Дъглас Кенеди
Живот назаем (21)

7

Изведнъж усетих как нечия ръка се вкопчва в рамото ми и ме разтърсва здраво.

— Гари, Гари…

Събудих се. Над мен стоеше Ан. Беше облечена и изглеждаше разтревожена. Ужасно разтревожена.

— Трябва да тръгваме — рече.

— Моля?

Мозъкът ми беше все още замъглен. Погледнах си часовника. Наближаваше пладне. Нищо чудно, че ми мътнееше.

— Трябва да тръгваме веднага.

— По дяволите, защо?

— Като станеш, ще ти покажа. Но трябва да го направиш веднага.

— Не разбирам…

— Гари… — едва ли не ме издърпа от леглото. — Мърдай!

Послушах я, облякох се набързо, като напъхах използваното бельо в сака си. Междувременно Ан се разтича из къщата, прибираше и затваряше. Бързаше.

— Готов ли си? — попита, докато си обувах туристическите обувки.

— Аха, каква е тая драма?

— Покажи се навън.

Метнах сака на рамо и отворих вратата.

— Боже мили! Да му се не види! — изругах.

Бушуваше огън. Беше погълнал част от гората. Вече беше стигнал на под два километра от нас, пламъците облизваха върховете на дърветата. По небето пълзеше отровен дим, който закриваше слънцето. Духаше силен вятър, който разпалваше пожара. Сега вече разбрах защо Ан беше толкова нетърпелива да ме измъкне от леглото.

Огънят приближаваше към колибата.

Хукнах към колата, отворих багажника и грабнах чантата с фотоапарата.

— Ти да не си се побъркал? — извика Ан.

— Само няколко пози — рекох и отворих капачето на моя „Ролейфлекс“.

— Използвай „Илфорд IP-4“ — посъветва ме тя, като ме видя да ровя из чантата за филм. — По-чувствителен е.

Ухилих й се.

— Тъй вярно, шефе.

— И побързай, имаме само няколко минути.

Нагласих телеобектива и снимах няколко кадъра на избухналите в пламъци върхари. Видени през оптиката на апарата, те изглеждаха като свръхголеми свещи за рожден ден. Но в следващия миг духна вятър и пожарът изригна мощно. Чу се едно отчетливо, застрашително ффффффу и пламъците лумнаха и ни погнаха.

— Това беше, изчезваме — каза Ан. — Аз ще карам.

Метнах й ключовете и се качихме в колата. Тя завъртя контактния ключ. Нищо.

Опита втори път. Никакъв звук.

— Напомпай газта — посъветвах я.

Тя го натисна няколко пъти, после пак врътна ключа.

Тишина.

Вятърът набираше скорост. Вече се усещаше мирисът на горящите борове, носен от талазите дим, достигащи до нас.

— Какво става, мамка му? — изруга Ан, като продължи да помпа педала.

— Спри, спри, ще я задавиш.

— Не запали ли, сме мъртви.

— Включи на втора. Сега завърти ключа и натисни съединителя до дупка.

Тя изпълни точно инструкциите ми.

Скочих от колата, изтичах отзад и бутнах. В първия момент не помръдна, но след като успях да прехвърля малка бабуна, колата се заспуска леко надолу.

— Отпусни съединителя — извиках, щом колата набра скорост. Внезапно колата издаде звук, двигателят превъртя и запали.

— Помпи, помпи! — извиках на Ан, която се опитваше да го удържи. Но след броени секунди той изгасна пак.

— Мамка му, мамка му, мамка му!

Изпаднала в паника, Ан завъртя ключа. Чу се боботещ, режещ звук. Димът от пожара се сгъстяваше.

— Включи пак на втора — изкрещях и застанах зад колата. — Съединителят до дупка ли е?

— Да. Давай!

Напънах с все сила и бутнах пак, затичах се след колата, докато не набра инерция и не избяга напред.

— Съединител!

Ан го освободи. Поредното задавяне, последвано от успокоителното боботене на двигателя, този път по-уверено. Настигнах колата и се качих в движение. Ан даде газ, превключи на първа и поехме по черния път. Увеличихме скоростта до 50 км/ч, но върху неравната повърхност колата се тресеше като зъболекарска машинка. Казах й да намали до трийсет.

— Шибани британски коли! — възмути се тя. — На вид го докарват, но вътре няма нищо.

— Ами не са предназначени за горски терен.

— А за мъгла? — попита тя, щом вятърът задуха с нова сила и над пътя се разстла плътен токсичен облак. Влезе през прозореца и ни посипа със сажди, закашляхме се, задавени.

Трескаво вдигнахме прозорците, като бухахме здраво. Видимостта беше спаднала драстично, най-много три метра. Ан се беше навела напред над волана, като се опитваше да следи пътя. В продължение на четвърт час не разменихме нито дума. И двамата бяхме наясно, че пожарът ни следва по петите и ще ни погълне, ако съвсем скоро не излезехме от тази част на гората. Димът беше ужасяващ. Пагубният му дъх задръстваше въздуха, едва се дишаше. Мекият покрив на колата пропускаше на няколко места и в купето проникнаха струйки от парите. Ан беше бяла като платно. Стискаше зъби и се стараеше да запази самообладание. Пътеката изглеждаше с още повече дупки, още по-опасна, но тя гледаше колата да се движи максимално бързо.

Точно когато мъглата се вдигна за секунда, за да й покаже, че сме наближили главния път, се чу мощен съсък, идващ откъм преследващия ни огън. Обърнахме се и видяхме пътя, по който току-що бяхме минали, превърнат в огнен ад. Пламъците препускаха редом до нас, раздираха гората почти със скоростта, с която се движеше колата.

— О, боже! — изпищя Ан, щом върхът на един висок бор клюмна и се залюля над пътя, клоните му обхванати от пламъци. Но аха да ни пресече пътя, като се стовари отгоре му, ни заля неочаквана силна струя вода. Предното стъкло внезапно бе напълно замъглено, но щом водата се оттече, установихме, че сме стигнали до главния път и сме спасени от подпалване от местната пожарна команда.

Към колата се спуснаха двама пожарникари в униформи и ни измъкнаха едновременно.

— Добре ли сте?

Дишах малко трудно, но Ан явно бе нагълтала повече дим, защото се закашля шумно. Единият от мъжете бързо залепи за лицето й кислородна маска. Аз грабнах фотоапарата си и се спуснах към нея.

— Добре ли си? — попитах я.

Ти кимна, махна маската от лицето си и ми каза:

— Залавяй се за работа.

— Ясно.

— Искам и цветни, не само черно-бели.

Наведох се и я целунах.

— Ще те закараме в болница веднага след като…

Тя ме прекъсна:

— В никаква болница не отивам. Щом направиш снимките, отивам директно в редакцията.

— Госпожице — каза й единият пожарникар, — сложете си маската.

Но тя ровеше в джоба на якето си за мобилния си.

— Трябва ви кислород. Маската. Незабавно.

— Първо трябва да се обадя във вестника, в който работя. Гари, залавяй се.

Започнах да снимам двама пожарникари, които изпуснаха от контрол един маркуч с пяна.

— Кой е този с фотоапарата, да му се не види? — чух да крещи началника им.

— Фотограф е от „Монтанан“ — отвърна му Ан. — Оставете го да си върши работата.

— Маската, госпожице, маската.

Тя хукна по пътя, един млад пожарникар, целият почернял от сажди, се беше облегнал на една кола и изглеждаше изпаднал в шок. Успях да му направя пет снимки, преди да насоча вниманието си към четирима негови колеги, чиито силуети се очертаваха на фона на две почернели дървета. Над главите ни прелетяха самолети, които изсипваха вода над огъня, после се върнаха към езерото, за да презаредят с още вода. С помощта на телеобектив направих страхотен кадър на един от пилотите, който гледаше небрежно от кабината си, докато изсипваше водата от резервоарите — лежерно изражение, което все едно казваше: „Това е положението, трябва да си свърша работата“. Сякаш потушаването на горски пожари е най-обичайното му служебно задължение.

Преминах на „Фуджиколор“ точно в мига, когато стената от пламъци беше потушена. Направих фантастична снимка в близък план на възрастен пожарникар — с напукана като вкоравен цимент кожа — облещен невярващо, докато червеното сияние къпе лицето му. Изщраках девет филма за по-малко от половин час. В небето вече се трудеха три самолета, докато четири машини помпаха бясно вода. Жегата около мен беше толкова пареща, че бях плувнал в пот. Но продължих да работя, мозъкът щракаше трескаво. Граничността на ситуацията, това, че двамата с Ан избягахме от пожара на косъм, бе подплатена от усещането за риск, за това, че най-накрая съм част от картината. Сега разбрах защо военните фотографи винаги тичат към картечния огън. В това да се озовеш на косъм от смъртта има нещо неустоимо. И въпреки всичко на практика вярваш, че понеже гледаш през визьора, си недосегаем за опасността. Фотоапаратът се превръща в нещо като щит. Застанеш ли зад него, нищо не може да ти се случи. Той ти гарантира неприкосновеност от заплахата. Или поне аз така си помислих, докато тичах нагоре-надолу по горския път, щраках кадър след кадър, без да забелязвам пламъците, обгърнали местността като пламнал обръч.

— Хей, фотографа!

Обърнах се и видях началника на пожарникарите да ме сочи с пръст.

— Приключвай.

— Още десет минутки и изчезвам.

— Искам незабавно…

Не успя да завърши изречението, понеже откъм дърветата внезапно се стрелна огнен откос, който повали пожарникаря, застанал пред него. В следващия момент трима техни колеги тичаха нататък. Насочих обектива към обгорялото му тяло. Пръстът ми продължи да натиска спусъка, докато човекът се гърчеше в агония с пламнали дрехи и коса. Другарите му отчаяно се опитваха да потушат пламъците. Щом огънят най-сетне угасна, нещастникът само се смъкна на земята и притихна. Направих четири кадъра, след като бе паднал. Снимах как началникът му трескаво прави сърдечен масаж, после потърси пулс. Последният ми кадър беше как човекът е коленичил край тялото, заровил лицето си в шепи.

— О, боже…

Беше Ан. Стоеше зад мен, шокирана.

— Той…? — не успя да зададе въпроса си тя.

Кимнах.

Устните й се долепиха до дясното ми ухо.

— Засне ли всичко?

— Да. Как са ти дробовете?

— Работят.

Приближи ни пожарникар.

— Време е да се махате оттук. Веднага.

Потеглихме с мръсна газ. Десет минути по-късно вече бяхме на шосе 200. Щом се насочихме към Маунтън Фолс, спрях колата и изскочих навън. Заредих нов филм — оттук се откриваше страхотна панорама на опожарената долина долу в ниското. Пламъците бяха все така необуздани, езиците им аха да оближат самолетите, които изливаха вода над доскоро тучния зелен каньон, задавен от огромни, застрашителни облаци дим.

Щом приключих, видях Ан до себе си.

— Край с колибата ми, струва ми се — пророни.

— Може да си извадила късмет — успокоих я. — Огънят не се разпростря към езерото.

— Дори самата къщичка да е оцеляла, на кого ще му се ще да си прекарва времето в опечена на барбекю гора?

Телефонът й звънна. Тя вдигна, последва светкавична размяна на бързи като картечен откос реплики.

— Да… да… цветни и черно-бели… Досега един загинал… Да, снима го… Да, там сме след час. Не по-късно.

Обърна се към мен.

— Беше редакторът. Умира от кеф, че едва не бяхме опържени живи… И че ти през цялото време беше с фотоапарат. Запазил ни е първа страница, трябва да побързаме.

Летяхме по шосе 200, Ан настъпи до 145 км/ч.

— Колко ленти изщрака общо?

— Седем черно-бели, четири цветни.

— Супер. На първа страница вероятно ще изберем черно-бяла, а вътре на разтвора ще сложим цветна. Цветните ще са идеални за продаване.

— На кого?

— „Тайм“, „Нюзуик“, „Ю Ес Ей Тудей“, защо не и „Нешънъл Джиографик“. На когото си плати. Който предложи най-добра цена.

— И кой ще им ги продаде?

— Аз, в качеството си на фоторедактор на вестника.

— Не знаех, че съм се съгласил „Монтанан“ да поеме допълнителните права.

Тя забели очи.

— Наистина си романтик.

— Ти също, госпожице Търговец.

— Е, добре, да приключим с този въпрос. Колко искаш за първото публикуване в нашия вестник?

— Два бона.

— Я се скрий.

— Едва не бях кремиран, докато ти правя снимката на годината. Можеш да проявиш малко щедрост.

— Бъди реалист. Все пак сме вестник в малък град. Дори хилядарка би било изхвърляне за нас.

— В такъв случай ще се наложи да ги продам другаде.

— Хиляда и петстотин. И петдесет на петдесет от всяка реализирана продажба.

— Петдесет и пет на четирийсет и пет.

— Мразя те — изсъска тя.

Наведох се и я целунах по косата.

— Е, аз пък те обичам.

Тя се обърна рязко и ме изгледа в шок.

— Гледай си пътя — предупредих я.

Тя се обърна напред.

— Това, което каза току-що, не беше тактика при договарянето, нали?

— О, ти си истински шедьовър, госпожице Еймс.

— Ами… — пророни накрая тя, — май ще трябва да се съглася с условията ти.

Стигнахме до редакцията за четирийсет минути. Асистентката на Ан, Джейн, крачеше напред-назад из фоайето. Не очакваше да види дрехите и физиономиите ни в такова окаяно състояние.

— Мътните ме взели, погледнете се само — възкликна тя. — Май пожарът е бил сериозен, нали?

— Пиша ти шестица за съобразителността, скъпа — каза й Ан. — А сега светкавично носи филма на Гари в лабораторията. До час искам превютата.

Видях към нас да крачи устремено мъж на средна възраст и сако от туид, синя риза, закопчана догоре, и вратовръзка.

— Боже мой, Ан… защо не си в болницата?

— Само нагълтах малко пепел, Стю.

— Вие сигурно сте Гари Съмърс — рече той и протегна ръка. — Стюард Симънс.

— Шефът — уточни Ан.

— Живи и здрави ли се измъкнахте? — попита ни.

— Тя се нуждае от медицински преглед веднага — отвърнах.

— Добре съм — възрази Ан.

— Нагълтването с дим никога не е „добре“.

— Докато не видя снимките на хартия, никъде не отивам — запъна се Ан.

Редакторът се обърна към момичето на рецепцията.

— Ели, обади се на доктор Браун вкъщи и го помоли да дойде в редакцията незабавно.

Ан изсумтя.

— Не се оплаквай, Ан — предупреди я Стю. — Както и да е. Трябваш ми тук, докато макетираме страниците. Мерил и Аткинсън от „Местни новини“ искат да говорят с теб. Пишат текста към снимките.

— Прати ли репортер на мястото? — поинтересува се Ан.

— Да, Джийн Плат.

— О, само не тоя стар драскач.

— Ан… не е твоя работа. Пък и той само ще събере материал. Момчетата от „Местни“ ще покрият текста.

— Какво ще кажеш за продължение в снимки утре? — попита Ан. — Особено, при положение че едва ли ще успеят да се справят с пожара, докато влезем за печат утре.

— Гари, мислиш ли, че ти се връща там? — попита Стю. — Може би малко нощни снимки?

— Щеше ми се да остана тук да видя проявените снимки.

— Остави на Ан да прецени. Тя е най-добрата.

— Така е, най-добрата съм — вдигна вежда към мен тя.

Редакторът забеляза изкусителния й поглед, но се направи, че не го е видял, макар несъмнено да знаеше всичко за Ан и мен — все пак Маунтън Фолс си е Маунтън Фолс.

— Е, какво ще кажеш, отиваш ли? — попита ме.

Не можах да устоя на аналога с бойно поле. Казах да.

— Страхотно — зарадва се Стю.

Появи се Ели от рецепцията и го прекъсна.

— Господин Симънс — рече тя. — Джийн Плат е на линията. Май още един пожарникар е загинал.

Той поклати глава и рече:

— Нещата стават наистина сериозни.

Като се обърна към мен, додаде:

— Внимавай. И ми се обади по някое време утре. Искам да поговорим за нещо по-постоянно. Между другото, лицата от Монтана наистина ми харесаха.

Преди да успея да отговоря, той се обърна и се насочи обратно към нюзрума.

— Виж ти, виж, предложение за работа — усмихна се Ан.

— Ако това означава ти да си ми шеф, забрави.

— Голям си чаровник.

— Моля те, иди да се прегледаш.

— Моля те, пази си задника там.

Понечи да вдигне ръка към мен, но се поколеба, сетила се за зоркия поглед на рецепционистката зад нас.

— Все още ли искаш смесено цветно и черно-бяло? — попитах.

— Да. И не забравяй, че макар при нас да вършат работа чистите новини, по-зализаните кадри се продават навсякъде.

Даде ми мобилния си телефон, в случай че някой от двама ни иска да се свърже с другия. Докосна ме по ръката.

— Не допускай да ти се случи нещо.

След час бях обратно при пожара. Върнах се на хребета, откъдето бях снимал панорамата, и извадих голям късмет — захождащото слънце окъпваше изпълнения с дим каньон в кехлибарено сияние. Продължих да снимам в течение на половин час, после преминах към същинската работа. Пожарът все още беше извън контрол, шосето през гората се беше превърнало в сборен пункт на медиите. Четири телевизионни екипа. Два-три от радиото. Още няколко репортери от местни вестници. И Руди Уорън.

— Какво правиш тук, по дяволите? — попитах го.

— Да не мислиш, че ще изпусна купона? Най-голямото събитие, случило се на запад от вододела от години насам. Както и да е, Симънс ми се обади веднага след като те прати насам, каза ми, че иска коментар от хиляда думи до осем вечерта.

— Нали Джийн Плат и момчетата от „Местни новини“ трябваше да приготвят репортажа… Да не би „момчетата“ да си ти?

— Много си проницателен… за фотограф.

Изгуби се сред тълпата репортери и пожарникари. Не говорих с него повече от час, но сегиз-тогиз го мярвах как внимателно оглежда пожарникарите, следи действията на мъжете, докато се борят с маркучите и си пазят един друг гърба.

От време на време Руди вадеше бележник и си записваше нещо. Но, общо взето, предимно наблюдаваше. Като го гледах как работи, си помислих, че писателите са като лешояди — преравят терена за подробности, които, събрани на куп, им дават общата картина. Фотографите винаги търсят онзи дързък кадър, който поставя събитието в рамка. Писателят обаче, ако е добър, съзнава, че неговият занаят отчасти се състои в това да превръща незначителните случки във вълнуващ разказ. И ето тук е важно да се постигне равновесие — история, лишена от убедителни детайли, неизбежно изглежда скучна, постна; ако ли обаче в нея липсва критичният поглед, човек би останал с неловкото усещане, че писателят не е схванал по-широкото послание на събитията, на които е станал свидетел.

Руди Уорън може да беше един от най-големите пияници в Монтана, но опреше ли до писане, разбираше прекрасно нуждата да уравновеси детайла, да го подплати с един общ, събиращ мотив. Час след пристигането му на мястото на пожара ме завари да снимам как медицински екип се грижи за пожарникар, нагълтал дим.

— Дай ми мобилния си — рече той.

Подадох му го. Руди застана до мен и се обади във вестника, помоли да го свържат с някой, който да записва, започна да диктува есето си директно по телефона. Нямаше нищо готово. Веднъж-дваж направи пауза и погледна в тефтера си. Като цяло обаче направи един първокласен репортаж на живо. Слушах внимателно думите, изумен от способността му да състави материала си по този начин, от умението му да вникне в образите, които вижда пред себе си:

„След като в продължение на три часа се бори с парливия, пропит с миризма на бор, ад, пожарникарят Чък Манинг присяда край пожарна кола номер две и единственото, което иска, е студена бира и успокоителна цигара. За бира няма шанс, но в якето си носи пакет «Марлборо». Вади цигара, пъха я между почернелите си зъби. Потупва джобовете си и установява, че няма огънче. На три метра от него внезапно изригва пламък, който подпалва още едно кътче от най-големия горски масив в Монтана. Човекът премигва в ужас пред лицето на този ад. Цигарата му остава незапалена.“

Щом приключи с репортажа, Руди ми върна телефона.

— А сега имам нужда от питие — обяви.

— Беше впечатляващо, Руди — казах му.

Той се ухили и разкри развалена редица зъби.

— Така си е.

Успя да хване за яката един пожарникар, минаващ наблизо.

— Сержант, нещата под контрол ли са вече?

— Почти — отвърна онзи. — Добрата новина е, че пожарът е ограничен до сектор от петнайсет квадратни километра гора. Можеше да е много по-лошо.

— Разбра ли се какво е причинило пожара? — продължи с въпросите Руди.

— Вероятно цигара, изхвърлена през прозореца от безмозъчен турист.

— Главата си залагам, че е от Калифорния — изсъска Руди.

И аз имах въпрос към сержанта: някое от бунгалата покрай брега оцеля ли?

— Колкото и да не е за вярване, огънят заобиколи цялата брегова ивица. Няма изгубени имоти.

— Ан ще се радва да узнае, че колибата й е отървала кожата — отбеляза Руди.

— Ти пък откъде знаеш за това място? — попитах.

Руди забели поглед.

— Още не можеш да го проумееш този град, нали?

Мобилният ми иззвъня. Беше Ан.

— Как са ти дробовете? — попитах.

— Докторът рече, че всичко е чисто. Ти цял ли си?

— Аха. И бунгалото ти също.

— Майтапиш се.

— Някой там горе те харесва.

— Някой тук долу харесва теб. Снимките ти са невероятни. Още щом ги качихме на фотосекцията на „Асошиейтед прес“…

— Направили сте какво?

— АП се свързаха с нас веднага щом новината за пожара стигна до тях и попитаха имаме ли снимков материал. „Имаме, и още как“, отвърнах и тутакси качихме десет от най-добрите ти снимки. Разграбиха ги мигновено.

Бях сащисан. И повече от леко притеснен.

— А… — успях да произнеса.

— Недей да звучиш чак толкова щастлив — рече Ан.

— Просто съм малко изненадан, това е.

— Не би трябвало. Снимките са феноменални. Приготвил ли си ми нови филми?

— Да.

— Ами тогава ги искам тук незабавно… и може да ти взема бира.

Затвори. Руди, този всезнаещ идиот, тутакси надуши притеснението ми.

— Изглеждаш като човек, който не е много на „ти“ с успеха — отбеляза.

Последвах очуканото му „Бронко“ до Маунтън Фолс. Паркира пред „При Еди“ и влезе да пие едно. Аз продължих към редакцията. Когато влязох, първият брой тъкмо излизаше от машините. Ан се спусна да ме посрещне, стиснала неизсъхнал брой в ръка. Челото гласеше:

ДВАМА ЗАГИНАЛИ ПРИ УНИЩОЖИТЕЛЕН ПОЖАР В ГОРСКИ МАСИВ

Под него, на пет от осемте колони на страницата, бе разположена черно-бялата ми снимка на началника на пожарникарския отряд, коленичил край тялото на един от падналите си колеги, лицето му заровено в шепите.

В раздела „Местни новини“ бяха публикувани още пет от моите снимки, имаше и „специален“ разтвор от две страници с десет цветни снимки, повечето от които изобразяващи героичните пожарникари.

Стю Симънс дойде при нас.

— Страхотна работа, Гари.

— Казах ти, че е находка — погледна го Ан и ме сръчка с лакът в ребрата. — Давай новия филм да го носим в лабораторията. Джейн!

Джейн седеше пред един компютър наблизо, залепена за монитора, глуха за виковете на Ан.

— Джейн! Престани да играеш „Нинтендо“. Чака ни работа.

Асистентката й най-сетне вдигна поглед.

— Гари, трябва да видиш това. Жестоко е!

Отидохме при компютъра й. Сърфираше из интернет и разглеждаше първите страници на някои от ключовите вестници в страната. Един по един пред погледа ни се заизреждаха челата на „Ню Йорк Таймс“, „Уошингтън Поуст“, „Лос Анджелис Таймс“, „Чикаго Трибюн“, „Маями Хералд“ и „Ю Ес Ей Тудей“. Всички бяха с моята снимка на загиналия пожарникар и скърбящия му шеф. И навсякъде пишеше: „Снимка Гари Съмърс/“Монтанан"."

— Май си станал известен — заключи Джейн.