Бари Айслър
Рейн-сан: Гробище за спомени (11)

11.

Още в „Лъва“ запомних наизуст сведенията за Озава и после изгорих документите според инструкциите на Макгроу. Вярно, за миг си помислих дали да не ги запазя като гаранция, в случай че нещо се обърка, но реших, че няма смисъл. Нищо в тях не ги свързваше нито с резидента, нито с никого. Бях започнал да оценявам предпазливостта на Макгроу и предполагах, че се е погрижил да не остави следи, и в буквалния, и в преносния смисъл. От друга страна, аз бях човекът, когото папката можеше да свърже с Озава. Беше най-добре просто да се отърва от нея.

Потеглих на дълга и безцелна разходка с Танатос. Временно оставих Озава настрани и се замислих как да процедирам с Миямото. Разработих логистиката, развих логична легенда, проверих системата за утечки. След като свърших с плана, паркирах мотора в Шибуя и взех линията „Гинза“. Не ми отне много време да открия каквото ми трябва — метростанцията „Гайенмае“ щеше да ми свърши работа. Закрачих назад-напред по перона, реших как трябва да действам и се качих в обратната посока.

Върнах се в Шибуя привечер, но все още имаше време да започна подготвителното разузнаване на Озава. Пътят към решаването на моя проблем с якудза минаваше през него, затова не исках да губя нито миг.

Според информацията от Макгроу той живееше в Кита-Сенджу, далеч на североизток на другия бряг на река Сумида. Никога не бях ходил там — не бях имал повод. Е, сега имах. Отбих се на една бензиностанция да заредя Танатос и продължих нататък. Не бях сигурен какво ще открия, ала се надявах, че ще е нещо полезно. Едно е да убиеш някого. Обаче да го направиш така, че да изглежда естествена смърт… По дяволите, нямах представа как ще изпълня тази задача.

Кита-Сенджу се оказа тих обикновен квартал, състоящ се главно от скромни еднофамилни къщи и магазинчета, несъмнено поддържани от семействата, които живееха на горния етаж. Улиците, които се отклоняваха от основните артерии, бяха тесни даже за Танатос и теснината им се подчертаваше от склонността на тамошните обитатели да ограждат няколкото сантиметра тротоар пред домовете си с всевъзможни саксии и да паркират колелата си пред тях. Къщите бяха дървени или железобетонни, някои дори от гофрирана ламарина, повечето малки и разположени нагъсто, но всички отлично поддържани. Мястото ми хареса. В него нямаше нищо модерно, да, обаче притежаваше атмосфера на нещо реално.

Намерих улицата на Озава, завих по нея и когато наближих адреса, намалих. За разлика от другите къщи, сградата отчасти беше тухлена — непретенциозна, само че излъчваща внушение за известно достойнство и успех. Двуетажна, със съвсем малко земя отпред и от двете страни, ниска метална ограда, бетонна площадка за паркиране с плъзгаща се врата отстрани, лъскава тойота седан. В информацията от Макгроу се твърдеше, че семейството имало само една кола, а самият Озава разполагал с шофьор поради своя пост, сомукайчо на ЛДП. Това сигурно означаваше, че жена му си е вкъщи. Самия Озава най-вероятно го нямаше — такъв човек рядко може да се прибере преди вечеря, а може би и до много по-късно, когато приключи с деловите си ангажименти.

Самата къща като че ли не предоставяше много възможности. Можех да проникна вътре, докато жена му отсъства. Добре, ами после? А ако се окажеше, че съм сбъркал и тя си е там? Или пък някой от родителите на двамата? Напоследък различните поколения японци по-рядко живеят под един покрив, но навремето това беше обичайно. Представих си как причаквам Озава, докато се качва или слиза от служебната си кола. Естествено, можех да го направя, само че резултатът изобщо нямаше да прилича на естествена смърт.

Завих по първата пряка и стигнах до голяма сграда с автентичен японски покрив. На тротоара отпред имаше няколко десетки колела. Будистки храм? Зачудих се кога е построен — ако се съдеше по стила и великолепието на изящните покрити с керемиди стрехи сигурно поне в началото на века. „Покрив“ на японски е „яне“, буквално „корен на къщата“, което подсказва ролята му като основа на всичко останало. Помислих си, че проектантът на постройката сериозно се е придържал към тази философия, и изпитах странна почит и дори родство с непознатия и навярно отдавна починал архитект.

Приближих се. Синя завеса норен с надпис „Дайкоку-ю“ покриваше входа. Трите канджи^[1] означаваха „Големите черни горещи води“. В шкафчетата в малкото преддверие имаше няколко десетки чифта обувки. Интересно. Каквато и да беше първоначалната й функция, сега сградата се използваше като „сенто“ — обществена баня. Въпреки че след войната постепенно изчезваха, по онова време сенто — буквално „гореща вода за петак“ — изпълняваха жизненоважна роля, като едновременно насърчаваха чувството за общност и хигиената, и в Токио все още имаше няколко хиляди, от малки и скромни квартални бани до разкошни като тази сграда.

Пак се замислих за къщата на Озава. Макар и внушителна, тя беше най-малко петдесетгодишна. По-новите домове се строяха със собствени бани, обаче имаше голяма вероятност в жилището на моя обект да няма баня. В такъв случай той сигурно редовно ходеше в кварталната сенто, може би всяка вечер. И даже да имаше баня, щеше да е жалко да живее толкова близо до такава великолепна сенто и да не я използва. Колкото повече мислех за това, толкова повече се убеждавах, че Озава е редовен посетител тук. Японските политици постоянно се мотаят сред избирателите си, за да демонстрират скромния си произход, да показват, че са от „шомин“, обикновения народ. И въпреки че домът на Озава надхвърляше средното ниво, човек с неговото положение спокойно можеше да си позволи нещо по-добро. Фактът, че е избрал това по-ниско равнище, представляваше поредната причина да очаквам, че мога да го намеря в сенто. В края на краищата нямаше смисъл да живее затворено в тази къща над средното ниво и никога да не участва в малко старомодно „хадака-но-цукиай“ — „голо общуване“ — с народа. Инстинктът ми подсказваше, че сенто е възможността, която ми е нужна — или самата сграда, или някъде между нея и дома му. Само трябваше да открия подходящия начин.

Паркирах Танатос и обиколих квартала пеш. Озава можеше да мине по два маршрута — по малкото квартално „шотенгаи“, ларгото, или напряко по няколко много по-тесни улички. Нямаше откъде да знам кой път предпочита и дали винаги използва един и същи. И даже да знаех, по нито един от двата не можех да се шляя, без да привлека внимание. Затова реших да опитам в самата баня.

Влязох и оставих обувките си в едно от шкафчетата на входа. Вътре всичко беше старо, но добре поддържано: яки наглед стълбове, носещи разкошния, украсен с резба дървен таван; кожени кушетки за всеки, който иска да се отпусне преди или след банята: ярко осветление и безупречно лакиран под. Приближих се до мама-сан, управителката, която седеше на бюро между входовете за мъжкото и женското отделение, и освен входната такса платих за сапун, шампоан, пешкир и тривка. Това място несъмнено се радваше на популярност в квартала, но фактът, че продават тоалетни принадлежности и дават под наем пешкири, предполагаше, че имат посетители и от по-далече — може би заради великолепната сграда, а може би и защото освен самата сенто предлагаха „онсен“ или „ротенбуро“, естествен извор или баня на открито. Мама-сан определено не се изненада при вида на непознато лице — поредният добър признак.

В мъжката съблекалня прибрах дрехите и сака си в шкафче с прелестно паянтова ключалка, минах през плъзгащата се стъклена врата и се озовах в мъжката баня. Моментално бях обгърнат от пара, горещина и аромат на цветя от сапуните. Задължителното изображение на планината Фуджи, фактически национален закон, красеше едната стена. Обилната светлина идваше не само от лампи, а и от два големи прозореца под високия таван и един оберлихт в средата. Двайсетина мъже на всякаква възраст седяха на ниски столчета пред крановете на стените — някои се бръснеха, други се търкаха, трети се поливаха с гореща вода от дървени ведра. Един мъж помагаше на момченце да влезе в басейна и за миг в ума ми проблесна споменът за собствения ми баща, който ме заведе в кварталната сенто, защото вече бях прекалено голям да ме къпят в кухненската мивка. Ясно си спомнях онзи момент, парата, сапуна и всичките невъзмутимо голи хора. Бях го възприел като инициация и родителите ми я отбелязаха като такава. После майка ми мърмореше колко много съм бил пораснал и даже обикновено сдържаният ми баща, навярно под въздействието на собствените си спомени, се усмихваше с необичайна нежност. За втори път в един и същи ден се поддавах на парадоксалното бреме на спомени за хора и неща, които вече не съществуваха.

Отърсих се от тези чувства и отидох в дъното при басейните. Бяха четири, подредени във формата на буквата Г покрай две от стените: големият басейн, до който имаше басейнче със студена вода, се намираше в края на дългото рамо на буквата, а в края на късото рамо имаше два басейна с минерална вода. Табели рекламираха благотворното им въздействие за мускулни болки и различни кожни болести. В големия басейн, разположен между студеното басейнче и басейните с минерална вода, спокойно можеха да се поберат и трите по-малки.

Минах през втора плъзгаща се врата и се озовах във външна градина с друг басейн в средата, изсечен в естествената скала. Ротенбуро, нещо необичайно за сенто, и както бях предположил, навярно една от причините да идват и хора, които не живеят в квартала. Точно сега вътре нямаше никой, но иначе банята беше доста оживена. Въпреки че постоянният прилив на външни хора щеше да ми позволи да остана известно време, за да поразузная обстановката, същите тези клиенти щяха да представляват сериозно предизвикателство, когато настъпеше моментът за действие. Но всяко нещо с времето си.

Върнах се вътре. Японският етикет за баня непременно включва продължително и обстойно сапунисване, търкане и измиване преди влизането в басейна, обаче аз стигнах още по-далече и от тези строги изисквания, понеже исках колкото може повече да удължа престоя си, без да събудя подозрения. И докато усърдно обхождах всеки сантиметър от тялото си с насапунисаната тривка, размишлявах. Смятах, че има най-малкото доста голяма вероятност Озава да идва тук. Нямаше да е трудно да изляза малко преди него и да го нападна в гръб по пътя за дома му. Само че как щях да направя така, че смъртта му да изглежда естествена? Веднага отхвърлих първото, което ми дойде наум, душене от джудото. Биваше ме, но знаех, че съм далеч от онзи финес, който щеше да ми позволи да приложа фатална хватка, без да оставя видими поражения върху гърлото.

Изтърках се повторно и започнах да се поливам с ведро, като го пълнех с все по-гореща вода. Още първия път, когато ме заведе в сенто, баща ми ме научи на този трик, за да свикна по-лесно с врялата вода, и оттогава не го бях забравил. Нямало как да се плакнеш с хладка вода и после да влезеш в басейна, обясни ми той — номерът бил да увеличаваш температурата, докато вече не можеш да търпиш. И тогава тялото ти било готово за басейна. Постъпих според неговите напътствия и когато свърших, целият червен като рак, станах, отидох при големия басейн и се потопих във вдигащата пара вода.

Мускулите ми за броени минути се превърнаха в желе. Докато напрежението се отцеждаше от тялото ми, усетих, че тревожните мисли за начина, по който ще се справя с Озава, се оттичат от ума ми. Винаги съм обичал сенто и наистина беше прекрасно. Забравих за Озава и насочих цялото си внимание към мига, както ме съветваше Миямото за пиенето на чай. Тази стара величествена сграда се използваше за хилядолетен ритуал и аз бях в нея и бях свързан с всичко това, и ми беше добре. Беше ми достатъчно.

Един сбръчкан ояджи^[2] бавно се приближи, хвана се за парапета с разкривените си от артрит пръсти и се потопи в един от минералните басейни. Реших, че минералната вода помага при артрит, и си помислих, че ако имам късмет, някой ден може да достигна неговата възраст. Обаче всъщност не го вярвах. Най-различни хора идваха и си отиваха. Озава го нямаше.

Киснах се във водата колкото можех да изтърпя и тъкмо се канех да се охладя в студеното басейнче, когато в банята влезе някакъв мъж. Присвих очи и се вторачих през парата. Озава? Естествено, той беше облечен на всички снимки от папката и представляваше истинско предизвикателство да го разпозная гол. Но пък… накуцването от раната през войната? Мъжът се приближи, взе си столче и се настани до един от крановете. Въпреки че седеше с гръб към мен, ясно го виждах в огледалото насреща му. Той беше.

Хвърлих се в студеното басейнче и леденият шок отнесе и малкото останало от унеса ми. После поседях няколко минути отстрани, докато се поуспокоя. Наблюдавах го дискретно. Няколко души го поздравиха и той размени лаконични любезности с някои, но тази част от банята беше предназначена за сериозно къпане. Повечето разговори се водеха на кушетките в чакалнята.

След като се изплакна, Озава се изправи с известно усилие и тръгна към басейните. Куцаше доста силно. Подмина големия басейн и се потопи в един от минералните. Предположих, че подобно на страдащия от артрит ояджи Озава е открил благотворното въздействие на врялата минерална вода върху раната му от войната.

Сепнах се. Изразът „минерална вода“ безпричинно продължаваше да се върти в ума ми. За разлика от другите два басейна, минералните бяха едноместни, просто големи вани. И бяха затворени отвсякъде. И малки. И естествено, изобилстваха на минерали. Главно соли. Значи… солена вода.

Солена вода, която е отличен проводник на електрически ток.

Изведнъж се развълнувах и трябваше да се съсредоточа, за да запазя небрежния си вид. Можех ли да го направя? Щеше ли да се получи?

Сбръчканият ояджи се надигна и отиде да се изплакне. Върнах се в горещия басейн. Този път почти не го усетих. Зачаках, като наблюдавах крадешком. След десетина минути Озава се наведе напред, хвана се за крана и се изправи.

Това хващане за крана… дали му беше навик? По онова време нещата бяха първобитни, ергономията още не беше станала наука и басейните в „Дайкоку-ю“ нямаха перила, дръжки и стъпала. Всеки с физически затруднения като онзи ояджи и Озава естествено щеше да се хване за крана, за да излезе от басейна.

Металният кран. Заземеният метален кран.

Отново излязох от големия басейн и пътьом потопих незабелязано длан в един от минералните. Облизах пръста си. Беше солен, както се и надявах. В ъгъла непосредствено наляво от басейните с минерална вода видях врата с надпис СЕРВИЗНО ПОМЕЩЕНИЕ. На съседната стена наляво от нея имаше кран и столче — последните от общо десет в тази редица. Ако успеех да заема това място, щях да съм почти на една ръка разстояние от по-близкия минерален басейн. Ако на съседното кранче нямаше никой, щях да разполагам с нужната свобода на действие, за да изпълня плана, който вече се оформяше във въображението ми.

Само че имаше един проблем — не забелязвах електрически контакти. Това не ме изненадваше особено много. По онова време правилата за безопасност при работа с електрически ток не бяха толкова строги и автоматичните прекъсвачи не бяха толкова широко разпространени. Щеше да е опасно да поставят контакт в непосредствена близост до басейните — някой идиот можеше да включи радио, сешоар или друг електрически уред, който случайно да падне във водата. Все някъде обаче трябваше да има контакт и предполагах, че е в сервизното помещение. Налагаше се да проверя и елтаблото, естествено, и по един или друг начин да обезвредя защитните системи. Ала това нямаше да представлява сериозна трудност. Главното беше, че ако направех всичко както трябва, нямаше да останат следи, улики и изобщо каквито и да било признаци за насилие. Просто някой, било от жегата, било по някаква друга неизвестна причина, губи съзнание и тихо и кротко си потъва. Може би аритмия. Или емболия. Или пък случайна намеса на жестокия и капризен Бог. Няма как да се разбере — и съответно нямаше да има разследване, само съболезнования, скръб и догадки, а сигурно и те нямаше да траят дълго.

Най-непосредствената ми задача беше да проуча мястото, да подготвя нещата и да проведа суха тренировка. Не исках да пусна нещо в басейна само за да се задейства някой прекъсвач и да угаси осветлението. Трябваше да дойда пак, когато съм готов с всичко останало.

Изплакнах се, изсуших се и се облякох. Озава вече си беше отишъл. Когато го видях как се отправя по най-прекия път до минералния басейн, разбрах, че е редовен посетител. Пак щеше да дойде. И тогава щях да го очаквам подготвен.

На излизане спрях да си завържа обувките и разгледах ключалката на входната врата. Не изглеждаше нищо особено — в края на краищата това беше баня, а не банка, — но не приличаше и на елементарните ключалки на шкафчетата за дрехи. Можех да вляза с взлом, бях сигурен в това, само че щяха да забележат. Осъзнах, че си нямам представа от използване на шперцове. И че се налага да се науча. Бързо.

Изгълтах паница рамен и бутилка бира на крак край метростанцията, плюс цял литър вода, за да компенсирам изгубената в сенто. Освен че бях уморен след този тежък ден, бях като пиян от прекалено дългото киснене в басейна с вряла вода, докато бях чакал Озава. Обаче наистина исках да започна този свръхускорен курс по работа с ключалки. Замислих се къде да открия човек, който да ме обучи. Явно трябваше да е опитен и в същото време да не държи особено много на задължителните изисквания и други такива подробности, свързани с ключарския занаят. Което предполагаше… човек, когото японското общество не приема напълно и който на свой ред страни от него. Като мен. Моментално се сетих за Шин Окубо, корейския квартал. Да, май трябваше да се насоча натам.

Не ми се прекосяваше пак цяло Токио, но имаше ли значение? Шин Окубо изобилстваше на хотели за любов, а съседният Шинджуку — още повече. Можех да потърся нужния ми човек и после просто да пренощувам в района. Още повече че нямах постоянно жилище, в което да се прибирам.

Унило поклатих глава. Проблемът не беше в целия път до западния край на града. Проблемът беше, че исках да пренощувам в източната част. И по-конкретно в Угуисудани. Исках да се върна в хотел „Ейпекс“ и отново да видя момичето на рецепцията. Пълен идиотизъм, като се имаше предвид колко неща ми предстоят.

Е, сигурно можех да потърся човека, който ми трябваше, и после да се върна. Всъщност не беше чак толкова далече и часът пик отдавна щеше да е отминал, така че нямаше вероятност да попадна в задръстване и на отиване, и особено на връщане. Естествено, бях беглец, замесен в убийство, обаче какво общо имаше това с евентуалната възможност малко по-добре да опозная едно момиче?

Още бях млад, разбира се. И не разбирах колко опасни може да се окажат оправданията.