Дъглас Кенеди
Живот назаем (13)

6

Четивото преди лягане ми бе осигурено от Бил. Три големи морски карти на района около крайбрежието на Кънектикът. Гледах ги около пет минути, след което сънят се стовари отгоре ми като парен чук. Когато се размърдах девет часа по-късно, ми трябваше известно време, докато осъзная, че е единайсет сутринта в четвъртък и се намирам в стаята за гости на семейство Хартли (тъй като предната мощ бях твърде смазан и емоционално натоварен, за да се прибера у дома). За първи път от дни бях спал дълбок, безпаметен сън.

Картите бяха разпилени около мен на леглото. На нощната масичка намерих бележка и връзка ключове.

Отиваме на работа. Не искахме да те будим. Чувствай се като у дома си. Задръж ключовете, пренеси се, когато решиш. Малкото ключе е за каютата на „Синият чип“, ако искаш да огледаш.

Разполагай се.

Обичаме те.

Р & Б

Не заслужавах приятели като Рут и Бил. Бяха твърде почтени, твърде много се доверяваха. А аз щях да се възползвам от гостоприемството им, и то как.

Въпреки всичко бях изключително благодарен за ключовете от „Синият чип“. След бърз душ в банята към стаята им за гости, потичах до кея на Ню Кройдън и се качих на борда. Влязох в каютата и направих бърз оглед. Под едната от двете койки имаше достатъчно пространство за багаж. Едномачтовата лодка беше съоръжена и с двигател, ако човек иска да свие платната за известно време и да набере скорост. Мощността му беше напълно достатъчна, за да се пребори със средни по сила коварни течения — особено ако я оставиш на автопилот, докато спиш, и се довериш на джипиеса на Бил да те води в правилната посока. Според едно от ръководствата за употреба, които намерих на рафт в каютата, с пълен резервоар лодката можеше да измине около триста километра. В малко килерче до носа имаше три туби, пълни с дизел (Бил не рискуваше да се озове без гориво в бурно море). Вътре в лодката забелязах, че маркучът, който свързва печката с външния резервоар, е поизносен, та някой го е позакърпил криво-ляво с черен изолирбанд.

Излязох обратно на палубата, като заключих каютата след себе си. Денят беше навъсен, небето — оловносиво, от север нахлуваше студ. Вдигнах яката на коженото си яке и разпънах картите на Бил върху руля. Внимателно разгледах приливите и отливите за неделя и понеделник, после минах на информация за Лонг Айланд Саунд. Като проследих с пръст назъбения ръб на крайбрежието на Кънектикът, скалиста верига от кейчета и заливчета, не открих каквото търсех, докато пръстът ми не се спря върху шепа земя на изток от Ню Лондон, наречена Харкнес Мемориал Стейт Парк.

Два часа по-късно бях там. Намираше се на сто и петдесет километра североизточно от Ню Кройдън. Взех магистрала 95 до крайморския град Ню Лондон — в който се намира онзи център на академичното майсторство, Академията на бреговата охрана — после се спуснах няколко километра надолу по шосе 213, докато не се озовах пред входа на парка. Ширнали се зелени ливади, маси за пикник, дъсчени пешеходни алеи, отвеждащи към плажа. И сред всичко това, внушителната осанка на имението Харкнес, днес превърнато в музей и на вид като обитавана от духове къща, взета от филм на Винсънт Прайс.

Входът представляваше ниски дървени порти, върху които имаше табела с информация, че затварят по залез-слънце. В близост се виждаше будка за часови. Тъй като беше трети ноември, тоест извън сезона, парковата охрана не я обслужваше. На практика в този суров, мрачен четвъртък мястото беше изцяло на мое разположение. Разходих се по плажа и видяното ми хареса. Във водата имаше две-три туристически яхти, от време на време профучаваше по някой катер на бреговата охрана. Другото беше необятна морска шир, която на двайсет километра оттук преливаше в Атлантическия океан. Също така ми направи впечатление и че това бе единствената брегова ивица в близост, на която не бе построена къща с изглед към водата, а това означаваше, че мога да акостирам, незабелязан от никого. Леко ме притесняваше бреговата охрана. Дали младите кадети от академията проверяваха всяка лодка, навлязла в територията им? Та нали тяхната работа е да охраняват брега? Защо ще си врат носа във всеки плавателен съд, излязъл на разходка в морето? Да, това е мястото. И докато теченията са на моя страна, пътешествието ми към океана щеше да е безпроблемно.

Помотах се известно време по брега, вдишах соления въздух, съзерцавах морския безкрай, за миг освободен от чувството за вина, което знаех, че ще остане завинаги в мен. Страхът определя всеки миг от съзнателния ни живот, нали така? Вървиш напред, а в теб се е загнездила неизбежната мисъл: „Днес ще разберат всичко“. Жалките ти престъпленийца и прегрешенийца — малките лъжи, с които изкарваш деня — не са нищо в сравнение с ужаса от това твоята некадърност, безотговорност и мошеническа природа да бъдат изложени на показ пред всички. И този ужас не изтлява. Докато — може би — не прекрачиш крехката граница между цивилизованото и примитивното поведение. Граница, от която всеки от нас се страхува, защото всички знаем, че се нарушава толкова лесно. За частица от секундата. Всичко, което трябва да направим, е да посегнем към онази бутилка.

А после? После се чудиш защо си прахосал толкова много от живота си в очакване на момента на ужасяващото разкритие. Изведнъж се оказваш виновен. Извършил си неизречимото. Вече няма защо да се страхуваш от тъмното. Ти си там. Това е момент на ужасно освобождаване. Защото, докато се мъчиш да издрапаш от тъмното, съзнаваш, че си подложен на най-мъчителното и непоносимо ограбване: загубата на децата си.

Поседях на плажа около час, докато слънцето започна бавно да захожда. Върнах се в колата, излязох от парка и свърнах наляво. На около километър по пътя внезапно забих спирачки пред порутена порта на ферма. Зад нея имаше около два акра поле с горичка в единия край. Дърветата бяха буквално сбити едно в друго, но все пак малката ми кола можеше да се промуши между тях. Огледах се. Земята ми се видя неизползваема, обрасла. Най-близката постройка беше голяма дъсчена къща на около петстотин метра разстояние. Полето беше точно това, което търсех.

С връщането си в Ню Лондон отбелязах на километража разстоянието до гарата, после подкарах по табелите към магистрала 95 и насочих колата към Ню Кройдън.

Прибрах се у дома и звъннах на Бет. Тайничко се надявах заминаването на Гари да я е направило по-приветлива. Не бях познал.

— Късно е — рече тя, щом чу гласа ми.

— Седем и половина е. Не е съвсем посред нощ.

— Знаеш, че Луси и Фил не обичат да им се звъни след седем.

— Смущава им кармата, така ли?

— Нещо конкретно ли имаш да ми кажеш?

— Просто исках…

— Да?

— … да проверя как са момчетата.

— Добре са.

— Супер.

— Нещо друго?

— Ще мина в събота.

— Знаем.

— Към два.

— Добре — отвърна тя и връзката прекъсна.

По-приветлива ли? Направо ме лъхна студ като в ледената епоха. Безнадеждно. Край. Капут.

Преглътнах с усилие и звъннах на домашния на Джак Мейл в Скарсдейл. Звучеше изтормозен.

— Малко ми е замаяно тази вечер — призна. — Сигурно е от хапчетата, които ми изписа доктор Бог. Ти държиш ли се?

— Най-накрая снощи поспах — отвърнах. — Все е нещо, струва ми се.

— На Бет дойде ли й здрав разум?

— Никакъв шанс.

— Мътните го взели.

— Именно.

— Видя ли момчетата?

— Удостоиха ме с честта да ми разрешат посещение в събота следобед. Имаш ли нужда от мен преди това?

— Ще се оправя някак. Само… Случаят „Декстър“ не върви на добре. Онзи адвокат от Сантяго се е заинатил на милион и девет на дете, а петата госпожа Д. върти номера. Освен това ми се обади Дебора Бът Бауълс, беше доста разстроена… Бордът на кооператива й се кани да й връчи документация за поддръжка за шест месеца назад.

— Добре.

— Тя е клиент, Бен.

— Тя е пиявица. При това от тези, от които няма отърване.

— Тук не мога да споря. Но въпреки това сме длъжни да намерим начин да й осигурим финансиране.

— Естел добре ли е?

— Естел си е Естел.

— Държах се като пълен идиот.

— Минало-заминало. Загърби го.

— Ти как се справяш?

— Е, все още съм тук. И това е нещо, май. Виж, трябваш ми обратно в офиса в сряда. Имам нужда от теб.

— Там съм — излъгах.

— Гледай да си починеш. Сега това е най-доброто, което можеш да направиш за себе си.

— Благодаря ти за всичко. Ти винаги си бил най-добрият.

Той долови нотките на безвъзвратност в тона ми.

— Сигурен ли си, че си окей, Бен?

— Просто съм уморен. Меко казано.

— Кураж, моето момче.

Затворих. И осъзнах, че никога повече няма да говоря с него. Първото ми сбогуване. Предстояха по-тежки.

Предпазливо отскачане до къщата на Гари. Бърза проверка във фризера. Боднах сиво-сините му устни, чу се леко пропукване. Три пъти ура за „Фриджидеър“ — искаш ли да съхраниш труп в лед, няма по-добри от тях. Затворих капака и насочих вниманието си към неговата тъмна стаичка. За разлика от мен, имаше само три фотоапарата: очукан „Ролейфлекс“, относително нов „Никормат“ и джобна „Лайка“. Напъхах ги и трите в чантата му заедно със светкавицата, два допълнителни обектива и малък статив.

Горе в спалнята му намерих сак, в който събрах джинси, блузи, пуловери и бельо. Взех и коженото му авиаторско яке „Авирекс“, тефтера му „Филофакс“, несесера му с тоалетни принадлежности и чифт очила „Рей-Бан“, каквито винаги слагаше на публични места. Пробвах кафявите му ботуши „Тони Лама“. Малко ми стискаха, но с носенето щяха да се отпуснат. И те бяха прибавени към другия багаж в сака. И още нещо, последно: „Тинкпад“-ът му IBM. Чантата му беше прибрана под бюрото. Вътре намерих и преносим принтер „Канон“. Колко удобно. Пъхнах „Тинкпад“-а в чантата и я метнах на рамо, взех и сака.

Бързо, нервно претичване през улицата. Щом стъпих на алеята пред дома ми, всичко се озова в багажника на маздата. След кратко посещение в тъмната ми стаичка, там влязоха и зеленият брезент за кола и папката с документите на Гари.

Беше ред на късно пътуване до Стамфорд. Поредният полузаспал служител в кабинката при входа на паркинга. Изобщо не отмести поглед от „Спортс Илюстрейтед“, докато си вземах билетчето и влизах. Намерих място на три коли разстояние от автомобила на Гари. Други шофьори нямаше, така че никой не ме видя да прехвърлям нещата от багажника на маздата в неговото MG. Тъй като трябваше да убия малко време (не исках служителят да ме види да излизам пет минути, след като съм влязъл), се смъкнах по стълбите и се отбих в един индийски ресторант на съседна закътана уличка. Оползотворих близо час в компанията на пиле тандури и няколко бирички, като през цялото време внимавах да седя с поглед, забит в последния брой на „Стамфорд Куриер“.

Никой не ми обърна внимание, когато в единайсет и половина напуснах паркинга с маздата. Когато рано на следващата сутрин се върнах пеша, след като бях хванал влака в 6:08 от Ню Кройдън, беше дошла новата смяна. Беше петък и човек би си помислил, че просто започвам уикенда по-отрано, понеже бях облечен като за разходка в планината: туристически обувки, дебел пуловер, малка раница на гърба. MG-то на Гари запали от раз. Пъхнах 24 долара за два дни паркинг и вяло се отправих към магистрала 95 със замъглен от неспокойната нощ мозък.

Карах доста под позволената скорост и стигнах до входа на парка Харкнес. Влязох и продължих по пустия път, докато се озовах пред портата на порутената ферма. Скочих от колата, отворих, мръднах напред, затворих вратата зад колата и се отправих към дърветата. Като се провирах между тях със 7–8 километра в час, се опитах да забия автомобила възможно най-навътре сред дъбовете и брястовете. След двайсетина метра повече нямаше накъде. Изгасих двигателя, извадих брезента и покрих колата. После натрупах отгоре опадали листа. Не се справих чак като зелена барета, но като излязох от гората и се отдалечих, всичко, което видях сред дърветата, беше купчина листа.

Извадих от раницата си бейзболна шапка и слънчеви очила и се приготвих да измина пеш седемте километра до Ню Лондон. Вървях по тревистата пътека покрай пътя. Задминаха ме едва няколко коли. Никой не спря да ми предложи да ме закара. Никой не ми обърна дори минимално внимание. За тях бях просто един откачен природолюбител, предприел дълга разходка.

В Ню Лондон си отдъхнах половин час в чакалнята на гарата, като се мъчех да се съсредоточа върху някакво романче на Том Кланси, което си бях взел. Джак Райън спасяваше Щатите от откачени ислямски фундаменталисти, които заплашваха да взривят Кливланд. Имаше сцена в Овалния кабинет, където президентът казва на Райън: „Страната разчита на теб, Джак“. Имаше сцена, в която Райън казва на жена си: „Страната разчита на мен, скъпа“. Имаше сцена, в която Райън казва на един от хората си: „Страната разчита на нас, Боб“. Кланси не беше писател, а опекун на ЦРУ. Но му дължа голяма благодарност. Един суперприповдигнат патриотичен пасаж ме втрещи дотолкова, че не издържах и вдигнах смутено очи от книгата. И изведнъж през прозореца на чакалнята видях зет ми Фил, застанал точно пред мен на перона.

Не че той ме видя. Беше зает да се взира в очите на около четирийсетгодишна жена. Висока, ситно накъдрена, облечена в стандартен делови костюм. Не успях да я огледам по-добре, защото двамата внезапно се вкопчиха в страстна прегръдка и започнаха да се целуват пламенно. Аз скочих тутакси и се насочих към задния изход. Продължих да вървя, докато не излязох от гарата по посока на най-близкия бар.

Укрепващ коктейл с бира и уиски, последван от будвайзер. Бях на косъм. Слава богу, че бях още в чакалнята, а не на перона. Вярно, сега щеше да се наложи да прекарам тук още два часа и да хвана следващия влак в южна посока. Но си струваше, предвид това, което разбрах, че мършавото ми зетче, това генийче с физика и душевност на подострен молив, изневерява на отвратителната Луси. Коя ли, питах се, е фаталната жена? Колежка счетоводителка, отнесла му главата, докато е проверявал сметките на „Джонсън Депилаторис Инк.“ (Фил се беше специализирал в одит на компании за козметични продукти). Или пък е човек, който като него търси спасение от изпаднал в амок брак. Някой, който търси начин да си напомни, че все още е желан. Браво, Фил. Значи и ти имаш таен живот.

Когато най-сетне се качих във влака, намерих място в близост до мъжката тоалетна, в случай че се наложи да се скрия от друга позната физиономия.

При завръщането ми в Ню Кройдън ме чакаше опасна задача. Отключих един от шкафовете в тъмната ми стаичка и извадих оттам разнообразните химикали, които бях купил. После взех тефтерчето си и погледнах рецептата, която бях преписал от „Готварска книга на анархиста“. Залових се за работа. Като влязох в ролята на лудия учен, взех една купа и отмерих точното количество от всички необходими съставки, след което ги смесих. Взех един от двата картонени тубуса, които бях купил и го запуших в единия край с пластмасова капачка. Изсипах сместа вътре, залепих отвора в горния край с тиксо. Повторих цялата процедура и с втория тубус. Когато приключих, прибрах двата в малка чанта, скъсах листчето с рецептата и я изпратих в морето, като пуснах водата в тоалетната.

С помощта на тясна фунийка напълних двете шишенца с киселина, запуших ги и ги запечатах с тиксо. Взех кутията за обяд и закрепих здраво по едно шишенце от двете й страни. Затворих кутията и я разтърсих мощно и енергично. Шишенцата не помръднаха. Киселината не протече. Аз не пламнах тутакси — нищо че докато отварях първата от шестте бири, които пресуших тази вечер (безпаметно проснат пред телевизора), в лицето ме окъпа гейзер от пяна.

Предпазните мерки с киселината бяха наложителни, тъй като на следващата сутрин натоварих всичко в „Синият чип“. Предварително бях звъннал на Бил, за да му кажа, че искам да си приготвя всичко в лодката, преди да отплавам в неделя. „Нямаш грижи“, отвърна той и обеща да предупреди охраната на пристанището, в случай че някой се чуди какво души около яхтата някакъв непознат.

— Привет! — подвикна пазачът, докато вървеше към мен. Беше около шейсетте — кльощав като шушулка от боб, със зърнесто като евтин гранит лице.

— Добрутро! — отвърнах аз и подадох ръка. Здрависа се отривисто и здраво.

— Мярнах те вчера.

За малко да се сепна. Нямах представа, че някой ме е наблюдавал.

— Трябваше да се обадиш — подметнах.

— Тъкмо се канех, ама видях, че имаш ключ от каютата, та реших, че си с разрешение. За Европа ли се стягаш?

— Малко нагоре покрай брега за два дни.

Огледа торбата с провизии и брезентовия сак, който вече бях метнал на палубата.

— Като те гледам какво товариш, все едно се каниш да излезеш в океана.

— Човек никога не знае.

Забеляза и другия голям сак, който беше още на кея.

— Там пък какво носиш, по дяволите?

Дланите ми плувнаха в пот. Пъхнах ги в джобовете.

— Екипировка за гмуркане.

— Из тия води няма нищо за гледане, само мръсотии. Помощ искаш ли?

Преди да успея да отклоня предложението му, вече беше сграбчил единия край на торбата. Скочих на кея и вдигнах другия край.

— Тежи проклетията — възкликна той и ми помогна да кача сака на палубата. — И е студено като буца лед.

— Държа кислородните бутилки в гаража, а там е студено като във фризер.

Успяхме да вдигнем сака на яхтата, отпуснахме го внимателно на пода.

— Благодарско — побързах да кажа аз, с надеждата, че сега вече ще ми се омете от живота.

— Днеска ли отплаваш?

— Утре заранта рано.

— Пристанището отваря в шест и половина.

— Знам.

Продължи да зяпа торбата. Постарах се да не изгубя самообладание.

— Ще се гмуркаш през ноември? — поклати глава той. — Добре че не съм аз.

Изрита багажа с левия си крак. За късмет случи точно металната бутилка, та се чу приглушен звън.

— Голям резервоар, чини ми се. Колко издържаш долу?

— Към час.

— Май стига толкова по тез места. Ами… приятно.

— Благодаря за помощта.

Кимна строго, качи се на кея и се отдалечи.

Слязох в каютата, стоварих се на едната койка и се опитах да успокоя дишането си.

Пристанището отваря в шест и половина. Нали затова домъкнах сака сега. Защото нямаше как да го натоваря посред нощ, а не исках да изострям любопитството на Бил, като се появя с него утре сутринта. Слава богу, че сложих кислородната бутилка в същата торба.

Какво толкова си вре носа този пазач? Да не би да заподозря нещо? Толкова ли бия на очи? Или просто е любопитен дъртак, който си няма друга работа, освен да се интересува от хорските работи.

Реших да се спра на варианта „любопитен дъртак“. В крайна сметка, нямаше причина да не ми вярва. И със сигурност няма как да знае, че ми е помогнал да кача на борда замразения труп на Гари Съмърс.

Вкарването на Гари в сака се оказа доста трудоемко начинание. Към един сутринта, след като привърших с рецептата от „Готварска книга на анархиста“, вкарах на заден маздата си в гаража на Гари, като затворих вратата след себе си. Гаражът се оказа празен, само на една от стените бяха окачени някои домашни инструменти. Бях взел със себе си по-големия от двата брезентови сака, купени предния ден. Вътрешната врата на гаража водеше право към мазето. Залових се за работа незабавно, дръпнах ципа на чантата и застлах пода с черен найлон. Отворих фризера и успях да изправя Гари, само дето едва не се сецнах, докато се опитвах да го задържа. От вкочанясването беше станал твърд като скала и невъзможно студен. Толкова леден, че като обвих ръцете си около кръста му, не можех да го държа повече от няколко секунди. След няколко опита най-сетне успях да наклоня тялото му от ръба на фризера. Тогава се протегнах, хванах го за краката и го преметнах. Стовари се с главата на пода, черепът му изтрополи върху балатума с ужасяващо кънтене. Май доста се натърти. Прекатурих го върху черния найлон и тутакси ми стана ясно, че макар вече да му бях пречупил краката, за да мога да го вкарам в раклата на фризера, брезентовата чанта пак нямаше да го побере. Трябваше да се реже по-смело. В гаража намерих поялник и електрическа резачка „Блек енд Декър“ с изключително остро въртящо се острие.

Върнах се в мазето, натиснах копчето на машинката. Острието изръмжа безумно, преди да заработи. Изключих го. Не, не, не. И така, прекарах следващия половин час в опити да напъхам Гари в торбата. Но всичките ми опити да реша проблема се оказваха безуспешни и сакът не се затваряше както трябва. Не ми оставаше друго, освен да сменя тактиката. Извадих резервен найлон, продупчих го в средата и си проврях главата през дупката. Надявах се това импровизирано пончо да ме предпази от евентуално впръскване. Поех си дълбоко дъх. Способен ли съм да го направя? Нямаш избор. Давай тогава.

Отне ми двайсет минути. След това разрязаният на две половини труп на Гари бе увит в черен найлон и опакован с тиксо. Побра се идеално в сака. Даже останаха шейсетина сантиметра в единия край — затова щом се прибрах у дома, реших да пъхна там водолазната екипировка, за да замаскирам истинското съдържание. Качването на Гари по стълбите доста ме изпоти. Наложи се да го дърпам стъпало по стъпало, докато стигна до гаража и го натоваря в багажника на маздата.

Мазето изискваше основно почистване. Преди да се заловя с тази работа обаче, прекарах известно време в тоалетната — стомахът ми се бунтуваше от чувство за вина заради стореното току-що. После излях три бутилки дезинфектант, за да почистя резачката и всички повърхности в мазето. Сипах препарат за отпушване на канали навсякъде, където беше възможно, за да разгради следите от кръв, косми или каквото там би могло да се проследи посредством ДНК тестове. Прибрах в една торба всички възможни улики и ги метнах в колата. Последен оглед. Огромното количество дезинфектант почти беше неутрализирало миризмата на опърлена плът. Изключих фризера, както и всички основни електроуреди в къщата. Пердетата и щорите бяха спуснати, вратите — заключени, а ключовете превъртени по два пъти. Къщата беше запечатана. И щеше да остане така, докато няколко месеца по-късно Гари не реши да я обяви за продан. Да се отърве от нея.

Изкарах маздата на алеята, заключих гаража и пресякох улицата с изгасени фарове. Не погледнах назад. Не исках очите ми никога повече да виждат тази къща.

Няколко часа по-късно бях на пристанището на Ню Кройдън и товарех багажа си. След като се разделих с пазача и влязох в каютата, изчаках четвърт час, преди да се върна на палубата. Онзи беше преминал на туристическо корабче, което току-що бе акостирало под канадски флаг. Несъмнено в момента душеше за нелегални имигранти от Нова Скотия. Издърпах сака долу, извадих водолазното оборудване и напъхах Гари в шкафа под койката. Втората брезентова торба с надуваемата лодка замина при резервните туби гориво. Заключих каютата, върнах се в колата и потеглих с надеждата, че трупът няма да се разтопи през нощта.

Беше време за посещение в Дариън. Но не избрах пряк път. Предпочетох да заобиколя през окръг Феърфийлд. Трябваше да се освободя от последните улики, затова спирах за секунди пред някой боклукчийски контейнер в Ню Канаан, Уилтън и Уестпорт, като изхвърлях торбите по една на всяко място.

Фил и Луси живееха в края на задънена улица на име Франклин авеню. Къщата им бе отглас от ерата на Айзенхауер — покрив с дървени плочки, веранда, зидана с червени тухли и украсена с елегантни бели колони. На верандата бяха окачени две кашпи с цветя. На пилон над входната врата бе увесено американското знаме. Спрях колата на алеята и останах вътре секунда-две, в опит да овладея ужаса си. Излязох и натиснах звънеца — проехтя звучна камбанка. Отвори Луси. Беше облечена в кремав шотландски пуловер, бяло поло, бели джинси, черни пантофи „Гучи“. Черна копринена лента придържаше русата й коса. Не ме посрещна с усмивка.

— Бен.

— Здрасти, Луси.

Напрежението в тона ми беше осезаемо.

— Той е тук — провикна се тя през рамо. После, като се обърна към мен, рече: — Влез, ако искаш. — Щом прекрачих прага, тя се насочи към кухнята и ме остави сам.

Пъстроцветни сатенени материи. Претруфени тапети с флорални мотиви. Викториански джунджурии. Вътрешен дизайн а ла Лора Ашли.

— Тати! Тати!

Адам се изстреля от детската стая на приземния етаж и се метна отгоре ми. Гушнах го и го притиснах плътно към себе си.

— Тати дойде, мамо!

— Дойде значи.

Бет стоеше в другия край на стаята, Джош спеше на рамото й. Кимна бързо вместо поздрав. Тя също изпитваше ужас от тази среща.

— Добре ли си? — попитах.

— Да — отвърна тихо.

— Отиваме в „Макдоналдс“ — обяви Адам. — Отиваме да купим играчки.

— Каквото кажеш.

— Без шоколадов шейк — предупреди Бет. — Превъзбужда се.

— Искам шоколадов шейк! — запротестира Адам.

— Ягодовият е прекрасен — предложих.

— Шоколадов!

— Не, Адам — отряза го Бет.

Той се разплака.

— Искам…

— Ще видим — прошепнах в ухото му.

— Бен, казах ти…

Вдигнах ръка. Тя кимна уморено.

— Отивай да се облечеш, батко.

Адам се завтече към стаята. Неловка тишина. Бет я прекъсна:

— В къщата всичко наред ли е?

Би трябвало да знаеш сама. Нали беше там преди два дни.

— Аха — отвърнах. — Джош не спи ли нощем?

— Снощи будувахме пет часа.

— Рекордно време. Може ли…?

— Разбира се — отвърна и внимателно ми го подаде. Главичката му се плъзна върху врата ми. Целунах го по топлата бузка. Миришеше на ментови бонбони. Залюлях го насам-натам. Не исках да го пускам.

Адам влетя обратно, като влачеше зад себе си кафявото си палто с качулка. Не му хареса, че гушкам бебето.

— Не искам Джош! Не искам! — Очичките му плувнаха в сълзи от детска ревност. — Само тати и Адам.

— Това не е много любезно, Адам — каза му Бет.

— Искам тати!

— Твой е — уверих го. Подадох Джош на Бет с неохота, през тялото ми премина ледена тръпка.

Адам ме хвана за ръката.

— Може ли да се върнете до пет — помоли Бет. — Канен е на вечеря у един приятел на Еди.

— Не харесвам Еди — оплака се Адам. — Бие ме.

— И ти го бий — посъветвах го.

— Бен, Еди е в кухнята с Луси.

— Не бива да му позволяваш да тормози Адам.

— Разбира се, че не му позволявам.

— Добре — прекъснах я аз, преди да е превключила на гневен тон. — Може ли да взема волвото? За да не премествам детското столче.

— Ето — подаде ми тя ключовете. — В пет, моля. Не по-късно.

— Чух те, няма нужда да ми повтаряш.

Излязохме. Докато слагах коланите на Адам в детското столче, той ме погледна:

— Тати вече не харесва мама.

— Харесвам мама. Просто…

Избухнах в сълзи, неспособен да продължа. Как да обясниш на четиригодишно дете, че чувствата са охладнели. Не можеш. Просто лъжеш.

— Повече няма да се караме, Адам.

Той се усмихна.

— Ще се приберем ли скоро у дома?

— Да — излъгах пак. — Съвсем скоро.

В „Макдоналдс“ Адам си поръча обичайния „Чикън Макнагетс“ с пържени картофи. Изгълта ягодовия си шейк, без изобщо да се оплаче, че не е шоколадов. Поигра си с играчката от „Дисни“ към детското меню.

— Кога ще отидем на „Дисни Уърлд“? — попита.

От месеци ме молеше да го заведа в Орландо, запленен от рекламата за „Царството на Мики“ преди филмчето по „Книга за джунглата“.

— Ще отидем някой път — отвърнах, като бръкнах в джоба си за шишенце с лекарства.

— За Коледа? Да отидем за Коледа, а?

Преглътнах с усилие.

— Някой път, Адам, някой път.

Отворих шишенцето и лапнах две хапчета, глътнах ги с диетична кола.

— Тати пие лекарства — отбеляза Адам.

Тати пие декседрин. Тати има нужда от декседрин. Не е спал. Вършил е немислими неща в мазето на съседа. Тати иска да изпие и един валиум. Защото тези разговори за „Дисни Уърлд“ и Коледа го разбиват на парчета.

— Само тати и Адам ще отидат на „Дисни Уърлд“. Не Джош.

— Трябва да се държиш мило с Джош — укорих го. — Ти си му батко. Той има нужда от теб…

— Тати е моят тати.

Моля те, хлапе. Престани. Иначе ще се строполя пред очите ти.

— Сега къде отиваме? — опитах се да сменя темата. — За играчки?

— Да! Играчки! Ще ми купиш подарък?

— Голям подарък.

Отидохме до Стамфорд и паркирах пред голям магазин за бебешки стоки и детски играчки на Форест стрийт. Адам се втурна вътре, аз го следвах по петите. За броени секунди беше намерил отдела с велосипедите и бе яхнал малък червен „Шуин“ с помощни колела. Явно бе хвърлил око на този модел предварително.

— Мама водила ли те е тук тази седмица?

— Леля Луси ме води, докато мама я нямаше.

Имаш предвид, докато мама имаше възможност да установи, че любовникът й е заминал.

— Мама каза ли къде отива, когато те остави при леля Луси?

— На работа. — Той натисна педалите и започна да кара в кръг. — Моля те, тати, купи ми това.

— Само ако носиш каска.

Продавачката, която стоеше наблизо, изчурулика:

— Предлагаме в шест цвята.

— Мисля, че червена — отвърнах. — Да подхожда на колелото.

След малко жената се върна с кутия.

— Ще я нося! — обеща Адам, като спря за миг, докато продавачката покрие русите му къдрици с каската и я закопчае под брадичката му. Веднага след това продължи да прави кръгчета.

— Прекрасно момченце — отбеляза жената.

— Така е — съгласих се.

Той се обърна и ме удостои с усмивка, преливаща от върховно щастие. Моят син. Красивият ми син.

— Колелото се продава разглобено — предупреди ме продавачката. — Но отнема не повече от час, в комплекта има всички нужни инструменти.

Сърцето ми потъна в петите. В главата ми изплува сцена: Адам наблюдава тъжно как Фил — новият му „татко“ — се бори с веригата. „Къде е моят татко? — плаче Адам. — Искам моят татко да ми сглоби колелото.“

— Нямате ли някое сглобено? — попитах.

— Само това. Но нямаме право да продаваме мострите.

— Не бихте ли могли да направите изключение, моля?

— Наистина се сглобява съвсем просто.

— Сигурен съм, но днес нямам много време с него.

Право в целта. Тя кимна с разбиране и тутакси ме постави в графата на разведените татковци, които се опитват да уталожат чувството за вина с поредния скъп подарък на синчето си. Само ако знаеше, госпожо, само ако знаеше.

— Сигурна съм, че управителят няма да има нищо против да вземете мострата.

Преди да стигнем до изхода на магазина, Адам се сдоби още с пъзел на Слънчевата система, кола с дистанционно, пожарна „Лего“ и три влакчета. На касата аха да извадя портфейла на Гари, но се усетих и платих всичко с моята „Американ Експрес“. Покупките бяха толкова много, че един служител на магазина ми помогна да ги пренесем във волвото. Беше три и половина. Оставаха ми само деветдесет минути. От навъсеното небе прокапа студен дъждец.

— Да отидем в парка? — предложи Адам, докато му слагах коланите.

— Вали, бате. Когато е мокро, в парка не е никак забавно.

— Искам да си карам колелото.

— Не и в парка. Ще настинеш…

— Моля те, тати. Искам да карам колело!

И така се озовахме на последния етаж на мола в Стамфорд, за да осветим колелото на Адам. В събота следобед това бе най-закътаното местенце в целия комплекс, имаше само неколцина почитатели на заведенията за бързо хранене. Така че Адам успя да си кара колелото по цялото протежение на сградата, без да предизвиква твърде укоризнени погледи от страна на охраната. Отначало вървях след него. Но след двайсет минути гонене на колелото, умората ме повали, затова се настаних на бара в една закусвалня и започнах да следя с поглед безкрайното тропосване на колелото нагоре-надолу по коридора. На два пъти се опитах да го убедя да си почине, като правех изкусителни оферти за сладолед, но той и двата пъти отвърна:

— Карам си колелото, тати.

Впоследствие колоездачният маратон го умори и той склони на фунийка ванилов. Четири и двайсет. Само още четирийсет минути. Настанихме се на маса. Със свободната си ръка той стискаше едната дръжка на колелото със собственически жест.

— Страхотно се справяш с колелото, Адам.

— Искам да карам без малките колелца.

— След около година може би ще ги свалиш.

— Ще ме научиш ли, тати?

Прехапах долната си устна.

— Ще те науча, бате.

— И ще вземем колелото в „Дисни Уърлд“. И на училище. И тати и Адам ще качат колелото на влака за града. И ще отидат в големия парк. И в зоопарка…

Докато той напевно чертаеше планове за бъдещите ни излизания заедно, изгубих битката, която водех от часове.

— Защо плачеш, тати?

Беше се облещил от ужас. Очетата му станаха още по-огромни, щом риданията ми станаха неконтролируеми. Притиснах го към себе си. И го държах така здраво, сякаш можеше да ме защити от болката, да оправи всичко както си беше, да ми върне живота, който бях на път да изгубя.

— Стига, тати. Стига.

Той се изопна в прегръдката ми, ужасен. Но аз не можех да спра. Не можех да натисна спирачките на чувствата си. Бях загубил всичко. Бях политнал в бездната.

— Хей, хей!

Усетих нечия здрава ръка да ме разтърсва силно. За миг отпуснах прегръдката си и Адам излетя от ръцете ми и хукна по коридора.

— Добре ли сте? — попита ме човекът.

Треперех, сякаш не осъзнавах къде се намирам, погледът ми бе замъглен от сълзите.

— Дръжте се, ще извикам ле…

— Няма нужда, няма нужда… — успях да пророня. — Разстроен съм, това е.

— И момченцето ви също.

— Адам…

Станах, обзет от паника, не го виждах.

— Адам!

И тогава го чух да плаче. Беше се сгушил до една стена наблизо и ме гледаше с ужас. Опитах се да го доближа, но управителят на заведението — четирийсетинагодишен здравеняк — ме задържа.

— Това дете наистина ли е ваше? — попита.

Понечих да се освободя, но онзи ме сграбчи за яката и дръпна здраво.

— Ще те попитам пак, мой човек: това дете твое ли е?

— Разбира се, че е мое — отвърнах, като се мъчех да му се отскубна, но той ме бе приклещил застрашително. Заведе ме при Адам, който беше пребледнял от страх, върху джинсите му около слабините се виждаше голямо петно.

— Това твоят татко ли е? — попита управителят.

Адам успя да кимне въпреки ужаса си.

— Сигурен ли си, че е твоят татко? Не се страхувай, момчето ми.

Адам остана като втрещен още миг, после се вкопчи в краката ми и се разрида с глас. Управителят най-сетне пусна яката ми. Коленичих и гушнах Адам, започнах да шепна в ухото му:

— Съжалявам, съжалявам, съжалявам.

Залюлях го нежно, докато престана да плаче. Постепенно и аз възвърнах крехкото си равновесие.

— Тати няма да плаче повече — каза накрая Адам.

— Сега вече всичко е наред — излъгах го. Вдигнах го и го притиснах към гърдите си с една ръка. Докато се изправях, забелязах, че около нас се е събрала малка групичка и хората ни зяпаха мълчаливо. Управителят продължаваше да стои до мен, препречи ми пътя.

— Искаш ли да се обадя на някого?

— Вече сме добре — отвърнах.

— Напротив, не сте.

— Виж, двамата с жена ми се…

— Не ме интересуват личните ти проблеми, мой човек, просто не искам да те виждам тука повече.

— Няма да ме видиш. Гарантирам.

— Сигурен ли си, че искаш да се прибереш с татко? — попита Адам управителят. — Ако не искаш, кажи ми.

— Ще се прибера с тати — обяви Адам и зарови личице в рамото ми.

Управителят продължаваше да се колебае дали да ни пусне. Опитах се да измрънкам някакво извинение, но онзи ме прекъсна:

— Имаш нужда от помощ — рече и си отиде зад бара.

Без да пускам Адам, успях да вдигна и колелото със свободната си ръка. Така се отправихме към тоалетната. Адам не пророни нито дума, докато правех опити да почистя опиканите му джинси със салфетки. Продължи да мълчи, докато слизахме с асансьора към паркинга. Щом го закопчах с коланите, ужасът от последните петнайсет минути го повали. През целия път към къщата на Фил и Луси спа. Движението след съботното пазаруване беше натоварено. Всеки път, щом спирах на светофар, поглеждах в огледалото и гледах блажено заспалото му личице. Сълзите ми рукнаха пак. Знаех, че няма да се събуди до сутринта. А тогава мен нямаше да ме има.

Прибрахме се чак в пет и четирийсет. Още щом спрях на алеята, Бет излетя от къщата в дъжда. Не изглеждаше никак приветлива.

— Поздравления. Браво на теб!

— Движението беше много натоварено — отвърнах, слизайки от колата.

— Казах ти: не по-късно от пет. Сега пропусна гостито.

— Съжалявам…

— Божичко, целият е мокър — отбеляза тя, докато го вдигаше от столчето.

— Стресна се.

— Не го ли заведе до тоалетната?

— Разбира се, заведох го…

— Не ме лъжи. Подгизнал е. И… — Забеляза всичките играчки в багажника. — Ти да не откачи?

— Искаше колело и аз…

— Няма да стане, по никакъв начин.

— Исках да го…

— Не го приемаме. Не ми трябва вината ти. Не искам нищо от…

— Моля те, Бет, нека го задържи…

Грабна ключовете от ръката ми.

— Върви си. Просто си върви.

Обърна се и изтича с Адам към къщата под дъжда. Хукнах подире й, но тя затръшна вратата, щом стигнах до стълбите. Дъждът се усили. Все ми беше тая. Продължих да тропам по вратата, крещях, молех се да ме пуснат. Минаха минути, но аз не се отказвах, сигурен бях, че Бет ще омекне, ще разбере, поне ще ми предложи да вляза на сушина. Отвътре ми отговори само тишина.

Юмруците ми се ожулиха от блъскането, бях мокър до кости. Отдалечих се от вратата, отказах се. И тогава я видях. Наблюдаваше ме през прозореца с безрадостен вид, отчаяна. Погледите ни се пресякоха за един кратък миг. Миг на ужасна нерешителност. Миг, в който воалът на враждебността се вдигна и под него се разкри дълбока тъга. Миг, в който осъзнахме, че сега и двамата сме сами.

Но този миг отмина бързо. Тя промълви една дума: „Съжалявам“. Не беше извинение. Просто констатация, че всичко приключи.

Светлината в прозореца угасна. Край. Дотук беше. Беше време да скъсам с всичко.