Дъглас Кенеди
Живот назаем (12)

5

Не бях ял цял ден. Вероятно защото нямах апетит. Но след като прослушах съобщението на Естел, си наложих на сила да погълна чиния бъркани яйца с препечена филийка. И четири чаши кафе. Предстоеше ми цяла нощ работа — не мисля, че тялото ми би се справило с още една доза декседрин.

Върнах се в тъмната стаичка, преоблякох се в анцуга на Гари и реших да поема малък риск и да отида в къщата му малко след десет. Беше необичайно студено за сезона. По всичко личеше, че идва зима. Заложих на това, че толкова късно никой няма да е излязъл да тренира за маратона. И се оказах прав. Промъкнах се незабелязано до къщата, като пътьом прибрах купчина кореспонденция от пощенската кутия.

Едно по едно. С помощта на фенерчето си проправих път към мазето и отворих фризера. Той си беше там. Посинял значително повече в сравнение с предната вечер, но без да показва признаци на разлагане. Отделих на огледа няколко секунди. Повече от достатъчно.

Качих се в кабинета и прегледах пощата. Предимно глупости — предложения за абонамент на списания, „покана“ за регистрация в „Америка Онлайн“, рекламна брошура на подозрителна агенция за недвижими имоти, която гласеше: „Станете собственик на късче от рая, наречен Флорида“. И писмо от списание „Дестинейшънс“.

Скъпи Гари,

Не обичам да нося лоши новини, но решихме да поверим историята с Баха Калифорния на един фотограф от Сан Диего. Не ни се искаше, тъй като наистина харесваме това, което правиш. Просто преценихме, че другият фотограф може да направи снимките през следващите няколко дни (Сан Диего е буквално на самата граница), така че ще е по-лесно да поръчаме на него.

Съжалявам за разочарованието. Ще държим връзка. Сигурен съм, че ще се появи подходящ случай да работим заедно.

Искрено твой

Джулс Росен

И това ако не е педалско. Да кажат на Гари, че работата му е в кърпа вързана, да продължат да го залъгват, а през цялото време да знаят, че оня некадърник от Сан Диего е на линия.

Изведнъж минах на страната на Гари. Защитавах неговата позиция. Ръцете ме сърбяха да спретна едно писмо на Джулс „Юда“ Росен и да го уведомя, че е треторазреден лайнар, който не заслужава фотограф от моята класа. Моята класа ли? Мамка му, започна се.

Това писмо пасваше идеално на плана ми. Никой от „Дестинейшънс“ нямаше да тръгне да търси Гари, да му звъни и да пита защо не праща снимки.

Никой нямаше да се сети да го потърси. Само Бет. Отворих лаптопа му, влязох в директорията „Б“, създадох нов файл и написах:

Б.:

Страхотни новини. Потвърдиха ми за Баха Калифорния. Искат ме по спешност на границата, така че тръгвам още довечера. Исках да ти кажа, но не ми се вижда окей да звъня в Дариън. Ще отсъствам две-три седмици. Не се тревожи, няма да пращам картички. Ще разбереш, че съм се върнал, като видиш колата ми пред къщата.

Ще ми липсваш много.

Препрочетох го няколко пъти, като внимателно го сравних с другите бележки в директорията „Б.“. Стилистично пасваше. Но това за звъненето в Дариън… Не, едва ли му е дала номера. А и колата пред къщата… твърде обяснително. Изтрих излишното.

Б.:

Страхотни новини. Потвърдиха ми за Баха Калифорния. Искат ме по спешност на границата, така че тръгвам още довечера. Исках да ти кажа, но… Ще отсъствам две-три седмици.

Ще ми липсваш много.

Доста по-добре. Стегнато. Леко хладно. Неясно. Натиснах бутона за отпечатване. Като се консултирах с обърнатата на обратно кредитна карта на Гари, подписах бележката с типичното огромно, самодоволно „Г“ и я пъхнах в един плик.

Следваше купчината с уведомления за неизплатени задължения на бюрото му. Дължеше всичко на всичко 2485 долара и 73 цента. Отворих папката БИЗНЕС ПАРИ и установих, че плаща всичко по банков път. Всеки път, щом кредиторите му го заплашваха със съдебни действия, Гари изпращаше писмо на „Кемикъл Банк“ и упълномощаваше извършване на плащания от чековата му сметка. Това добре. Не исках да използвам чековата му книжка, поради простата причина че освен подписа му, не разполагах с достатъчно представителен пример на почерка му. И се опасявах да не би някой банков служител със зорък поглед да вземе да се позаинтересува от факта, че макар подписът горе-долу да е същият, има голяма разлика между изписването на СТО ДОЛАРА преди месец и сега.

Създадох нов файл в БИЗНЕС ПАРИ и написах стегнато, делово комюнике на банката, с което ги информирах, че веднага щом в банковата ми сметка постъпи плащането от доверителския фонд за тримесечието следващата седмица, трябва да изплатят посочените суми на „Американ Експрес“, „Виза“, „Мастеркард“, „Барнис“, „Блумингдейл“, „Съдърн Ню Ингланд Телефон“ и „Янки Пауър енд Електрик“. Взех факса на банката от предишно писмо. Натиснах бутона за отпечатване. Поставих още един подпис от името на Гари — ставах все по-добър. Заредих писмото в машината и натиснах „Изпрати“.

Дълговете на Гари Съмърс бяха изплатени.

Оставаше да напиша още няколко писма. Всички кредитни карти и компании, предоставящи услуги, получиха по факса разпореждания да си направят директни разплащателни сметки с банката на Гари. „Кемикъл Банк“ на свой ред получи копия от тези писма. Всички дългове, появили се оттук нататък, както и всички режийни, дължими за периода, през който щеше да отсъства от дома си, щяха да бъдат покривани автоматично. Що се отнася до плащането на сметки, Гари вече щеше да е образцов гражданин.

След като приключих с кореспонденцията, погледът ми попадна на файл, озаглавен КОД. Отворих го и не можах да повярвам на шибания си късмет. Оказа се, че КОД е съкратено от пинкод. Вътре бяха пинкодовете на всичките му карти, и, най-важното, на дебитната му карта. Направо ударих шестица от тотото. Сега вече можех да тегля парите от рентата на Гари от всеки банкомат в страната, без да се налага да се разправям с банката или да подписвам чекове.

Свърших и с БИЗНЕС ПАРИ и се съсредоточих върху анархията в кабинета и спалнята му. Ако ще отсъства от града за известно време, би трябвало да направи някакви елементарни усилия да поразчисти (особено, при положение че съществуваше вероятност изобщо да не се върне и в някой момент по-нататък да даде къщата под наем). Затова изрових от килера няколко празни кашона и черни найлонови торби и отделих няколко часа да оправя книжата му. Всичко, което ми се видя що-годе важно, бе прибрано в кашоните. Останалото замина в торбите. В спалнята сгънах и разпределих дрехите му, изчистих пода от разхвърляните списания, оправих леглото. После почистих набързо дневната. Докато къщата придобие що-годе приличен вид, стана четири и половина. Време беше да приключвам за тази нощ. Измъкнах се бързо през задния вход и оставих две торби с боклук до кофите отстрани на къщата, после пуснах бележката за Бет в пощенската кутия. Но докато пресичах, се сетих, че през деня ще ми трябва удостоверението за раждане на Гари, затова тихо се върнах и влязох обратно в къщата.

Бях оставил папката с удостоверението (и всички важни документи) на бюрото му. В момента, в който посегнах да ги взема, краката ми омекнаха и безсънната нощ (плюс допълнителната доза декседрин) внезапно ме смаза. Приседнах на канапето, облегнат на стената, притворих очи, докато отмине замайването от изтощението.

Внезапно проехтя гласът на Бет.

— Гари — прошепна звучно тя. — Къде си се скрил, бейби?

Ококорих се мигом. През щорите в кабинета нахлуваше слънчева светлина. Погледнах си часовника. 10:08. Сряда. Мамка му. Мамка му. Мамка му. Заспал съм. Бил съм аут цели пет часа.

— Гари! — Гласът беше палав, закачлив. Не бях я чувал да говори така от години. — Хайде, покажи се, където и да си.

Бет беше влязла през задния вход и беше долу.

Седнах изправен и трескаво се огледах за подходящо скривалище. Гардероба? Опасно е, може да го отвори. Банята надолу по коридора? Забрави. Под леглото? Бинго.

Колкото се може по-тихо се свлякох на пода. Стиснал папката до гърдите си, успях да се пъхна в тесния трийсетина сантиметра процеп между леглото и килима. Пружината беше пропаднала по средата, така че не можех да стигна много навътре, поради което главата ми беше на сантиметри от ръба.

— Гари, по дяволите…

Чух я как отваря вратата на мазето и слиза по стълбите. Ако по някаква неведома причина реши да отвори фризера, край с мен. Минаха няколко влудяващи минути.

— Гари, тази криеница някаква шега ли е?

Върна се обратно на първия етаж, взе да обикаля от стая в стая. После чух стъпките й нагоре по стълбите. Затаил дъх, се постарах да не мърдам, докато тя влезе в кабинета.

— Какво, по дяволите… — започна тя, изумена от неочаквано разтребената къща. Обувките й бяха на педя от лицето ми. В следващия миг тя се отпусна тежко на леглото и аз едва не извиках от болка, когато пружината се заби в гърба ми. По челото ми изби пот. Стори ми се, че остана да седи там с часове, очевидно объркана. Накрая скочи, излезе от стаята, отвори още няколко врати и като слезе бързо, излезе.

Веднага щом вратата хлопна, с мъка се измъкнах изпод леглото с болки в гърба и опънати до крайност нерви. Все пак успях да се добера до прозореца и без да пипам щорите видях как Бет трескаво преравя пощенската кутия на Гари. Грабна бележката и с енергична крачка пресече улицата. След миг се изгуби през централния вход на нашата къща.

През следващия половин час кръстосвах бясно кабинета на Гари, без да припарвам до щорите. Опитвах се да се успокоя. Глупак. Глупак. Глупак. На косъм беше. Ако тя не беше извикала Гари по име, щеше да ме завари да спя на канапето. И дотам. Шахмат. Край.

Поне успях да открадна някой час почивка. Какво събуждане обаче, а.

Стъпки пред къщата, последвани от хлопване на процепа за пощата на вратата и тупване на нещо тежко на пода в коридора. Застинах на място, в очакване стъпките да се отдалечат. Още един светкавичен поглед между щорите. Бет пресичаше улицата, навела глава. Качи се в семейното волво, затръшна яростно вратата, запали двигателя, даде заден и отпраши по улицата.

Минаха цели десет минути, преди да се осмеля да сляза. След като реших, че няма да се върне повече, се спуснах до вратата и видях издут плик. Щом го вдигнах, капачето му се отвори и отвътре изпаднаха връзка ключове, които тупнаха в краката ми. Грабнах ги и се върнах в кабинета. Освен ключовете имаше и писмо. Всъщност не точно писмо, а набързо надраскана бележка, с която му казваше да върви на майната си.

Предвид това, което се случва с мен, избра най-неподходящия момент. Дотук с глупостите ти как си щял да си до мен, когато му кажа, че всичко свърши. Ти си същият като него — пълен егоист, винаги ти си най-важният. И двамата сте като тумори. Ето ти ключовете. Повече не ми трябват.

Без подпис.

Пълен егоист? Винаги най-важният? Малко грубичко, Бет. И какво вдигаш гири, човекът получи първата си поръчка от години. Е, вярно, може да ти е обещал, че ще е до теб в тези трудни моменти. Но виж, работата си е работа. Всеки да си знае пътя.

Изобщо не й повярвах, че нещата приключват. Бет имаше този навик да вкарва повечко емоция, като използва вината за стратегическо оръжие. Но останах доволен от решението й да се държи мелодраматично и да върне ключовете. Това означаваше, че повече няма да има възможност да спретне неочаквано посещение в къщата.

Върнах обратно в плика ключовете и бележката и притиснах добре, докато залепне пак. После взех папката, в която беше удостоверението за раждане на Гари, пъхнах го под горнището на анцуга, изгасих лампите и слязох бързо на първия етаж. Оставих плика, където си беше край вратата (в случай че Бет се върне някоя вечер и надникне през процепа, за да провери дали е там).

Излизането от къщата беше рисковано, тъй като беше посред бял ден. Избрах друга тактика (за да не би някой случайно да погледне през прозореца на съседска къща). Завих наляво и се затичах лекичко по алеята, напъхал ръце дълбоко в джобовете на долнището, за да не се видят хирургическите ръкавици. Около триста метра по-надолу вдигнах глава и видях срещу мен да се приближава тичешком Чък Бейли.

— Хей, Зоро, как… — не успя да довърши изречението. Закова се на място, задъхан. Лицето му беше аленочервено, въздухът излизаше шумно през гърлото му, очите му излъчваха болнавост. Имаше вид на човек, който всеки момент ще получи сърдечен удар. Облегна се на рамото ми, за да се подкрепи. Аха да го сграбча за ръката, но се сетих за хирургическите ръкавици и реших да не се правя на Добрия самарянин.

— Добре ли си, Чък?

— Не съм, мамицата му.

— Да се обадя ли на…

— Не ми трябва доктор. Дай ми секундичка.

Пръстите му се забиха в рамото ми. Докато се мъчеше да си поеме дъх, аз се опитвах да освободя ръката си от ръкавицата вътре в джоба. Не помръдваше.

— Вече съм окей.

— Сигурен?

— Така ми се струва. Да му се…

— Трябва да отидеш да се прегледаш, Чък…

— Прегледах се. Машинката работи. Просто…

Извърна глава, стиснал зъби.

— Нещастници. Копелдаци такива.

— Какво става?

— Куршум в гърба.

— Ти ли?

— Аха.

— Стига бе.

— Вчера. Тъкмо се канех си ходя. Викнаха ме в кабинета на шефа. Заради шибаняците от „Фрости Уип“ и още един клиент, дето изчезна яко дим преди три месеца. „Не искаме да го правим“, така рече… И всичко приключи за минута. Трийсет и три години служба. Винаги е вървяло добре, без тази година. А слагат кръст на всичко за шейсет секунди. И не е само това, когато се върнах в кабинета си, след като получих новината, там ме чакаше някакъв гангстер с шлифера и куфарчето ми. „Съжалявам, господине, кабинетът е запечатан.“ Направо ми идеше да го обезглавя.

— Боже! — възкликнах аз. — Неустойки?

— Шест месечни заплати.

— Все е нещо.

— Нищо не е. Емили учи в „Смит“, Джеф в „Чоути“. Със спестяванията мога да изкарам около две години. После…

— Ще измислиш нещо.

— На петдесет и три съм. Нищо няма да измисля.

— Консултантски услуги?

Гърлен смях.

— Друг начин да кажеш, че си мъртъв за компаниите. Кажи на някого, че си консултант, и ти лепват етикет „загубеняк с голяма уста“.

— По дяволите, Чък, наистина…

— Зарежи. Вбесявам се, като ме съжаляват. И теб ли те изритаха от работа?

— Мен ли? Просто си взех един ден почивка. Събудих се тази сутрин и си викам, да вървят на майната си.

— Това е то да си партньор, има си някои луксове. Аз така и не стигнах по-нагоре от изпълнителен вицепрезидент. Какво ще кажеш за по питие? Реших да прекарам деня в компанията на господин Джони Уокър.

— Имам планове. Може би по-късно…

— Какво ти е на ръката? — прекъсна ме Чък, вторачен в постъпателното движение на ръката ми в джоба на долнището. Прекратих веднага.

— Сърбеж.

— Интересен сърбеж.

— Срамни въшки.

— Голям съм късметлия аз. Ако си промениш решението за питието, тука съм.

— Внимавай, чу ли?

— Защо? Един удар ме спасява от толкова грижи.

И преди да успея да му предложа други утешителни думи, от каквито той изпитваше ужас, отпраши тичешком към къщи.

Щом го изгубих от поглед, бързо извадих ръце от джобовете, свалих ръкавиците и ги напъхах обратно вътре. Докато вървях към къщи, си мислех, всичко е толкова крехко, нали така… може да се срине за секунда. Прекарваме по-голяма част от живота си в работата в страх, че този момент е близо.

С облекчение влязох вкъщи. Олекна ми, като видях, че не съм изпотил документите, скрити под блузата. И че на телефонния секретар няма нови съобщения. След един душ се облякох пак в стил Гари, пъхнах в джоба си удостоверението му за раждане и се отправих към магистралата.

Беше малко след дванайсет на обяд. Оставаха още пет часа дневна светлина. Достатъчно, за да свърша няколко важни задачи преди вечерята у семейство Хартли.

Първо трябваше да отида до офис на Пътна полиция в Норуок — средно голямо предградие на трийсетина километра от Ню Кройдън. Преди да стигна дотам, спрях на бензиностанция, напълних резервоара догоре и помолих да използвам телефона. Набрах справки и получих номера на Пътна полиция — Кънектикът. Набрах го, от списъка с тонални опции, дадени ми от електронен глас, избрах „Обща информация“. След като ме информираха, че трябва да изчакам пет минути, докато ме свържат, най-накрая успях да се добера до служителка на име Джуди. Обясних й, че съм си загубил шофьорската книжка и се интересувам дали ще ми трябва нова снимка, за да ми бъде преиздаден документът.

— Разбира се, че ще ви трябва. Законът го изисква.

— Вижте, знам, че звучи глупаво, но, нали разбирате, ужасно си харесвам предишната снимка и се чудех дали я нямате някъде електронно.

Чух я как преглътна изблика си на смях.

— Не мога да ви помогна, сър. Щатът Кънектикът не съхранява електронно копия на снимки от шофьорски книжки.

Точно това исках да чуя. Отидох до тоалетната в бензиностанцията. Вътре в кабинката извадих шофьорската книжка на Гари, записах номера й в тефтера си, след което извадих швейцарската си чекийка и с ножичката накълцах документа на конфети. Три пускания на водата и не остана нито следа.

Избрах точно този офис, защото там обикновено нямаше много хора (Норуок беше от крайградските зони, от които всеки гледаше да се изнесе). И понеже бях подновявал собствената си книжка в Стамфорд само преди шест месеца, не исках да рискувам да попадна на същия служител.

На опашката пред мен имаше само пет човека. Докато чаках, попълних формуляр „Изгубена книжка“, като отбелязах номера на „изгубената“ книжка на Гари.

— Как я загубихте? — попита ме зъбатият гений зад бюрото.

— Вкъщи.

— Носите ли си удостоверението за раждане?

Подадох му го. Онзи го огледа, после и формуляра.

— Забравили сте да се подпишете — бутна ми го обратно.

Чудно. Точно в момента нямаше как да извадя кредитната карта на Гари и да направя фалшификацията с обръщането. Затова се опитах да овладея ръката си и набързо дръпнах един подпис долу. Ставаше. Служителят го погледна бегло.

— Ей там за очите — посочи ми друга опашка.

Отне ми две минути да изредя буквите на таблото и да бъда удостоверен като шофьор с нормално зрение. После бях упътен към фотомашина, за да бъда сниман, скалъпих поредната прилична имитация на подписа на Гари върху картончето, което, след известна обработка, щеше да се превърне в нова ламинирана шофьорска книжка.

Самата обработка отне десет минути. После някой извика: „Гари Съмърс“. Трябваше ми минутка, докато осъзная, че става въпрос за мен.

Пристъпих смутен към гишето, като очаквах от дъното да изскочи полицай и да ме арестува за представяне под друга самоличност.

— Заповядайте, господин Съмърс — подаде ми новата шофьорска книжка служителят и преброи парите, които му дадох. — Постарайте се да не я губите повече.

Докато се отдалечавах на север по магистрала 95, благодарих мислено на скования от бюрокрация щат Кънектикът, който не разполагаше с необходимия софтуер, за да съхранява електронни копия на шофьорските книжки. И заедно с това се поздравих за сдобиването с ключовия документ за самоличност, валиден в четирийсет и осем щата.

Остатъкът от следобеда пазарувах. Най-напред отидох в голям мол в индустриално предградие, наречено Бриджпорт. От банкомат изтеглих 500 долара от собствената си карта. После влязох в магазин за автомобилни части и купих две пластмасови туби за гориво. Оттам се отправих на север към Ню Хейвън, където намерих голям магазин за спортни стоки в крайградски търговски център и дадох 195 долара за малка надуваема гумена лодка, крачна помпа и чифт весла. Нови четирийсет минути каране до Хартфорд. В „Жълти страници“ намерих адреса на компания за доставка на химикали, където оставих 27,50 долара. Продължих на юг към град Уотърбъри — половин час с висока скорост по магистралата — попаднах на магазин за градинско оборудване, където продаваха всякакви химически препарати. Отдалечих се още по-нататък на юг по магистрала 84 и стигнах до железария в Данбъри, откъдето се сдобих с голям черен найлон, обикновен чук, дълъг гумен маркуч и голяма бутилка с препарат за отпушване на канали. Следващата ми спирка беше Стамфорд, по шосе 7 (пътьом минах покрай Дариън), и един мол в западните предградия. От три различни магазина купих черно долнище на анцуг, кецове, кутия за обяд, зелен брезент за кола, два брезентови сака, ролка тиксо, два малки картонени тубуса и две стъклени шишенца.

Платих за всички тези неща кеш. Никъде не потърсих съдействието на продавач. Не размених нито дума с касиерка. И макар да навъртях почти триста километра за целия следобед, бях все така убеден, че обиколката на Кънектикът е необходима предпазна мярка. Пазаруване от едно място, особено на толкова много запалителни вещества и гумена лодка, можеше да предизвика повдигане на вежди тук-там и някой да запомни физиономията ми.

Малко преди седем се върнах в Ню Кройдън. Разпределих покупките в различни заключени шкафове на тъмната стаичка. Накрая се отправих към семейство Хартли.

Почерпиха ме с добър скоч и качествено шабли. Нахраниха ме с морски език. Изслушаха ме със съчувствие и внимание, докато им разказвах надълго и нашироко историята на разпадането на брака ми. Включиха се с обичайните конкретни предложения за семеен терапевт, медитация, възможностите за помирение. Спогледаха се, когато споменах, че Бет иска до неделя да съм се изнесъл.

— Можеш известно време да използваш стаята ни за гости — предложи Рут.

— Изключено.

— Направи го — настоя Бил.

— Не ви трябват такива главоболия.

— Какви главоболия? — прекъсна ме Рут. — Както и да е, защо да минаваш през целия онзи ад с търсенето на квартира и…

— Сигурен съм, че компанията ще ми позволи да използвам фирмения апартамент за няколко седмици.

— Добре, но ако отседнеш при нас, ще си близо до момчетата. И до Бет. Няколко седмици разделени… кой знае… Може пък нещата да се уталожат.

— Безнадеждно е.

— Никога не вярвай на тази приказка.

— Не вярвам. Знам.

— Както и да е — намеси се Бил, — стаята за гости е твоя за колкото време ти трябва.

— Не, наистина, предпочитам…

— Не казвай нищо — прекъсна ме той, — просто си пий.

Допълни ми чашата. Отпих от виното и зададох въпроса, за който чаках удобен момент цяла вечер.

— Мисля да си взема почивка до средата на идната седмица. Не вярвам да ви се излиза за ден-два по Саунд?

— Би било страхотно — отвърна Бил, — но в неделя ще ходим при Тео в Ню Хейвън. Събота?

— Ще съм при Адам и Джош в Дариън.

— Ами ако ти се ходи сам в неделя, добре си дошъл на лодката. Остани една нощ, ако искаш, или колкото…

— Изключено е да се справя сам с красавицата.

— Че защо? Като те гледах миналата седмица, имаш вид като да знаеш какво правиш. Някой и друг ден сам със себе си може би ще ти се отрази добре. Ще ти даде възможност да погледнеш нещата отстрани.

— Не бих допуснал да се случи нещо лошо на „Синият чип“.

— Майната й, застрахована е.

— Дебело застрахована — додаде Рут.

Всички се засмяхме.

— Толкова сте мили — вметнах.

— Хей, за какво са приятелите? — възкликна Бил.