Бари Айслър
Рейн-сан: Гробище за спомени (22)

22.

Подкарах на югозапад и скоро стигнахме.

Сетагая беше престижно предградие на Токио извън околовръстната линия „Яманоте“, където богаташите можеха да се установят, ако искаха по-малко градска пренаселеност и повече зеленина. Обикновено цареше тишина, а нощем ставаше удивително ведро. Китазава-гава, природен парк, ако такова нещо изобщо съществуваше в Токио, беше особено прелестен вечер, с поточе, което ромолеше покрай него, много трева и дървета, и носталгични сенки, хвърляни от високите улични лампи. Бутах количката на Саяка, наслаждавах се на нейната компания, радвах се, че ми се е доверила достатъчно, за да ми позволи да я заведа на непознато място. Започвах да разбирам колко трудно й е всъщност. Светът изобщо не беше толкова достъпен за инвалиди, колкото стана впоследствие, и препятствие бе всяка затревена и изобщо мека повърхност, всеки тесен проход, всеки тротоар. При това ако има кой да ти помага. Ако беше сама, дори само няколко ниски стъпала щяха да са за нея същото, каквото за мен — шестметрова стена.

— Тук е направо друга вселена — отбеляза тя.

— Знам. Токио е като притчата за слепците и слона. Всяка част, която докосваш, те заблуждава да смяташ, че познаваш цялото. Според мен обаче никой не може наистина да опознае този град. Прекалено е голям, прекалено е… хм… загадъчен.

Саяка извъртя глава назад към мен.

— Обичаш Токио, нали?

Не отговорих веднага. Настилката тихо хрущеше под колелата. Някъде лаеше куче. Иначе над града цареше тишина.

— По-скоро е нещо като несподелена любов.

— Защо? Защото си хаафу ли?

„Хаафу“ е „учтива“ японска дума за хора от смесен произход. Идва от английската half — „половин“. Чуждиците по принцип носят по-слаб емоционален заряд.

— Да. Нали разбираш, тук никога не са ме приемали. Аз обичах този град, но той не ме обичаше. Чувствам се малко жалък, че се върнах. Все едно да се появя на вратата на момиче, което ме е зарязало. Обаче… мама му стара, това е дълга история.

— Имаш ли къде да идеш?

Очевидно нямах. Разказах й нещо за детството си в Токио. За подигравките, за побойниците, за бащиния ми срам.

— Не е много приятно да растеш тук, ако не си чист японец — обобщих. — Тъй де, ако си обикновен чужденец, хич не ги интересува. Даже може да ти се възхищават. Обаче ако си мелез… ако приличаш на японец, а всъщност не си… откровено те мразят.

Тя се засмя.

— Да не мислиш, че не знам?

— Инвалидната количка ли имаш предвид? Зле ли се отнасят към теб? Изобщо не съм мислил за това, извинявай.

— Нямам предвид количката. А това, че съм корейка.

Спрях и я погледнах отстрани.

— Корейка ли си?

— Второ поколение зайничи. И си абсолютно прав. Японците ни мразят, защото не ни различават от себе си. Всички предразсъдъци са ужасни, да, но е още по-ужасно, когато трябва да наемаш частен детектив да проследи произхода на някого, за да си наясно дали да се отнасяш с презрение към него!

И двамата се засмяхме.

— Значи си корейка. Нямах представа.

— Да. Саяка Кимура. Родителите ми ме кръстили Саяка, защото не искали хората да знаят, обаче името Кимура ме издава.

Това беше типично за етническите корейци име, макар да се срещаше и при японците, вариант на корейската фамилия Ким.

— Е, нямаше как да се досетя.

— Това смущава ли те?

— Не. Тъкмо напротив, радвам се, че познавам друг аутсайдер. Затова ли искаш да заминеш за Америка?

— Просто искам да се махна оттук. Нали ти казвам — за мен това не е несподелена любов. А просто омраза. Искам да отида в град, който не е толкова голям, не расте толкова бързо и не е толкова смазващ и безличен. Където хората не се интересуват откъде си ти или родителите ти.

Не знаех, че Америка е такава. За мен не беше. Но може би щеше да е за нея. Продължих да бутам количката.

— Какво ще правиш там?

— Още не съм решила. Първо ще следвам, ако успея да спестя достатъчно.

Значи не беше следвала. Зачудих се дали се срамува от този факт, дали затова не ми беше отговорила, когато я попитах в хотела.

— А после?

Тя сви рамене.

— Каквото пожелая. Искам да си намеря хубава работа. И да съм свободна, истински. Сегашният ми живот е адски тъп. Нужно ми е да поемам повече рискове. А не знам защо, но тук ме е страх да ги поемам.

— Смяташ ли, че Америка ще те направи по-смела?

Саяка се обърна към мен, може би, за да види дали й се присмивам. Не й се присмивах.

— Глупаво ли ти се струва?

Замислих се за Камбоджа.

— Не. Според повечето хора смелостта идва само отвътре, обаче не е така. Зависи от много неща. Например от това… къде живееш. От културата, от средата.

Тя кимна.

— Казвам ти: този град ме смазва. Тук просто се чувствам страшно потисната. Представям си Америка и се виждам да правя каквото и да е, всичко. Там може би ще съм в състояние да шофирам, ако някой изобрети кола с ръчно управление. Искам и да се науча да се гмуркам. Защо не? За това не трябват крака. И да скачам с парашут… защо да не мога да скачам с парашут на инвалидна количка? Мислиш ли, че падането ми е по-трудно? Всъщност ми е по-лесно. — Замълча за миг и се огледа. — Само че първо трябва да се махна оттук.

Не знаех за гмуркането и скоковете с парашут, камо ли за всичко останало. Ала защо да я лишавам от мечтите?

Видях една пейка до старо възлесто дърво, и двете окъпани в светлината на улична лампа.

— Искаш ли да поседнем? Тъй де… мамка му, извинявай, пак сгафих.

Тя поклати глава.

— Не се извинявай. Харесва ми. Това, че според теб мога да се разхождам с инвалидната количка. И че разбираш, че да седиш до пейката не е същото като на количката.

— Благодаря ти. От време на време се чувствам като глупак.

Саяка ме погледна по начин, който не можах да си разтълкувам.

— Не си глупак.

Наместих количката до пейката и седнах до нея.

— Добре, а сега трябва да отговориш на собствените си въпроси — каза тя. — Какво всъщност има в джаза? Видях те да потропваш с крак и да клатиш глава. Хареса ли ти?

— Да, много.

— Защо?

Разказах й как ме е накарала да се почувствам музиката… онзи копнеж за нещо, за чиято липса не съм имал представа. И че съм останал поразен от начина, по който музиката поражда онова усещане за общност на непознати, реагиращи по един и същи начин.

— Да — каза Саяка. — Точно така е.

— За пръв път ли ходиш на концерт?

— Да. И тъкмо така си го представях. Не, всъщност беше още по-хубаво. Изключително. Благодаря, че ме заведе. Благодаря, че… ми даде кураж.

Усетих, че се изчервявам, и за миг сведох глава. Не исках да й заприличам на несръчен хлапак.

Тя обаче забеляза и се засмя.

— Да не се изчерви?

Мамка му!

— Мислех, че няма да ме видиш в този сумрак.

— Не те видях. Обаче ти заби поглед в земята.

— Всъщност да де — изсумтях аз.

Засмяхме се, после помълчахме.

Погледнах я.

— Може ли да те попитам нещо лично?

Тя отметна кичур коса от лицето си.

— Естествено. Ако не искам да ти отговоря, просто няма да го направя.

— Как… Така ли си се родила? Или ти се е случило нещо? Спомена за „травма“…

Последва дълго мълчание.

— Бях на шестнайсет — каза тя накрая. — На връщане от училище. Една кола ме блъсна изотзад.

Обзе ме странно, искрено състрадание. Ала не знаех как да го изразя. Затова само казах:

— Съжалявам.

Саяка сви рамене.

— Нищо не си спомням. Свестих се в болницата.

— Хванаха ли онзи, дето те е блъснал?

— Да. Катастрофирал, докато се опитвал да избяга. Смачкал си колата в някаква стена. Аз останах саката, а той се разминал без драскотина.

Не казах нищо.

— Бил пиян. Само че се оказа, че е високопоставен политик. С много връзки. Неговите хора предложили на родителите ми пари. Уж за извинение, а всъщност за да им запушат устата.

— По дяволите!

— Майка ми и баща ми отказаха. Искаха да видят онзи в затвора. Но после вкъщи дойдоха други хора и ги посъветваха да вземат парите.

— От якудза ли?

Тя кимна.

— Какво можеха да направят родителите ми? Взеха парите и подписаха някакви документи. Даже не стигнаха за операциите, които трябваше да ми направят.

Сетих се за четиримата гангстери, които бях убил същия ден. И изведнъж ми се прииска да го направя пак. Е, съвсем скоро щях да се заема с Бясното куче. И с Мори, също високопоставен политик. Тази мисъл едновременно беше мрачна и радостна.

— Къде са сега родителите ти?

— Починаха. Бяха стари. Родила съм се, когато вече били на възраст — смятали, че не могат да имат деца, но след много години майка ми внезапно забременяла.

— Съжалявам.

— Стига си повтарял, че съжаляваш, иначе няма да ти разказвам повече тъжни истории.

Усмихнах се — насила, заради нея.

— Помниш ли името на онзи, дето те е блъснал?

— Да. Нобуо Камиона. Никога няма да го забравя.

— Би ли… На мен щеше да ми се иска да го убия. — Не бях имал намерение да го казвам. Просто някак си ми се изплъзна.

Тя не отговори веднага.

— Баща ми изпитваше същите чувства, знам. А може би известно време и самата аз.

— Вече не ги ли изпитваш?

— Не знам. Постепенно се научих да не го приемам така. Вярвам в кармата.

— Сериозно?

— Да. Вярвам, че всеки плаща за делата си.

Надявах се да не е вярно.

— Камиона плати ли си?

— Нямам представа. Изобщо не мисля за това. Не нося отговорност за чуждата карма. Просто искам да изживея живота си. Благодарна съм за това, което имам, и не съжалявам за онова, което нямам, нали разбираш? Мисля за бъдещето, не за миналото.

Кимнах.

— Чудесна позиция.

— Само че не я споделяш.

— Много би ми се искало.

— Знаеш ли, ти се държеше доста заплашително с онзи пиян, когато те видях за пръв път — след кратко мълчание каза Саяка. — Беше адски спокоен. Все едно че да го удариш или да не го удариш, е просто някакво… уравнение. Но после с мен се държа неловко и мило. Не мога да те разбера.

Размърдах се на пейката.

— Няма нищо за разбиране.

— Има. Виждам, че криеш нещо.

— Едва ли.

— Как се издържаш, между другото? Досега не си споменавал.

— Е, тъкмо в това отчасти се състои проблемът, който имам.

— Който почти си решил.

— Има ли и друг, за който да не знам?

— Нямам представа. Има ли?

— Почти съм сигурен, че е само този.

— Значи няма да ми кажеш, така ли?

Осъзнах, че това винаги ще ми пречи: ако се опитам да стоя с единия крак на тъмно, а с другия — на светло. Бях постъпил наивно, като не го бях обмислил. Трябваше да се подготвя, защото сега Саяка ми задаваше съвсем обикновени въпроси, а аз не можех да й отговоря.

— Ъъъ… три години служих в армията.

— В коя армия?

Не ми се говореше за това. Американската война във Виетнам беше изключително непопулярна сред японската младеж. Не исках Саяка да ме намрази. Не исках и да й давам обяснения. Ала не виждах как да продължа да избягвам темата.

— В американската. В пехотата.

— Искаш да кажеш във Виетнам?

Ето. Кимнах.

— Бил си във Виетнам?!

Отново кимнах.

— Какво си правил там?

Как да отговориш на такъв въпрос?

— Правих всички онези ужасни неща, които хората правят на война и за които после им е трудно да говорят.

— Убивал ли си?

Странно. Бях свикнал да се чувствам по-млад от нея, а сега се почувствах по-стар.

— Това беше война, Саяка. На война убиваш. Освен ако не си тиловак, а аз определено не бях.

— Съжалявам. Ти каза, че не ти се говори за това.

— Няма нищо.

— Само че тъкмо ти отвори тази тема.

Изведнъж пак се почувствах по-младият от двамата.

— Онова, което правя тук, е нещо като… резултат от връзките, които си създадох там.

— Нещо шпионско, така ли?

Погледнах я. Просто беше любопитна, не се държеше осъдително.

— Не искам да те лъжа, нито да те въвличам в неприятности, като ти разкрия неща, които не бива да знаеш — отвърнах. — Не знам точно как се забърках във всичко това. Тъй де, освен онова, което съм научил в армията, нямам много умения. Нямам на какво да разчитам. И когато изникна тази възможност, аз просто я използвах. А едно от нещата, които харесвам у теб, е, че ти не си свързана с тези неща. И аз… и аз… Не знам какво се опитвам да кажа, затова ще млъкна.

— Сигурен ли си? Много си сладък, когато пелтечиш така.

Засмях се.

— Сега пък се изчервяваш — прибави Саяка.

— Добре, повече няма да отварям уста.

— Басирам се, че ще го направиш.

— Аз пък се басирам, че грешиш.

— Видя ли? Печеля.

Пак се засмях.

— Добре. Та значи… живееш в Угуисудани, така ли?

— На половин километър от хотела. Защо?

— Просто се чудех. Искам да кажа, наистина ли никога не се отдалечаваш оттам?

Тя въздъхна.

— Наистина. Понякога си казвам, че трябва, обаче е страшно да не знаеш с какво ще се сблъскаш. На няколко пъти имах проблеми и просто е… неприятно. Да си безпомощен и да се налага да разчиташ на милостта на непознати. Дори е… унизително. Затова постепенно свикнах да не напускам района, в който всичко ми е познато. Където ми е спокойно.

— Значи наистина си ми се доверила, за да излезеш с мен тази вечер. — Казах го уж небрежно, но ми се струва, че в гласа ми се долавяше известно удивление.

Саяка ме погледна.

— Искаш ли да знаеш с какво успя да ме убедиш?

Кимнах.

— Естествено.

— С това, че си мислил за мен като за „момичето от хотела“.

Опитах се да разгадая отговора й.

— Не те разбирам.

Тя се засмя.

— Виждаш ли? Пак го правиш, глупчо. Момичето от хотела. Не момичето на инвалидната количка. Като че ли изобщо не я забелязваш.

Наведох се към нея, сякаш за да погледна по-отблизо.

— На инвалидна количка ли си?

Тя отново се засмя и ме удари по рамото. Хванах пръстите й, без да се замисля повдигнах дланта й към устните си и я целунах.

Тя сведе очи.

— Не знам, Юн…

— Не искаш ли да те целуна?

— Не знам.

— Е, може просто да опитаме и ако не се получи, ще престанем.

Тя пак се засмя. Тихичко.

Отново целунах дланта й и се наведох по-близо. Погледът й продължаваше да е вперен в земята. Пуснах ръката й, нежно я хванах за брадичката и повдигнах лицето й към своето. Тя ме погледна в очите.

— Много си красива — прошепнах.

Саяка безмълвно поклати глава. Харесваше ми да съм толкова близо до нея. Доближих се още повече и я целунах колкото може по-леко. Не че отговори на целувката ми, но не се и отдръпна.

Отдалечих се на няколко сантиметра. Чувствах се щастлив, замаян.

— Ужасно ли беше?

Ново поклащане на глава.

— Не, не беше чак толкова ужасно.

— Добре, тогава ще продължа. — Устните й бяха разтворени и този път целунах само долната, като се забавих, преди да се отдръпна.

— Още ли всичко е наред?

— Просто… не знам какво искаш от мен.

— Моля?

— Я ме погледни. Какво искаш от мен?

Може да не говореше буквално, обаче аз се вторачих в нея. И онова, което видях, ми хареса. Гърдите й бяха малки и прелестно оформени, имаше дълга стройна шия, раменете, ръцете и цялата горна половина на тялото й изглеждаха силни, здрави и грациозни. Светла гладка кожа. А устните й… Господи, изпитвах блаженство, когато я целувах, макар и толкова лекичко, че това почти не можеше да се нарече „целувка“.

— Бих ти отговорил, но може да ми лепнеш някой шамар.

Тя тихо се засмя.

— Просто не разбирам.

— Заради количката ли?

— Да.

Отново я хванах за ръка.

— Не знам. Просто ми е хубаво с теб. Беше ми много хубаво преди малко, когато те целунах. Нямам нищо против да го повторя.

Саяка пак се засмя.

— Наистина не мога да те разбера.

— Съжалявам.

— Ти не си виновен. Знаеш ли, аз дори… аз дори не знам дали мога… нали разбираш? Не знам дали ще почувствам нещо.

— Искаш да кажеш, че никога не си…

Тя поклати глава.

— Никога. Дори преди злополуката.

— Ааа. Е, може би малко избързваме, не смяташ ли? Изобщо не съм мислил за това, искам да кажа. Е, не че не съм мислил, обаче не съм мислил много. Поне не постоянно. От време на време се улавям, че няколко минути мисля за нещо друго, преди пак да се сетя за това, разбираш ли?

Саяка се засмя. Осъзнах, че много обичам да я карам да се смее. Не бях най-забавният човек на света и завиждах на хората с такава дарба, но нещо в нея отприщваше тази способност в мен.

— Не е само това — отвърна тя. — Аз дори не съм се целувала от тийнейджърка.

— Защо? Не ти ли се искаше?

— Не знам. Повечето мъже, които канят на среща момиче в инвалидна количка… или ме съжаляват, или си мислят, че извършват благородна постъпка, или смятат, че ще получат каквото поискат, защото сигурно съм отчаяна. Или пък всичко това накуп. Разочаровах се и постепенно престанах да правя такива опити.

— Не знам защо някой може да си помисли такова нещо за теб. Ти изобщо не ми изглеждаш отчаяна.

Саяка кимна.

— Благодаря.

— Няма за какво да ми благодариш. Просто се мъча да се сетя за нещо, което ще те накара пак да пожелаеш да ме целунеш.

Тя се усмихна, после очите й се навлажниха. Това ме свари неподготвен, както явно и самата нея, защото Саяка сепнато се засмя и се извърна, за да скрие сълзите си.

— Извинявай — казах. — Просто исках да се пошегувам.

Тя поклати глава и избърса очите си, без да ме поглежда.

Обзеха ме угризения. Осъзнах, че се отнасям към нея горе-долу така, както щях да се отнасям към всяко момиче, което ми харесва, и въпреки че от една страна Саяка очевидно реагираше на сигналите ми, от друга страна в душата й имаше рани, за които не знаех нищо, не повече, отколкото тя знаеше за моите.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, и аз съм бил само с едно момиче.

Тя се засмя и отново си избърса очите.

— Лъжец. С тези твои малки уши сигурно направо ти се хвърлят на врата.

Засмях се и аз.

— Не, сериозно, само една е. — Това не беше съвсем вярно, понеже не можех да твърдя, че през войната съм отбягвал каквито и да е професионални услуги, но иначе Диърдри Калхун ми бе първата и дотогава — единствена. — Бяхме гаджета в гимназията и й обещах да се оженя за нея, когато се върна от войната. Обаче сватбата ни така и не се състоя.

— Защо?

Въздъхнах.

— Отсъствах по-дълго, отколкото възнамерявах. А войната променя човек. Когато се върнах, и двамата бяхме различни хора. Всичко беше различно.

— Съжалявам.

— Няма нищо. Тогава не се получи. Но сега съм тук.

Саяка сведе очи.

— Просто ми е трудно.

— Струва ми се, че разбирам. Поне отчасти.

— Например, ако сега ми се прибираше вкъщи — не че ми се прибира, но ако ми се прибираше, — нямаше да мога да си тръгна сама. Това ме прави зависима от теб. Мразя да съм толкова безпомощна. Мразя.

— Ясно. И аз щях да се чувствам така. Какво да правим, как мислиш?

— Не знам.

— Е, докато решиш, пак ще те целуна, става ли?

Тя ме погледна в очите и прошепна:

— Добре.

Целунахме се. И този път не се отдръпнах. Погалих я по бузата с опакото на пръстите си. Саяка разтвори устните си и аз лекичко докоснах зъбите й с език, само за да й покажа, че искам още, че съм, готов за още, ако с готова и тя, и после усетих езика й, и целувката ни стана истинска. Обгърнах лицето й в шепите си, тя се наведе напред и направи същото с моето, разтвори устните си по-широко, плъзна езика си по моя и издаде прелестен звук, дори не съм в състояние да го опиша, но изразяваше чисто блаженство, звук, какъвто издава човек, опитал нещо неочаквано вкусно и почти изумен от това. Продължихме да се целуваме и да се галим — лицата, косите си. Саяка прокарваше пръсти по ушите ми, смеехме се и се прегръщахме. Никога не се бях целувал така.

И после само се прегръщахме и се смеехме, и гърбът ме болеше от неудобното навеждане към нея от пейката, обаче не ми пукаше и колкото и да е странно, даже ми беше приятно. А след това тя изведнъж се скова и рязко се отдръпна.

— О, не, мамка му, не!

Толкова се бях унесъл, че все едно ме бяха зашлевили.

— Какво?! Какво има?

Саяка погледна към скута си и се опита да го скрие с длани, ала не успя. Беше се напишкала. Не, продължаваше да пишка и не можеше да спре. Поклати безпомощно глава от унижение.

Скочих на крака.

— Дай да те пренеса някъде!

— Просто ме върни вкъщи.

— Не трябва ли да…

— Просто ме върни вкъщи.

— Но нали ти казах, това няма…

— Просто ме върни вкъщи!

Искаше ми се да я успокоя, да й обясня, че това няма значение, че не ме интересува, но не се сещах какво да кажа. Чувствах се неловко. Усетих, че и на мен ми се пикае — бяхме седели в парка доста време.

И тогава ми хрумна една шантава идея. Започнах да се колебая, после си казах: „Мамка му, какво ще изгубиш?“

Дълбоко си поех дъх и отпуснах мехура си.

— Закарай ме вкъщи — настоя тя. — Още сега.

— Добре, един момент, и аз имам известен проблем.

Саяка погледна чатала ми, към тъмнеещата течност, която се стичаше по крачола ми, и смаяно поклати глава.

— Какво правиш, по дяволите?!

— Да не смяташ, че никога не съм се напикавал? Направих го още първия път, когато ни спуснаха на вражеска земя. Мама му стара, познавам войници, които направо се посраха. Корави мъже, с които не бива да се бъзикаш. Просто на никой не му се говори за това.

Тя зяпна.

— Не мога да повярвам, че го направи!

— Да не мислиш, че само ти можеш? Защо и аз да не се напикая?

Тя скри лицето си в шепи и тялото й се разтресе. Помислих, че плаче, ала после разбрах, че се смее. Погледна ме и поклати глава.

— Ти си побъркан. Направо си побъркан.

Сведох очи към тъмното петно на панталона ми и двамата избухнахме в смях. Отначало по-сдържано, но постепенно смехът ни се отприщи. По някое време Саяка два пъти бързо си пое дъх и се овладя колкото да каже:

— Това е… най-романтичното нещо, което някой е правил за мен! — И после смехът пак ни връхлетя.

Накрая започнахме да се успокояваме.

— Май трябва да се връщаме при вана — предложих аз. — Ще отворим прозорците.

Отново се посмяхме и аз забутах количката й по алеята. Не бих казал, че е приятно да вървиш, докато в обувките ти жвака урина, но пък поне вече не ми се пикаеше.

— Благодаря, Юн — каза тя, когато се качихме и потеглихме на изток. — Много ти благодаря.

— Нали ти казах, няма нищо. Това не ми пречи.

— Всъщност съм късметлийка. Гръбначната ми травма не е пълна. Много хора имат нужда от катетър. Аз нямам. Само че трябва да внимавам и да не се стискам дълго. Отдавна не съм имала проблем, но винаги ме е страх да не се случи. А тази вечер май от възбуда… Извинявай.

Погледнах огледалото, ала отзад беше тъмно и не я виждах.

— Няма за какво да се извиняваш — отвърнах, после прибавих: — Я чакай, наистина ли каза, че си била възбудена? — И двамата пак се заляхме в смях.

Когато стигнахме в Угуисудани, Саяка ме упъти към дома си. Паркирах, отворих задната врата и тя спусна количката си на улицата.

— Значи живееш тук? — попитах. Намирахме се пред бездушен пететажен железобетонен блок, доста нов наглед. Безличен, ала не повече от онзи, в който живеех аз. Или по-точно бях живял. Вече не бях съвсем сигурен.

— Да. Няма стълбище, нали разбираш? Оттук до асансьора е само по равно.

— Искаш ли да се кача?

Отговорът й се позабави.

— Не знам. И двамата трябва да се почистим…

— Да де, ако дойда, това просто е задължително. Имаш ли баня?

— Да. Отчасти тъкмо затова избрах тази квартира. Блокът е нов и всички апартаменти са с бани. Ежедневното разкарване до сенто и обратно щеше да е истински кошмар.

— Е, какво ще кажеш?

— Какво ще си облечеш?

Потупах сака си.

— Нося си чисти дрехи.

— Чудех се защо винаги го мъкнеш с теб.

— Просто няма къде да го оставя. В момента нямам постоянен адрес. Е… може ли да се кача?

Виждах, че е нервна, но накрая кимна.

— Добре.

Живееше на втория етаж в спретнат функционален едностаен апартамент или студио, както го наричат в Америка. Единично легло, за разлика от обичайния японски дюшек на пода. Явно й беше по-лесно да ляга и става от леглото. Кухненска маса без столове. Миниатюрен телевизор. Хубава стерео уредба. И толкова.

Събухме си обувките и чорапите в генкана, но краката ми още бяха мокри.

— Трябва да си избърша краката, преди да вляза — казах. — Да ти се намира пешкир?

— Да, почакай. — Тя вкара количката си в стаята, извади пешкир от един шкаф и го остави на пода. Стъпих отгоре му. За щастие от панталона ми вече не се стичаха капки, но нямаше да е зле да взема душ и да се преоблека.

— Хайде да се изкъпем заедно — предложих, без да се замисля.

— Какво?! Не, Юн!

— Само ще се изкъпем. Нямам никакви задни помисли.

Тя се засмя малко нервно.

— Не, не искам.

— Защо?

— Ами… аз не те познавам.

— Естествено, че ме познаваш. Познаваш ме по-добре от много други хора.

Саяка сведе поглед. Последва дълго мълчание.

— Не искам да виждаш тялото ми — каза накрая. — Краката ми.

— Ще угасим лампите.

— Ти не разбираш. Те са като… гумени клечки. Просто висят от тялото ми.

— И мислиш, че ако видя краката ти, няма да ме привличаш, така ли?

Тя кимна. Господи, беше толкова искрена, толкова засрамена… Сърцето ми се сви.

Клекнах пред нея и хванах ръцете й.

— Няма такава вероятност, Саяка.

Тя не отговори.

— Хайде, ела — продължих аз. — Ще влезем на тъмно. Ще се сапунисаме, ще се изплакнем и после ще седнем в горещата вана и аз ще те целувам и прегръщам като в „Китазава-гава“. И няма да правим нищо друго, ако не искаш. Съгласна ли си?

— Божичко, не знам.

— Съгласна ли си?

Отново дълго мълчание.

— Аз ще вляза първа — каза тя накрая.

И се скри в банята. Чух да потича вода, после осветлението угасна.

— Хайде — тихо извика тя след няколко минути.

Приближих се до вратата и я видях в профил. Беше се навела напред със скръстени на гърдите ръце. В японската баня обикновено има кабина с вана от едната страна и душ от другата. Така можеш да се изкъпеш, преди да влезеш във ваната, нещо задължително в Япония, а според мен и във всички други цивилизовани страни. Никога не съм разбирал целта на кисненето във вана, пълна с мръсотията от собственото ти тяло. От друга страна, само половин час преди това се бях напикал нарочно, така че мнението ми по тези въпроси може би не бива да се взима прекалено сериозно. Инвалидната количка беше празна и дрехите на Саяка лежаха върху седалката. Всъщност да де — как да се къпе под душа? На стените бяха монтирани дръжки, а от тавана висеше въже на макара, очевидно предназначено да улеснява влизането и излизането й от ваната. По-точно, да го прави възможно.

— Би ли угасил и в дневната? — помоли Саяка. — Прекалено е светло.

— Имаш ли свещ?

— Само за непредвидени случаи, под мивката в кухнята.

— Ей сега идвам. — Намерих свещта, запалих я и я закрепих в мивката пред кабината. После угасих лампата в дневната и пак влязох в банята. Смъкнах мокрия си панталон, след това ризата и бельото, и натиках всичко под количката. Бях се надървил толкова, колкото може да се надърви едно двайсетгодишно момче, канещо се да влезе във ваната заедно с момиче — с други думи, много. Тя ме погледна за миг и се извърна. Сигурно се срамуваше не по-малко от мен.

— Как ще ти е по-лесно? — попитах. — Зад теб ли да застана?

Тя кимна, без да сваля ръце от гърдите си.

Минах зад нея, като полагах всички усилия да не опирам члена си в гърба й. Тя ми подаде душа. Водата течеше, но тапата на ваната още не беше поставена. Полях се, насапунисах се, доколкото можех при тези обстоятелства, и се изплакнах. Оставих душа и внимателно й сапунисах гърба.

— Добре ли е така?

— Да — прошепна тя. Изплакнах я, отново си насапунисах дланите и продължих с раменете й. Притеглих я към себе си и бавно се отпуснах назад. Започнах да я целувам по тила и ухото. Тя завъртя глава и няколко минути се целувахме в тази поза. Саяка още криеше гърдите си. Насапунисах й ръцете и после много нежно ги отдръпнах от тялото й. Тя оказа съпротива само за миг, след това ги отпусна. Заех се с гърдите й и ако преди си мислех, че съм се надървил докрай, сега състоянието ми стана почти непоносимо. Всеки път щом пръстите ми се плъзваха по зърната й, Саяка простенваше в устата ми и това ме побъркваше до такава степен, че ме заболяваха ташаците. Насапунисах гърлото и корема й и тя започна да се трие в мен, като се оттласкваше назад-напред с ръце върху бедрата ми. Уплаших се, че ще свърша, ако не престане. Е, какво да кажа, бях двайсетгодишен. Това си има и рискове.

Спуснах длан надолу и започнах да я докосвам и галя, плъзгах пръсти по насапунисаните косми между краката й.

— Добре ли е така? — попитах задъхано.

— Не те… не те усещам там. Но всичко е страхотно. Всичко.

— Сигурна ли си? Защото… си съвсем мокра.

— Наистина ли?

— Да. Ето тук. — Изплакнах дланите и на двама ни, после и предната страна на тялото й. Тя се докосна и ме погледна.

— Но аз не усещам нищо!

— Ела при мен. — Отново я притеглих към себе си, зацелувах я и продължих да я галя. Беше толкова мокра, че пръстите ми лесно се плъзгаха в нея. — Сега усещаш ли?

— Не… мисля, че не.

— Показалецът ми е в теб. Движа го. Вкарвам го, после го измъквам. — Божичко, произнасянето на тези думи ми подейства адски възбуждащо. Не можех да повярвам. С другата си ръка пак започнах да галя гърдите й…

— Сериозно ли говориш? — Саяка доближи дланта си до моята и пръстите ни се сплетоха. — О! О! Не знам, не го усещам, но ми е приятно. Не разбирам. Обаче… Господи, доставяш ми невероятно удоволствие.

Тя продължи да се търка в мен и задъхано да ме целува. Поставих свободната си ръка върху гърлото й и я зацелувах още по-настойчиво. Насапунисаният й гръб се хлъзгаше нагоре-надолу по члена ми, все едно ме удряше слаб електрически ток. Срамувах се, че всеки момент ще се изпразня.

Прошепнах:

— Саяка, ако още малко се движиш така, ще… ще се… ще ме накараш да свърша.

— Наистина ли? — Тя се поизвъртя и ме погледна, като продължаваше бавно да се плъзга нагоре-надолу. — С това мога ли да те накарам да свършиш?

— Да — промълвих аз и се вгледах в очите й.

— О, искам да свършиш. Искам да усетя, че свършваш. Свърши заради мен. Свърши, докато ти правя така.

В този момент каквото и да кажеше, вече не можех да спра. Усетих, че тестисите ми се свиват, членът ми подскочи и избухна взрив от течна наслада. Изкрещях, хванах я за гърлото и се втренчих в очите й. Хълбоците ми инстинктивно започнаха да описват тласъци, все едно се чукахме. Изражението й беше невероятно прелестно.

— О, ти свършваш… о! — Саяка протегна ръка и обхвана лицето ми в шепа, докато оргазмът ми продължаваше безкрайно. Срам ме беше, че свършвам върху гърба й, ала тя продължаваше да се плъзга нагоре-надолу и пъшкаше от възбуда. Помислих си: „Майната му“ и престана да ми пука. Беше ми хубаво и щом тя не се срамуваше, защо трябваше да се срамувам аз?

Накрая се отпуснах назад, изтощен и озадачен. Не знаех какво съм си въобразявал, когато й бях предложил да се изкъпем заедно. Сигурно съм си въобразявал нещо, да, ала не и това. Саяка се извъртя настрани и се сгуши в мен. Погалих я по косата и дишането ми постепенно се успокои. Тя плъзна длан по гърдите ми.

— Хубаво ли беше?

— Майтапиш ли се? Не видя ли?

Тя се засмя.

— Искам да го чуя.

— Беше невероятно. Движенията ти… направо ме побъркваха. Извинявай.

— За какво?

— Ами… Май цялата те офляках.

Тя отново се засмя.

— Искам да го направиш пак.

Зави ми се свят.

— Господи! Щом казваш…

Изплакнахме се, после напълнихме ваната и се излегнахме вътре, като си приказвахме и се смеехме, докато водата не започна да изстива. Саяка ми обясни откъде да взема чиста възглавница за количката и аз натъпках старата заедно с всичките ни дрехи в пералнята. После я заварих в леглото, под леката завивка.

— Ще останеш, нали? — попита тя.

— Освен ако не ме изхвърлиш. Обаче ти знаеш, че няма къде да отида, и това ще е адски жестоко.

Саяка се засмя.

— Леглото е тясно, но…

— Ще се сместим. — Вмъкнах се до нея. Обърнахме се един към друг и започнахме да се целуваме. Надървих се за нула цяло и две секунди. Да, какво нещо е да си на двайсет години.

— Може ли… иска ми се да го погаля — прошепна тя.

Целунах я и плъзнах пръсти по бузата й.

— Можеш да правиш каквото поискаш.

Саяка спусна ръка и пръстите й обгърнаха пениса ми.

— О! Ето значи какво било. Приятно е. Харесва ми.

— Божичко, и на мен!

Тя се засмя. Другата й ръка също изчезна под завивката. След миг тя я измъкна навън, смаяно повдигна влажен показалец към очите си и прошепна:

— Мокра съм…

Облизах пръста й и Саяка простена.

— Може ли… може ли да влезеш в мен? Искам да видя дали ще го усетя.

Кимнах.

— Обърни се по гръб. — Разтворих краката й и се прехвърлих между тях. Бяха отпуснати и съсухрени, както ми беше казала, но това не ме интересуваше. Почти не му обръщах внимание. Опрях се на лакти и се вгледах в очите й. — Ти го направи. Насочи ме.

И тя го направи. Стоях неподвижно и я оставих сама да определя темпото.

— Не го усещам, но ми е приятно — каза Саяка след малко, когато бях около два сантиметра в нея. — Не мога да го обясня. Би ли понатиснал мъничко?

Задъхано се засмях.

— Мъчех се да не мърдам много. Ето, така добре ли е?

Усещането на пръстите й, обгърнали пениса ми, докато го плъзгах по-навътре в нея, беше невероятно, опияняващо.

— Добре е — отвърна тя. — Дай още.

Подчиних се.

— Не разбирам — каза Саяка. — Не го усещам там, обаче го усещам навсякъде. Господи, страхотно е.

— И на мен ми е страхотно. — Ускорих движенията си и проникнах още по-навътре. Започвах да дишам тежко.

Тя смъкна завивката от телата ни и завъртя главата си настрани, за да гледа.

— О, така е вълшебно. Като те гледам да го правиш. Господи, адски е красиво.

Фактът, че Саяка ме гледа, че пръстите и очите й са върху мен, докато съм в нея, имаше невъобразимо еротично въздействие. Задъхано казах:

— Май… май трябва да спра.

— Добре, не свършвай в мен. Въпреки че не го усещам, пак мога да забременея.

С мъка намалих темпото.

— Но много искам — добави тя. — Другия път ще си сложиш презерватив. Искам да го усетя, съгласен ли си?

— О, да! Каквото пожелаеш!

Тя се засмя и аз успях да се измъкна от нея тъкмо навреме.

— Свърши ли? — попита тя.

Поклатих глава.

— Не. За малко.

Ръката й се плъзна към пениса ми и започна да се движи нагоре-надолу по него.

— Господи! — изпъшках аз. — Господи!

Тя ме гледаше в очите.

— Искам пак да те накарам да свършиш.

— Мамка му… ти си… — Простенах и се изпразних върху корема й под бързия ритъм на нейната длан.

После се отпуснах до нея. Тя спусна длан към корема си и повдигна показалец към устните си. За миг сякаш се поколеба и на лицето й се изписа смутено изражение.

— Исках… да видя какъв е вкусът ти.

Бавно поклатих глава. Гледах я с почуда, напълно онемял.

Саяка лапна пръста си и се усмихна.

— Приятно е.

— О, нямам думи да изразя колко ме зарадва.

Тя се засмя.

— Когато беше в мен, не го усещах… и в същото време го усещах. И сега се чувствам… Не мога да го обясня. Страшно отпусната. Все едно ми се е случило нещо невероятно хубаво. Все едно ми се е присънило нещо чудесно, което не си спомням ясно. Много е странно. Много е… Божичко, прекрасно е.

Гледах я безмълвно, изтощен, щастлив, на път да се влюбя.

— Кажи ми за какво мислиш? — помоли Саяка.

— Не, глупаво е.

— Кажи ми.

— Че… как ми се довери. За всичко. А ти е за пръв път. Просто съм… на седмото небе.

Тя кимна.

— И аз.

— Не искам да се срамуваш от мен, става ли? От краката си, от каквото и да е. Тези неща изобщо не ме смущават.

— Ще опитам.

— Е, досега се справяш доста добре.

— Наистина ли? Май ще трябва по-често да ме вкарваш в леглото. Искам да опитам всичко с теб, може ли? Всичко.

И опитвахме до сутринта. Това и до ден-днешен си остава най-прекрасната нощ през живота ми.