Джак Дю Брул
Мината на цар Соломон (9)

АРЛИНГТЪН, ВИРДЖИНИЯ

В най-добрия случай Мърсър се нуждаеше от два месеца, за да организира експедиция, каквато планираше, но си отпусна само още три дни. Той се съмняваше, че Селоме Нагаст ще му осигури пълно съдействие в Еритрея, така че щеше да се приземи в Африка лошо екипирай и без достатъчно пари и важна информация.

Мърсър се бе обвързал с тази мисия, без да е сигурен дали неясните му предчувствия са верни. Това беше дръзко начинание дори за него, но всеки път, когато усетеше, че решителността му намалява, се замисляше за отговорността си пред Хари и временно прогонваше опасенията. От отвличането на Хари бяха изминали вече двайсет и четири часа и отчаянието на Мърсър нарастваше. Той действаше колкото е възможно по-бързо, но въпреки това чувстваше, че не прави достатъчно.

Факсът и принтерът му бръмчаха от сутринта и бълваха текстове за геологията на Еритрея, събрана от местни и международни източници. Между телефонните разговори Мърсър бе успял да прегледа малка част от информацията. Макар че познанията му за геологията на Африка бяха огромни, той не знаеше достатъчно за специфичния състав, формирането и историята на Ерит — рея. Освен това трябваше да открие някаква следа за местонахождението на жилата кимберлит.

Бюрото му беше отрупано с листове, някои подредени на купчини, а други разхвърляни безразборно. Някъде отдолу бяха чиниите от закуската и обяда му. Мърсър не бе спал, откакто се бе върнал от среднощната си среща с Дик Хена, и макар че каничките кафе, които бе изпил, го държаха буден, главата го заболя и за-пулсира. Факсовете престанаха да пристигат, затова той взе телефонната слушалка и набра номера на Прес-кът Хайд.

— Да, Мърсър. Какво има? — Хайд беше уморен от обажданията на Мърсър.

— Бил, вероятно ще ми трябва разрешително за взривяване, докато съм в Еритрея. Изпращам по факса копия от разрешителните ми в Съединените щати, Канада, Южна Африка, Намибия и Австралия. Властите, които ги издават в Еритрея, трябва да останат доволни и да ми спестят проверката там.

— Не трябва ли Селоме да се занимава с тези неща? Нали имаш номера на мобилния й телефон?

— Тя не отговаря през целия ден, по дяволите, затова ти ще трябва да свършиш всичко — обясни Мърсър. Селоме не беше свързана с посолството на Еритрея и не беше ясно дали е замесена в отвличането на Хари, пък и засега не искаше да разкрива съмненията си за нея. Подозираше, че споразумението между Селоме и Хайд има доста дълбоки корени. — Експлозивите, които поръчах, трябва да са със сертификат за краен потребител, преди да бъдат транспортирани. Ще трябва да уредиш това. Искам и доставка от туби с гориво за зареждане на машините на място.

— Защо не използваш камиони с цистерни?

— Камионите с цистерни ще трябва да извършват денонощни курсове, за да карат гориво, а нямаш представа колко литра на час горят.

— Добре. Нещо друго?

— Да. На бюрото си имам сметка за два милиона и седемстотин хиляди долара, които трябва да бъдат платени до трийсет дни за наема на тежката техника. Думата ми беше достатъчна, за да потеглят, но съм заложил репутацията си и искам да съм сигурен, че сметката ще бъде уредена.

— Не се тревожи за парите. Селоме и аз ще се погрижим за това. Изпрати ми сметката по факса и повече не мисли за нея.

Мърсър не хареса мазния тон на Хайд, но не каза нищо.

— Добре. Оправяш ли се с останалите ми искания?

— Отлично. Сутринта говорих със Селоме и тя каза, че по-малките машини, които поиска, вече те чакат в Асмара. Товарят ги на камиони и ще ги закарат близо до мястото. Селоме е намерила местен човек, който имат опит в минното дело, поне в кариерите. Името му е Хабте Маконен. Той ще ти бъде водач в Еритрея.

— Имаш ли номер, на който мога да се свържа с него? Хайд се изсмя.

— Ако имаше представа колко ужасни са телефонните услуги там, нямаше да зададеш този въпрос.

— Добре. Ще говорим по-късно.

Мърсър затвори и добави два сателитни телефона към дългия списък от необходимата техника.

Трябваше да отиде в кабинета на Дребосъка за обаждането на Хена, затова събра купчина листа, за да чете, докато чака. Не искаше да прахосва времето си, като се разкарва до бара, но телефонът му вероятно се подслушваше, а не можеше да си позволи да пропусне обаждането. Вече се бе приближил до външната врата, когато телефонът отново иззвъня. Хукна обратно към кухнята и грабна слушалката.

— Къде си? — попита Чък Лаури, който знаеше повече за компютрите от другите приятели на Мърсър.

В по-голямата си част бизнесът на Лаури беше легитимен — изграждане на защитни системи за информацията и разследване на електронни измами, но той от време на време правеше и незаконни неща, прониквайки в разрични бази данни. Мърсър подозираше, че ветеранът от Виетнам още обича подземния свят на електронната епоха, за чието създаване бе допринесъл. Лаури беше чудак, който съзнателно култивираше ексцентричността си на компютърен фанатик и бе направил състояние от отстраняване на подслушвателни устройства от компютри.

— Вкъщи. А ти къде мислиш, че съм, по дяволите? — троснато отговори Мърсър. Беше твърде уморен, за да му пука, че Лаури отговаря на молбата му за помощ.

— Не знаех дали да се обадя на домашния или на мобилния ти телефон. Няма значение. Тръгни към летище „Дълес“. Ще ти се обадя в колата след две минути. — В гласа на Лаури прозвуча настойчивост. — Намерих Хари.

Мърсър трясна телефона на вилката и изскочи от къщата. Ягуарът му бе паркиран на улицата, където обикновено го оставяше. Той се качи в колата и гумите оставиха две дълги мазни следи по асфалта, когато потегли.

Мърсър караше със сто и трийсет километра в час по околовръстното шосе, когато телефонът иззвъня.

— Какво научи, Чък?

— Може вече да е късно.

— Казвай. — Мърсър изпревари микробус със стресната майка и четири деца с широко отворени очи. Вече бе вдигнал на сто и четириисет, изпълнен с напрежение от думите на Лаури.

— Прегледах информацията за резервациите на всички големи авиолинии за снощи и тази сутрин и потърсих нови резервации за самолети, излитащи от летищата „Рейган“и „Дълес“. Похитителите вероятно са упоили Хари, за да го накарат да мълчи. Затова реших, че може да поискат специална помощ. Наложи се да проникна в компютърната система на правителството, за да използвам тяхната търсачка.

— Хайде, Чък, казвай! — Отчаянието на Мърсър търсеше отдушник.

— Търсенето не даде резултат, но после се замислих дали не са взели чартърен полет. Преди няколко минути отново започнах да търся и от първия път попаднах на нещо. Вчера сутринта „Гълфстрийм IV“ от „Дълес“е бил нает да замине след… осемнайсет минути според плана на полета.

— Защо реши, че е точно този чартърен полет? — развълнувано попита Мърсър.

— На билета имаше код за искане на инвалидна количка. От Главното управление на полетите на „Дълес“ ми казаха, че в момента петимата пътници са там и чакат да се качат на самолета, а старецът не е ходил до тоалет ната, откакто са пристигнали.

Бинго!

Мърсър настъпи докрай педала за газта. Лъскавият ягуар елегантно и с лекота се стрелна напред. Мърсър умело изпреварваше колите отляво и отдясно, като опасно се вмъкваше в аварийното платно, когато се наложеше.

Отново почувства прилив на адреналин — предпочитания от него наркотик. Хари бе казал, че празнотата в живота на Мърсър е самотата, и в това твърдение имаше голяма доза истина. Но на Мърсър му липсваше и опасността. Беше се пристрастил към нея в Аляска и жадуваше за усещането за жизненост, което тя му даваше. Мърсър забеляза в последния момент, че закачи бронята на една кола. Разнесе се хор от протестиращи клаксони.

— Благодаря. Длъжник съм ви. Ще ви се обадя.

„Последните няколко дни бях в Ню Йорк, а утре заминавам за Лос Анджелис.“ Мърсър се молеше Хена още да не е заминал. Той позвъни на мобилния му телефон.

— Ало.

— Дик, обажда се Мърсър. Намерих Хари Уайт. Той е в сградата на Главното управление на полетите на летище „Дълес“.

— По дяволите! — извика Хена. — В момента пътувам натам.

— Къде по-точно се намираш?

— Току-що минахме първата бариера по служебния път.

— Слава Богу. Колко агенти има с теб?

— Аз, Мардж Дойл и още двама. Въоръжени са.

Мърсър зави по отклонението за „Дълес“и отнесе бариерата, която отлетя като осакатена птица.

Дори не обърна внимание на хаоса след себе си. Знаеше, че някоя от патрулните коли ще започне да го преследва едва след известно време. А дотогава щеше да бъде на три километра по-напред по пътя. Видя бял седан с правителствен номер.

— Дик, в бяла „Краун Виктория“ ли си?

— Откъде знаеш?

— Погледни вляво.

Черният ягуар на Мърсър изпревари държавната кола като пътен знак.

— Господи! Да не си се побъркал? — изкрещя Хена по клетъчния телефон.

Неумолимите сиви очи на Мърсър погледнаха за миг в огледалото за обратно виждане и със задоволство забелязаха, че шефът на ФБР се опитва да не изостава от него. Наближаваха будките за таксите и ягуарът бързо скъсяваше разстоянието.

Всички механични бариери бяха спуснати. Служителите бяха предупредени и стояха на лентите, опитвайки се да блокират пътя на бясно препускащия ягуар. Мърсър не можеше да рискува да блъсне някого от мъжете. Той изруга и се приготви да намали.

— Последната вляво! — извика Хена, съзирайки свободна лента в същия миг, когато и Мърсър я видя.

Мърсър завъртя волана. Задният край на колата се разтресе застрашително, когато той натисна спирачките с левия си крак, даде газ с десния и ловко провря ягуара в тясната лента. Пътят му до летището беше свободен.

Главният терминал на „Дълес“ със сводестите си колони от тухли и бетон и дълги прозорци приличаше на гръден кош на гигантско животно. Мърсър профуча край терминала, следвайки знаците към новопостроената сграда на Главното управление на полетите. Ягуарът мина през лабиринта от паркирани луксозни коли и изсвирвайки с гуми, спря на няколко метра от автоматичните стъклени врати. Автомобилът на Хена пристигна само след няколко секунди.

Мърсър се втурна в терминала точно когато Хена и двамата агенти изскочиха от колата. Хена бе взел револвера на Мардж Доил. Агентите имаха страховити автоматични пистолети, които съответстваха на смъртоносните им изражения. Хена не изглеждаше във форма заради размерите на големия си корем, но беше бърз като Мърсър и веднага се затича.

Терминалът беше добре обзаведен и приличаше по-скоро на хотелско фоайе, отколкото на чакалня на летище. Там се обслужваха свръхбогатите, които можеха да си позволят собствен самолет или имаха парите да го наемат. На отсрещната страна имаше големи прозорци. Отвъд се виждаха самолети „Лиърджет“, „Гълфстрийм“, „Ситейшън“и много други. Неколцина мъже излизаха, за да се качат на самолета си. Мърсър веднага позна Хари Уайт. Старецът седеше в инвалидна количка от неръждаема стомана. Жена, която чакаше полета си, изпищя, когато видя Хена и агентите да нахлуват с извадени оръжия в терминала. Четиримата мъже около Хари се обърнаха и също извадиха оръжията си.

Мърсър блъсна настрана Хена и се хвърли на пода. Похитителите имаха АКМ, осъвременен вариант на съветските АК — 47, със сгъваем приклад, за да могат да се скрият по-лесно, и ги носеха под дългите си шлифери. Оръжията затрещяха и шофьорът на Хена получи половин пълнител в гърдите. Тялото му бе разкъсано от яростната стрелба. Единият агент бе прострелян в рамото и крака. Трима цивилни паднаха в канонадата. Мърсър видя ужаса, изписан на застиналите им лица. В настъпилата суматоха терористите изпуснаха от поглед Хена и Мърсър и се втурнаха да изкарват Хари към чакащия самолет.

Без да разсъждава, Мърсър скочи, грабна беретата на поваления шофьор и хукна след тях. Похитителите започнаха да стрелят към сградата. Куршуми обсипаха прозорците, разпръсквайки водопад от стъкла. Мърсър отново се хвърли на земята, вдигна пистолета и стреля, надявайки се да всее смут у групата терористи, без да помисли за пълните с гориво скъпи самолети навън.

Автоматите млъкнаха. Мърсър рискува и надникна през разбития прозорец. Бягащите мъже се качваха по стълбата на самолет „Гълфстрийм“, носейки Хари. Единият оглеждаше терминала. Той забеляза Мърсър и вдигна оръжието си. Мърсър обаче се наведе, преди терористът да успее да стреля.

Страхът му отстъпи място на неизмерим гняв. Мърсър пресметна, че в пълнителя на беретата е останал само един патрон. Самолетът беше твърде далеч, но дори да се намираше по-близо, той не би рискувал да улучи Хари. Моторите на гълфстрийма забръмчаха оглушително. Мърсър се съмняваше, че пилотът е член на терористичната банда. Вероятно бяха опрели пистолет до главата му и го принуждаваха да излети. Самолетът потегли. Вратата беше отворена и единият терорист се бе навел навън и бе насочил автомата си към терминала.

Мърсър скочи през разбития прозорец и хукна по бетонната писта. Край ушите му свиреха куршуми. Той чу далечния вой на сирени и гръмовния глас на Дик Хена, който го викаше да се върне, но не им обърна внимание. Самолетът набираше скорост. Мърсър успя да стигне до опашката и вонящите изпарения от моторите го обвиха в черен облак. Той смени посоката, взе на прицел стрелеца и натисна спусъка. Терористът падна от вратата и автоматът му изтрака след него. Изстрелът явно предупреди похитителите, защото пилотът изведнъж увеличи тягата. Гълфстриймът се насочи към пистите за излитане.

Мърсър побегна обратно към терминала, приближи се до един „Лиърджет“, чиито мотори бръмчаха, удари с ръкохватката на беретата по затворената врата и извика: — Полиция! Отворете!

След секунда вратата се вдигна. Вътре седеше добре облечен американец. Мърсър го позна. Мъжът беше водещ на една от новинарските програми на Си Ен Ен. Мърсър го сграбчи за сакото и го изхвърли навън, после се качи на борда и затвори вратата.

Кабината на самолета беше малка. Ако имаше пътници, Мърсър не би рискувал, но десетте места бяха свободни.

— Добре ли сте, господин Джаксън? — попита помощник-пилотът по радиоуредбата.

Мърсър се промъкна до пилотите, размаха пистолета в ръката си и посочи гълфстриима, намиращ се на около петстотин метра от тях.

— Следвайте онзи самолет — нареди, съзнавайки абсурдността на заповедта си.

Мъжете разбраха, че Мърсър говори сериозно. Главният пилот включи реактивните двигатели и рече:

— Успокой се.

— Не се тревожи за мен — отговори Мърсър. — Само не изпускай гълфстрийма.

„Лиърджет“ бързо настигна похитителите. Единият терорист погледна през отворената врата и забеляза, че ги преследват. Мърсър видя изненаданото му изражение. Похитителят отвори широко очи и после се скри в кабината.

— Внимавайте — извика Мърсър, когато мъжът отново се появи и започна да стреля.

Автоматът му изстреля поток от олово, разпръсквайки парчета от бетонната писта. Няколко куршума пробиха тънката обшивка на лиърджета.

— Дотук бяхме, приятел — извика пилотът. — Преследването свърши.

— Карай след тях.

— Улучиха ни. Няма начин да излетим, без да проверим какви са повредите.

— Можете да ги блъснете — хладнокръвно отговори Мърсър. — Не толкова силно, че да унищожите самолета им, но достатъчно, за да им попречите да излетят.

— Да не си се побъркал?

— Те току-що убиха четирима души на летището и отвличат пети. Ние сме единствените, които могат да ги спрат.

Пилотите се спогледаха и постигнаха съгласие. Самолетът набра скорост, направи завой и се наклони толкова силно, че резервоарът с горивото на крилото остърга земята сред дъжд от искри. Гълфстриймът на похитителите рязко спря на петдесет метра от тях, за да позволи на боинг 747 да се приземи. Сянката му препускаше на земята, за да догони прелитащия огромен реактивен самолет.

Пилотът на „Лиърджет“ съзря шанс и увеличи още скоростта. Самолетът преодоля разстоянието до гълфстрийма с грациозността на преследващ плячка леопард. На вратата отново се появи лице. Осъзнавайки какво ще се случи, терористът скочи на пистата точно когато самолетът отново започна да набира скорост.

— По дяволите! — извика пилотът на лиърджета. Стрелецът вдигна автомата, но или пълнителят беше празен, или оръжието засече, та не стреля. Той трескаво се опита да почисти патронника, но после разбра, че оръжието няма да проработи, и го хвърли.

— Какво прави той, по дяволите? — попита пилотът.

Смъртоносното изражение в очите на терориста подсказа какво ще се случи. Похитителят продължи да бяга към лиърджета, преценявайки разстоянието, и скочи. Единият му крак стъпи на лявото крило. Мъжът се олюля, но успя да запази равновесие, обърна се и се приближи до мишената си. Първо влезе ръката му. Титаниевите перки на реактивния двигател почти безпроблемно превърнаха в каша мускула и костта, но когато рамото и главата попаднаха във въртящата се турбина, моторът се разпадна. Перките се откъснаха и пробиха алуминиевата кабина.

Пилотът угаси двата мотора, когато осъзна, че терористът е извършил самоубийствена мисия, и предотврати спонтанна експлозия. Гълфстриймът се издигна над пистата и дирята от отходни газове се очерта във въздуха като замах на четката на ядосан художник. Без да се замисля за пилотите и за мъжа, който се остави да бъде всмукан в реактивния двигател, Мърсър наблюдаваше как похитителите на Хари се отдалечават.

Не бе направил достатъчно и с приятеля му бе свършено. Мърсър се намираше само на четирийсет метра, когато Тори бе убита. Ръцете му се разтрепериха от гняв и отчаяние. И от чувство за вина. Можеше да направи повече. Можеше да кара и да бяга по-бързо или да стреля в гумите на самолета, вместо да си позволи мрачното задоволство да използва последния си патрон, за да убие един от терористите. Мърсър искаше да вярва, че е сторил всичко възможно, но рискът беше голям и усилията му очевидно не бяха достатъчни.

Седеше на тревата край пистата, когато колата на охраната на летището се отправи към спрелия „Лиърдж-ет“. Мърсър стисна зъби. Дик Хена изскочи от автомобила и бавно се приближи до него. Мърсър беше на път да се разплаче и кръвта на Хена се смрази, като го видя.

— Добре ли си?

Мърсър не отговори веднага. Лицето му беше безизразно, но очите му блестяха от гняв.

— Да — прошепна той. — А ти?

— Загубих един от хората си, а друг е на път за болницата. Виж какво, Мърсър, трябва да те изведа оттук. Мардж се обади на криминалистите от ФБР, те скоро ще пристигнат. Мога да обясня положението като провалил се арест, но ти си цивилно лице и не трябва да бъдеш замесен в тази история.

Хена му подаде ръка. Мърсър я хвана и стана.

— Какво стана с гълфстрийма?

— Не знам. Предполагам, че са го засекли с радар, но не съм сигурен.

— Страхотен провал, Дик. Много съжалявам. Двамата се качиха в колата.

— Вината не е твоя. Никой от нас нямаше представа, че похитителите на Хари са терористи и имат автомати. Нямаше начин да знаем това. — Гласът на Хена беше спокоен. — Самолетът им вероятно ще напусне страната, затова инцидентът става международен. Ще се обадя на Пол Барнс от ЦРУ и ако успеем да разберем накъде са се отправили, ще го накарам да изпрати няколко агенти да ги посрещнат.

— Мислиш ли, че ЦРУ ще спасят Хари?

— Откровено казано, съмнявам се дали ще имаме достатъчно време да разберем къде ще се приземят похитителите. Реактивен самолет с разширени резервоари може за няколко часа да стигне до Европа, Африка или Южна Америка. Но тук има тонове доказателства и документи за наемането на самолета, затова съществува надежда да ги открием.

Мърсър не каза нищо, докато шофьорът на седана заобиколи терминала и спря до ягуара му. Мардж Дойл стоеше до колата, за да бъде сигурна, че полицията на летището няма да я огледа твърде внимателно. Хена предотврати всякакви въпроси със строг поглед, а Мардж потупа Мърсър по рамото и влезе в сградата.

Състраданието й върна Мърсър в настоящето. Хари беше далеч и засега той не можеше да направи нищо.

— Имаш право — каза Мърсър. — Може би ще успеете да откриете кои са онези копелета по захвърлените оръжия или чрез мъжа, когото застрелях на пистата. Трябва да отида в Еритрея и така да помогна на Хари. Откри ли нещо в тази насока? Нещо за Селоме Нагаст?

— Няма да повярваш. Докато я проверявах, ми се обади посланикът. Каза, че Нагаст е в Съединените щати под неговото покровителство, но работи без подкрепата на персонала му. Те не знаят нищо за нея и за мисията й тук.

— Каква е мисията й?

— Според посланика тя осигурява частно финансиране за хуманитарни програми в Еритрея. Той не добави повече подробности и преди да успея да го притисна, затвори. Разрових се още и нещата станаха много интересни. Проверих името й в базата данни на ЦРУ и след няколко минути получих гневно обаждане.

— Отново ли от посланика на Еритрея?

— Не. Готов ли си да чуеш кой беше? Пол Барнс.

— Какво?

— Чу ме. Директорът на ЦРУ. Вкарването на името и в компютъра е задействало всякакви аларми. Част от системата ни е свързана с Мосад и когато името й се появило, в Тел Авив трябва да се е вдигнала тревога. Обадил се колегата на Барнс от Израел и му изнесъл лекция за сътрудничеството между агенциите и куп други неща от този сорт. Резултатът е, че израелците не искат да се ровя в данните за госпожица Нагаст.

— Какво им пука, че разследваш гражданка на Ерит-рея, по дяволите? — Мърсър не бе очаквал такъв обрат.

— Селоме Нагаст има двойно гражданство — еритрейс-ко и израелско. Има и офицерско звание в израелските отбранителни сили и заема длъжност в правителството им.

— Не разбирам — каза Мърсър. Ако Селоме беше изра-елка, това означаваше, че Хари е задържан от някои от многобройните врагове на евреите.

— И аз. Но десет минути след разговора ми с Барнс се обади Лойд Истън.

— Държавният секретар? — Нещата излизаха извън професионалната област на Мърсър и последиците започваха да го плашат.

— Самият той. Каза, че преди малко му се обадил министърът на външните работи на Израел. Не трябвало да се занимаваме със Селоме Нагаст, инак ни очаквали сериозни неприятности. Тя била упълномощена от тях и изпълнявала мисия в Съединените щати. Цитирам: „Не е свързана с Америка, затова не ви засяга.“ Човекът ни каза да си гледаме работата. Разследвайки мисията и, сме излагали на риск тесните си връзки с нацията му.

— Какво става, по дяволите?

— Нямам представа. Смятах, че разследването ще е рутинно, а после изведнъж ме засипаха със заплахи. Ти какво ще кажеш?

Мърсър се замисли, без да обръща внимание на линейките и полицейските коли наоколо.

— Не и повярвах от самото начало. Реших, че около нея има нещо нечисто. Както и около Прескът Хайд. Но всичко това е невероятно.

— Защо не си като останалите ми приятели? — Хена не беше ядосан, но говореше сериозно. — Когато ми се обадят да им направя услуга, обикновено искат да им помогна да боядисат гаража си или да сглобят газовата скара. А ти винаги искаш нещо различно. И всеки път по-лошо. Отвличането на Хари се превърна в кървава баня. Какво има в теб?

— Предполагам, че съм късметлия. Какво намериха в дома на Хари?

— Рано е да се каже. Екипът отиде в къщата му точно когато тръгвах за летището. Какво можеш да кажеш за вечерта, когато Хари беше отвлечен? Това ще помогне да се пресеят доказателствата, намерени от криминалистите.

— Не мога да ти кажа нищо, което би помогнало. Вечерта беше като всяка друга. Черпехме се в „При Дребосъка“, когато Селоме се появи. Изпихме още няколко чашки, след като тя си тръгна, после Хари си отиде и аз също се прибрах вкъщи.

— Мисля, че не можем да направим нищо, докато не проследим самолета. — Хена се облегна на отворената врата на ягуара, а Мърсър най-после седна зад волана. — И да чакаме анализите на криминалистите.

— Кога смяташ, че ще има нещо от апартамента на Хари?

— Предполагам, че до няколко часа ще получим предварителните резултати — отговори Хена, гледайки изпитателно приятеля си. — След като стана тази бъркотия, няма да замина за Калифорния, затова защо не ми дойдеш на гости довечера. Ще поговорим и ще пийнем нещо.

— Знам какво се опитваш да направиш и оценявам жеста ти, но не си прави труда. Имам много работа. Знам на какво съм способен. — Мърсър включи двигателя. — Ще спра, когато изчерпя възможностите си.

— Дано да са неизчерпаеми, откачено копеле — измърмори Хена, когато Мърсър потегли.