Джак Дю Брул
Мината на цар Соломон (3)

АРЛИНГТЪН, ВИРДЖИНИЯ
След четири месеца

Филип Мърсър имаше навика да се събужда преди зазоряване, за да може да наблюдава перлената светлина, проникваща през капандурата над леглото му. Тези минути в ранното утро бяха важно време за него. Тогава той разсъждаваше най-добре и често намираше връзки между мисли, пробягали през съзнанието му насън.

Предишната вечер Мърсър бе помогнал на приятеля си Хари Уайт да отпразнува осемдесетия си рожден ден. Хари спеше на дивана долу. Мърсър не бе прекалил с алкохола като него, затова разсъдъкът му беше сравнително бистър, но тази сутрин се чувстваше разтревожен. Искаше да остане спокоен, но мускулите на краката и на гърба му започнаха да се напрягат, а юмруците да се свиват от неизразходваната енергия. Мърсър въздъхна и стана от леглото.

Той беше минен инженер и консултант и бе достигнал апогея в професията си. За способностите му в минното дело се носеха легенди. Наскоро бе публикувана статия, възхваляваща заслугите му за спасяването на живота на повече от четиристотин души след инциденти в мини. Там се споменаваше и за трите милиарда долара, които бе спечелил за различни минно-геоложки концерни по света. Хонорарите му го бяха направили богат и може би това беше част от проблема му. Живееше твърде удобно.

Вълнението от намирането на нова находка или приливът на адреналин, когато копаеше в земята, за да извади заровени хора, бяха започнали да избледняват. След борбата му с Иван Кериков и съюзниците му екотерорис-ти в Аляска през октомври Мърсър изпитваше затруднения да се върне към обичайния си живот. Той чувстваше празнота, която не можеше да запълни с нищо. Искаше да вярва, че не се е пристрастил към смъртната опасност, но му беше трудно да се убеди. Вече не беше достатъчно да защитава репутацията си, че поема рисковете, присъщи за професията му.

Улицата бе застроена с еднакви триетажни къщи, намираше се близо до центъра на града и беше шумна. За разлика от съседите си Мърсър живееше сам и бе направил основен ремонт, за да превърне жилището в свой дом. По-голямата част от доходите му отиваха за ипотеката. Предната четвърт на сградата бе отворена от пода до тавана и спалнята му гледаше към откритото пространство. Нивата бяха свързани със старинно спираловидно стълбище. Той се облече бързо и слезе да вземе сутрешния вестник от стъпалата пред къщата.

На втория етаж имаше две малки стаи за гости и библиотека с балкон. Там беше и всекидневната — копие на английски клуб, който Мърсър и приятелите му с обич наричаха „Бара“. В помещението имаше два кожени дивана, няколко стола, телевизор и голям махагонов бар, пред който бяха наредени шест високи столчета. Под одеяло на един от диваните спеше Хари. Зад бара имаше хладилник от петдесетте години на двайсети век и лавици с достатъчно алкохол, за да посрами и най-комерсиалните заведения. Автоматичната кафеварка вече бе сварила голямо количество кафе.

Мърсър напълни чашата си, седна и се опита да прочете вестника. В „Пост“ бе публикуван поредният репортаж за смъртоносния бомбен атентат на Западната стена в Ерусалим преди шест седмици. Министърът на отбраната Хаим Левин, кандидатът на привържениците на твърдата линия в предстоящите избори, бе казал, че ако беше министър-председател на страната, нямаше да има подобни атаки, а дори да имаше, разследването би продължило дни, а не седмици. Той призоваваше за драко-нови мерки срещу всички палестинци и преустановяване на последните мирни преговори. В болница бе починал още един човек и броят на жертвите бе станал сто шейсет и седем. Дестабилизираният Близък изток привличаше вниманието само с два параграфа и Мърсър отмести настрана вестника.

Хари още хъркаше на дивана. Шумното му дишане приличаше на ръмженето на огромно животно. Той изхърка силно, събуди се и се прозя.

— Добро утро — усмихна се Мърсър. — Как се чувстваш в първия ден от остатъка на живота си?

— Господи. Колко е часът? Мърсър погледна часовника си.

— Шест и трийсет.

— Повече ми харесваше, когато двамата с Аги бяхте заедно. Никога не слизаше преди девет. — Хари мигновено осъзна грешката си. — По дяволите. Съжалявам. Не трябваше да казвам това.

Аги Джонстън бе заминала преди четири месеца и Мърсър още тъгуваше за нея. Тя беше в Аляска с него и заедно бяха преживели много неща. Връзката им не беше стабилна дори в най-хубавите моменти. Макар че произхождаше от богаташко семейство, което контролираше мултинационална компания, Аги беше пламенна защитничка на опазването на околната среда и привличането между нея и Мърсър не беше достатъчно силно, за да преодолее различията във възгледите им за професията му. Той не искаше да скъсват, но не издържаше и на споровете. От деня на раздялата им си спомняше само, че близо десет часа се разхожда из Вашингтон. Съзнанието му беше замъглено и не можеше да възприеме какво се бе случило, макар че решението беше негово.

За пръв път от десет години, откакто годеницата му Тори Уилкинс почина, Мърсър бе допуснал някого в живота си, но само за да го загуби отново. Сега, когато погледнеше някоя жена, той не си позволяваше да изпита никакви чувства. Мърсър живееше като отшелник и болката му помагаше да пренебрегне сексуалния аспект на човешката си същност. В редките случаи, когато ня-коя привлекателна жена влезеше в „При Дребосъка“, който Мърсър и Хари посещаваха, противоречивите му чувства го караха да бъде намусен и необщителен.

— Не се притеснявай — опита да се усмихне той.

Хари се надигна от дивана, нави крачола на панталона и сложи протезата си. Беше загубил крака си толкова отдавна, че вървеше до бара съвсем естествено и без да куца видимо.

Мърсър се бе запознал с него в нощта, когато се премести в ремонтираната къща. Бе отишъл в „При Дребосъка“, за да се разнообрази от скучното разопаковане на багажа, а Хари сякаш живееше в западналото заведение. Хари беше два пъти по-възрастен от Мърсър, но и двамата обичаха самотата и алкохола. Те не анализираха приятелството си, започнало оттогава, но познатите им смятаха, че всеки търси в другия семейството, което няма.

Хари нямаше деца и искаше да бъде сигурен, че някой ще го помни, след като си отиде от този свят. Мърсър харесваше уравновесеността и отговорността на приятеля си и се радваше, че може да прояви лоялност към някой друг, освен към себе си. Двамата си приличаха в много отношения и взаимно се допълваха. Хари въздействаше на Мърсър с умереността си, а жизнеността на по-младия мъж напомняше на стареца какъв е бил животът му преди години. Постепенно те се научиха да разчитат един на друг — нещо, което дотогава им бе непознато. Случайното им познанство укрепна във връзка, по-силна от тази между баща и син, защото се основаваше на свободен избор.

Мърсър направи по-слабо кафе за стареца, а Хари запали първата от четирийсетте си цигари за деня. Хари беше по-тих от обикновено и Мърсър разбра, че нещо го безпокои.

— Какво има?

— Нищо. — С течение на годините Хари бе отслабнал и кожата на лицето му беше увиснала. Но гласът му още беше силен. — Откога се познаваме?

— Вече седем години. Защо?

— Направих грешката да гледам новините преди два дни. Показаха репортаж за остаряването.

— По дяволите.

— Да, точно така. Знаеш ли, че статистически е трябвало да съм умрял преди петнайсет години? Според експертите съм водил по-опасен начин на живот от член на банда в Лос Анджелис. Пуша по два пакета цигари на ден, изпивам по две бутилки алкохол всяка седмица и последният път, когато правих гимнастика, беше през Втората световна война.

Мърсър се засмя.

— Не се безпокой за това. Ти си в другия край на спектъра, това е всичко. Своеобразна компенсация за побърканите по здравето типове от Уолстрийт, които умират на четирийсет години. Кога се разболя за последен път?

— Тази сутрин.

— Препиването не се брои.

— Господи. Знам ли? Преди години.

— Тогава какъв е проблемът?

— Не знам. Може би смъртта.

— Страхуваш се, че ще умреш? Всеки се страхува.

— Не, повече се страхувам да живея — каза Хари през облака от дима на новата си цигара. — Смъртта започва да ми харесва.

Мърсър го изгледа строго.

— Не говори така, старче.

Мърсър бе загубил родителите си, когато беше още дете. Баба му и дядо му ги заместиха отлично, но и те починаха, когато беше студент първа година в Университета на Пенсилвания. Мърсър познаваше смъртта и я бе виждал в стотици форми. Но думите на Хари, че я очаква, го смразиха. За Мърсър смъртта беше враг, срещу когото трябваше да се бори с всички сили.

— Успокой се, още не съм умрял. Просто смъртта вече не ми се струва толкова лошо нещо. — Настроението на Хари видимо се подобри. — Пък и ако си отида, „При Дребосъка“ ще загуби най-добрия си клиент.

— Може би, ако си платиш сметката.

— Предполагам, че се дължи на депресията около рождения ми ден. Е, какво ще правиш днес?

— Вероятно ще започна да работя върху последния си доклад за „Юкон Коул“ — отговори Мърсър.

— Не си въодушевен от перспективата.

— Да. Това е вторият ми договор след Аляска, но работата вече не ме интересува. Промених се и не знам защо.

— Така е. Просто досега не искаше да го признаеш. — Хари погледна Мърсър и видя, че приятелят му се нуждае от откровеност. — Самотен си. Аги ти липсва, но не можеш да се върнеш при нея. Аз предпочетох да остана ерген и този начин на живот ми харесва. Ти обаче си различен. Да си единак, не е за теб. Аз не се ожених, защото не исках да си създавам неприятности, но ти си остана сам, защото се страхуваш от жените.

Мърсър се изненада от думите му, защото изобщо не ги очакваше.

— Нямах предвид личните си взаимоотношения, но защо мислиш, че се страхувам от жените, по дяволите?

— Вярно е. След смъртта на Тори се страхуваш да не загубиш някого отново, затова се държиш на разстояние от хората, особено от жените. А откакто скъса с Аги, не си позволяваш да изпитваш каквито и да е чувства. Затвори се в себе си, защото се боиш да не те огорчат отново. Бих казал, че в момента се страхуваш да живееш, дори повече от мен.

— Глупости — ядоса се Мърсър.

— Засегнах болезнено място, нали?

Мърсър не отговори. Още тъгуваше за Тори. Изпитваше гняв към себе си, защото не бе предотвратил смъртта й. Беше с нея, когато бе убита от стрелец на ИРА, и още се обвиняваше, че не му бе попречил, макар да нямаше възможност да го направи.

— Извинявай. Може би не трябваше да го казвам.

— Да. Не мисля, че се страхувам да живея. Боя се да не ме огорчат.

— Кой не се бои? Това е присъщо на хората. Всеки път, когато се сближиш с някого, рискуваш да те разочароват. Мисля, че отдавна си готов да приемеш самотата, но Аги ти напомни за реалната цена, която плащаш. Не си същият, откакто се разделихте.

Мърсър се замисли върху думите му.

— Смятам, че това се дължи на опасностите, които преживяхме заедно. Липсва ми вълнението.

— Убеден съм, че е така. Никога не съм се чувствал по-жизнен, отколкото през войната. Няма нищо по-вълнуващо от това да те преследва японска подводница или да оцелееш след атака на камикадзе. Мислиш ли, че оцеляването след рухването на петролната сонда, пожарът на танкера и другите неща в Аляска накърниха бронята ти и Аги проникна през цепнатината?

— Хванала ме е в момент на уязвимост?

— Не, хванала те е в период, когато за разлика от друг път си изпитвал чувства. Ти не си непоправим отшелник, за какъвто се смяташ.

Мърсър не можа да отхвърли обвинението, но не беше и готов да признае истината.

— Е, и какво да направя?

— Откъде да знам, по дяволите? — засмя се Хари. — Аз наистина съм непоправим отшелник, за какъвто се смятам.

— Негодник — усмихна се Мърсър.

— Но мисля, че този разговор ти се отразява добре. За пръв път говориш за това, което означава, че вероятно си започнал да преодоляваш проблема. Нямам много опит в това отношение, за да ти помогна, но съм готов да слушам. — Хари облече шлифера си. — Сега работи върху доклада си, а в четири ще се срещнем в „При Дребосъка“.

— Добре — съгласи се Мърсър.

Мърсър се бършеше с хавлията, когато телефонът иззвъня. До четири оставаха двайсет минути и той помисли, че му се обажда Хари, за да го накара да побърза, затова вдигна слушалката и каза:

— Спокойно. След минута ще бъда при теб.

— Доктор Филип Мърсър? — попита непознат женски глас.

— Да, аз съм Филип Мърсър.

— Ако обичате, изчакайте да ви свържа със заместник-държавния секретар Хайд.

Жената го свърза, преди Мърсър да разбере дали е чул правилно.

— Доктор Мърсър, обажда се Прескът Хайд, замест-ник-държавен секретар по проблемите на Африка. Надявам се, че не ви безпокоя.

— Не, сър, съвсем не.

— Хубаво. — В гласа на Хайд прозвуча известна закачливост, която може би не беше пресилена, но със сигурност беше заучена. — Изненадан съм, че ви намирам вкъщи в понеделник следобед, но Сам Бекър ми каза, че имате необичайно работно време.

Мърсър познаваше Сам Бекър, шеф на Агенцията за национална сигурност. Двамата бяха работили заедно по случая в Хавай. Споменавайки името на Сам Бекър, Хайд искаше да покаже, че е проверил Мърсър и знае за репутацията му. Мърсър изпита желание да се ядоса, но установи, че по-скоро е заинтригуван.

— С какво мога да ви бъда полезен, господин замест-ник-държавен секретар?

— Моля, наричайте ме Бил. Сам ми каза, че всички ви наричат Мърсър. Така ли е?

— Да. Наред с другите имена.

— Отлично. Хубаво е да се знае, че момчетата от АНС имат точна информация — засмя се Хайд. — Ще говоря без заобикалки. В края на краищата, и двамата сме заети хора.

Само за двайсет секунди Мърсър установи, че не харесва Хайд. С повечето високопоставени държавни служители бе необходима поне минута.

— Вие ме потърсихте — предпазливо каза той, усещайки, че влиза в капан. — Какво мога да направя за вас?

— Направо към въпроса. Това ми харесва — рече Хайд, сякаш Мърсър му се бе обадил. — Добре. Може би имам работа за вас. Нещо по вашата специалност, така да се каже.

— Не знаех, че Държавният департамент се занимава с минно-геоложки проучвания. — Мърсър се опита да не издаде презрението си.

— Не, но е малко трудно да ви обясня по телефона, ако разбирате какво имам предвид.

На Мърсър вече му писваше от сладникавата благосклонност на Хайд.

— На бюрото ми попадна нещо подходящо за уникалния ви талант — продължи заместник-държавният секретар. — Разпитах тук-там. Носи ви се славата, че се заемате с трудни неща. Знам какво сте направили в Хавай преди няколко години и какво се е случило в Аляска миналата година. Предложението ми не е толкова вълнуващо, но със сигурност е не по-малко предизвикателство. Последната дума накара Мърсър да потрепери.

— Да речем, че единствено вие имате нужната квалификация да помогнете на милиони хора. Ако това не изостря любопитството ви, нищо от онова, което ще ви кажа, няма да го направи. Бих искал да се срещнем. Утре в един в моя кабинет?

— Не. — Мърсър щеше да се срещне с Хайд, но в преговорите с човек, който иска нещо, беше най-добре веднага да се установи кой контролира положението. — Защо не се видим в дванайсет в хотел „Уилард“? Ще ме почерпите един обяд, докато разговаряме.

Хайд се засмя.

— Много добре. Знаех, че цената ви ще е висока. Но ще си заслужава. И за двама ни. Утре на обяд.

— Да — съгласи се Мърсър и затвори.

„Какво беше това, по дяволите?“ Той се облече и тръгна към „При Дребосъка“, осъзнавайки, че напрежението, което го бе обзело сутринта, е изчезнало.

Подслушвачът изчака няколко секунди, докато и двете страни прекъснаха линията, и после започна да пише на компютъра пред себе си. Шефът му стоеше зад него и наблюдаваше екрана, докато подслушвачът се опитваше да проследи сигнала от чутия разговор.

Мебелите във всекидневната в апартамента на Колидж Парк бяха традиционни, но двете спални не приличаха на другите в луксозния комплекс на няколко пресечки от Университета на Мериланд. В едната имаше бюра, компютри и всевъзможни средства за комуникации. На стената бе окачена голяма карта на града. В другата бяха сложени три легла, наредени толкова близо едно до друго, че между тях имаше само тясна пътечка. Членовете на екипа, който използваше апартамента, спяха на смени и дежуряха денонощно, за да не ги изненада някой.

— Това е невписан в указателя номер в района на Вашингтон. Дай ми секунда да го проследя — каза подс-лушвачът.

Компютърът забръмча трескаво, стеснявайки кръга на невписаните номера, докато намери онзи, който търсеше. Използваните в издирването алгоритми бяха най-сложните в областта на кодираните комуникации и скъсяваха наполовина времето, което обикновено бе необходимо, за да се проследят телефонните разговори.

— Филип Мърсър — уведоми подслушвачът шефа си. — Адресът му е в Арлингтън. Компютърът ще направи разпечатка на разговора им.

— Имаш ли нещо за него в архивите?

Подслушвачът изчисти екрана и влезе във внушителната база данни. След миг се появи досието на Филип Мърсър. Шефът, среден на ръст мъж на около четирий-сет години, с черна къдрава коса и проницателни черни очи, прочете досието и запамети всичко само с един поглед. Това не беше вродено, а придобито умение.

— Знам защо Хайд се обади на геолога — заяви водачът на екипа, сетне повика мъжа от предната стая на апартамента. — Ела тук, ако обичаш.

Мъжът беше облечен в обикновен сив костюм, който се сливаше със стените на спалнята. Той притежаваше способността да става незабележим за погледите на околните, талант, необходим за тайните агенти.

— Сър, Хайд пак се обажда по телефона — намеси се подслушвачът и притисна слушалките до ушите си.

Шефът заведе другия агент в кухнята, за да не пречат на отговорника по комуникациите да си свърши работата.

— Искам денонощно наблюдение на човек на име Филип Мърсър. Хайд може да го включи в играта, затова трябва да знаем всичко за него. Ще му направя пълно проучване, колкото е възможно по-скоро, но искам екипите веднага да отидат на мястото.

Мъжът кимна.

— Имам чувството, че това е човекът, когото чакаме — добави шефът. — Вземи колкото мъже са необходими и засега предположи, че Мърсър познава методите на контранаблюдението. Ясно ли е?

— Нещо друго, сър?

— Не. Щом науча нещо от проверката, ще ти кажа.