Бари Айслър
Рейн-сан: Гробище за спомени (14)

14.

Колкото и да бях уморен, бях и превъзбуден от последните събития и може би особено от разговора със Саяка. Саяка. Името й ми харесваше. Много ми харесваше. И още повече ми харесваше това, че ми го каза.

Заспах толкова късно, че се събудих чак след осем. Когато излизах, нея я нямаше и заменилата я оба-сан взе ключа ми с цялата жизненост на автомат за закуски.

Първата ми задача беше Миямото. Винаги бяхме разговаряли на японски, но от разговорите ни знаех, че понякога си има работа с американци, затова смятах, че английският му най-малкото е разбираем. Е, щяхме да видим. Поупражнявах се да си преправям гласа — снижавах го, говорех по-бавно и дрезгаво, с по-старчески тембър, произнасях гласните различно, сякаш това не е родният ми език. Когато реших, че съм готов, отидох при един уличен телефон и му се обадих.

— Миямото десу. — Тук Миямото.

— Ало — започнах на английски. — Един наш общ приятел ми каза, че имате проблем, с който бих могъл да ви помогна. Предлагам да не споменаваме името му. — Говорех бавно и ясно, за да ме разбере.

Последва пауза, докато Миямото включи за какво става дума. Може да не очакваше толкова скоро да го свържа с някого.

— Да, да, добре. Той разговарял ли е с вас?

— Разговаряхме. Готов съм да ви помогна да решите проблема си. Наясно съм, че не ме познавате, но се надявам името на нашия общ приятел да е доказателство, че можете да ми имате доверие.

— Добре.

— Нуждаете ли се от моята помощ?

Отново пауза.

— Да.

— Тогава вижте какво ще направите. Съберете цялата информация, която ще ми е нужна — име, служебен и домашен адрес, снимки и всякакви други сведения, които може да са ми от полза при тези обстоятелства. Поставете всичко в плик заедно с половината от сумата, която сте предложили на нашия приятел. В щатски долари.

Опасявах се, че няма да иска да плати авансово половината на абсолютно непознат човек, обаче той се съгласи.

— Добре. Но къде ще се…

— Няма да се срещаме. Няма нужда да знаете за мен нищо друго, освен гласа ми. Така е най-добре и за двама ни. — Всъщност даже наистина да бях друг човек, за какъвто се представях, това щеше да е изгодно само за мен, но смятах, че ще е по-любезно да покажа, че не мисля само за себе си.

— Тогава как ще ви дам плика?

Бях си задал същия въпрос. И тъкмо за да открия отговора, предишния ден бях взел линията „Гинза“.

— Знаете ли къде е метростанцията „Гайенмае“ на линия „Гинза“?

— Разбира се.

— Влезте през вход номер три и идете на перона, на който спират мотрисите за Шибуя. Отляво ще видите два реда с по пет седалки. Дотук ясно ли е?

— Да.

— Залепете плика зад облегалката на първата седалка, до която стигнете, в самия край на реда. Направете го преди осем вечерта и аз ще го взема по-късно. Когато изпълня поръчката, ще повторим същото с останалата част от сумата.

— Но… това са много пари… да ги зарежа просто ей така на станцията.

— Когато видите мястото, ще се уверите, че е достатъчно сигурно. Пликът няма да остане дълго там, спокойно. Но трябва да разберете още нещо.

— Какво?

— Би трябвало да ви е ясно защо е най-добре да сведем контактите помежду ни до минимум. И защо заради собствената си безопасност не искам никой да вижда лицето ми. Очаквам да уважите моето желание за анонимност. Затова, докато се приближавам към перона, или с метрото, или пеш, от едната или другата посока, ако забележа човек, който според мен е там, за да ме изработи, с други думи, да ме разпознае, никога повече няма да се чуем. Разбрахме ли се?

Последва пауза.

— Да.

— Повторете инструкциите ми, за да избегнем недоразуменията.

Той ги повтори.

— Добре — казах аз. — Нали ще се погрижите пликът да е на място до осем вечерта?

— Да.

Затворих, като си мислех, че опитният наемен убиец би го направил точно в този момент, и отидох да закуся. Метаболизмът на двайсетгодишните не може да се игнорира прекалено дълго. Щом се подкрепих, яхнах Танатос и потеглих за Акихабара, електронната Мека на Токио. Обиколих различни магазини и купих пет неща: ютия, маша за къдрене, удължител, изолирбанд и милиамперметър — уред за измерване на силата на електрически ток. Не бях специалист, въпреки че впоследствие постепенно придобих такъв опит, до голяма степен като „слушах“ нещата, по думите на стария нандемоя, обаче бях запознат с основите. Рискът от токов удар не се крие във волтажа, а в ампеража. Тоест пряката опасност не е в самата енергия, а в това колко бързо преминава през човешкото тяло. Затова понякога са фатални даже относително нисковолтови системи, каквито са домашните ел. инсталации. Електричеството се движи бързо. Стига съпротивлението да е слабо — например, когато кожата ви е мокра, — един нисковолтов удар е достатъчен да предизвика камерна фибрилация и светкавично изпадане в безсъзнание, последвани при липса на лекарска намеса от незабавна смърт.

Последната си покупка направих в една дрогерия — минерални соли, които според рекламата облекчавали артритни болки и всевъзможни кожни проблеми и съответно бяха като онези, които сипваха в специалните басейни собствениците на „Дайкоку-ю“. После занесох всичко в един порутен хотел за любов в Юено, панелка, украсена с пластмасови купидончета, където платих за „почивка“ в луксозна стая с „офуро“, тоест вана.

Влязох в стаята, заключих вратата и пуснах водата във ваната — гореща, за да възпроизведа колкото може по-точно условията в „Дайкоку-ю“. Затворих очи и си представих минералните басейни. Реших, че ако се пусне електричество между Озава и канала или крана — всеки един, от които щеше да функционира като заземяване, — по-голямата част от енергията ще заобиколи моя обект. Но ако той се намираше между електрическия източник и канала или крана, токът щеше да мине през тялото му.

Когато ваната се напълни, спрях водата, поставих милиамперметъра върху затворения капак на тоалетната, потопих единия проводник и залепих другия за крана. Наблизо нямаше контакт — добре че се бях сетил да взема удължител. Включих машата за къдрене в него, а щепсела на удължителя — в един от стенните контакти в спалнята. После се върнах в банята, увих машата с пешкир и я потопих във ваната.

Като че ли не се случи нищо и осъзнах, че почти съм очаквал нещо зрелищно — искри, съскане, волтови дъги. С усмивка си помислих, че съм гледал прекалено много филми. Извадих щепсела от контакта и проверих милиамперметъра. Стрелката показваше трийсет и пет милиампера — несъмнено силен удар, но щеше ли да е достатъчен за фатален изход? Повторих процедурата, този път с ютията, и бях възнаграден с резултат от седемдесет и шест милиампера.

Изсипах солите във водата, разбърках ги, докато се разтворят, и пак направих експеримента. Амперажът се повиши повече от двойно заради по-добрата проводимост на солената вода — седемдесет и два милиампера с машата и шеметните сто и шейсет милиампера с ютията. Предположих, че ютията дава по-внушителен резултат заради по-големия си нагревател.

Каквато и токова защита да имаше в хотела — а с оглед на отвратителното му състояние „каквато и да е“ спокойно можеше да означава „никаква“, — сто и шейсетте милиампера във ваната не бяха достатъчни, за да я задействат. С малко късмет положението в „Дайкоку-ю“ щеше да е същото. Ако хващането на Озава за крана, за да се изправи, му беше навик и ако успеех да стиковам нещата както трябва, можех да насоча електричеството към водата и оттам през гърдите и ръката му, която щеше да е долепена до метална тръба, представляваща пътя на най-малко съпротивление и съответно най-подходящата траектория за тока, който възнамерявах да пусна.

Изведнъж ме обзеха съмнения. Да, солената вода беше по-добър проводник, но електричеството търси пътя на най-малко съпротивление. Ами ако тялото на Озава оказваше по-голямо съпротивление в сравнение със солената вода, отколкото в сравнение със сладката, и съответно привлечеше по-малко електричество?

Реших да не рискувам. Ако той не влезете в някой от по-малките басейни, и двата пълни с минерална вода, цялата тази работа нямаше да успее при никакви обстоятелства. В големия басейн имаше прекалено много вода, вътре щеше да има и други хора, пък и във всеки случай нямаше да разполагам с незабелязан достъп. Независимо от солеността на водата, ако потопях ютията на точното място и ако в съответния момент Озава се хванеше за крана, тялото му щеше да проведе достатъчно електричество, за да накара сърцето му да спре.

Напуснах хотела, отидох в Токийската градска библиотека и за няколко часа проучих куп стари медицински и инженерни томове за въздействието на електричеството върху човешкото тяло. Оказваше се, че имало точен диапазон за предизвикване на камерна фибрилация: между сто и двеста милиампера. При стойности под сто, въпреки че мускулите в близост до точката на удара можели да се свият, самото сърце нямало да пострада фатално. Ударите над двеста го карали да спре, което го предпазвало от аритмия, като имало риск от изгаряне. Тези стойности обаче се отнасяха за проводимостта на водата или за случаи на контакт с кожата. Не се отчиташе възможността електричеството да се насочи направо през гърдите. В крайна сметка заключих, че машата е по-добрата алтернатива. Достатъчно висок ампераж, за да предизвика аритмия, но не чак толкова, че да остави следи по кожата или напълно да предотврати аритмията. Освен това машата беше значително по-малка и незабележима от ютията.

След като приключих в библиотеката, минах през няколко железарии и избрах няколко различни ключалки. После се отбих в един магазин за преоценени стоки и купих бейзболна шапка, слънчеви очила, платнена хирургическа маска и дебело вълнено яке, с което щях да изглеждам доста по-едър. По дяволите, да, всеки, който обръща внимание на такива неща, щеше да разбере, че съм дегизиран, ала това беше много преди 11 септември и епохата на всеобщо наблюдение. Даже някой да се возеше в токийското метро, облечен като кинозвезда, която се крие от папараци и се опитва да свали някое и друго кило с неподходящо за сезона яке, никой нямаше да му обърне внимание.

В единайсет вечерта, около час преди затварянето на метрото, взех линията „Гинза“ за Асакуса от станция „Шибуя“. Качих се отпред и застанах отляво с лице към отсрещния перон. Когато влязохме в станция „Гайенмае“ и намалихме скоростта, огледах перона за „Шибуя“, на който чакаха неколцина окъснели чиновници, но никой не ми се стори подозрителен. Запомних лицата им. Ако някой от тях още се мотаеше там, когато се върнех, щях да разбера, че имам проблем.

Слязох на следващата спирка, „Аояма-ичоме“, и зачаках мотрисата в обратната посока. Не се наложи да стоя дълго — мотрисите по линията „Гинза“ са на три минути даже извън пиковите часове. Качих се, този път почти в дъното. Когато наближихме станция „Гайенмае“, вдигнах хирургическата маска върху носа и устата си. Японското общество е удивително съвестно и често се случва грипозни хора да носят маски, за да ограничат разпространението на заразата. За щастие маските имат и друга функция. Бях сигурен, че с шапката, тъмните очила, маската и якето няма да ме познае дори самият Миямото. Още по-малко на снимка, ако някой успее да ме фотографира.

Мотрисата спря. Бързо слязох и закрачих по перона към Изход №3. Доколкото видях, всички чакащи се качиха. Двайсетината слезли пътници се насочиха към различни изходи. Всичко изглеждаше наред.

Продължих по перона. Мотрисата потегли. Наоколо не остана никой. Погледнах към отсрещния перон. Имаше десетина души, но не бяха същите, които бях видял преди няколко минути.

Стигнах до седалките, които бях описал на Миямото. Седнах на последната и се огледах. На перона не се мяркаше никой. По отсрещния перон вървяха двама чиновници с разхлабени вратовръзки. Смееха се на нещо и не ми обръщаха никакво внимание. Това беше моментът. Пресегнах се зад облегалката и напипах плик. Хванах го отстрани и го дръпнах. Разнесе се звук от отлепване и той остана в ръката ми — дебел пет сантиметра и изцяло облепен със здраво тиксо. Пъхнах го в сака си и си тръгнах. Подминах неколцина души и един охранител, ала дори някой от тях да се зачуди защо съм с тази маска, никой не го показа с нищо. Излязох от станцията и след като се уверих, че не ме следят, намерих обществена тоалетна и проверих съдържанието на плика. Парите бяха там — пет хиляди долара, по онова време цяло състояние за мен. Имаше и папка с материали за някой си Мори, които щях да проуча по-късно. Обадих се на Миямото и с преправен глас му съобщих, че съм взел пакета и скоро ще се свържа с него.

Метнах се на Танатос, отидох в Юено и се настаних в един евтин хотел. Щеше ми се да видя Саяка, естествено, но тя не биваше да знае, че пристигам и излизам посред нощ. Не исках да се обяснявам и нямаше нужда да пораждам повече подозрения за характера на неприятностите ми, отколкото и без това вече бях събудил у нея. Странно — чудех се дали си мисли за мен. Сигурно бях глупак. Сигурно Саяка изобщо нямаше да обърне внимание, че съм нощувал другаде. Ако ми се случеше нещо, ако ме спипаше Бясното куче или някой друг от гангстерите, които се опитваха да приберат обявената от якудза награда за главата ми, тя може би щеше да си спомни един-два пъти за мен и после да ме забрави.

Както и всички други всъщност. Сам, беглец в някаква сумрачна стая в мърляв хотел. Запитах се как съм стигнал до това положение.

И не успях да си отговоря.