Бари Айслър
Рейн-сан: Гробище за спомени (3)

3.

Другата вечер тренирах в „Кодокан“ както обикновено. Бях в добро настроение. Макгроу не ме потърси и аз реших, че сигурно съм в безопасност. Каквото и да се беше случило с онзи, когото бях повалил, колкото и сериозно разследване да водеше полицията, явно не можеха да го свържат с мен.

Тренировките се провеждаха в огромно дайдоджо — четири тепиха, висок таван, пейки за зрители, пространство за над сто рандори едновременно. Нямаше климатик и през лятото в огромната зала вонеше на десетилетия потене и напрягане. Кангейкото — десет последователни дни интензивно трениране през зимата — ставаше рано сутрин, когато дъхът ти излиза на пара и татамито е твърдо като бетон. През лятото пък се тренираше следобед, когато токийският зной достига кулминацията си. Търсенето на трудности като начин за насърчаване на „гаман“ — упоритост, издръжливост, твърдост — е фетиш за японците и това ми харесваше. Смених неколцина партньори, екипът ми — „ги“ — подгизна от пот, залата около мен кънтеше от пъшкане, викове и плясък на тела върху татами.

Почивах си отстрани, когато един як наглед черен пояс — приблизително на моята възраст и ръст, но най-малко десет кила по-тежък — ми кимна и посочи татамито, на което стоеше. Имаше дебели устни, прекалено малки за лицето му очи и ивици тъмна четина по бузите. Нещо в него моментално ме изпълни с неприязън. Може би грубият му жест, сякаш ме привикваше и трябваше да му се подчиня. Зачудих се какво иска. Рядко се случваше черен пояс да покани на спаринг бял — най-вероятно щеше да е досадно, пък и какво удоволствие има в това да победиш начинаещ? Дълго го гледах — мислех за него като за Свинските очички и оставих мисълта да се изпише на лицето ми, — после се приближих. Той направи едва забележим поклон и започна да се придвижва надясно.

Сблъскахме се и аз му приложих любимата си комбинация по онова време — коучи-гари, оучи-гари, осото-гари, следвани от оучи-гари и учи-мата, после тай-отоши и коварен ключ в изправена поза и накрая пак тай-отоши. Не постигнах нищо. Той беше силен, но виждах, че това е само част от проблема. Усещах, че използва по-богатия си опит, за да предвижда комбинациите ми, като в същото време незабележимо променя позата и хватките си, за да предотвратява атаките ми в мига преди да ги осъществя. Сегиз-тогиз презрително се подсмихваше на безплодните ми усилия. Започвах да се ядосвам и съответно да ставам небрежен.

Обикаляхме се един друг в посока, обратна на часовниковата стрелка, като всеки първо пристъпваше с десния крак. Стрелнах дясната си ръка, за да го хвана високо, но Свинските очички ме парира, вмъкна лявата си ръка от вътрешната страна на моята и се опита да ме хване за ръкава точно над лакътя. Това не ми хареса и аз се опитах да се дръпна назад. Още щом го направих, той атакува с дясната си ръка, хвана ме около яката и се отгласна с лявото си ходило високо във въздуха. Десният му крак се заби между рамото и шията ми. Противникът ми отметна глава назад и още преди да разбера какво прави, тежестта му ме повлече надолу. Свлякох се отгоре му с дясна ръка и глава, приклещени в неговата ножица. Притиснал гръб към татамито и повдигнал хълбоците си, той се вторачи в мен и грозното му лице се изкриви в усмивка. Напрегнах се да се измъкна и погледът ми случайно се плъзна по пейките. И тогава видях единия от гангстерите, които ме бяха нападнали в Юено, онзи, който беше избягал с чантата. Надвесен над парапета, той напрегнато ни наблюдаваше и също се усмихваше.

Преди да успея да осъзная всичко това. Свинските очички затегли дясната ми ръка през тялото си, като ме дърпаше напред и надолу с крака. Усетих, че левият му крак се плъзга към десния му глезен в ключ „четворка“ — санкаку-джиме или триъгълно пристягане. Имах чувството, че шията ми е стегната в менгеме, и всъщност си беше точно така. Опитах се да наклоня надолу дясното си коляно и да го завъртя обратно на часовниковата стрелка, за да облекча натиска, но той ме стягаше прекалено силно. В ушите ми ехтеше приглушен рев като от прибой. Знаех, че мозъкът ми не получава достатъчно кислород и след секунди ще изгубя съзнание. Потупах го по рамото със свободната си ръка — традиционният сигнал в джудото, че състезателят се предава.

Много хватки в джудото, особено ключове на ставите, са толкова опасни, че джудистът развива условен рефлекс към това потупване и моментално освобождава предалия се противник, вместо да рискува да му счупи ръката или да му извади рамото. Този рефлекс понякога е толкова силен, че джудистът, който се интересува от бойното приложение на джудото, а не само от спорта, трябва да вземе мерки, за да не реагира автоматично в реална бойна обстановка.

Само че Свинските очички не само не прекъсна ключа си в отговор на моето потупване, а дори го стегна още повече, като през цялото време се усмихваше. Обзе ме страх. Не можех да говоря, но пак го потупах със свободната си ръка, този път по-силно. Той ме погледна с напрегната, садистична усмивка и в този миг ме осени. Разбрах характера на връзката е онзи на пейките, как са ме открили, как планират да избягат, след като ме оставят на татамито… всичко това в момента нямаше значение и аз изобщо не се замислих за него. Имаше значение, че той е дошъл да ме убие, и изведнъж се оказа, че се боря за живота си.

Което означаваше, че и той се бори за своя живот. Само че не го знаеше. За разлика от мен.

Изместих левия си крак назад и отворих скъпоценно пространство между телата ни. Периферията на света вече посивяваше, чувах само рева в ушите си. Посегнах с лявата си ръка към тестисите му. Той веднага разбра и се размърда наляво-надясно, но трябваше да размени подвижността срещу здравината на ключа, а и не можеше да се отмести повече. Стиснах топките му през панталона, ала противникът ми се изплъзна. Сивотата се сгъстяваше, по краищата й вече плуваха черни петна. Повторно посегнах към целта си и той пак се измъкна. Вече не виждах нищо друго, освен сивота, която засенчваше всичко, даже заглушаваше рева в ушите ми. Събрах последните си сили, стрелнах дланта си напред и този път я последвах с тялото си, като го принудих още повече да повдигне таза си. С треперещите си пръсти напипах единия му тестис и се вкопчих в него. Светът се стопяваше и аз се разтварях в празнота, в която не съществуваше нищо друго, освен едно топче, озовало се някак си между пръстите ми, и необходимостта, последната, отчаяна аларма, надута от умиращия мозък, да смачкам това топче на пихтия.

И изведнъж отново започнах да чувам екота на огромната зала и пред очите ми заплуваха светли петна. Усетих нещо — под мен лежеше човек, който се гърчеше, задушаваше се и се давеше, като че ли всеки момент ще повърне. Въпреки объркването и замайването си успях да задържа тежестта си отгоре му и останах върху него, докато той се извиваше настрани от мен. Вкопчих се в гърба му, обвих крака около неговите и го претърколих така, че и двамата да сме с лице към тавана — печелех време, докато дойда на себе си.

След няколко секунди си спомних къде съм и какво се е случило. Разбрах, че стискането на тестиса му е нанесло по-тежки поражения, отколкото миговете без кислород — на мен. Свинските очички продължаваше да се мята и дави, неспособен да ми попречи да провра дясната си длан под брадичката му и да го сграбча за гърлото. Палецът ми се озова под лявото му ухо, опрян с кокалчето в сънната му артерия. Проврях лявата си ръка под неговата, хванах го за левия ревер и го пъхнах в дясната си длан. Въпреки замаяността си той разбра, че се готвя за окури-ери-джиме, опита се да измъкне главата си и успя да докопа собствения си ревер, за да ми противодейства. Ала закъсня. С лявата си длан го хванах за десния ревер, притеглих го надолу и рязко превъртях дясната си ръка, превръщайки яката му в гилотина. Противникът ми безмълвно се замята наляво и надясно, но нямаше къде да избяга. Извих гръб и опънах яката му толкова силно, че можех да го обезглавя. В отчаянието си той започна да ме тупа по бедрото, като че ли щях да го пусна след онова, което се беше опитал да направи с мен. Няколко секунди безсилно дърпа пръстите ми, после изпадна в спазми. Разбрах, че повръща, но тъй като го душах, нямаше как да се получи и Свинските очички се давеше в повръщаното си.

Озърнах се към пейките. Неговото приятелче стоеше вкопчен в парапета с вцепенено от смайване лице. Усмихнах му се — гримаса, изразяваща крайното напрежение, което влагах в душенето. Той гледаше как приятелят му умира в ръцете ми и това ме радваше. Исках да види какво ще направя с него.

После гангстерът се отърси от парализата си, обърна се и се затича. Не забелязах решителност на лицето му или в позата му, само паника, и разбрах, че не се готви да се притече на помощ на приятеля си, а просто се опитва да спаси собствената си кожа. Трябваше да избирам — да довърша Свинските очички или да тръгна след главния си враг.

И внезапно осъзнах, че всъщност нямам никакъв избор. Нямаше как да убия този тип, не и в голямата зала на „Кодокан“ пред двеста свидетели. Разбира се, можех да се оправдая със злополука, само че в момента успехът на защита ми в съда изобщо не ме интересуваше. Интересуваше ме самото следствие, неизбежно внимание, каквото не можех да си позволя. Бях виждал десетки случаи на душене по време на тренировки, две мозъчни сътресения и един ужасяващо счупен крак. Джудото е контактен спорт и злополуките не са рядкост. Но чак пък смърт?! Всички вестници щяха да публикуват историята на първа страница.

С огромно нежелание пуснах Свинските очички и го отблъснах от себе си. Гърбът му се надигна и от устата и носа му бликнаха мощни струи бълвоч. Това сигурно означаваше, че ще остане жив. Скочих на крака и се втурнах към стълбището. Огромната зала се наклони пред очите ми и аз протегнах ръка, за да запазя равновесие, все още нестабилен вследствие на липсата на кислород. Хората ме гледаха — навярно се чудеха дали ми е призляло и бързам да изляза, преди да повърна. Изхвърчах през изхода и се затичах нагоре по стълбището, като се придържах за парапета, понеже още нямах доверие на равновесието си. Рязко отворих външната врата, но онзи чинпира го нямаше. Стълбищата бяха две и той сигурно беше избягал по другото.

Може би все още имах шанс. Изтичах надолу, стигнах до фоайето и се заоглеждах. Никой — само сбръчканата оба-сан^[1] зад шанда със закуски.

— Някой току-що да е минал от тук? — попитах я. — От стълбището?

Без да отговори, тя повдигна вежди и наклони глава към главния вход. Изтичах навън и се заозъртах. Неколцина минувачи, служители в костюми, прибиращи се вкъщи след тежък ден в офиса, любопитно се загледаха в потния, видимо разярен джудист, изправен бос на тротоара. Нямаше и следа от чинпира.

По дяволите!

Но можех да науча нещо от другия. Влязох, спрях на вратата на дайдоджото и видях, че около Свинските очички се е струпала малка тълпа. Помагаха му да се изправи, като внимаваха да не стъпят в повърнатото от него.

Нямаше да се получи. Трябваше да се махам.

Отидох в съблекалнята и бързо се преоблякох и си събрах багажа. Нямах време за душ. Не исках да отговарям на никакви въпроси и не биваше да се бавя нито минута, понеже тези хора, които и да бяха, знаеха, че могат да ме открият там. Трябваше да бягам.

Тогава не го съзнавах — и даже да го бях осъзнал, нямаше да го проумея, — обаче ми предстоеше да живея цяло десетилетие като беглец.