Бари Айслър
Рейн-сан: Гробище за спомени (12)

12.

Метнах се на Танатос и го пришпорих. Светлините се стрелкаха покрай мен, привечерната прохлада ми идваше добре след тежката жега в банята. За по-малко от половин час стигнах до метростанцията в Шин Окубо, оставих мотора и тръгнах пеш на изток по Окубо-дори, главния булевард. Отдалечих се от ослепителните реклами и безумната електронна музика на залите за пачинко около станцията и постепенно ме обзе усещането, че не съм просто в друг район на Токио, а че съм попаднат в съвсем друг град. Вървях между всевъзможни ресторантчета за пулгоги, огокбап и кимчи^[1], рекламирани на ламинирани снимки с надписи на корейски и японски и от улични търговци, които се надвикваха на смесица от двата езика. Улицата беше тясна и оживените тротоари щяха да са сумрачни, ако от заведенията не струеше толкова силна светлина. Имаше барове за караоке и салони за масаж, магазини за фалшиви маркови чанти и парфюми, денонощни магазини за преоценени стоки, в които за по-малко от сто йени се продаваше абсолютно всичко. Носеше се мирис на печено месо, пикантни зеленчуци, сладкиши, тютюн, бира и пот.

Ала дюкянчето на човека, когото търсех, нямаше да е на главната улица. Наемите там бяха прекалено високи, а и неговият занаят не се нуждаеше от пешеходния трафик на ларгото. Клиентите му знаеха къде е и сами го намираха.

На около километър от станцията навалицата започна да оредява. Ресторантите отстъпиха мястото си на магазини със спуснати щори, тротоарите станаха по-мрачни, уличките по-тихи и атмосферата — по-обещаваща за моите цели.

Завих по една тясна уличка, осветена само от няколко автомата за закуски, напитки и цигари. Почти всички сгради от двете страни бяха дървени, потъмнели от десетилетия зной и влага, с разкривени и надупчени навеси от гофрирана ламарина и винтове и гвоздеи, от които като кръв се стичаше ръжда. Хаотично преплетените жици и тръби, които висяха по фасадите им, приличаха на пипала на някакъв екзотичен извънземен паразит, а под тези градски лиани бяха струпани найлонови чували с боклук. Почти всички магазини бяха затворени, но някои все пак светеха и аз се насочих към тях.

Първо се натъкнах на малък бар, който се пръскаше по шевовете от осем заливащи се от смях клиенти, после на корейско ресторантче за юфка, също толкова малко и претъпкано. Следваше дюкян с табела „Резервен ключ“ и реших, че най-после съм открил каквото ми трябва.

На масата вътре седеше съсухрен старец. Ниско насочената настолна лампа с въртящо се рамо оставяше лицето му в сянка. Тениската му висеше, а заради бялата лента на слепоочията му и кацналите на носа му очила с дебели стъкла главата му изглеждаше прекалено голяма за тялото му. Димящият фас сякаш беше израснал от устните му. Пред него имаше редица от няколко готварски ножа и той точеше единия с плавни прецизни движения. Наоколо бяха струпани всевъзможни електроуреди: тостери, вентилатори, прахосмукачка. Това май щеше да се окаже моят човек — „бенрия“ или в по-ново време „нандемоя“, буквално „господин Всичко“, квартален майстор, при когото комшиите могат да занесат за поправка всеки домакински уред.

Почуках по прозореца. Старецът вдигна глава и се вгледа в мен с присвити очи.

— Затворено е — осведоми ме на японски с корейски акцент, без да вади фаса от устата си. — Ела утре.

Явно беше „зайничи“, както се надявах. Етнически кореец, останал в Япония след Корейската война, нежелан в нито една от двете страни. И неизпитващ признателност към тях.

— Не мога да чакам до утре. — Извадих от портфейла си банкнота от десет хиляди йени и я притиснах към стъклото. — Сигурен ли сте, че не можете да ми помогнете сега?

Мъжът ме изгледа над очилата си, остави ножа, който точеше, и угаси фаса. Не изглеждаше опасен, обаче се зарадвах, че остави ножа. Това предполагаше известно доверие, без което нямаше голяма вероятност да се съгласи да ми помогне.

Той се приближи до вратата и спря.

— Какво е чак толкова спешно?

— Трябва да се науча да отключвам ключалки.

Кореецът присви очи.

— Да не си се заключил?

— Не, просто искам да се науча.

И без това присвитите му очи се превърнаха в цепки.

— Да чиракуваш ли искаш? Нямам нужда от чирак.

— Не. Искам да ме научите.

— Сигурен ли си, че не си се заключил? По-лесно е аз да ти отключа, отколкото да те науча, за да го направиш сам.

— Казах ви, не съм се заключил. Не разбирам нищо от ключалки. Искам да се науча. Ще си платя.

Той погледна банкнотата с алчен проблясък в очите.

— Ами естествено, мога да те науча. Само че няма да е евтино.

Осъзнах, че е трябвало да извадя по-дребна банкнота. Но вече беше късно.

— Добре, научете ме.

— Ела утре.

— Не. Сега.

— Да не си луд?

— Приличам ли ви на луд?

— Лудите невинаги си личат — изсумтя кореецът.

Нямаше какво да му отговоря. Вместо това приклекнах, пъхнах парите под вратата и пак се изправих.

— Искам да започна веднага.

Той се наведе да вдигне банкнотата и известно време безмълвно я оглежда. После измъкна от джоба си някакъв парцал и се изсекна толкова шумно, че сградата направо се разтресе. Прокашля се, прибра парите и парцала в джоба си, погледна над рамото ми и въпреки очевидното си нежелание отвори вратата.

— Може ли да вляза? — попитах, понеже не исках да го стресна, като нахлуя прекалено внезапно или без неговото изрично разрешение.

Старецът присви очи — вече знаех, че това е обичайното му изражение, когато не разбира нещо.

— Как ще те уча, ако висиш навън?

Имаше право. Прекрачих прага и той заключи зад мен. После, без да произнесе и дума, събра ножовете, които точеше, и започна да вади всевъзможни ключалки за врати от различни чекмеджета и лавици — редеше ги една до друга на масата.

— Защо само ключалки за врати? — попитах.

Кореецът ме погледна.

— Да не си крадец на колела?

— Не.

— Крадец на коли?

— Не.

— Касоразбивач?

— Не.

— Значи остават само ключалките за врати.

Беше по-умен, отколкото изглеждаше. Осъзнах, че съм се подвел по мършавото му тяло и видимата му възраст и съм го подценил. Докато го наблюдавах да подготвя импровизираната ни класна стая, се замислих дали в това няма нещо полезно. Да караш хората да те подценяват. Да не показваш какво се крие под повърхността. Да не им позволяваш да предвидят какво ще направиш. Хрумна ми японският израз „Но ару така ва, цуме о какусу“. „Умният ястреб крие ноктите си“. Преди за мен това бяха просто думи. Сега за пръв път усещах истинското им значение.

Той подреди всичко необходимо за урока и пак се изсекна толкова силно, че ушите ми запищяха. Надявах се да не му е навик, макар да виждах, че е така.

— Няма друг стол — каза майсторът, докато тъпчеше парцала в джоба си. — Искаш ли да седнеш?

— Не, не, няма проблем. Спокойно мога и да постоя. Седнете вие.

Той кимна и се настани от отсрещната страна на масата. С известно закъснение загрях, че е очаквал отказа ми. По този начин обаче се представяше като любезен и в същото време печелеше по-осезаемото предимство да използва стола. Хитро старо копеле. Което изобщо не ме смущаваше. Определено не исках да ме учи някой глупак.

— Ще започнем с основните принципи — заяви кореецът, докато вадеше инструменти за отключване от едно чекмедже и наместваше въртящото се рамо на лампата. — Най-често срещаният вид ключалка за врата е щифтовата. Всички патрони на масата са такива.

Разгледах подредените пред него ключалки.

— Колко време ще отнеме?

Той стегна един от патроните в менгеме.

— Да разбереш как действа механизмът ли? Пет минути. А да се научиш да отключваш щифтова ключалка, бавно, при нормални обстоятелства… Един час. Да се научиш да отключваш различни ключалки, бързо, с различни инструменти, при различни обстоятелства… Много време. Когато успееш да отключиш ключалка на тъмно и с ръкавици, ще разбереш, че вече си готов.

— Това пък защо ми е?

Старецът се засмя. Знаеше точно защо ми е, но не му пукаше.

Внезапно ме обзе любопитство.

— Как се учи човек на това? На ключарство, искам да кажа. И да поправя разни неща.

Възрастният кореец се вторачи в мен, навярно поласкан, че съм видял нещо повече от фасадата.

— Взимам нещата в ръцете си — отвърна той. — Питам ги как работят и слушам какво ми казват. После ги разглобявам и пак ги сглобявам. Правя го от съвсем малък.

Погледнах го и се опитах да си го представя като момче. И май почти успях. Все едно изведнъж го видях… по-цялостно. В три, вместо само в две измерения.

— Всеки ли може да го прави?

Майсторът сви рамене.

— Не знам. Малко хора го правят. Предпочитат да идват при мене. Досега никой не е искал да го науча.

Последните му думи ми подействаха странно. Стана ми тъжно за стареца, но изпитах и някакво благоговение. Беше се учил цял живот, а щеше да го сподели с мен само за десет хиляди йени. И се позасрамих, че преди броени минути съм се ядосал, задето не съм се спазарил за по-малко.

Времето отлетя бързо. Сегиз-тогиз той ми даваше наставления — по-бавно, по-леко с кривия шперц, започни с друг щифт, — но като цяло ме наблюдаваше безмълвно, като се изключи периодичното му гръмовно секнене. След един час вече спокойно, макар и малко бавно отключвах различните ключалки, които кореецът поставяше пред мен. Всъщност не се оказа чак толкова трудно — въпрос главно на разбиране на механизма, на търпение и внимание. След като по два пъти се справих с всички патрони, той кимна и каза:

— Добре пипаш. Ако се упражняваш, може и да разбереш как действат нещата.

Взех решение наистина да го направя. И не само ключалките. И други неща. Всичко. Както казваше майсторът, просто ми трябваше упражнение. И внимание, естествено.

Ниско се поклоних, за да изразя уважението си, после се изправих.

— Имам добър учител. — В Япония комплиментът към учител се смята за грубост — на ученика няма как да му хрумне, че е в положение да изразява мнение за качествата на по-старшите от него, — но си помислих, че ще е хубаво да кажа нещо такова на човек, който никога не е учил друг. Пък и той не беше японец.

Старецът отговори на поклона ми.

— Няма какво повече да ти покажа. Поне що се отнася до щифтовите ключалки.

Усмихнах се. Това означаваше или че е време да си вървя, или че иска още пари.

— Ако пак дойда някой път, ще ме научите ли да отключвам и други видове ключалки?

Кореецът присви очи и се почеса по тила.

— Мъчна работа, много съм зает.

Зает ли? Че имаше ли друга работа, освен по цял ден да седи и да бърника уредите, които му носят? Сигурно се надигаше само да отключи на някой, който си е изгубил ключа.

И тогава разбрах. Просто се пазареше. Тези работи стават така.

— Сериозно? — попитах. — Даже при същите условия?! Десет хиляди йени на час?

Майсторът дълбоко си пое дъх, като че ли се канеше да направи най-тежката отстъпка в историята на пазарлъците. И това сигурно беше вярно — защото сто на сто знаеше, че може да измъкне от мен повече. Обаче не го направи.

— Е, може и да намеря малко време. Ти си добър ученик.

Понечих да си тръгна.

— А, още нещо. Ще ми продадете ли тези шперцове? За да се упражнявам.

Той отново примижа.

— Ти нямаш разрешително за ключар. Това е незаконно.

Зачудих се какво ще ми покаже, ако поискам неговото разрешително, но разбрах, че под „незаконно“ всъщност има предвид „скъпо“.

— Какво ще кажете за още десет хиляди йени?

Старецът пак се почеса по тила. Изражението му беше измъчено.

— Двайсет хиляди? — предложих аз.

Вероятно наистина ме беше харесал, защото не се опита да ме изцеди повече. Искрено му благодарих за отделеното време и му обещах скоро да се видим. После тръгнах към Танатос, въоръжен и опасен със своите нови умения и инструменти. След този напрегнат и изпълнен със събития ден си мечтаех за един хубав сън в хотела в Угуисудани. И да видя пак момичето, естествено. Това щеше да е третата ни среща и се надявах този път най-после да ми каже името си.