Бари Айслър
Рейн-сан: Гробище за спомени (32)

32.

Летях към Угуисудани по издигнатия Токийски градски скоростен път. Вятърът брулеше тялото ми и косата ми се развяваше, от очите ми се стичаха сълзи. Опитвах се да се съсредоточа, да не допусна страхът, гневът и буйният ми нрав да диктуват тактиката ми.

„Мисли. Мисли. Мисли!“

Можеше да е капан. Вече можеше да са там.

Да. Но…

Щом знаеха за Саяка, защо не се бяха опитали да ме пипнат в хотела?

Може да бяха разбрали наскоро. И да бяха решили, че след „Янака“ е безсмислено да ми устройват засада, без да са се подсигурили. Затова са дошли да си вземат гаранцията и сега просто ще поискат да се предам.

Нямаше значение. По-късно щях да се занимавам с това. Сега просто трябваше да отида при нея.

„Ако още е там“.

Опитах се да пропъдя тази мисъл. Не успях.

Спрях на половин километър от хотела, извадих броунинга и го скрих в изхвърлен на улицата вестник.

„Бавно. Бавно, по дяволите. Къде щеше да установиш позицията си, ако го правеше ти? За това трябва да мислиш“.

Вървях колкото се може по-предпазливо. Проститутките още не бяха свършили „смяната“ си. Нямаше как да знам коя ме е издала. Искаше ми се да ги избия до една.

Спрях до ъгъла на хотела и хвърлих вестника. Ослушах се. Нищо. Само обичайните шумове на нощен Угуисудани: коли в далечината, лаещо куче, музика от бар. Подадох глава иззад ъгъла и веднага пак се скрих. Нищо. Сърцето ми биеше като боен барабан.

„Едно. Две. Три“.

Затичах се и влетях в хотела, като насочвах броунинга в различни посоки, без да спирам да се движа, за да не оставам в огневата линия, както се бях научил в джунглата.

Фоайето пустееше, цареше тишина като в морга. Саяка седеше на гишето и ме гледаше.

За последен път обходих помещението с дулото на пистолета, после се приближих до рецепцията, без да отпускам оръжието.

— Всичко наред ли е?

На лицето й се изписа едновременно ядосано и уплашено изражение.

— Какво правиш, по дяволите?

— Не искам да ти обяснявам тук. Трябва да се махнем. Бързо.

— Преди час дойдоха двама мъже. Казаха следното: „Предай на приятеля си да се свърже с нас. Иначе ще се върнем“.

Обзе ме такова облекчение, че за малко не се разревах. Беше невредима. Не й бяха направили нищо. Не я бяха отвлекли. „Защо да си правим труда? — сигурно бяха решили. — Момичето е на инвалидна количка, никъде няма да ни избяга“. И тъй като работеше нощна смяна в евтин хотел за любов, явно нямаше пари и възможност да се укрие. Можеха да я намерят без проблеми. Ако искаха да ме притиснат, най-лесното беше да оставят заплахата да виси над главата й, вместо да я изпълнят. Да се прицелят, вместо да натиснат спусъка.

Засега. Нямах представа какво ще се случи после.

— Радвам се, че си добре. Обаче трябва да се махнем.

— И знаеш ли още какво ми казаха? „Хубавото за теб е, че няма да усетиш нищо, когато те свалим от количката и те изчукаме на пода. Лошото е, че няма да можеш да избягаш“.

Сетих се за онези чинпира в Юено. Пак се опитваха да ме хванат на въдицата, да ме накарат да реагирам, да си изпусна нервите, да изгубя контрол. Нямаше да го допусна.

Но това не означаваше, че няма да си платят.

— Съжалявам, Саяка. Ужасно съжалявам. Изобщо не мислех, че…

— Какво не си мислил?

— Че това ще те засегне по някакъв начин. Мислех си, че ще мога да запазя разделителната линия между тези неща. Само че са ме проследили. Искат да се доберат до мен чрез теб.

— Знаех си, че е нещо такова. Онези твои „проблеми“. Знаех си.

Прииска ми се да изкрещя. Да убия някого, да ги избия всичките. Наложих си да се овладея.

— Извинявай. Бях пълен глупак. Извинявай.

— Какво ще правиш?

— В момента не мога да мисля за това. Първо трябва да се погрижа за твоята безопасност.

— Къде? Къде ще съм в безопасност?

— Не знам. В някой хотел…

— И това е хотел.

— В друг хотел. Където няма да те открият…

— Погледни ме, Юн. Изобщо не е трудно да ме опишеш. И да ме откриеш. Къде ще ме скриеш?

Нямаше какво да й отговоря. Отчаяно исках да я защитя, а не знаех как. Бях си мислил, че щом мога да поддържам разделителната линия в ума си, мога да го правя и във външния свят. Глупост. Фатална глупост, мамка му.

— Ще те изведа от града — казах. — Даже от страната. И тогава…

— С какво? Имаш ли представа колко ми е наемът на месец? Останалото давам за курса по английски. Нямам почти никакви спестявания.

Бръкнах в джоба си, извадих парите от поръчката на Миямото и ги пъхнах под стъклото.

— Това са десет хиляди долара. С тях ще отидеш в Америка. Нали искаш да отидеш там? Е, сега можеш да го направиш.

Тя погледна парите.

— Не ги искам.

— Не ми пука дали ги искаш! Имаш нужда от тях!

— Откъде са?

— Наистина ли те интересува откъде са? Какво предпочиташ? Да вземеш тези пари и да се спасиш, или онези бандити да те изнасилят и убият?

Тя ме изгледа гневно. Но взе доларите. Слава богу!

— Ще им се обадя — казах аз. — Дотогава няма да направят нищо. Ще успееш да се измъкнеш. Те не очакват да напуснеш страната. Тази възможност изобщо няма да им хрумне.

— Какво ще искат от теб?

— Да се срещнем.

— Защо? За да те убият ли?

— Всъщност да.

— Тогава не бива да ходиш.

И изведнъж ме осени как мога да го направя. Изключително малък шанс, абсолютно безумен… обаче притежаваше гладката, неизбежна симетрия на съдбата.

— Трябва — отвърнах и усетих, че върху плещите ми се стоварва огромно бреме. Бремето на съвестта, на историята, на късмета. Бремето на всичко, каквото бях извършил, на всичките ми решения, на всичките ми глупави надежди и сегашни оправдания. Бремето на човек, който е сънувал, че е пеперуда, и като се е събудил, е осъзнал с болка, че не е пеперуда, сънуваща, че е човек. Това беше моят живот. Моята действителност. Моята тъжна обречена орис.

— Какво трябва? — попита Саяка. — Да се срещнеш с тях ли? Това е лудост. Не го прави. Обещай ми, че няма да го направиш.

Поклатих глава. Искаше ми се да й разкажа всичко. Да я накарам да разбере. И повече от всичко на света ми се искаше да й кажа, че я обичам.

— Какво? — продължи тя. — Защо не можеш да ми обещаеш? Чакай, ще изляза да поговорим навън.

Завъртя количката си. Но без стъклото, което ни разделяше, моята решителност щеше да се разсипе на прах.

— Трябва — повторих и избягах още преди да е стигнала до вратата.