Бари Айслър
Рейн-сан: Гробище за спомени (2)

2.

Свързах се с Макгроу и той ми каза вечерта да го чакам в бар „Камия“ в Асакуса, един от най-старите квартали в града. Изборът на мястото ми се стори необичаен. Асакуса се намираше в източната част на Токио и освен с храмовия комплекс Сенсоджи и други подобни туристически атракции кварталът не привличаше особено чужденците, които предпочитаха по-космополитната атмосфера на западните райони.

След тренировката в „Кодокан“ потеглих на изток с мотора си, „Сузуки“ GT380J, модел 1972-ра, боядисан в яркочервено и кремаво — лукс; който не можех да си позволя, но въпреки това го бях купил. Обожавах го този мотор, обожавах всичко в него — начина, по който завиваше, ръмженето на двигателя, даже капризните му предавки. Бях го кръстил Танатос^[1]. Доста грубо, като се замисля сега, но навремето името ми се струваше уместно след всичко, което бях правил през войната.

Когато подминах станция „Асакуса“, вече се мръкваше, в небето на запад се стопяваха последните розови нишки и вятърът правеше поносима жегата, която уличната настилка все още излъчваше. Заозъртах се, понеже не бях сигурен точно къде е заведението, и веднага видях една оживена бетонна сграда, на чийто покрив сияеше крещящо червен неонов надпис „Камия“.

Спрях, пресякох улицата и влязох в ярко осветено просторно помещение с шест големи общи маси и места за седемдесет-осемдесет души. Повечето тапицирани с изкуствена кожа дървени столове бяха заети и клиентелата като че ли се състоеше изключително от местни жители от работническата класа, достойни синове и дъщери на старо Токио, повечето на средна възраст или нагоре. Влажният въздух съдържаше равни части кислород, цигарен дим и миризма на наливна бира и между стените и ниския таван отекваха смях и шумни разговори.

Отне ми цяла минута да открия Макгроу. Той седеше с гръб към стената на една по-малка маса в нещо като ниша наляво от мен, единственото място в иначе откритото пространство, което предлагаше някакво уединение. Агентът беше единственият чужденец в заведението — висок възпълен американец, около четирийсет и пет годишен, с вече прошарена кестенява коса. Не можеше да се каже, че не се набива на очи, особено по онова време, когато в Токио нямаше много чужденци, и реших, че е избрал това отдалечено място, за да ограничи вероятността да ни види заедно някой от значение. Когато го забелязах, той вече ме наблюдаваше и ми махна.

Настаних се срещу него. Още по онова време не се чувствах комфортно, седнал с гръб, към каквото и да е друго, освен стена, обаче Макгроу не ми беше оставил друг избор.

— Отдавна ли сте тук? — попитах.

Той сви рамене.

— Не обичам да карам хората да ме чакат.

Макгроу ми изглеждаше човек, който, без да му мигне окото ще накара и папата да го чака, затова отговорът му ме учуди. Забелязах по дървената маса кръгли мокри следи — прекалено много и прекалено нагъсто, за да са от полупразната чаша, която в момента бе пред него. Дали беше тук толкова отдавна, че да е изпил няколко бири? Усещах, че е така. И веднага се зарадвах, че тази многозначителна подробност не ми е убягнала. Знаех, че трябва да усъвършенствам тъкмо това умение — и може би вече работех по въпроса. Но защо беше дошъл толкова рано? За да заеме тактическа позиция, така реших. И изобщо, за да се застрахова. Ако някой ти готви засада, трябва да го изпревариш. В града важи същият принцип като в джунглата.

Освен, естествено, ако засадата не устройваш самият ти. Това също изисква да подраниш. Само че аз бях почти убеден, че тактиката на Макгроу е по-скоро защитна, отколкото нападателна. Още не бях развил параноята — или пък я наречете благоразумие, ако щете, — която идва с опита.

— Бира? — предложи ми той.

— Да.

Макгроу даде знак на келнерката да донесе две и ме погледна.

— Какво ти е на лицето? Изглеждаш по-зле от обикновено.

Бях се научил да не обръщам внимание на подигравките му — или поне да се опитвам да не им обръщам внимание, — като си напомнях, че няма значение дали ме харесва, стига да ми плаща. Съществената част от въпроса му се отнасяше за подутото ми ляво око, полузатворено от един от юмручните удари, които бях получил в Юено. Не съвсем класическо „насинено око“, но нещо подобно. Можех да го обясня с травма при тренировка по джудо, обаче нямаше смисъл да лъжа — бях дошъл, за да му кажа цялата истина. Е, почти цялата.

— Днес ме нападнаха в Юено — започнах аз. — След размяната. Затова ви се обадих.

За пръв път се свързвах с него, за да си уговоря среща. Обикновено ставаше обратното. Използвахме улични телефони и уговорен шифър.

Той ме изгледа намръщено.

— Как те нападнаха?

И аз му разказах. Макгроу ме слушаше внимателно и от време на време питаше за подробности или уточняваше отделни моменти. Сервитьорката донесе бирите, но аз не докоснах моята. Първо исках да приключа с разказа. От търпеливото поведение и точните въпроси на Макгроу разбирах, че добре владее техниките за разпит, и се радвах, че не съм се опитал да го излъжа. Макар да омаловажавах начина, по който бях разгневил онзи чинпира.

Когато свърших, той се извърна за миг; барабанеше с пръсти по масата, сякаш обмисляше нещо. После попита:

— Сигурен ли си, че е било случайно?

— Какво искате да кажете?

— Когато ти предавам чантата, вътре има много пари. Не ме убеждавай, че нито веднъж не си надзърнал.

Най-добре беше нито да потвърждавам, нито да отричам. Така че отговорих:

— Стана след размяната.

Той впери очи в мен и дълго остана така, като че ли се чудеше как може да съм толкова тъп.

— Онези трима гении може да не са знаели, че си извършил размяната. Не забравяй, че чантите са еднакви.

Не се бях сетил за това. Не отговорих.

Макгроу отпи глътка бира.

— Нали проявяваш същата дискретност в размените с Миямото, каквато и аз — в размените с теб? Завиваш зад ъгъла, заставаш до него във влака, спокойно и нехайно, бам, и готово, нали така?

Реших, че тази характеристика достатъчно точно описва държавната работа.

— Да.

— Значи може да са те следили, да са пропуснали дискретната размяна и да са си мислили, че носиш пълната чанта. Нали каза, че третият нападател избягал с нея.

— Избяга, да, обаче… стори ми се, че просто ме дърпа, за да ме откъсне от своя приятел.

— Тогава защо ще бяга с нея?

Затруднявах се да го обясня, но въпреки това опитах.

— При сбиване… човек има склонност да повтаря едни и същи неща. Независимо дали са успешни. Когато докопа нещо, го държи и не се сеща да го пусне. Даже да не му трябва. Струва ми се, че и това беше нещо такова. — Макар че, трябваше да призная, Макгроу спокойно можеше да се окаже прав.

Той бавно кимна. Наблюдаваше ме така, като че ли за него бях прозрачен.

— След размяната направи ли както трябва ПН?

На жаргона на Управлението ПН означаваше „проверка за наблюдение“, маршрут, с който целиш или да разкриеш евентуалния преследвач, или да му се изплъзнеш.

— Разбира се — автоматично потвърдих аз.

Всъщност обаче не бях. Бях направил размяната и все пак не само че после не бях направил нищо, за да се уверя, че не ме следи някой, който може да е наблюдавал Миямото, но и не бях напуснал мястото. Не се бях чупил, въпреки че самата размяна ме правеше уязвим. Не бях взел мерки за сигурност — просто бях решил, че съм приключил работата си и мога да позяпам сергиите в Юено, безгрижен и нехаен като обикновен гражданин. Нямах намерение да призная глупавата си немарливост на Макгроу. Бях си научил урока. Нямаше нужда да му обяснявам как.

Той отпи голяма глътка бира и се оригна.

— Я повтори… какво си казал на онзи тип?

Свих рамене.

— Беше на японски.

— Преведи ми го.

— Нещо от рода на „Ти самият си досадник и трябва да внимаваш къде вървиш“.

Макгроу се засмя.

— Това буквален превод ли е?

И аз отпих глътка бира.

— Общо взето.

— Не ме будалкай, момче. Не те питам какво си казал. Искам да знам какво означава.

Първия път, когато ме нарече „момче“, допуснах грешката да го помоля да не го прави повече. Той може би се обръщаше така към всеки на възраст под, да речем, четирийсет, обаче на мен не ми харесваше. И естествено, Макгроу почна да го прави постоянно. Аз пък почнах да сдържам желанието си да забия юмрук в гърлото му.

— Ами… „Върви на майната си, скапаняк такъв!“ — казах тихо, като си представях, че го казвам на него.

Той пак се засмя.

— Нали разбираш, че това „Върви на майната си, скапаняк такъв!“ не може да се нарече опит за успокояване на напрежението?

— Да.

— Тогава защо го направи?

— Просто не се замислих.

— И ще се случи ли пак?

Не ми харесваше да ми говори като на глупаво дете, въпреки че всъщност се бях държал точно така. Обаче тази работа адски ми трябваше. И ако сега избухнех, осъзнах аз, по възможно най-тъпия начин щях да му покажа, че това пак ще се случи или поне, че е много вероятно. А трябваше да му покажа тъкмо обратното.

— Не — отвърнах спокойно. — Това беше глупава грешка, не биваше да я допускам. Няма да се повтори.

Макгроу кимна и отпи глътка бира.

— Виж, не искам да правя голяма работа от тази история. Явно не се е случило нищо сериозно. Все пак да се надяваме, че не си убил онзи тип, или че ако си го убил, полицията няма да проведе задълбочено разследване. Но аз мога да следя всичко това. По-важното е дали мога да ти вярвам. Ти вече имаш известна репутация, нали знаеш?

Едва се сдържах. Първо ми говореше като възрастен, който чете конско на дете, а сега повдигаше тази шибана тема. Отново си напомних, че може би ме подлага на изпитание — че се опитва да ме накара да реагирам или да види дали имам достатъчно самообладание, за да се сдържа.

Надигнах чашата си с умишлена небрежност.

— Знам, че някои хора биха искали да си го мислите, естествено.

Той се усмихна, явно доволен от реакцията ми.

— Така е. Но защо?

Отворих уста и пак я затворих. Нямаше нужда да отговарям на въпросите му — той просто се държеше така, че да ми се струва, че трябва да му отговарям. Сигурно нарочно. Изведнъж изпитах неприятното усещане, че макар да съм се доказал като смъртоносно опасен в бой, в друга обстановка съм пълен наивник. И наивността ми отчасти беше в самонадеяността ми да смятам, че хората, с които си имам работа, не са по-хитри и обиграни от мен. Грешка, която никога не бих допуснал в джунглата.

Затова, вместо да отговоря, му предложих:

— Защо вие не ми обясните?

Този път Макгроу не се усмихна.

— Не ми се прави на скромен. Твоята свръзка от Управлението в спецчастите. Уилям Холцър. Имал си проблем с него и си му разбил носа. Само не ми казвай, че не е вярно — двама офицери са видели всичко и са подали доклад. Не ми казвай и че Холцър е скапаняк и си го е заслужил, макар да съм сигурен, че е така. Не това е важното, както не са важни и онези гангстери, дето си ги пребил, а може даже и да си убил единия.

Писна ми от снизходителното му отношение. Той с кого си мислеше, че разговаря?! Представих си как го сграбчвам за косата, измъквам го от стола и му взимам страха, а можех и да му оставя някоя и друга синина, за да съм сигурен, че ще си научи урока. Само че си наложих да пропъдя тези мисли. Знаех, че ако не го направя, те ще се изпишат на лицето ми.

Той впери очи в мен.

— Е, кое е важното, момче? Защо изобщо водим този разговор?

„Значи все пак е изпитание. Не го приемай лично. Не му позволявай да ти дърпа конците“.

Не беше лесно, ала се справих.

— Важното е да преценявам нещата по-внимателно и да запазвам самообладание. — Замълчах за миг и го погледнах. — Даже когато си имам работа със скапаняци.

Макгроу отметна глава и се засмя.

— Да. Точно това е важното. — Протегна чашата си към мен. Неохотно вдигнах своята. Чукнахме се и отпихме.

Агентът с трясък остави чашата си на масата и избърса устни с ръка.

— Е, хубавото е, че ако се съди по думите ти, явно наистина си се натъкнал на скапаняци. За всеки случай ще следя реакцията на полицията и ще те държа в течение.

Кимнах.

— Благодаря. И… предполагам, че ще ни трябва нова чанта.

Той се изправи и хвърли няколко йени на масата.

— Ще ти дам нова чанта, перко. Само гледай да не изгубиш и нея.