Джак Дю Брул
Мината на цар Соломон (28)

ГРАНИЦАТА МЕЖДУ ЕРИТРЕЯ И СУДАН

Два неравни чакълени пътя пресичаха уединената граница. И двата минаваха през дълбока клисура с разнебитени дървени мостове, направени преди десетилетия. На около четирийсет километра имаше лагери за бежанци, Десетки хиляди нещастни хора се свиваха в палатки, които почти не предлагаха защита от вятъра и безмилостното слънце. В палатковите градове живееха еритрейци, които не можеха да се върнат в родината си. След разрастването на суданската гражданска война суданците също потърсиха убежище там, надявайки се на по-добър живот в Еритрея. Отчаянието им беше толкова голямо, че виждаха обеднялата си съседка като обетована земя.

Лагерите бяха разположени близо до границата и бяха лесно достъпни, затова бяха в много по-добро състояние от резерватите във вътрешността на Судан. Камионите на ООН и ЕО често караха храна, лекарства и дрехи, като минаваха през Еритрея.

На дъното на клисурата течеше поток и девойките от лагерите от двете страни непрекъснато ходеха там, носейки тежки съдове с вода на главите си. Местата за пране и тоалетните се намираха малко по-нататък, но докато стигнеше до другия лагер, потокът вече бе замърсен от съседите. В лагерите върлуваха болести като дизентерия и всякакви бактериални инфекции.

На петнайсетина километра на юг от втория лагер имаше трети, обитаван от войници. Палатките бяха разразпънати под сянката на една от малкото горички от бодливи дръвчета. На известно разстояние от лагера бръмчеше генератор, а помпа източваше вода от клисурата.

Трима мъже се грижеха за огъня и преваряваха водата, пречиствайки я с топлина, преди да бъде обработена с химикали.

Въпреки усилията за поддържане на хигиена вятърът разнасяше противна миризма на канал от лагера на бежанците. Според Джанкарло Джанели смрадта и постоянното жужене на зелените мухи бяха двата най-големи недостатъка на войнишкия лагер. Всичко останало му харесваше. Палатката му беше голяма и имаше климатична инсталация, а кухнята беше изненадващо добра. Един от бунтовниците на Махди бе работил като главен готвач в Хартум, преди да грабне оръжието, и се радваше на домакинските уреди, които Джанели бе докарал в дивата пустош. Ако можеше да пренебрегне въоръжените бунтовници наоколо с техните непрекъснати учения и паради, Джанкарло би сравнил местонахождението си с някой от елегантните лагери в стил „Хемингуей“, поддържан от големите компании за сафари в Кения или в Южна Африка.

Джанели седеше под сянката на тентата пред палатката си. Мрежата против комари замъгляваше гледката пред него. Бюрото му беше махагоново и направено така, че да се сгъва и да се пренася лесно. Махагоновият му стол бе покрит с кожа от зебра. Изпотена чаша с искряща вода бе поставена до преносимия му компютър, който му даваше възможност да поддържа контакт с множеството клонове на „Джанели СпА“ чрез сателитна връзка.

Ако страната беше по-интересна, например пълна с дивеч, щеше да му бъде неприятно да работи там, но пустинята беше суха, еднообразна и безжизнена, с изключение на смърдящите човешки същества на север. Ето защо Джанели изпълваше дните си на чакане с управлението на мултинационалната си корпорация.

Както бе обещал, Махди осигури достатъчно бунтовници за мисията. Когато научи, че искането е отправено от най-големия им поддръжник в Европа, Съветът на суданската революционно-освободителна армия изпрати на еритрейската граница петдесет души под командване то на Махди, но под контрола на Джанели. Мъжете бяха най-добрите в армията, закалени в битките ветерани които имаха най-малко десет години опит в кървавите войни в дивата пустош. С помощта на Джанели те бяха екипирани с най-модерна натовска техника, макар че отказваха да използват новите щурмови пушки и предпочитаха да запазят безценните си руски автомати АК — 47.

— Господин Джанели? — Един от белите миньори стоеше пред палатката.

— Да, Джопи? Влез.

Миньорите, които Джанкарло бе наел, бяха емигранти южноафриканци, избягали от родината си, след като Африканският национален конгрес взе властта през 1994 година. Беше ги открил в Австралия. Като мнозина други от сънародниците си те се страхуваха да живеят в страната, която сега се управляваше от чернокожи. Джанели смяташе, че много от тях щяха да се върнат в Южна Африка, когато планът му дестабилизира икономиката на страната толкова много, че народът ще се моли за относителния просперитет по времето на режима на белите управници.

Южноафриканецът се наведе, мина под мрежата против комари и седна на походното столче срещу Джанкарло.

— Прегледахме минната техника, която сте докарали, сър. Внушителна е.

Джанели си бе осигурил услугите на петима бели мъже надзиратели, всички експерти по експлозивите и бивши началници на миньорски смени. Те щяха да оглавят стоте работници, които Махди бе обещал. Освен това бе докарал пет големи дизелови камиона с миньорска техника, големи пневматични компресори, експлозиви и няколко по-малки машини, предназначени за работа под земята. Техниката бе транспортирана в Африка в продължение на много месеци и държана в склад на „Джанели СпА“в Хартум и чакаше да бъде открито местонахождението на мината, която чичото на Джанкарло бе започнал да експлоатира преди толкова много години.

Джопи Хофмиър запали цигара и заговори, без да я изпуска от устните си. Пушекът се виеше около главата му и го караше да присвива очи.

— Шибаните чернилки искаха да се доберат до запасите от експлозиви и се наложи да разбия няколко черепа, за да им дам урок.

— Надявам се, че не си бил твърде груб — усмихна се Джанели. — Един ден бунтовниците може да спасят живота ти.

— Главата на негъра е като камък. Боят може да я очука, но няма да я повреди. В Южна Африка управата не разбираше, че хубавият пердах ще накара чернилките да работят повече от допълнителните дажби месо или шибаната стоматологична програма.

— Тези хора няма да работят за теб, Джопи — раздразнено каза Джанели. — Наел съм ги за пазачи.

— Ха, очаквате да работим с измета от лагерите? Махди ни води по двайсетина, за да ги проверяваме. Ако можем да намерим един свестен от петдесет, викаме ура. Миньорството е трудна работа, а половината от негрите дори не могат да се държат на краката си. И са тъпи като овце.

Джанкарло изключи компютъра, за да се съсредоточи върху разговора с южноафриканеца. Ако се готвеха да отворят отново мината, щяха да им трябват работници. Махди бе предложил и Джанели се бе съгласил, че най-Добрият им избор е да наемат физически годните мъже от лагерите. Бежанците отчаяно се нуждаеха от работа. От благодарност те биха направили всичко, което се поскаше от тях. За мнозина това беше първата работа в живота им. Повечето бяха второ или трето поколение бежанци.

— Колко души намерихте засега?

— Четирийсет. — Хофмиър долови безпокойството в гласа на шефа си. — Щом започнем да работим, обзала гам се, че половината или ще избягат, или ще умрат в мината. Северният негър е деликатно същество и може да пукне ей така изведнъж.

— Работил ли си със суданци и еритрейци?

— Да, в медните мини в Замбия, когато страната се наричаше Северна Родезия. Неколкостотин слязоха да работят в шахтите, но след пет месеца изчезнаха. Половината хвърлиха топа, а другите предпочетоха да умрат от глад.

— Не съм мислил за това — отбеляза Джанели, предчувствайки сериозен проблем.

— Не се тревожете. Когато дойде време да отидем в Еритрея, ще имаме достатъчно копелета, които да заемат мястото на умрелите или избягалите. Кога ще тръгнем?

— Още не знам.

До палатката се приближи Махди. Беше облян в пот и задъхан.

— Какво има? — попита Джанкарло.

— Бях в лагера на бежанците. Снощи петдесетина души със семействата си са преминали границата с номад, който е дошъл да ги наеме. Говори се, че в Еритрея е открита голяма мина и са нужни работници. Мнозина други се готвят да се присъединят към тях. Научих, че номадът е изпратен от бял човек.

Джанели скочи.

— Мърсър е намерил мината!

— Да, разказват за бял надзирател, който знае да говори със скалите.

Вълна от чувства заля Джанели. Снимките от „Меду за“ бяха показали, че Енрико е имал право, и Мърсър ги бе използвал, за да открие мината. В Северна Еритрея имаше жила кимберлит, една от най-редките геологични особености в света, и Енрико я бе намерил преди десетилетия без помощта на съвременната техника. Разбира се, Джанкарло не познаваше чичо си, но му се възхищаваше заради самостоятелността, която го бе ръководила. И Джанкарло притежаваше онова непреодолимо желание да докаже невъзможното и да следва вярата си до единствения й логичен завършек. Той се замисли за плана си след откриването на диамантите и се усмихна лукаво. Изчистването на името на Енрико беше благородна кауза, но Джанкарло се бе погрижил да спечели много от приключението. Хрумна му да се обади в Лондон, но после реши, че е по-добре да изчака и да види колко диаманти ще намери преди срещата на Диамантения синдикат. Целта му беше пет хиляди карата и долавяйки настървението на Джопи Хофмиър, не се съмняваше, че ще я постигне.

— Махди, предупреди хората си. Трябва бързо да се изнесем — развълнувано каза Джанели. — Бежанците имат преднина. Ще ги настигнем с камионите, но не искам да се отдалечат твърде много. Джопи, мисля, че нашият приятел Мърсър е взел останалите мъже, които ти трябваха за работата в мината. Еритрейците ще ги заместят. Всичко натоварено ли е в камионите?

— Да — ухили се южноафриканецът, който явно се радваше, че ще избяга от скуката в лагера. — Натоварихме ги отново, след като проверихме всеки товар.

— Махди, с каква скорост може да се движи керванът на бежанците през пустинята?

— Ако бяха оставили жените и децата, щяха да извървят по трийсетина километра на ден, но те са взели семействата си. Това ще намали наполовина изминатото разстояние.

— Добре. — Бавното придвижване на бежанците успокои Джанели и леко промени плановете му. — Изпрати разузнавачи да ги следят. Не би трябвало да е трудно. Ще останем в лагера, докато ни изпреварят с няколко дни. Така няма да се натъкнем на тях, когато тръгнем Освен това ще имаме време да вземем още една цистерна с гориво от Хартум.

— Господин Джанели, ако в мината ще има толкова много хора, ще ни трябва повече вода — отбеляза Хофмиър.

Джанкарло отново отвори преносимия си компютър и започна да пише списък.

— Вода, гориво, друго?

Тримата работиха около час, попълвайки списъка Когато приключиха, бяха осигурили достатъчно провизии, за да поддържат лагера още няколко седмици, без да го презареждат. След това щяха да започнат да карат запаси от Судан, а това не беше проблем, като се имаше предвид влиянието на Джанели. Освен че подкрепяше бунтовниците, той поддържаше контакти и с правителството в Хартум — работеше и за двете страни в гражданската война.

Джанели сложи край на срещата.

— Махди, изпрати веднага разузнавачи. Аз ще поръчам останалата техника и запаси от Хартум и ще уредя охрана. Джопи, провери дали хората ти са готови да тръгнат.

— Да, сър — едновременно казаха двамата мъже.

Макар да беше расист, Джопи Хофмиър мразеше масите, но не и индивидите. Той вдигна мрежата против комари, за да може Махди да излезе, и двамата се отдалечиха от палатката.