Дъглас Кенеди
Живот назаем (10)

3

Мисли го като разходка по лунната повърхност, повтарях си. Премисляш и разсъждаваш над всяка крачка, която предприемаш, и не забравяш, че едно грешно движение може да те изпрати в шибаното сърце на стратосферата, откъдето връщане няма. Придвижвай се с обмислени, премерени стъпки, една по една. И не поемай рискове.

И така, върнах се в къщата на Гари едва в понеделник през нощта. Тъй като нямах желание да вкарвам през прага му нови потенциално проследими нишки от дрехи, облякох новоизпрания му анцуг и сложих кецовете „Найк“. Преди да изляза от къщи, заключих торбата с уликите в тъмната си стаичка, пъхнах в джоба си фенерче и си сложих хирургически ръкавици (купувам ги на килограм, защото с тях пипам химикалите при проявяването на снимките).

Когато най-сетне се измъкнах през задната врата след полунощ, по Конститюшън Кресънт нямаше следи от живот. При положение че влакчетата очакваха ежедневния си поток от ранобудни кариеристи призори, а децата трябваше да са на училище най-късно в осем и половина, дори най-заклетите сови сред обитателите на улицата си лягаха преди единайсет. Но понеже не исках да рискувам втора среща с Чък Бейли — или с някой друг, който се прибира със закъснение от уикенд извън града — продължавах да се придвижвам изключително предпазливо, размотавах се небрежно по алеята пред дома си, докато се уверя, че теренът е сто процента чист, преди да изтичам през улицата.

Щом влязох, включих фенерчето, за да осветява пътя ми към мазето. След като се справих със стълбите, огледах флуоресцентните тръби на тавана и инспектирах внимателно балатума на пода. Не се забелязваха следи от кръв. Беше време за светкавично надзъртане във фризера. Лицето на Гари беше придобило светлосинкав оттенък, а когато се опитах да му затворя очите, клепачите му бяха така вкочанени, че бяха нужни доста усилия, докато се справя. Не беше приятно за вършене, но поне имах доказателство, че фризерът върши някаква работа.

С фенерче в ръка си проправих път към допълнителната спалня на горния етаж, която Гари използваше за кабинет. Щорите бяха спуснати. Включих малка настолна лампа и се озовах насред хаос. Камари книжа, кореспонденция, неотворени писма, стари вестници, какви ли не боклуци. Навсякъде се валяха спортни екипи и мръсни чорапи, по пода бяха разпилени хартии. Бюрото и лаптопът му модел „Тинкпад“ на IBM тънеха в прах. Поровичках сред сметките и банковите извлечения. Вноските му по кредитните карти „Американ Експрес“ и „Мастеркард“ бяха отдавна просрочени. Телефонната компания „Садърн Ню Ингланд“ беше изпратила окончателно уведомление за дължими 484,70 долара, а от „Барнис“ го уведомяваха, че повече няма да приемат чардж картата му, докато не покрие отдавнашното си задължение от 620 долара. Но съдейки по схемата на предишните му финансови движения, пет дни по-късно, на първи ноември, би трябвало да получи 6900 долара — тримесечната си рента от наследствения доверителен фонд. Гари явно беше от онези клоуни, които никога не си плащат сметките навреме и вероятно извличат огромно удоволствие от това да опъват нервичките на кредитните отдели до краен предел. Като продължих да ровя из още и още писма на кредитори, успях да разбера и това, че никак не му е лесно да поддържа бурен и активен, изпълнен с рискове живот с 2300 долара на месец. Нищо от това, което намерих, не подсказваше наличието на друг доход, освен рентата.

Сред купчините кореспонденция намерих скорошно писмо от фоторедактора на „Венити Феър“.

Уважаеми господин Съмърс,

Благодаря ви за последния материал. „Венити Феър“ не приема непоискани фотографски материали за публикуване, затова ви връщам снимките.

Искрено ваш

Формален отговор. Дори неподписан с името на редактора. Сред купчината открих и други скорошни откази от „Нешънъл Джиографик“, „Конде Наст Травълър“, GQ, дори от „Интервю“. Излизаше, че през цялото време съм бил прав: бляскавите гръмки приказки за познанството му с Авидон и Лейбовиц бяха стопроцентови, неподправени глупости. Четенето на тези хладни откази обаче не ми донесе никакво удовлетворение. Напротив, стана ми особено тъжно, представих си как Гари седи там, опитвайки се да преглътне поредното писмо, поредния професионален провал. Изведнъж дръзкото му държание на публични места ми се видя обяснимо. Не беше просто въздух под налягане, а един вид самозащита — начин да надене щит срещу отхвърлянето и разочарованието; да пребори вътрешно съмненията.

Отворих лаптопа му, пуснах го и започнах да разглеждам директориите и папките. Имаше една, наименувана ПРОФКОР. Отворих я. Съдържаше трийсет и няколко файла с ПРОФесионална КОРеспонденция. Писма, с които предлагаше услугите си на почти всяко лъскаво списание и рекламна компания в Ню Йорк. Имаше и писма, в които се молеше на десетте топфотографски агенции в града. Едно от тях, с дата 12 септември тази година, гласеше:

Господин Морган Грей

„Грей-Мърчам Асошиейтс“

Западна четиринайсета улица №54 Ню Йорк 10011

 

Уважаеми господин Грей,

Благодаря ви за писмото от 5 септември и за ентусиазираните думи по повод работата ми. Въпреки това обаче останах дълбоко разочарован от отказа ви да ме приемете за свой клиент — особено, при положение че това е третият път в рамките на три години, при който се обръщам към вас с желание да ме представлявате (това се превърна в нещо като годишно събитие!).

Оценявам факта, че понастоящем имате твърде много клиенти в листата си. Но също така съм наясно, че веднъж лансиран от вас, ще мога да се докажа като един от най-рентабилните фотографи. Както виждате по моето портфолио, аз съм гъвкав, забележително адаптивен към изискванията на комерсиалната фотография и фотожурналистиката, а не прикован към конкретен визуален жанр. Знам, че мога да се съревновавам с големите имена, когато опре до сериозни задачи. Знам, че притежавам нужните качества, за да направя големия пробив. И с вашата агенция зад гърба си — несъмнено единствената фотографска агенция в Ню Йорк, която бих искал да ме представлява — съм убеден, че мога да направя чудеса.

Моля ви да преосмислите мнението си. Аз ще съм само поредното име във вашите листи и едно решение, за което няма да съжалявате.

Искрено ваш

Самоувереността и дързостта му бяха умопомрачителни. Бързо отворих следващия файл, любопитен да узная какви плодове му е донесъл този търговски ход в стил Дейл Карнеги. Писмото беше с дата 4 октомври.

Господин Морган Грей

„Грей-Мърчам Асошиейтс“

Западна четиринайсета улица №54 Ню Йорк 10011

 

Уважаеми господин Грей,

Благодаря ви за писмото от 29 септември и затова че ми отговорихте толкова скоро след завръщането си от Антиб (между другото, надявам се сте прекарали чудесна почивка).

Да, разбирам проблемите, пред които е изправена вашата агенция по отношение на твърде многото клиенти, и да, осъзнавам, че дори за утвърдените ви клиенти икономическата криза означава стъпка назад.

Но знам и това: все някога ще ме приемете. И когато това стане, ще установите, че съм една от най-добрите ви инвестиции изобщо.

Ще ви пиша пак след шест месеца. И след още шест, ако трябва. Моля ви само за един кадър.

Искрено ваш

Имаше нещо толкова отвратително в този вид величаене на самия себе си. Този човек нямаше срама. Гари се правеше на победител, неизменно възседнал билото на успеха. Насаме той навярно не е хранел повече надежда някога да доживее да си създаде такъв самоуверен обществен образ. И тихичко се е чудел: провалих ли се? Винаги съм се подигравал на претенциите му, на заблудите му, че е голямата работа. Навярно защото не съм преставал да му завиждам за упорството; за това, че за разлика от мен, той не се бе поддал на неизбежното обвързване с корпоративни окови. Предпочиташе да продължава да чука на врати, да пътешества, изпълнен с надежда.

Прегледах и останалите файлове от директорията ПРОФКОР. Последното писмо с дата отпреди шест дни бе адресирано до Джулс Росен, фоторедактор на ново травъл списание, наречено „Дестинейшънс“.

Уважаеми Джулс,

Много се радвам, че се видяхме миналата седмица. Прекрасно е, че си харесал портфолиото ми и се надявам, че поръчка тепърва предстои. Идеята за фотожурналистическо есе, посветено на границата между Калифорния и Баха Калифорния, много ми допада, особено предвид това, че ще ми даде възможност да подчертая дълбокия контраст между действителността в развития и Третия свят, да не говорим за нюансите на мизерията в един пограничен град. Споменатият хонорар от хиляда долара, включително разходите, е значително по-нисък от обичайните ми тарифи. Но оценявам факта, че като ново издание, „Дестинейшънс“ все още не разполага с ресурсите, които биха му позволили да конкурира хонорарите, заплащани от други, по-утвърдени списания. И тъй като бях наистина впечатлен от пилотния брой, който ми показа, и поради факта че определено бих се радвал да вляза във фотографския екип на „Дестинейшънс“, ще се съглася да приема предложените от теб условия.

В момента имам пролука в графика и мога да се отправя на запад, веднага щом ми дадеш зелена светлина.

Още веднъж, ще се радвам да изградим добри бизнес взаимоотношения с „Дестинейшънс“ и очаквам знак от теб, за да „превзема границата“.

Всичко най

Пролука в графика… Споменатият хонорар е значително по-нисък от обичайните ми тарифи. Кой ти ги плаща? Брошурката на мола? Почти не се съмнявам, че въпросният Джулс Росен е бил достатъчно прозорлив да вникне между редовете и да осъзнае, че никой преуспял фотограф не би приел командировка на четири хиляди километра от дома за мизерната сума от хиляда долара. Арогантността често е прикритие на отчаянието.

Прерових купчината на бюрото му в търсене на отговор на това конкретно писмо. Нищо. Върнах се на лаптопа, затворих ПРОФКОР и отворих друга папка, озаглавена мистериозно „Б.“. Съдържаше девет файла. Прочетох ги поред.

9.5.94

Б.:

Десет в сряда е чудесно. Ще подгрея с малко амфетамини.

До после.

Г.

9.15.94

Б.:

Надраното по гърба ми още не е заздравяло… но иначе почти се възстанових. Ти си луда. В понеделник няма да успея. Среща в града. Вторник по обяд? Чакам да звъннеш.

Г.

9.21.94

Б.:

Оставям поредната бележка в пощенската кутия. Вече ще започна да се чувствам като в слаб роман на Льо Каре. Утре в два става.

Г.

9.25.94

Б.:

Заминавам за Бостън по работа. Не се тревожи — няма да се обаждам (макар че си мисля, че леко параноясваш относно обажданията ми. Него го няма през деня, а ако вдигне бавачката, винаги мога да кажа, че се обажда водопроводчикът). Ще се чуем като се върна. И да, липсваш ми.

Г.

10.3.94

Б.:

Върнах се от Бийнтаун^[1]. Утре по всяко време.

Г.

10.5.94

Б.:

Мисля си дълго и много за това, което ми каза вчера. Престани да се тревожиш — той е твърде зает, че да заподозре нещо. А когато накрая му теглиш шута, можем да продължим да се крием още известно време. Това успокоява ли буржоазната ти съвест? У дома в понеделник сутрин, ако ти се купонясва.

Г.

10.10.94

Б.:

Получих ти съобщението. Звучиш, все едно си на кастинг при Опра. Не мога да разбера защо превръщаш прекрасната ни авантюра в психодрама. Но, твоя воля, трябва сама да се справиш с чувството за вина. Така че… hasta la vista. Може да ви видя с децата някой път в супера.

Г.

П. П. Няма зор, но когато минаваш, остави ключовете под изтривалката.

10.17.94

Б.:

Хм, изненадваш ме. И да, ще съм наоколо, ако решиш да наминеш следобед. Към четири?

Г.

10.25.94

Б.:

Суперновина. Командировка в Баха Калифорния. Може да се наложи да замина на запад спешно. Но утре сутрин ще съм у дома, ако ти се забавлява. Аха, канен съм на онова у Хартли в събота. Ако ти е неудобно да съм наблизо в присъствието на мъжа ти, няма да пукна, ако не отида. Но ще го говорим в петък.

Г.

Докато стигнах до последното писмо, стомахът ми се бе превърнал в пещ. Посегнах към тефтера му „Филофакс“ и прелистих страниците с календара. За да установя, че освен датите, споменати в имейлите, имаше поне още пет-шест, маркирани с инициал „Б.“. Тези допълнителни уговорки явно бяха правени, когато са се виждали, докато за всички останали се бяха разбирали чрез бележка в пощенската кутия. Без съмнение идеята Гари да оставя бележките в старомодната си пощенска кутия в края на ливадата си бе на изключително подредената и предпазлива Бет. Нямаше как да не се възхитя на изобретателността й.

Притесних се от вероятността тя все още да притежава ключове от задната врата на Гари, особено, при положение че ангажиментът му за тази сряда в десет също беше отбелязан с „Б.“. Навярно го бяха уговорили, когато се видяха в неделя. И в сряда Бет вероятно щеше да си намери извинение да остави децата на Луси в Дариън и да отскочи дотук за няколко часа. Освен ако, разбира се, Луси не й беше съучастник и не знаеше всичко за извънбрачната връзка на сестра си. Не, не беше в стила на Бет. Тя по природа си беше безкрайно потайна. И от бележките на Гари ставаше съвсем ясно, че макар да се е колебаела дали да тегли една на брака ни, й е било не по-малко трудно да прекрати авантюрата си с него.

Тя обича мен, а теб те мрази. Тогава не му повярвах, но сега, след като прочетох писмата в папката „Б.“, усетих, че имам доказателство за истинността на думите му. Ако тя наистина беше лапнала толкова по него, то тогава би била доста любопитна да узнае защо той не я чака у дома в сряда. А ако реши да използва ключа си и започне да души наоколо…

Гари трябваше да бъде извикан извън града. Обърнете внимание: Гари трябваше да бъде извикан извън града и впоследствие да реши да не се връща. В сряда сутрин Бет трябваше да намери в пощенската кутия бележка. А до следващата седмица, когато се върне от Дариън с децата, аз трябваше да съм мъртъв.

Започваше последната седмица от живота ми.