Дариън с децата.

— О… наред ли е всичко?

— Ами… не.

— Много ли е зле? — попита той.

— Повече от много. Струва ми се, че е непоправимо.

— О, боже, Бен… — Рут ме стисна здраво за ръката.

— Майната му на филма, искаш ли да…

— Не, няма нужда…

— Бен — обади се и Рут, — не може така сам…

— Добре съм. Честно.

— Не ми изглеждаш добре.

— Сега искам само да се наспя — настоях. — Не съм спал от…

— То се вижда с просто око — прекъсна ме Бил. — Не знам как ще се оправиш сам у дома.

— Не съм чак толкова зле.

— Да можеше да се видиш отстрани.

— Нека да не е точно днес. Просто искам да си легна.

— Тогава утре? — предложи Рут.

— Става.

— След работа… обещаваш ли?

— Там съм.

— Ако случайно не можеш да заспиш и по-късно… — подхвана Бил.

— Тази вечер няма да спя. Тази вечер ще умра.

Размениха си притеснени погледи.

— Наистина, защо не ни позволиш да… — опита пак той.

Трябваше да сложа край на този разговор веднага.

— Моля ви — казах и елегантно се измъкнах от утешителната хватка на Рут. — Справям се. А след осем часа сън навярно ще съм още по-добре.

Прегърнах Рут набързо, разтърсих енергично ръката на Бил.

— До утре. И благодаря.

И си тръгнах, без да се обърна назад. Не исках да виждам тревожните им физиономии, силно се надявах да не ми звънят по-късно вечерта у дома. Или, не дай боже, да се отбият да проверят дали не съм си прерязал вените, докато се наливам с валиум.

Защото нямаше да съм у дома.

Малко преди девет бях обратно в Ню Кройдън. Съобщение от Естел на телефонния секретар — благодари ми за цветята и извинителната бележка.

„Разбира се, когато господин Мейл ми каза какво става, тутакси ви простих. Ужасно съжалявам за проблемите ви, господин Брадфорд. И понеже и аз съм минала през това, искрено ви съчувствам. Не се притеснявайте за работата през следващите няколко дни. Ще удържим фронта. И ако приемете един съвет от човек, преживял всичко това… от момента, в който си простите, става по-лесно.“

Де да можех, Естел. Де да можех.