Джак Дю Брул
Мината на цар Соломон (35)

МАНАСТИРЪТ „ДЕБРЕ АМЛАК“

Непознато усещане събуди Мърсър. „Дюшек! Господи!“ Макар че дюшекът бе изтънял до дебелината на одеяло и бе покрит с чаршаф от груб памук, Мърсър имаше чувството, че лежи в пухести облаци. Цялото тяло го болеше, особено краката. Но болката беше окуражаваща, защото показваше, че е жив. Той се размърда и мехурите на петите му се пукнаха. Мърсър изохка, седна в леглото и хвана изранената си пета. Зрението му мигновено се замъгли и му се зави свят. Той се отпусна отново на възглавницата и забрави за подпухналите си крака.

„Селоме!“ Образът и изпълни съзнанието му и Мърсър отново се надигна, размахвайки ръце, за да се освободи от оплетените чаршафи. Трябваше да я намери. Нищо друго нямаше значение. Тогава чу глас и погледна надясно. Стаята беше малка и имаше място само за легло, бюро и стол. Стените бяха бели и чисти, подът грижливо изметен, а през прозореца се виждаше, че навън е паднал здрач. Разпятието над бюрото беше единствената украса в помещението. До леглото стоеше младеж, облечен в дълго расо. Той заговори на еритрейски, без да забелязва, че Мърсър не го разбира.

— Селам — най-после успя да изграчи Мърсър.

— Селам, селам. Кемайла-ха?

Момчето сигурно го питаше как се чувства.

— Хмак. — Зле. Това бяха единствените няколко думи, които Мърсър знаеше.

— Шемай Тедла ию — каза младежът и посочи гърдите си. — Мен шем-ка?

Мърсър разбра, че името на монаха е Тедла, и посочи себе си.

— Мърсър. — После добави: — Селоме?

Отговорът на момчето беше дълъг, но Мърсър не разбра нищо и въздъхна отчаяно. Тедла наля вода от глинена стомна и му я даде.

Мърсър пресуши чашата, намести се под грубите одеяла и заспа. Следващия път, когато се събуди, беше сам и в стаята беше полутъмно, на бюрото гореше свещ. На светлината на пламъка Мърсър видя, че са му оставили купа с плодове. Той се бе възстановил достатъчно, за да чувства глад, и изяде две манго и един банан. После го обзе немощ и отново заспа.

Когато се събуди, свещта бе угаснала. Отвъд стените на стаята отекваше монотонен звук. Мърсър беше дезориентиран и почти паникьосан от мрака, безпомощността си и слабия шум. Съзнанието му бавно го върна в настоящето и ритъмът на сърцето му се успокои. Звукът приличаше на песен, повтарящ се напев. Спомни си всичко — вървенето през пустинята и как Селоме намери вода в пещерата. В съзнанието му пробягаха неясни образи на мъже, които носеха него и Селоме по стръмна пътека към някаква стара сграда. Той се усмихна и остави монасите да го приспят със среднощната си молитва. Бяха успели да се доберат до манастира.

Когато слънцето го събуди, Мърсър имаше достатъчно сили, за да стане от леглото и да се облече. Дрехите му бяха изпрани и сложени на бюрото. Той се изненада, когато установи, че трябва да използва гърнето, оставено под леглото. Поне бъбреците му функционираха.

Мърсър излезе в коридора и почувства, че губи сили, но продължи да върви покрай затворените врати, докато стигна до трапезарията, където имаше голяма маса. Той седна на един от столовете и отпусна глава на покривката. Дишането му беше неравномерно. Трябваше да намери Селоме.

Сигурно бе загубил съзнание, защото изведнъж усети, че Тедла го бута по рамото и тихо му говори.

— Къде са другите? — попита Мърсър.

Младежът му направи знак да чака и излезе от стаята, а минута по-късно се върна с друг, по-възрастен монах, който внушаваше спокойствие, утеха и доверие. Това не се дължеше само на побелялата брада и дългото му черно расо. В очите му имаше нещо, което изразяваше състрадание и разбиране.

— Селам — поздрави го Мърсър. — Говорите ли английски?

— Селам. Не. Италиано? Мърсър поклати глава.

— Parlez-vous francais?

— Un peu — отговори Мърсър. Малко. — Казвам се Филип Мърсър. Минен инженер съм и работя тук, в Еритрея.

— Селоме Нагаст е будна от много часове, мосю Мърсър. Знам кой сте. Аз съм отец Ефраим.

— Откога сме тук? — Мърсър едва разбираше монаха заради силния му акцент.

— Предишната нощ беше втората.

Мърсър бе спал почти трийсет и шест часа! Еритрейс-ките бежанци скоро щяха да стигнат до мината, а може би вече бяха там. Гърдите му се стегнаха от паника.

— Трябва да тръгвам.

Отец Ефраим каза нещо на младия монах и Тедла хукна навън, оставяйки ги сами. Очевидно щяха да се нуждаят от преводач, ако искаха да продължат разговора си. След малко дойде Селоме. Изпитанието бе помрачило блясъка в очите й, но въпреки това беше красива. Високите й скули бяха по-изпъкнали, защото бе отслабнала, а очите и изглеждаха по-големи. Мърсър изпита облекчение и затвори очи, сетне отново я погледна, за да й се наслади. Той се опита да стане и да я прегърне, но тя го задържа на стола, уви ръце около врата му и притисна лице до неговото.

— Как си?

Преди Мърсър да успее да отговори, отец Ефраим се прокашля, привличайки вниманието им. Селоме се дръпна и застана смирено. Отец Ефраим говори няколко минути и после Селоме преведе думите му на Мърсър.

— Отец Ефраим е игуменът на манастира и ни приветства с добре дошли в „Дебре Амлак“. Казва, че присъствието на жена тук е много необичайно, и е притеснен какви са взаимоотношенията ни. — Тя обясни нещо на монаха и после отново заговори на английски. — Казах му, че ти си човек на честта, а аз съм целомъдрена жена, която е обещана на друг.

— Излъгала си свещеник?

— А какво трябваше да му кажа?

— Не трябваше да казваш, че съм човек на честта. — Мърсър сподави усмивката си. — Обясни на домакина ни, че всякакви плътски помисли в моето състояние са невъзможни. Благодари му за гостоприемството и че са ни изнесли от пещерата, и го попитай как е успял да ни намери.

— Пещерата била убежището му. Ходел там, за да се наслаждава на още по-голямо усамотение. Открил ни и отишъл да повика другите монаси, за да ни пренесат тук.

— Убежище, за да се откъсне от убежището? — учуди се Мърсър.

— Вчера разговарях с него, докато ти още беше в безсъзнание, и му казах, че търсим древната мина. Той, изглежда, знаеше всичко за нея.

— Какво? За мината?

— Да, и за нас. Държеше се така, сякаш ни очакваше, или поне теб.

— Не бъди загадъчна, Селоме.

— Разказвам ти какво стана.

Ефраим прекъсна Селоме и говори няколко минути.

Мърсър наблюдаваше реакцията й. Думите на възрастния монах я изумиха. Тя му зададе няколко въпроса и после преведе на Мърсър.

— Отец Ефраим не е трябвало да става игумен на манастира. Заел е тази длъжност поради липса на друг кандидат, когато монасите се завърнали в родината си след войната. Той ми обясни какво е направил и защо е прочел книга, която не е трябвало да бъде виждана.

— Какви ги говориш?

Селоме не обърна внимание на въпроса му и продължи.

— Тук има книга, озаглавена „Срамът на царете“. Бил я чел само още един човек, предишният игумен на манастира, и книгата разбила вярата му. Той умрял с мисълта, че Божието наказание за светотатството му са годините на борба и страдания в Еритрея. Отец Ефраим прочел книгата преди няколко седмици, защото друг монах предрекъл, че ще бъде разкрита древна тайна и някой ще дойде да разпитва монасите за нея. Той смята, че този човек си ти.

Мърсър не знаеше какво да каже. Кръвта му се смра-зи. Той погледна Ефраим, видя, че отецът е сериозен, и по гърба му полазиха ледени тръпки.

— Защо аз?

— Първо, ти и аз сме първите външни хора, които от десетилетия посещават манастира. Освен това, когато му казах, че ти си минен инженер, той отговори, че присъствието ти тук и професионалните ти умения са абсолютно логични, като се има предвид съдържанието на книгата.

— Фактът, че съм минен инженер, има нещо общо с някаква стара религиозна книга?

— „Срамът на царете“е по-скоро историческа, отколкото религиозна книга. Това е хроника за древна диамантена мина в Еритрея, разработена от жреците на цар Мениелек. Открихме историята на мината.

— Мениелек, а не Соломон?

— Да. Той е бил първородният син на Савската царица и Соломон, царят на Израил. Диамантите, които Мениелек е намерил, сигурно са в основата на легендата за мината на цар Соломон, но с разлика от едно поколение Има обаче нещо по-важно — добави Селоме след кратко мълчание.

Мърсър долови странна нотка в гласа и и си спомни за чувството си, че тя крие нещо от него. Нещо, което Селоме знаеше от самото начало. И той разбра, че сега ще научи тайната.

— Разказът започва в друга книга, „Славата на царете“, етиопската версия за посещението на Савската царица при Соломон. Историята е съвсем различна от написаното в Стария завет. Цар Соломон я прилъгва, за да спи с нея. После Савската царица се връща в Етиопия с бебето си Мениелек, но съдбата отредила момчето отново да отиде в Израил. Мениелек бил на двайсет и две години, когато посетил баща си в Йерусалим. Там един жрец му казал, че Господ му е заповядал да вземе Кивота със завета, Божието слово, и да го занесе в Етиопия, премествайки земната Божия обител от Израил в Африка. — Виждайки озадачеността му, Селоме обясни с прости думи. — Синът на Соломон откраднал кивота от Храма и го занесъл в царството си.

Мърсър не можеше да повярва, че е чул правилно.

— Кивотът със завета? За това ли става дума? — Той видя, че Селоме не е искала да разкрива тази тайна, и се ядоса. Ето какво бе крила от него от самото начало. Диамантите нямат значение за теб. Ти търсиш кивота и мислиш, че е скрит в мината.

— Да. Агентите на министъра на отбраната Левин са в Еритрея, за да го намерят и върнат в Израел. — Гласът и стана пронизителен и се изпълни с чувства, най-вече страх. — Това ще му даде моралната власт да унищожи Скалния купол и да построи Третия храм.

Мърсър се замисли.

— Ако извърши този подвиг, той ще бъде император края на живота си. Но кивотът? Не говориш сериозно Селоме. Не се съмнявам във вярата ти, но Старият завет и „Славата на царете“ не са исторически факти, а легенди.

— Такава е била и „Илиада“, преди Хайнрих Шлиман да я използва като справочник — разпалено възрази Селоме. — И така е открил Троя, град, който според мнозина археолози е съществувал само в митовете. Ако ме изслушаш, ще разбереш, че историята на Ефраим придава достоверност на плановете на Левин.

— Как? — слабо заинтересуван попита Мърсър. Беше му трудно да повярва във всичко това.

— Скоро след завръщането си в Етиопия с кивота Мениелек повежда редица войни и разширява територията на страната чак до Индия. Но печалбата от търговските кервани не била достатъчна, за да плати за кампаниите си, затова Азарая, един от жреците му, му разказал за планина от диаманти, намираща се далеч на север от столицата им. „Срамът на царете“ описва откриването на онази приказна планина и историята на миньорската операция. Жреците използвали войниците, пленени по време на битките на Мениелек, да вършат физическата работа. След като войните свършили, жреците се насочили към труда на робите, докарани от страната на Хуш, съвременен Судан. Според книгата условията били ужасяващи, а най-лошото предстояло. След сто години работниците събрали диамантите на повърхността и били принудени да копаят тунели в земята. Отначало използвали пигмеи заради дребния им ръст, но те умирали бързо в шахтите. В един от откъсите в „Срамът на Царете“ се споменава за това, защото идеята изглеждала обещаваща.

— И отново започнали да копаят роби?

— Да. — Селоме очевидно не искаше да продължава да Разказва, но го направи. Гласът и беше тъжен. — Надзирателите на мината започнали да използват деца. Изпращали под земята малки момчета и момичета, които не завръщали. Жените робини били употребявани за разплод, за да попълват загубите. Системата била по-жесток от извършеното от нацистите по време на холокоста мината функционирала четиристотин години. В подземния ад загинали десетки хиляди невинни деца, а извършителите на тези зверства са били последователи на юдаизма.

— Селоме, това се е случило преди няколко хиляди години.

— Отец Ефраим каза, че те се гордеели с онова, което са извършили. В книгата са описани не само огромните диаманти, които са намерили, но и нечовешките условия и практиките, прилагани, за да принуждават децата да работят повече. Ако антисемитите научат, че първите концентрационни лагери са били създадени от евреи, мислиш ли, че ще има значение кога е станало това? Тайната не трябва да бъде разкрита!

Мърсър искаше да възрази, но подозираше, че тя има право. Омразата беше лесно продаваема стока.

— Добре, признавам, че „Срамът на царете“ отразява истината за някаква древна мина в Северна Еритрея — отстъпи той. — Условията на труд наистина са били ужасни и знам, че използването на деца в мините е било обичайна практика само допреди стотина години, но какво общо има това с Левин и кивота?

— Търсенето на Левин датира от две десетилетия. Той е обсебен от свещени реликви, особено от кивота. Когато операция „Мойсей“ спаси етиопските евреи през 1984 година, той заповяда бежанците да бъдат разпитвани за религиозни предмети на изкуството, останали, в родината им. Слуховете говорят за църквата „Света Дева Мария Ционска“в Аксум, древната столица на Етиопия. Някои твърдят, че кивотът още е там. Левин тайно е изпратил екип да влезе в църквата, но не са намерили нищо.

— И продължава да мисли, че кивотът е в Етиопия.

— По дяволите, Мърсър! Няма значение какво мисли.

Левин вярва, че е така, и докато държи приятеля ти Хари, това е най-важното. През последните седмици ум-ряха достатъчно хора, за да се убедиш, че съмненията ти са неоснователни.

Научната подготовка на Мърсър го караше да бъде скептично настроен към всичко, но изведнъж осъзна, че Селоме има право. Най-важното беше мотивацията на Левин, а не нейната достоверност. И макар да не вярвате, той знаеше, че не трябва да пренебрегва и други вероятности. Ами ако „Срамът на царете“ грешеше за мината?

— Съжалявам, но всичко това е толкова… Все едно, Левин мисли, че кивотът е тук, така ли?

— Етиопия е най-старата християнска страна в света и е свързана с евреите много отдавна. Освен това министърът е сигурен, че кивотът не е в Израел. Малка част от страната ни не е претърсена от археолози. Левин е започнал да проучва някои от по-невероятните слухове, разказвани от бежанците. Научил е, че кивотът може да е на остров в езерото Тана, но това също се оказало фалшива следа. Единствената друга история, където се споменава кивотът със завета, е за златен сандък, сложен в древна мина, за да гони злото, което убива работниците. Когато видял жилата кимберлит на снимките от „Медуза“, Левин бил сигурен, че е намерил мината, за която говорели бежанците. Освен това смята, че близо до залежите ще открие и кивота.

— Не знае ли, че мината е била изкопана от сина на Соломон?

— Не го интересува. Левин иска кивота.

— В „Срамът на царете“ пише ли, че кивотът е в мината?

— Споменава се бегло. Слухът за златния сандък вероятно идва от книгата, от някой, който я е прочел преди векове. Там пише за проклятие, убиващо децата, загадъчна болест, изпратена от Сатаната, за да направи невъзможно да се работи в тунелите. Талисманът бил докаран в мината, за да се бори с проклятието, и поставен в специално помещение, изкопано по изричните указания в оригиналния кивот със завета в Йерусалим. Не се споменава да е бил преместван.

— Успял ли е талисманът да предпази децата от болестта?

Селоме преведе въпроса на Ефраим.

— Започнали да умират още повече деца и скоро жреците осъзнали, че Господ ги наказва за онова, което са извършили. Те затворили мината и не разкрили къде се намира.

Мърсър се замисли. Тъй като мината, която бяха открили, несъмнено беше споменатата в „Срамът на царете“, възможно ли бе и останалата история да е истина? Мината бе стояла необезпокоявана в продължение на две хиляди години и ако талисманът наистина беше кивотът със завета, тогава той още беше там, заровен под тонове скали и очакващ да бъде открит. Мърсър се запита какви ще бъдат последиците, ако Левин успее да го намери и върне в Израел. В Близкия изток щеше да избухне религиозна война, пред която конфликтът през последните петдесет години щеше да прилича на дребно спречкване. Селоме имаше право, че Левин ще използва символа на кивота, за да срине Скалния купол, третото най-свещено място в исляма. Ако това се случеше, последвалата война сигурно щеше да бъде атомна, защото мюсюлманите от целия свят щяха да използват ядрената си мощ, за да победят израелците и отново да завладеят свещения хълм. Сценарият вещаеше апокалипсис, ако Мърсър не го осуетеше.

Всичко това беше прекалено. Само допреди няколко дни той смяташе, че е открил мината на цар Соломон, а сега се оказа, че е участник в надпреварата за кивота със завета. Ако не беше толкова немощен и уморен, Мърсър щеше да бъде ужасен. Вървенето през пустинята му се бе отразило по-зле, отколкото на Селоме, и съзнанието му отново започваше да се замъглява. Той не можеше да поеме повече информация.

— Обзалагам се, че суданците не знаят нищо за това. Поддръжниците им искат диамантите, а похитителите на Хари търсят археологическо произведение на изкуството, изчезнало преди хиляди години.

— Да, и двете неща се намират в Долината на мъртвите деца.

Изведнъж те осъзнаха защо долината се нарича така.

— Трябва да сме благодарни, че все още имаме време. Съдейки по работата, която свършихме, преди да дойдем в манастира, ще бъдат необходими две седмици, за да отворим мината. — И после Мърсър си спомни нещо. — По дяволите! В момента там има около двеста бежанци. Суданците, които ни нападнаха, вероятно ги използват, за да копаят. Може би вече са я отворили!

Той не й бе казал за еритрейците, които бе поръчал да доведат от лагерите в Судан, и Селоме се стъписа.

— Откъде са?

— Докато бяхме с номадите в Бадн, за да вземем бензин, наех сина на главатаря да ги доведе в долината. — В гласа му прозвуча разкаяние, но и решителност да ги види свободни.

Селоме разговаря с отец Ефраим няколко минути и после отново се обърна към Мърсър.

— Той каза, че е невъзможно да стигнем до някой град, докато нивото на Адоба не спадне. Реката ще бъде непроходима най-малко три седмици.

— Нямаме избор. Трябва да я преминем.

Ефраим, изглежда, разбра по изражението на Мърсър предизвикателния му изблик. Селоме веднага преведе думите му.

— Водата се движи със скоростта и силата на камион и влачи отломки от планините. Течението ще унищожи всеки сал, който бихме направили. Всяка година десетки хора умират, опитвайки се да преминат реката. Бъдете разумни.

— Не мога да си позволя този лукс. От нас зависи животът на много хора, не само на бежанците, но и на Хабте и на двамата шофьори, и на приятеля ми Хари Уайт. И ако кивотът наистина е в мината, тогава и на останалия свят. Ще бъда разумен, когато еритрейските военни пристигнат в мината и арестуват всеки, който има оръжие.

Селоме зададе на монаха още няколко въпроса и отговорите му сякаш я успокоиха.

— Той казва, че талисманът, споменат в „Срамът на царете“, е поставен на дъното на мината и е заровен толкова дълбоко, че ще е нужна армия от работници и много месеци, за да го открият. — Тя погледна Мърсър в очите. — Помисли. Суданците не знаят за кивота. Щом стигнат до диамантите, ще престанат да изследват тунелите и ще се заемат да ги изваждат. Няма да разберат какво е заровено в някоя дълбока галерия. Спомняш ли си колко судански бунтовници чакат на границата според номадския главатар?

— Петдесет — отговори Мърсър, започвайки да разбира какво има предвид Селоме.

— Левин няма достатъчно хора, които да атакуват подобна сила. Ще трябва да изчакат, докато бунтовниците си тръгнат, и после да извършат собствено проучване. Разполагаме със седмици, дори с месеци, за да предупредим властите.

— Повече време, за да спасим света? — Гласът му прозвуча иронично и настроението му отново се помрачи. — Въпреки това остават двеста бежанци. Сутринта заминавам.

— Но ти още не можеш да се държиш на краката си. Мърсър, била съм в лагерите за бежанци и ти казвам, че поне известно време онези хора ще бъдат по-добре в мината.

— Откъде знаеш? — Той се изненада, че Селоме изрази на глас мисълта, която му хрумна.

— Може и да работят като роби, но ще бъдат нахранени и ще им дават чиста вода. Ръководителят на операцията ще трябва да се грижи за бежанците, ако иска да се трудят.

В сегашното си състояние Мърсър знаеше, че има вероятност да не стигне до цивилизовано място. Усилията му щяха да бъдат прахосани напразно, жест, който нямаше да помогне на никого. Само след секунда той стигна до единствената логична възможност за избор.

— Добре, ще си починем два дни, но не повече. Попитай Ефраим дали може да ни осигури водач до Ила Бабу. Може би някой там има радиопредавател.

— Той каза, че ще ни води Тедла. Ила Бабу се намира на около шейсет километра оттук, но не знае някой там да има радиопредавател.

— Ще мислим за това, когато отидем там.

Ефраим и Селоме заведоха Мърсър до стаята му и го сложиха да легне. Монахът излезе, а тя седна на леглото и избърса челото му с мокра кърпа. В движенията и имаше такава нежност, че той хвана ръката и и целуна пръстите й един по един.

— Защо го направи?

— Защото исках да го сторя, откакто се запознахме, но не можех да ти имам доверие.

Селоме го целуна леко по устните, но очите й блестяха от страст.

— Това означава ли, че сега ми вярваш?

— Вече няма тайни. — Той опита да се усмихне и после заспа.

Тя го гледа няколко минути, галейки гърдите му, сетне отново го целуна.

— Вече няма тайни.

През следващите два дни Мърсър си почива и пи много вода. Силите му се възвръщаха бавно, но стабилно. В края на следобеда на втория ден той се почувства достатъчно силен и обиколи района около манастира, като внимаваше да не излиза извън очертаната територия, разчистена от мините. Виждаше Селоме за малко. Тя показваше уважение към монасите и традициите им и не излизаше много от стаята си. Той се замисли за жестокостите, описани в „Срамът на царете“, но най-вече разсъждаваше как да спаси еритрейските бежанци и да попречи на Левин да използва кивота. Ако кивотът наистина бе оцелял през вековете, Мърсър нямаше да се изненада, ако бе заровен в древната мина. „Господи!“ — помисли си.

Слънцето отдавна бе залязло и той лежеше в леглото, когато чу, че някой се разхожда пред прозореца. Беше тъмно и не се виждаше нищо, затова обу панталона и ботушите си и се измъкна от стаята. Дъските скърцаха под краката му и Мърсър се притесни, че ще събуди монасите.

В средата на вътрешния двор с колони стоеше Селоме. Тялото й бе слабо осветено от луната и звездите. Тя го гледаше в очите, докато Мърсър бавно се приближаваше към нея.

— Надявах се, че си ти — прошепна Селоме. — Въпреки че е монах, опасявам се, че Тедла се е влюбил в мен.

— И аз се надявах, че си ти — тихо отговори Мърсър. — Исках да ти благодаря. Ти имаше право. Нямаше да успея да стигна до Ила Бабу.

— Как се чувстваш?

— Много по-добре, но още нямам сили.

— Никакви ли? — попита тя с предизвикателен тон, който той разпозна мигновено, и направи няколко крачки към него.

— Не съвсем. — Мърсър се опита да прикрие вълнението в гласа си. Не я беше виждал от два дни и сексуалното напрежение, което бе припламнало, преди да тръгнат към манастира, се завръщаше с пълна сила.

Селоме уви ръце около врата му и плъзна коляно между краката му.

— Колко ти е силата?

— Да речем, като на уморен лъв.

— Така е по-добре — усмихна се тя. — Утре ще напуснем манастира и Тедла ще бъде с нас по пътя. А след като се свържем с правителството, ще мине много време, докато останем насаме. Съжалявам, но трябва да се любим и това трябва да стане тази нощ. Сега.

— Много си дръзка.

Тя допря тънкия си пръст до устните си.

— Без шеги.

— Селоме, аз…

Думите му бяха прекъснати от страстна целувка. Тя се притисна до него и той усети как гърдите и се уголемяват и втърдяват.

— Щях да кажа, че трябва да намерим по-уединено място — прошепна Мърсър. — Все пак това е манастир.

За пръв път след раздялата с Аги той се отдаваше напълно на друго човешко същество. Това беше освобождаващо и същевременно страшно, но напълно нормално.

Мърсър се върна в стаята си, облече ризата си, взе завивките и двамата тръгнаха по тясната пътека, изсечена в скалата. Лунната светлина се отразяваше в пясъчната равнина и те видяха пещерата на около четиристотин метра на юг. И двамата се изненадаха от близостта и до манастира. Мърсър запали свещ и постла одеялата и чаршафите на земята. Селоме му направи знак да легне и да я гледа, докато се съблича.

Той очакваше, че тя поне малко ще се стеснява, но се излъга. Селоме издърпа ризата през главата си с едно-единствено плавно движение. Гърдите и подскочиха, освобождавайки се от дрехата. Зърната и бяха болезнено възбудени и тялото на Мърсър реагира. Панталонът и падна до глезените след съвсем леко подръпване. Тя го изрита настрана и пъхна палци в ластика на бикините си, после бавно ги смъкна по бедрата си и се наведе, докато се свлякоха в краката и.

Селоме се изправи гордо. Тялото и беше стегнато, стройно и съвършено, а кожата — толкова безупречна и гладка на светлината на свещта, че приличаше на мрамор.

Мърсър не можа да не се вторачи в окосмения триъгъл ник между бедрата и, най-потайното място на тялото и. Сърцето му заби като обезумяло в унисон с учестеното дишане на Селоме.

Той понечи да съблече дрехите си, но тя коленичи до него, блъсна ръцете му и започна да разкопчава копчетата и циповете му. Пръстите и милваха всяка разголена част на тялото му. Когато остана съвсем гол, Селоме стисна в длан члена му и Мърсър потрепна. Едва тогава тя го целуна в устата.

— Колко си красива.

— Ти също — усмихна се тя.

Селоме не му позволи да направи нищо, нито дори да си сложи презерватив. За него беше невероятно странно да не трябва да се притеснява за удоволствието на партньорката си, защото изражението и показваше, че възбудата и произлиза единствено от неговата наслада. В продължение на десет минути двамата се сляха и се освободиха от останалия свят, докато Селоме се движеше и го привличаше все по-навътре в себе си. Оргазмът беше зашеметяващ. После Мърсър извърши подвиг, какъвто не бе правил от дните си в колежа, и те се любиха почти веднага за втори път. Той имаше само няколко секунди, за да си сложи презерватив, преди Селоме да го притегли върху себе си. Викове им на екстаз отекнаха далеч отвъд пещерата.

Бяха толкова погълнати от любенето, че не чуха конвоя от камиони, който се приближи от изток. Половин час след като превозните средства преминаха, двамата взеха завивките и се приготвиха да се върнат в манастира, когато далечни изстрели от автоматично оръжие разтърсиха нощта. Експлозията от звуци прогони еуфорията им и ги пренесе обратно в жестоката реалност.