Бари Айслър
Рейн-сан: Гробище за спомени (16)

16.

На другата сутрин се събудих с мисълта „Днес ще убия човек“. Странна мисъл. През войната можех да убия някого всеки ден. Само че тогава не знаех кого. Пък и, естествено, задачата ми беше да убия някого, даже много хора — в края на краищата войната си е война. Както казва генерал Патън, целта е да накараш някое друго нещастно копеле да умре за родината си. Сега беше различно. Конкретно. И нямах заповед. Това обаче правеше ли го по-лошо? По-лошо ли е да убиеш конкретен човек, отколкото изобщо някого? По-лошо ли е да убиеш някого по собствени съображения, отколкото по съображения, продиктувани от някой политик?

Това навярно беше поредното оправдание. Но пък не можех да споря и с логиката. И в крайна сметка щях да го направя така или иначе.

Купих още ключалки и убих известно време с упражнения. Установих, че всяка малко се различава от другите — по-хлабава или по-стегната, по-лесна за работа опипом или по-упорита. Видовете обаче не бяха безкрайно много и предполагах, че ги обединяват общи принципи. С достатъчно тренировки щях да се науча да разпознавам с пръсти с каква ключалка си имам работа и съответно по-бързо да се справя с нея.

Часовете се точеха мъчително бавно. Видях по новините, че президентът Никсън обявява изтеглянето на последните американски сухопътни войски от Виетнам. Не спомена за Камбоджа. Никой не го попита за това. Предположих, че предпочитат да ги лъжат. Както и да е, нямаше значение. Всеки идиот знаеше, че войната е изгубена. Радвах се, че съм се измъкнал и мога да приема, че е свършила. По-рано същата година в гуамските джунгли бяха открили един сержант от японската императорска армия, Шоичи Йокои. Мислел, че войната продължава и той все още воюва. „Хазукашинагара каете маиримашита“, заявил Йокои при завръщането си в Япония. „Завърнах се, въпреки че ме е срам“. Радвах се, че не съм като него. Отсега нататък щях да воювам единствено за себе си.

Привечер потеглих с Танатос за Кита-Сенджу. Бях по риза, панталон и обувки. Не носех нищо друго — нито чорапи, нито бельо. Сакът висеше на рамото ми, но бях скрил личните си вещи и парите от Миямото под матрака в хотела. Не особено находчиво скривалище, обаче камериерката щеше да се появи чак на другата сутрин и бях почти сигурен, че там всичко ще е в безопасност. Вече бях изгорил материалите за Мори. Бях залепил ключа от хотелската си стая зад казанчето в една тоалетна на метростанцията. С две думи, бях се освободил от всичко възможно.

Спрях на две преки от „Дайкоку-ю“ по посока на станцията. Ако се наложеше да си плюя на петите, исках да имам известна преднина, за да мога да се поотдалеча, преди да се метна на мотора. С една монета развъртях болтовете на регистрационния номер и го свалих. Едва ли някой щеше да забележи отсъствието му. Така или иначе, повече се опасявах после някой да не си го спомни.

Бавно започнах да обикалям квартала. В единия край на маршрута си зървах отдалеч къщата на Озава, а в другия — „Дайкоку-ю“. Правех всяка обиколка за двайсетина минути, за да не дам на хората възможност да се зачудят кой и защо се мотае край домовете им. Вече знаех, че Озава куца, и бях сигурен, че винаги минава за банята напряко, а не по главния път, което улесняваше пресрещането му. Надявах се да не се наложи да го правя дълго. Въпреки мерките, които бях взел, не можеше да се каже, че съм напълно незабележим, и макар да се съмнявах, че някой ще ми обърне внимание, с времето поведението ми щеше да започне да прави впечатление.

След два часа по улицата на Озава зави тъмна кола със завеси на прозорците. Трябваше да е той — в квартала едва ли живееше друг със служебна кола и шофьор. Добре, беше се прибрал. Сега оставаше само наистина да има навик всяка вечер да ходи в сенто. Използвах момента да се отбия в една уличка и да се изпикая. Нарочно не бях пил вода, защото бях наясно, че няма да имам много възможности да се облекча, докато го чакам, но след като го бях видял, изведнъж ме обзе нервност, а от бойния си опит знаех, че трябва да я свърша тази работа.

Той се забави само час, навярно колкото да вечеря или поне да размени любезности с жена си и може би с нейните родители. Тъкмо започваше да се стъмва и аз вървях по посока на „Дайкоку-ю“, когато го видях бавно да куцука по халат и чехли с малка пластмасова кофа и пешкир в едната ръка. Свърнах в първата пряка, за да не му дам възможност да види лицето ми, и изчаках три минути. След това го последвах, като си развързах обувките, за да мога да ги събуя бързо, ако се наложи, и да ги прибера в някое от шкафчетата на равнището на кръста ми — така нямаше да се навеждам, за да ги извадя.

Този път си носех тоалетни принадлежности и пешкири от хотела и платих само входната такса на същата мама-сан, която май не ме позна. Естествено, ако всичко минеше добре, това нямаше да има значение.

Минах през тоалетната, после грижливо прибрах дрехите си в едно от шкафчетата в съблекалнята, без да го заключвам. Ако се случеше нещо непредвидено и ако изобщо имах време, трябваше да мога да си взема дрехите колкото се може по-бързо, навярно докато се опитвам да забаламосам противниците си. Тъй като носех само панталон, риза и сак, нямаше да ми отнеме много време.

Увих машата в пешкира, като оставих щепсела в единия край, после използвах друга кърпа за тоалетните принадлежности и минах през плъзгащата се стъклена врата. Парата и горещината ме обгърнаха, но аз се съсредоточих върху Озава. Той седеше пред един от крановете и се търкаше с насапунисана тривка. В големия басейн имаше десетина души, други десетина се сапунисваха или миеха. И двата минерални басейна бяха празни. Последният кран от редицата, онзи до минералните басейни, беше свободен и аз се настаних пред него. Огледах се. Никой не ми обръщаше внимание. Изисква го етикетът в обществената баня — всички са голи и затова не се зяпат. В момента това работеше в моя полза. Контактът на удължителя едва се подаваше изпод вратата на склада, където го бях натикал. Добре.

Оставих пешкира с увитата вътре маша до вратата. Ако някой случайно погледнеше към мен, щеше да си помисли, че се опитвам да запазя пешкира си сух, докато се къпя. Включих щепсела в контакта на удължителя, седнах на столчето и почнах да се сапунисвам. След малко се наведох и докоснах пешкира, за да се уверя, че машата започва да се нагрява. След тренировката предишната нощ нямах основание да очаквам друго, но в боя човек се научава да не приема нищо за даденост. Знаех, че ако я оставя прекалено дълго, тя ще започне да гори пешкира, но едва ли щеше да се стигне дотам.

Бързо се измих, преместих тоалетните си принадлежности и втория пешкир пред крана, за да се вижда, че е зает, и се насочих към минералните басейни преди Озава. Исках той да използва външния, затова се потопих в него. Ако скоро някой заемеше другия, пак щях да мога да освободя този за Озава. А ако другият останеше свободен, докато моят обект се приближеше, щях да се прехвърля в него. Странно поведение, да, обаче се съмнявах той да възрази. Само разсеяно щеше да се зачуди защо го правя и да влезе в другия.

Планът ми се оказа добър. След около минута в съседния басейн влезе един старец.

— Достатъчно ли ви е гореща водата? — попита и ми се усмихна той с почти комично пълен набор от зъби. Рязко кимнах и се извърнах. Нищо че щеше да ме помисли за грубиян, просто нямах желание да контактувам с никого повече, отколкото се налага, за да не ме запомнят.

Ала старецът не разбра намека.

— Тукашен ли сте? — И се потопи чак до брадичката.

— Не, не съм — отговорих с акцент, типичен за Осака, като си мислех, че ако все пак някой се опита да ме опише, ще е най-добре да ми направи грешен портрет. Озава вече се беше насапунисал и сега се миеше с кофата, която си носеше от къщи.

— Да, виждам, че не сте. От Кансай сте, нали?

Районът Кансай се намира в западната част на Хоншу, главния японски остров, където е Осака. Кимнах. Озава се изправи и се протегна.

— Какво ви води насам?

— Водата — отвърнах, спомняйки си цитата от „Казабланка“.

Старецът се засмя. Зачудих се дали е направил връзката с филма.

— Какво ви води в Токио, искам да кажа?

Озава хвърли поглед към нас и се насочи към ротенбуро, външния басейн. Мамка му!

Дали се беше отказал от минералните басейни, понеже бяха заети? Щеше ли да ги прескочи тази вечер? По дяволите, бях толкова близо, а сега не бях сигурен.

— Моля? — попитах стареца, осъзнал, че е казал не=о.

— Попитах какво правите в Токио.

— А, работя в „Мацушита“. — По онова време „Панасоник“ се казваше „Мацушита“.

— А стига бе! И аз работех в „Мацушита“. Вече съм пенсионер, но зет ми работи там. С какво се занимавате?

„Божичко, каква изобщо е вероятността за такова нещо?“ — помислих си. Усещах, че започвам да губя контрол върху положението.

— Ъъъ, с климатици. — „И ако ми кажеш, че и зет ти се занимава с климатици, ще пусна машата в твоя басейн!“

— Аз бях по осветлението — каза той. — Зет ми също.

— Страхотно.

— Е, все трябва да се издържа с нещо. Обаче има ужасно много работа. Не му остава време за нищо друго. Откакто постъпи там, наддаде десет кила. Не е като вас.

— Какво искате да кажете?

— Вие приличате на спортист. Хубаво е, че имате време за упражнения.

„О, стига!“

— Уф — изсумтях аз и се надигнах. — Не издържам повече. Беше ми приятно да си поговорим.

Той се засмя.

— На моята възраст е по-лесно. Имаш по-малко за губене.

Докато излизах, погледнах към пешкира. Там си беше — просто навита кърпа, която някой е оставил до вратата на склада.

Потопих се в големия басейн и зачаках. Старецът отиде при един от крановете да се изплакне. Сега и двата минерални басейна бяха празни. Поколебах се дали да не повторя същото като преди малко, ала реших да изчакам.

След няколко минути Озава се върна в къпалнята, хвърли поглед към минералните басейни и като ги видя свободни, тръгна към тях. Надигнах се от водата и разбрах, че не съм преценил точно колко ще му трябва да стигне до целта си. Щеше да ме изпревари. Той подмина външния басейн и тръгна към вътрешния. Мамка му!

— Ъъъ, момент — спрях го аз, след като го настигнах тъкмо навреме. — Не е моя работа, обаче мисля, че не бива да използвате този басейн. Старецът, който беше там… ами, изпусна се, разбирате какво искам да кажа. Не ми се ще да го правя на въпрос или да го засрамвам. Ще съобщя на мама-сан и тя дискретно ще се погрижи за това.

Озава се ококори и хвърли поглед към басейна, навярно за да провери дали въпросната злополука е „шобен“ или „дайбен“ — буквално „номер едно“ или „номер две“. Не се виждаше нищо, но пък кой иска да се кисне в пикня?

Той ми благодари и влезе във външния басейн. Сърцето ми щеше да изхвръкне. Огледах се наоколо. Никой не ни обръщаше внимание. Озава се облегна на стената и потъна във вдигащата пара вода.

Седнах пред крана, който бях използвал по-рано, и изведнъж ме обзе вдъхновение. Наведох се и вдигнах пешкира с увитата вътре маша. Докато се изправях, отпуснах достатъчно от кабела. После се обърнах към Озава и като доближих пешкира до ръба на басейна, се вторачих във водата.

— Леле-мале, явно и тук е направил поразия — възкликнах. — Онова зад вас май е лайно.

Той рязко се надигна и погледна през рамо.

— Къде?

„Хайде де, хайде де!“

— Не, не там. От другата страна. Зад вас.

Озава се втренчи и след като не видя нищо, протегна ръка и се хвана за крана, за да излезе. В мига, в който пръстите му се свиха върху метала, пуснах машата във водата зад него.

В първия момент сякаш не се случи нищо. Озава не се движеше, не реагираше по никакъв начин. Помислих си, че нещо не е наред, но после забелязах, че тялото му леко трепери и че дланта му все едно се е залепила за металния кран. Устните му бяха сгърчени в странна напрегната гримаса и от тях се изтръгваше едва доловим звук, нещо средно между стон и писък. Ако седеше на тоалетна чиния, вместо да лежи в басейн, просто щеше да прилича на човек, който се напъва да раздвижи червата си.

Наблюдавах го едновременно омагьосан и ужасен. Той се взираше право напред, ала усещах, че вече не вижда нищо. Огледах се пак. Никой не ни гледаше. Не знаех дали е получил смъртоносната доза електрически ток, обаче колкото повече чаках, толкова по-голяма ставаше опасността да ме разкрият. Хванах кабела, изтеглих щепсела от контакта и извадих машата от водата.

Тялото на Озава моментално се отпусна. Ръката му се изплъзна от крана и устните му се разтвориха. Разнесе се дълга съскаща въздишка. Той подбели очи и потъна по гръб във водата, все едно си лягаше да спи. Раменете му се скриха под повърхността, после темето и накрая лицето му — очите му бяха вторачени в тавана.

Изстисках водата от пешкира и с помощта на шише течен сапун натиках щепсела на удължителя под вратата. Ако някой надникнеше в склада, присъствието на включения удължител пак щеше да е странно, ала не чак толкова, колкото ако кабелът излизаше навън. Така или иначе собствениците едва ли щяха да споделят евентуалните си подозрения с някого. Доказаната смърт от токов удар щеше да се отрази зле на бизнеса им и това щеше да им помогне да решат, че съмненията им са неоснователни и не си струва да ги разгласяват.

Чух някой да пита: „Дайджобу?“ „Онзи добре ли е?“ Погледнах натам. Един от мъжете в големия басейн стоеше изправен и сочеше Озава. Въпросът му обаче беше насочен към хората около него, а не конкретно към мен. Увих тоалетните си принадлежности и мократа кърпа с машата във втория пешкир, станах от столчето и се заоглеждах, като че ли нямах представа за какво говори мъжът. Друг мъж се надигна от водата в големия басейн и се приближи, вперил очи в Озава. Отдръпнах се назад, сякаш съм неуверен и му правя място. Дотича и трети.

Продължих да отстъпвам, за да се отдалеча колкото може повече от мястото, към което скоро щеше да е насочено вниманието на всички. Когато стигнах до плъзгащата се стъклена врата, вече измъкваха Озава от водата. Кожата му беше синя, главата му висеше безжизнено. Реших, че даже още да не е мъртъв, най-малкото е в пълно безсъзнание.

Тръгнах направо към шкафчето си, натиках всичко в сака и навлякох панталона и ризата. От къпалнята не се появяваше никой. Предполагах, че вече са измъкнали Озава от басейна. С широкото разпространение на портативните дефибрилатори в наше време той може би щеше да има шанс. Но след онова, което току-що бях видял, нямаше да го спасят даже някой да се опиташе да му окаже първа помощ.

Излязох в преддверието. Насилвах се да вървя бавно, като всеки, който се е напарил в сенто. Нахлузих си обувките и тръгнах към Танатос с енергична, но не и привличаща вниманието походка. Запалих мотора и потеглих. Вятърът вледеняваше влажната ми кожа.

Пуснах машата в мръсните води на река Сумида. Изхвърлих пешкирите и тоалетните принадлежности в различни кофи за смет. Едва когато преминах околовръстната линия „Яманоте“, най-после си позволих да ликувам. Бях успял. По-късно щях да помисля какво съм можел да направя по-добре. Щях да науча полезни уроци. Засега обаче — бях успял!

Спрях на един мрачен и пуст паркинг и оставих адреналина да се оттече от вените ми. Можеха да се объркат толкова много неща. Логистични проблеми, електрически проблеми, проблеми със свидетели. Ала в крайна сметка всичко мина добре.

Спокойно може да не забележиш гората, когато си се съсредоточил върху отделните дървета.