Бари Айслър
Рейн-сан: Гробище за спомени (7)

7.

Докато се носех на Танатос в токийската нощ, в душата ми бушуваха смесени чувства. Облекчение, че съм намерил евентуален изход от проблема с якудза. Страх от това колко крайно и малко вероятно е това решение. Опасение от последиците на онова, което се бях съгласил да направя — от онези, които можех да си представя, и още повече от другите, които сигурно ми убягваха. Ала нямах избор, освен да чакам сведенията от Макгроу и да продължавам да избягвам местата като „Кодокан“, където със сигурност ме търсеха Бясното куче и неговите приятелчета.

Оставих всичко това настрани и се замислих за рецепционистката в хотела. Нейната невъзмутимост при сблъсъка с онзи пияница ме беше впечатлила. И после безцеремонното й отношение към мен. А инвалидната количка… Защо? Нещо вродено? Злополука? Видът й наистина ме беше изненадал, защото момичето излъчваше невероятна компетентност, самоувереност, самообладание. Осъзнах, че не съм свързвал тези качества с човек на инвалидна количка и че подсъзнателните ми очаквания са били просто предположения, основаващи се главно на глупави предразсъдъци, които сами по себе си също са се дължали на липсата на мисъл и опит. Дали беше неестествено, че ме привлича? Реших, че не ми пука. Даже не знаех дали може да прави секс… Но си задавах този въпрос. Така или иначе, мислите за нея бяха много по-приятни от партизанската война, която ми предстоеше да поведа срещу мафиоти, готови на всичко, за да ме убият.

Знаех, че не бива да се връщам в хотела, особено толкова бързо. Но си казах, че няма да се случи нищо лошо. Момичето не знаеше името ми и изобщо нищо за мен. Нямаше как да ме открият там. Една нощ, две нощи — нямаше значение. Трябваше ми квартира. И щеше да е по-добре, ако съм на вече познато място.

Не ми отне много да се върна в Угуисудани. На влизане в хотела обаче изведнъж ме обзеха съмнения. Дали не се държах като глупак? Дали тя нямаше да ме помисли за досадник? А можеше и изобщо да не е там.

Обаче беше. Вече с друг суитшърт — сив, без надпис. Иначе си изглеждаше същата. Също толкова красива.

Вдигна глава и ме видя.

— Не очаквах пак да се срещнем с вас — каза след кратко мълчание, като едва доловимо наблегна на „вас“. Иначе гласът й беше също толкова безизразен, колкото и лицето й.

Отново слушаше джаз. Зачудих се кой е изпълнителят и защо толкова го харесва.

— Ами… ъъъ… в „Импириъл“ беше пълно.

Мислех си, че отговорът ми е смешен, обаче тя реагира с едва забележима усмивка.

— Чакайте да позная. Нощувка?

— Как познахте?

— По интуиция.

Лицето й продължаваше да е толкова безизразно, че нямах представа какво си мисли.

— Защо… сте тук? — попитах. — Тъй де, на тази работа.

— За какво говорите?

— Ами… Вие сте млада, а нали знаете, на рецепцията обикновено седи някоя оба-сан.

— Често ли отсядате в хотели за любов?

Усетих, че се изчервявам.

— Не.

Тя сви рамене.

— Щом казвате.

Божичко, наистина не се отказвах.

— Сериозно, защо?

— Заради срещите с интересни хора.

Безизразното й като на робот лице ме сковаваше. Засмях се, за да скрия смущението си от отговора й, който приех като отпращане, измъкнах от джоба си банкнота от пет хиляди йени и я мушнах под стъклото.

— Да, сигурно наистина е интересно.

Тя я прибра в едно чекмедже и извади оттам банкнота от хиляда йени. Задържа я, без да ми я подава, и ме погледна така, като че ли обмисляше нещо.

— Стига да мога да седя, работата ме устройва. А ако мога да седя и да уча, ме устройва още повече.

Веднага се възползвах от омекването й.

— Какво учите?

— Английски.

— Защо?

— Защо не? — Този път гласът й не прозвуча безизразно. Смътно долових раздразнение.

Божичко, май не можех да изрека и една дума както трябва.

— Искам да кажа, за какво ще го използвате?

Стори ми се, че зървам нещо в очите й. Може би смях? Все едно съм кученце, достатъчно мило, за да заслужава да се отнася към него с известно търпение. Но иначе, освен че изобщо водеше този разговор, нямаше и намек за интерес към мен.

— Може би сте забелязали, че се нуждая от работа, свързана със седене. Ако знам английски, има шанс да си намеря нещо малко по-прилично от този хотел.

— Ами, аз знам английски, обаче това не ми е помогнало да си намеря работата, която искам.

— Какво искате да работите?

— Не знам. Сигурно проблемът отчасти е в това.

Насмешливото пламъче пак проблесна в очите й, после изчезна.

— Сериозно ли знаете английски?

Кимнах.

— Наполовина съм американец. — Нямах представа защо й го казвам. Обикновено не го споделях с японци.

Тя се вторачи в лицето ми. Търсеше мелеза в мен, знаех.

— След като го споменахте, ми се струва, че го забелязвам. Майка ви ли е японка?

Поклатих глава.

— Баща ми.

— Къде сте израснали?

— И на двете места.

— Късметлия. Много искам да отида в Америка.

— Защо?

Тя въздъхна.

— Защото не мога да понасям да съм тук.

Поради собствените ми чувства на любов и омраза към Япония нямах представа как да отговоря. Затова само кимнах.

Тя ме погледна.

— А вие?

— Много е сложно.

— Жестоки ли са били с вас? — Нямаше нужда от пояснения. Говореше за „иджимекко“ — училищните побойници.

— Понякога. — Какво омаловажаване на истината!

Тя ме погледна за миг в очите, после пъхна банкнотата от хиляда йени под стъклото и ми даде ключа за стаята. Взех ги с усещането, че ме отпраща, и се опитах да измисля нещо, с което пак да я въвлека в разговор. Ала не ми хрумна нищо.

— Казвам се Юн — казах, обзет от творческо вдъхновение. Това беше малкото ми име, изопачено в Джон на английски.

Тя кимна, все едно никога не е чувала нещо по-безинтересно.

— А вие как се казвате? — рискувах да попитам.

Тя безмълвно се втренчи в мен. Реших, че вече знам как се чувства микробът, наблюдаван под микроскоп.

— Защо питате?

— Не знам. Сигурно за да ви наричам някак. Чакайте, сега ще ме попитате защо ми е да ви наричам някак, нали?

Тя повдигна вежди и бавно кимна, сякаш впечатлена, че се уча толкова бързо.

— Не знам. Просто за всеки случай, ако се върна тук — хвърлих се безпомощно с главата напред. — Тогава ще е третата ни среща. Все пак, ако се срещам с някого за трети път, би трябвало да знам как се казва, нали? Не съм сигурен защо. Просто ми се струва… че би трябвало. — Усетих, че дрънкам глупости и не мога да престана.

— Този обичай не ми е познат.

Господи!

— Да де… ъъъ… сигурно защото току-що си го измислих.

Тя се усмихна, навярно отчасти защото й стана смешно и отчасти от съжаление.

— Е, Юн, ако се върнете тук и се срещнем за трети път, тогава може би ще ви кажа името си.

Опитах се да се сетя за някакъв духовит отговор, ала не успях, затова само кимнах и тръгнах към асансьора. Надявах се да не си помисли безмълвното ми оттегляне за проява на самоувереност и надменност. Макар да бях почти сигурен, че е наясно с нещата.