Бари Айслър
Рейн-сан: Гробище за спомени (39)

39.

Бясното куче остана жив още само \около две години. Не знам дали Тацу имаше нещо общо с това, но явно го бяха убили в резултат на заговор в Гокумацу-гуми, след което кланът започна да се управлява от съвет вместо еднолично.

Скоро след това в Америка беше създадена комисията на сенатор Чърч. Обвиниха „Локхийд“ в даване на подкупи от милиони долари на чуждестранни политици — не само в Япония, по целия свят. Американските политици обаче не пострадаха. Фокусът падна върху компанията и нейния директорски борд. И все пак в Япония скандалът доведе до свалянето на финансовия министър, началник-щаба на военновъздушните сили и даже министър-председателя, както се надяваше Тацу. И това беше нещо.

Дали бяха възстановили програмата на Макгроу след отклоняването на американското внимание към „Локхийд“? Сигурно. Да се опитваш да се справиш с подкупването на политици е все едно да се опитваш да обявиш проституцията за незаконна. По дяволите, направо си е същото. Вече знаех, че корупцията не е нещо разпокъсано, а онова, което прилича на отделни плаващи платформи, всъщност е архипелаг, чиито острови са свързани и се сливат под повърхността. Обаче не ме интересуваше. Това не беше мой проблем и нямаше да допусна да стане. Когато убих Озава в банята, за миг се бях зачудил дали сега съм от лошите. Когато убих Макгроу, вече бях наясно, че няма лоши, както няма и добри. Имаше само интелигентни и глупави, марионетки и кукловоди. По-добре мъдър ронин, реших аз, отколкото наивен самурай.

И все пак си мислех, че Тацу е прав за разделителната линия. Бях казал на Макгроу, че не е трябвало да закача Саяка, понеже е момиче, понеже не е играч. И неговият отговор гласеше, че изкарвам необходимостта добродетел, че двамата с него сме еднакви. Дали наистина беше така? Осъзнах, че това ще зависи от мен. Реших да спазвам разделителната линия. Или поне да се опитвам.

Миямото запази моята тайна и когато накрая се върнах в Япония, започнахме да работим заедно. Работихме и с Тацу — всъщност доста. Но това е съвсем друга история и тя се случи след много години. Защото макар че Бясното куче не остана дълго жив, моето самоналожено изгнание се проточи. Десет години воювах в различни наемнически организации и въпреки че и това са други истории, навярно за друг случай, засега ще кажа само, че по онова време се самоубеждавах, че не се връщам тъкмо заради тези войни. Като се замисля обаче, това по-скоро бяха оправдания. Истинската причина беше Саяка.

Искаше ми се да се свържа с нея, преди да напусна Япония. Разбира се, че ми се искаше. Обаче се страхувах, че Бясното куче може да научи, че още съм жив, и пак да се опита да я използва. Едва се сдържах. Нямаше откъде да науча какво знае или вярва тя след последната ни среща в хотела. Можеше да е гледала нещо за случилото се в „Юено“ по новините и да ме смяташе за мъртъв. Можеше да не е чула нищо и да не знаеше защо съм изчезнал и какво е станало с мен. Можеше да е чула за Камиока, за това, че е бил прострелян в гърба и гръбнакът му е прекъснат, и да се е сетила за кармата. И да се е зачудила дали кармата съм аз. Но какво щеше да се случи, ако се свържех с нея? Ако се срещнехме, едва ли щях да понеса да не съм с нея. А ако бях с нея, тя пак щеше да се превърне в мишена.

Затова отидох на война, на най-невероятни места, далеч от Япония, далеч от всичко, което се беше случило, далеч от Саяка. За да я предпазя.

Не. Не беше вярно. Не е лъжа, обаче не е и истина.

Защото даже след смъртта на Бясното куче пак останах далеч. Казвах си, че тя така или иначе ме е забравила. Че е продължила живота си. Ала с времето осъзнах, че неохотата ми се дължи на нещо друго. На… на онова, което Саяка щеше да си помисли за мен, ако знаеше какво съм извършил. В какво съм се превърнал. Какъв съм.

Как можеше да разбере? Парите, които й бях дал — щеше да иска да знае откъде са. Може би щеше да се ужаси, че ги е взела, и да ме намрази, задето съм я убедил. Щеше да задава въпроси, постоянни човъркащи въпроси, и каквото и да й отговарях, щеше да вярва, че истината е много по-страшна. И сигурно щеше да е така. Аз щях да я умолявам, да й обяснявам за разделителната линия, тя нямаше да чува нищо друго, освен оправданията на едно чудовище.

Бях парализиран от копнеж и страх. И с годините някак си винаги се удържах, колкото и да ми се искаше да я открия. Казвах си, че ако наистина я обичам, просто трябва да я оставя на мира.

Ала все пак не се удържах.

Не беше лесно да я открия. Не забравяйте, това се случи много преди Гугъл, Фейсбук и всички други средства, улесняващи хората, които предпочитате да останат във вашето минало, да присъстват във вашето настояще. Обаче накрая я намерих. В Америка, нейната мечта. В Сан Франциско. Научих, че е завършила колеж и е създала фондация за обучаване на инвалиди на различни умения. Че е получила награди от различни азиатско-американски организации. Че даже се занимава с гмуркане и скачане с парашут в инвалидната си количка. В списание „Лайф“ имаше статия за нейните успехи, наричаха я „вдъхновение, пример за безграничните възможности на човешкия дух и възможностите на Американската мечта“.

И се беше омъжила. За американец от корейски произход. Юрист. Навярно добър човек. Когато проверих за пръв път, имаха син. После проверих пак. Имаха още един.

Така че, не. Така и не се свързах с нея. Наблюдавах я от разстояние. Слушах, но не говорех.

Вместо това се опитах да се насиля да я забравя. Да забравя първия път, когато бях озаптил онзи пиян кретен в хотела и тя излезе на улицата и неохотно ми благодари, когато лицето й сияеше, докато слушаше и гледаше Терумаса Хино в „Таро“, и по-късно същата нощ, когато се целувахме в „Китазава-гава“ и аз се бях опикал, за да не се срамува, когато ми позволи да сваля ръцете й, за да докосвам гърдите й в банята, как обичаше да навежда глава, за да гледа как ме насочва в себе си, как плака, когато установи, че може да свършва, онези великолепни утрини, когато се докарвахме до изнемога в тясното й легло, и колко красива беше, невероятно красива.

Понякога отварям страницата й във Фейсбук. Глупаво е, знам. Смехотворно. И винаги си обещавам другия път да съм по-силен. Направо не разбирам какво ме кара да го правя. Защо най-мъчителните спомени са и най-сладостни, защо сладостта винаги ни кара пак да се връщаме, колкото и дълго да се измъчваме преди това? Не знам, както не знам и защо понякога седя в мрака и слушам Терумаса Хино да свири „Сам, сам и сам“. Просто го правя. Явно не мога периодично да не отварям онази кутийка със спомени, колкото и болезнено да е нейното съдържание. Опитвам се да престана. Ала понякога просто има неща, които можеш и които не можеш да направиш.

Годините са я пощадили. Косата й вече сивее, но още е дълга и усмивката й сияе, а онази сдържаност, онази суровост, толкова характерни за нея по онова време, вече ги няма, заменили са ги спокойствие и самоувереност. Няма нужда някой да я смята за мъжко момиче. Тя знае, че е такава. Може семейството да е омекотило характера й. Вече има внуци. Бебета, но все пак внуци. Къде отлитат годините?

Разглеждам снимките й, снимките на семейството й, и си представям как можеше, ала не се разви животът, животът, който наивно вярвах, че мога да имам и който може би даже заслужавам, но от който ме лишиха обстоятелствата и собствените ми действия.

Ще ми се да й бях казал, че я обичам. Измъчвам се, че не й го казах. За малко щях да го направя, обаче се уплаших. Това нямаше да промени нищо, наистина го вярвам. Но поне щеше да знае.

Липсва ми. Господи, колко ми липсва! Нещо повече, това е като оплакване на мъртвец. И не скърбя само за всичко, което имахме, а за всичко, което можехме да имаме, стига да бях взел други решения, да бях друг човек.

Но кой и какъв бих могъл да съм? Опитвам се да си го представя и не успявам. Това е нещо като самозаблуда, измама, блян.

„Светът е сцена — нали така казва Шекспир? — И всички са актьори“.

И наистина е така. Всички сме актьори. Само че това е поезия. Прозата е по-елементарна. Понякога просто има неща, които можеш и които не можеш да направиш.