Джак Дю Брул
Мината на цар Соломон (46)

МИНАТА НА ЦАР СОЛОМОН

Отначало не беше шум, а по-скоро липсата на всепоглъщащата тишина. Мърсър напрегна слух. Ушите му започнаха да кънтят от усилието, а очите му се насълзиха, когато се вторачи в непрогледния мрак. Но звукът се чу отново. Някакво съскане като нежен шепот. Той се опита да извика, но устата му беше пресъхнала от жажда, и успя да издаде само дрезгаво грачене.

Нямаше представа колко време е минало, макар да беше сигурен, че загадъчното съскане се усилва, но не си позволи да храни надежда. Не можеше да го направи, защото вероятно си въобразяваше. И после видя светлината. Беше само проблясък, но за него сякаш се взриви ослепително ярка звезда. Той радостно прикова поглед в нея, макар че очите го заболяха.

— Хей — с дрезгав глас подвикна Мърсър.

— Ти си хей — весело извика Селоме. — Ей сега ще дойда при теб.

— Какво правиш? — тихо попита той, но тя, изглежда, не го чу, защото не отговори.

Селоме идваше да го спаси. Сълзите в очите му вече не бяха предизвикани от светлината. Докато чакаше в каменния ковчег, Мърсър се бе предал и мислеше, че ще умре. Никога не бе губил надежда до самия край, но този път наистина реши, че е свършено с него. Ето защо, когато дойдоха да го спасят, се ядоса и се разочарова от себе си.

Изведнъж почувства, че скалата под него започва да се премества. Задушаващият натиск върху гърдите му намаля. Вече чуваше Селоме по-ясно. Тя копаеше трескаво с лопата и с всяко забиване на острието в земята той усещаше как подът пропада със сантиметър. Той се опита да раздвижи тяло. Раменете му се охлузиха в стените, но гърбът му вече не опираше в тавана.

И после изведнъж се оказа свободен и се плъзна опасно бързо, набирайки скорост, тъй като наклонът ставаше все по-стръмен, а таванът над него изчезваше. Мърсър започна да се търкаля, увлечен във водопад от пръст и камъни, които опариха очите и носа му и запушиха устата му. Удряше се в стените, докато падаше. Искаше да извика от болка, но наоколо имаше толкова много прах, че ако отвореше уста, щеше да се задуши. После стремглавото падане спря и той легна неподвижно. Върху него се сипеха камъни и тежестта им се увеличаваше с всяка изминала секунда.

Мърсър бе на път да изгуби съзнание, когато някой отмести камъните от тялото му. Нечия ръка го хвана за колана и го разтърси. Той избърса мръсотията от очите си, отвори ги и видя Селоме.

— Трябва по-често да копая за заровени съкровища. Едно момиче може да открие изумителни неща. — Лицето й сияеше на светлината на фенерчето.

— Не съм златен дублон.

Мърсър не можеше да повярва колко е приятно да изпитва болка. Това означаваше, че е жив. Той се изправи, залитайки, и протегна ръка да приглади кичур от косите на Селоме.

— Мислех, че няма да се върнеш. — Гласът му беше дрезгав. Искаше да й разкаже какво се бе случило, след като бе тръгнала, но не можеше. Чувствата му не можеха да се изразят с думи, затова се хвърли в обятията й и се наслади на топлината на тялото й. — Благодаря.

Когато се овладя, разгледа пещерата на кехлибарената светлина на фенерчето и разбра как Селоме го е спасила от скалистия гроб. Галерията беше почти правоъгълна и висока най-малко десет метра. В единия край имаше плитка ниша. Стените бяха от шлифовани каменни блокове. Той позна камъните, използвани в нишата с размерите на килер. Беше ги виждал и преди. Бяха същите като онези, с които бе облицована главната шахта към повърхността. Тази пещера беше връзката между прекия път към залежите от кимберлит и по-старите, криволичещи тунели. Купчината камъни и пръст зад него стигаше почти до тавана. На върха имаше малка дупка, която водеше към останалата част на древната мина. И там Мърсър бе лежал притиснат от всички страни в каменния затвор.

Когато новата и по-здрава хоризонтална галерия бе прокопана в планината, работниците сигурно бяха затрупали тунела до пещерата с подпорите. През хилядите години, изминали оттогава, пръстта се бе слегнала и Мърсър бе пропълзял почти до мястото, където тя се изсипваше в тази пещера. Селоме се бе досетила, че ако копае в основата на купчината, могилата ще се срути и ще го освободи.

— Съжалявам, че се забавих, но паднах, ударих си главата и изгубих съзнание — обясни тя. Над лявото и око имаше дълбоко охлузване.

— Няма да ме чуеш да се оплаквам. — Мърсър изпи половината от останалата вода в манерката и разгледа лопатата, с която Селоме бе копала. — Жалко, че е трябвало да я използваш. Това е изящен образец на сечиво от бронзовата ера.

— Радвам се, че не си археолог. Съсипах пет такива лопати, докато те измъкна.

В единия ъгъл на пещерата бяха струпани примитивни оръдия на труда — кирки и лопати. Някои бяха предназначени за възрастни, а други — за деца. До тях имаше купчини от изгнили кожени ведра и манерки.

— После ще оплакваме повредените исторически предмети — каза Мърсър. — В момента единственото ми желание е да се измъкнем оттук и да се погрижим за някои неща.

Той постави в нишата експлозиви, които извади от чантата си, като внимаваше да използва само толкова, колкото да разруши част от стената. Нямаше представа какво става в главния тунел отвъд преградата и не искаше да известява присъствието си, докато не бъдеше готов.

— А фитилът? Нали го използва срещу Махди? Мърсър извади още детонаторен шнур от чантата си и отряза малко.

— Второто правило на миньорството при твърди скали — никога нямаш достатъчно фитил.

— А какво е първото? Мърсър показа динамита.

— Никога нямаш достатъчно експлозиви. Фитилът горя много по-бавно от онзи, с който бе обезвредил Махди, затова двамата имаха време да се скрият в окопа, който Мърсър бе изкопал с помощта на Селоме. Той легна върху нея и закри с ръка главата си. Експлозивът се взриви и върху тях се посипаха отломки. Мърсър отвори очи и примигна. Стената не се беше.

Пещерата се изпълни със светлина отвън. Нито един от двамата не вярваше, че ще види отново слънчевата светлина, и те се прегърнаха от радост.

— А сега, да сложим край на всичко. — Мърсър преметна през рамо чантата си, взе автомата и поведе Село-ме в тунела.

В шахтата отекнаха изстрели и той бързо бутна Селоме обратно в пещерата.

— Стой тук и не мърдай, докато не се върна. Ти спаси живота ми. Сега е мой ред.

Мърсър не знаеше кой използва мината за прикритие. Край него свистяха куршуми, докато пълзеше напред. Очите му се приспособиха към слънчевата светлина, изпълваща шахтата, но мъглата от барута беше почти непрогледна, така че трябваше да се приближи достатъчно, за да разпознае хората, които стреляха към лагера. Бяха суданските бунтовници. Хабте сигурно се бе обадил на Дик Хена, защото Мърсър предположи, че ответният огън, рикоширащ в тунела, е от морските пехотинци.

Бунтовниците бяха заели отбранителни позиции срещу американските командоси и явно имаха намерение да стрелят, докато им свършат патроните. Морските пехотинци сигурно знаеха за миньорите в мината. Ето защо не бяха поставили експлозиви. Мърсър си спомни за атаката на Махди и за бруталното изнасилване на жените, така че не изпита нищо, когато вдигна автомата.

Застреля четирима суданци в гърба и останалите двама в гърдите, веднага щом се обърнаха да видят внезапно появилата се заплаха зад тях. Изпълзя до барикадата им и трескаво започна да търси нещо бяло, което да размаха пред морските пехотинци, за да престанат да обстрелват входа на тунела. Намери носна кърпа в джоба на един от мъртвите мъже, размаха я и чу заповед на английски да се спре огънят.

— Не стреляйте. Аз съм американец — изправяйки се, изкрещя той.

— Доктор Мърсър? — чу се глас с провлачен тексаски акцент, който надвика шума от продължаващото сражение по-нататък в мината.

— Да, аз съм Мърсър. — Еуфорията, която би трябвало да изпитва, бе потисната от желанието му да накара Джанели и суданците да страдат заради случилото се през последните две седмици. — С мен има една жена, а долу са барикадирани четирийсет миньори. — Мърсър се огледа, за да види къде бяха намерили укритие морските пехотинци, но не ги забеляза. Имаше много места, където можеше да се скрият — зад разхвърляните сандъци от съоръженията, зад някоя от машините или зад една от безбройните купчини камъни и пръст, изкопани от мината.

— Ще трябва да издържите още малко. Положението е адски напечено.

Думите на командоса бяха заглушени от моторите на щурмови хеликоптер „Апачи“, който летеше ниско над пустинята. От оръдието му се лееше поток от куршуми.

Мърсър най-сетне забеляза групата морски пехотинци. Бяха се свили зад преобърналия се и още горящ булдозер. Командирът им го видя и му махна, сетне поведе взвода си към лагера. Мърсър пресуши съдържанието на две манерки с вода и когато морските пехотинци се скриха от погледа му, изскочи от мината и се запромъква между купчините. Макар че дъждът бе спрял, небето още беше облачно. Той се придвижваше бавно заради горещината и влагата. Гърдите го боляха при всяко поемане на въздух. Раната на крака му пулсираше. Изведнъж небето над главата му се взриви. Ударната вълна го блъсна и повали на земята. Ушите му започнаха да пищят. Мърсър се претърколи и запълзя по пясъка.

На шейсет метра над него горящият хеликоптер се въртеше неконтролируемо, описвайки спирали във въздуха. От мотора изригнаха облаци от пушек, а роторът му се разпадна като осколочна бомба. Някой от суданците бе изстрелял ракета земя-въздух и го бе улучил. Хеликоптерът се разби наблизо и Мърсър отново бе повален на земята от ударната вълна. Наоколо се посипаха отломки, но като по чудо никоя не падна върху него.

Той стана. Остра болка прониза ребрата му чак до сърцето и го принуди да падне на колене. Имаше толкова много наранявания, че се запита какво се надява да извърши. Морските пехотинци бяха там. Те щяха да се справят с бунтовниците. Мърсър излагаше живота си на опасност без абсолютно никакъв смисъл.

Реши, че ще е най-добре да чака, и започна да търси място, където да се скрие, когато куршуми вдигнаха фонтани от прах в краката му. Притискайки ребрата си с едната си ръка, Мърсър побегна колкото можеше по-бързо и намери укритие зад голям генератор. Присви очи, за да се предпази от мъглата, предизвикана от димните гранати. Облаците от пушек намалиха видимостта почти до нулата. Мърсър видя кой стреля по него, но забеляза, че суданците са устроили засада на взвод патрулиращи морски пехотинци. Американците бяха нащрек и се движеха предпазливо, но щяха да попаднат в изненадващ кръстосан огън.

Автоматът в ръцете му изтрещя и покоси двама бунтовници, но сетне патроните свършиха. Мърсър посегна да сложи нов пълнител и се претърколи до другия край на генератора, когато металният корпус бе обсипан с куршуми. Командосите се хвърлиха на земята и застреляха още трима суданци. След няколко секунди към Мърсър се присъединиха четирима млади американци.

— Благодаря, приятелю — каза водачът на патрула.

— Удоволствието е мое. Не мога да ви опиша колко се радвам, че ви виждам.

— Ти ли си Мърсър?

— Да.

— Инструктираха ни да те търсим, когато се приземим, но не беше ли заровен под земята?

— Бях допреди десет минути. — Мърсър взе протеиновото блокче, което американският ефрейтор му предложи, и го изгълта на три хапки. — Какво е положението?

— По дяволите, ти знаеш повече от нас. На инструктажа ни казаха, че петдесетина въоръжени пазачи охраняват лагера с минимално количество оръжия и амуниции. Но преди малко копелетата свалиха хеликоптер „Апачи“с ракета земя-въздух и, изглежда, са много повече от петдесет.

— Бройката е точна — възрази Мърсър. — Но тези хора са се сражавали години наред в Судан. Имат богат военен опит и загиналият им командир беше изключително гадно копеле.

— Претърпяхме тежки загуби. Ако не бяха всички онези цивилни, които са се смесили с лошите типове, капитанът щеше да повика подкрепления от най-близката военновъздушна база да бомбардират това шибано място.

Разговорът бе прекъснат от избухването на цистерната с бензин. Кълбото от пламъци и пушек се издигна към облачното небе. Земята се разтресе силно и Мърсър имаше чувството, че зъбите ще изхвърчат от челюстта му.

Докато се съвземаше, морският пехотинец, който седеше срещу него, подскочи, като се гърчеше конвулсивно, и генераторът зад него се обля в кръвта и частици от черепа му. Командосите реагираха, преди да разберат откъде е дошъл изстрелът, мигновено отвърнаха на огъня и изскочиха от укритието. Мърсър нямаше друг избор, освен да ги последва. Той се наведе и хукна, като държеше автомата ниско и стреляше.

Всички се изкатериха по купчина от чакъл. Движенията на морските пехотинци бяха забавени от килограмите екипировка, която носеха, а на Мърсър — от физическото му състояние. Друг изстрел разпръсна гейзер от прах, изсвистяваики само на сантиметри от рамото на Мърсър. Лицето му се обсипа с пръст, докато пълзеше до хълма. Под прикритието на върха на купчината той видя кой стреля по тях и защо.

Израелският екип още беше там. Двата изстрела бяха толкова точни, че можеше да са само от снайпер. Израелците стреляха или за да засилят суматохата и да се вмъкнат в мината, или смятаха да се евакуират и искаха да отвлекат вниманието, докато избягат. За Мърсър и двете вероятности бяха неприемливи.

Той рискува, надникна над ръба на укритието и огледа лагера и групата мъже, които се сражаваха долу. Броят на суданците бе намалял. Мърсър видя неколцина от тях близо до големите камиони на Джанели. В далечината група хора бягаха и той предположи, че са еритрейци. Никой от труповете, осеяли земята, не бе облечен в американска камуфлажна униформа. Двама от падналите бяха бели, но от това разстояние Мърсър не можеше да види дали единият е Джанели.

— Повтори — извика ефрейторът във вградения в бойната му каска радиопредавател. — Прието, „Небесни очи“. Продължавай да ни информираш.

— Какво става? — попита Мърсър и сложи последния си пълнител в автомата.

— Самолет АУАКС, който кръжи над брега, докладва, че са засекли ниско летящ обект на около шест километра източно оттук. Движи се със сто и шейсет километра в час.

— По дяволите!

— Какво е това?

— В района има екип израелци. От известно време търсят мината, но мисля, че искат да намалят загубите си и да се изтеглят.

— Ще успеят. — Морският пехотинец не се интересуваше от друг враг, след като вече беше зает със суданците. — Нямаме повече хеликоптери да го преследват, но щом онзи АУАКС го е забелязал едва сега, можеш да бъдеш сигурен, че ще изчезнат също толкова лесно, колкото са се появили.

Мърсър знаеше, че командосът има право. Добрият пилот на хеликоптер можеше да се изплъзне и от най-сложните въздушни радарни системи. Изведнъж му хрумна нещо.

— Как дойдохте дотук?

— С „Блекхоук“. На петнайсетина километра на север оттук има пет-шест такива хеликоптери. През останалото разстояние вървяхме.

— Можеш ли да повикаш някой от тях да ни вземе?

— Да, но тези хеликоптери са за транспортиране на персонала и нямат оръдия.

— Обади се. Ние ще стреляме. — Мърсър потупа автомата М — 16 на ефрейтора със своя калашник.

Командосът включи радиопредавателя си.

— Капитан Сандърс, обажда се Чавес. С Мърсър съм. Той казва, че обектът, който „Небесни очи“ току-що засече, е хеликоптер за евакуация на някакви лоши типове. Искам разрешение да го преследвам с един от нашите „Блекхоук“. — Той млъкна и погледна Мърсър. — Да, сър. Знам. Намираме се на върха на купчина от камъни и нещата в този сектор като че ли замират… Да, сър. Ще го държа под око… Не, сър. Ще го питам. Доктор Мърсър, къде са останалите еритрейци?

— Още са блокирани в мината. В главния тунел има една жена, която знае точно къде се намират.

Командосът кимна и отново активира предавателя.

— В мината, сър… Да, сър, чакаме.

— Е?

— Капитанът ще повика хеликоптер. Ще пуснем малко зелен пушек, когато птицата стигне дотук. Ще те оставим във временната база и ще погнем израелците. Не ми е работа да питам, но в каква международна каша сме се забъркали?

— Най-голямата купчина лайна, която можеш да си представиш. Единственото хубаво нещо е, че поне веднъж ние сме добрите.

Командосът с тежката картечница забеляза противник и изстреля петнайсетина патрона. Чавес и другият морски пехотинец огледаха лагера, търсейки още суданци, но в пушека се движеха само неясни силуети, а не можеха да рискуват да улучат някой от своите.

— Какво виждаш, Моузес?

— Двама с калашници на десет часа. Движат се по посока на часовниковата стрелка. Зад онзи камион с десет колела.

— Дръж ги на прицел — заповяда ефрейтор Чавес и Моузес допря пръст до спусъка на картечницата. — Но внимавайте с амунициите.

— Кога ще дойде хеликоптерът?

Чавес смени честотата на радиопредавателя.

— Тук е Чарли Едно. Кажи ми времето на пристигането. Ние сме в седми сектор, на около осемстотин метра северно от главния вход… Прието. Ще пуснем зелени димки, когато те чуем. — Той се обърна към Мърсър. — След около шест минути.

Моузес изстреля още един откос с картечницата, а другите двама морски пехотинци започнаха да сипят олово надолу по купчината, като крещяха неразбираеми ругатни. Мърсър видя, че вляво се промъкват шестима бунтовници. Четирима бяха въоръжени с АК — 47, а другите двама носеха гранатомети. Единият падна, преди да успее да стреля. Другият натисна спусъка и част от купчината камъни се взриви.

Картечницата замлъкна. Моузес беше убит от отломките от експлозията. Мърсър, Чавес и другият морски пехотинец се наведоха и макар че наоколо продължиха да се сипят прах и камъни, отвърнаха на огъня. Мърсър изпразни последния си пълнител, хвърли автомата и грабна картечницата. Оръжието беше огромно и твърде тежко за носене в сражения, но ефективността му беше несъмнена.

Тримата атакуващи суданци паднаха под градушката от куршуми.

— Не им позволявай да се приближат! — изкрещя Чавес, докато превързваше крака на другия командос. Камуфлажното облекло на ранения беше обляно в кръв.

Мърсър продължи да стреля. В могилата се заби още една граната и част от върха се взриви. Мърсър нямаше представа колко патрона има в картечницата, но се молеше на Бога да са достатъчно, за да прикрие оттеглянето им към хеликоптера.

— Евакуационен полет. — Чавес отново — говореше по радиопредавателя. — Нуждаем се от помощ. Прието.

Той извади димна граната и я хвърли. След секунда от купчината се издигнаха зловонни зелени облаци, отбелязващи местоположението им за приближаващия се „Блекхоук“.

Куршуми разтърсиха могилата. Експлозиите оглушиха Мърсър и двамата оцелели морски пехотинци. Въпреки шума те чуха бръмченето на хеликоптера. Помощник-пилотът бе отворил страничната врата, но хеликоптерът не успя да се сниши достатъчно, за да вземе ко-мандосите.

— Пилотът не може да се приземи. Няма достатъчно място. Ще трябва да скочим. Ти си пръв — изкрещя Чавес. Ръката му още притискаше раната на крака на другаря му. — Аз трябва да се грижа за него.

Мърсър изпразни пълнителя на картечницата, стреляйки към лагера, и взе автомата М — 16 на ранения морски пехотинец. Хеликоптерът отново се сниши над купчината камъни и той скочи към отворената врата.

В същия миг хеликоптерът се заклати и гърдите на Мърсър се удариха в долната част на вратата. Преди да го прониже болка, той почувства как ребрата му се търкат едно в друго. „Блекхоук“ се издигна над могилата и Мърсър се озова във въздуха, като безполезно размахваше крака, а болката не му оставяше сили да се държи за рамката.

Пилотът видя какво става и без да обръща внимание на турбуленциите и близостта на въртящата се перка до земята, наклони хеликоптера и Мърсър успя да се изтегли вътре, после отново премина над купчината, за да вземе Чавес и ранения командос.

Стрелбата се засили. Куршумите рикошираха в кабината на хеликоптера. Мърсър стреляше с една ръка, докато лежеше, подавайки се навън, за да помогне на Чавес. Той хвана ранения морски пехотинец, когато трета граната взриви върха на могилата. Херикоптерът се наклони от експлозията и командосът се изплъзна от ръката на Мърсър. Той и Чавес изчезнаха в пламъците, пушека и отломките.

Пилотът издигна хеликоптера и полетя над пустинята, отвъд обсега на оръжията на суданците. Мърсър седеше вцепенен и гледаше надолу, сякаш можеше да съживи двамата мъртви морски пехотинци, като не мърда. Той положи усилия да примигне, за да прогони ужаса, който видя в очите на ефрейтор Чавес в мига на смъртта му. След две минути Мърсър си сложи слушалките.

— Как е хеликоптерът? — попита той. Гласът му звучеше така, сякаш принадлежеше на друг човек, който още можеше да действа и да разсъждава трезво, и да го е грижа какво ще се случи по-нататък.

— Добре. Съжалявам за приятелите ти там долу. Не можех да направя нищо — отговори пилотът. Това не беше извинение, а отчитане на факт по време на война.

— Каква е позицията на онзи хеликоптер?

— Чакай малко — каза пилотът и Мърсър реши, че той превключва честотите, за да говори с кръжащия АУАКС. — Изчезнал е от радара преди около пет минути на кило-метър-два от лагера и след минути е бил забелязан отново да се движи на изток. Веднага след това „Небесни очи“е загубил сигнала.

— Отправи се на изток след него. Подозирам, че хеликоптерът, който преследваме, е товарен, много по-голям от нашия, и се движи бавно. — Предположението на Мърсър се основаваше на налудничавия план на израелците да намерят кивота със завета. Нямаше представа какви са размерите на легендарния предмет, но смяташе, че за всеки случай израелците са изпратила голям хеликоптер.

Той подаде глава в пилотската кабина.

— Кой си ти, по дяволите? — Пилотът се стресна, като видя цивилен.

— Филип Мърсър, човекът, когото дойдохте да спасите.

— Имаме заповед да те оставим във временната база — каза помощник-пилотът.

— Добре, но ако го направите, няма начин да хванем онзи хеликоптер. Чавес ми каза, че самолетите АУАКС не могат да го проследят, и ние сме единствените наоколо, които могат да го сторят.

Двата мотора изреваха от подадената максимална тяга и леко натовареният „Блекхоук“ се понесе със скорост триста километра в час. Земята отдолу се превърна в размазано петно. Мърсър се настани на седалката до отворената врата и закопча предпазния колан, като гледаше екрана на радара в пилотската кабина, търсейки израелския хеликоптер.

Болката в гърдите му беше нетърпима. Той намери комплект за първа помощ под седалката и изпи няколко болкоуспокояващи хапчета. После извади джобно ножче, сряза два предпазни колана и ги уви около гърдите си. Импровизираната превръзка беше опасна, но за пръв път, откакто хеликоптерът „Апачи“ се взриви над главата му, можеше да диша малко по-нормално. Мърсър избърса потта от челото си. Вече не се страхуваше, че има живачно отравяне. Не бе преставал да се поти, откакто се втурна в мината заедно със Селоме и диамантите.

— Ето го! — извика помощник-пилотът. — На около три километра пред нас.

„Блекхоук“ наближаваше брега на Червено море и времето се влошаваше. Вятърът носеше проливен дъжд и по предното стъкло се посипаха капки. Масивните скали, които предпазваха африканския бряг от опустошителната мощ на океана, изчезнаха. Пилотът се справи отлично с драстичната промяна. След минута щяха да бъдат над Червено море, а после, ако бягащият хеликоптер не променеше посоката, щяха да навлязат във въздушното пространство на Саудитска Арабия.

Американският хеликоптер скъсяваше разстоянието между израелския „Супер Сталиън“, който обаче имаше голяма преднина, и Мърсър разбра, че ще го настигнат, едва когато наближат Арабския полуостров.

— Ако продължим да го преследваме, ще трябва да предупредим Саудитските военновъздушни сили — каза пилотът.

— Направете го — отговори Мърсър.

— Получавам съобщение по аварийния канал — рече помощник-пилотът. — Мисля, че е от „Супер Сталиън“.

Гласът по радиопредавателя говореше без акцент и по трасето нямаше смущения.

— Тук е „Мърси Флайт Едно“ на път за Мека, превозващ жертви от глада в Судан. Защо ни преследвате?

— Искаш ли да говориш? — обърна се помощник-пилотът към Мърсър.

— Да. „Мърси Флайт Едно“, това е хеликоптер на Морската пехота на Съединените щати. Не искаме да откриваме огън, но вие превозвате международни бегълци, издирвани за терористични атаки. Край.

— Не е вярно. Наети сме от агенцията за помощи „Лекари без граници“и караме гладуващи деца в болница в Мека.

— Ако не се върнете във въздушното пространство на Еритрея и не се приземите в Масава, няма да имаме друг избор, освен да ви свалим — блъфира Мърсър. С М — 16 можеше само да огъне леко корпуса на бягащия хеликоптер.

По линията се чу друг глас. Мърсър го позна мигнове-но и закипя от гняв.

— Доктор Мърсър, приятно ми е да те чуя отново — каза Йосиф. — Надявах се, че слушаш. Научих, че си безразсъден, но и предсказуем.

— Ще умреш, кучи сине — извика Мърсър.

— Не мисля така — спокойно отговори Йосиф. — Приятелят ти още е при нас.

Мърсър имаше чувството, че хеликоптерът се блъсна в планина. Беше забравил, че те още държат Хари. В този момент разбра, че фанатиците ще се измъкнат безнаказано.

Мърсър превключи на интеркома и попита пилота дали имат сателитна връзка и когато получи утвърдителен отговор, го помоли да се свърже с мобилния телефон на Дик Хена.

— Приемам мълчанието ти за съгласие — каза Йосиф. — Много разумно. Решението да повикаш морската пехота беше нелепо, докторе. След като снайперистът, когото изпратих след приятеля ти с телефона, не се завърна, ти ме принуди да избързам. След като се връщам без кивота, няма начин да гарантирам безопасността на господин Уайт. Последната ми заповед беше да го убият. Ако не я отменя, животът на приятеля ти ще свърши. Откажете се от преследването и когато пристигнем в Израел, ще освободя Уайт. Не приемам това като твой провал, а само като патово положение.

Пилотът прекъсна речта на Йосиф, като смени каналите, и Мърсър чу гласа на Дик Хена.

— Здравей, Дик. Обажда се Мърсър.

— Господи! Къде си, по дяволите?

— След малко ще ти кажа, но първо искам да те питам дали намерихте Хари.

— Хари е във Вашингтон.

— Пак ще ти се обадя — каза Мърсър и прекъсна връзката, като брагодари на Бога.

Чувството за вина, страхът и отговорността напуснаха съзнанието му. Всичко бе свършило. Нищо друго нямаше значение. Хари беше в безопасност. Селоме също. Еритрейците бяха освободени. Дори планът на Джанели да изнуди диамантения картел беше осуетен. Мърсър знаеше, че успокоението ще намали решителността му, ако позволи това. Но той имаше още сметки за разчистване. Нямаше да позволи на Йосиф да се измъкне. Искаше го не заради приятелите си или някой друг, а заради себе си.

— Имаме два проблема, доктор Мърсър — каза пилотът. — Единият е, че след около четири минути ще навлезем във въздушното пространство на Саудитска Арабия. Другият са два бързо движещи се самолета, които току-що се появиха на радара. Приближават се от север. Разчетено време за пристигане десет минути.

— Какви са? — Мърсър подозираше откъде са самолетите.

— Нямат „Свой-чужд“. — Пилотът имаше предвид опознавателната система „Свой-чужд“, каквито имаха военните самолети на Съединените щати и съюзниците им.

— Тогава не са от Саудитска Арабия?

— Съмнявам се, че биха изключили „Свой-чужд“ над тяхната територия, особено след като по крайбрежието има ракетни бази.

— С други думи, имаме десет минути до пристигането на ескорта от изтребители на онзи хеликоптер.

— Да.

— Тогава да ги свалим.

— Хей, докторе, мислиш ли, че идеята е добра? Щом искаш да свалиш изтребител, трябва да имаш заповед.

Мърсър въздъхна.

— Ние ще бъдем едни от контрольорите и балансьорите на израелската демокрация. Карай право към хеликоптера. Имам идея.

На три километра от брега на морето израелските екстремисти завиха на север, за да се срещнат с изтребителите, движещи се извън обсега на крайбрежната охрана на Саудитска Арабия. Нямаше начин тежкотоварният „Супер Сталиън“ да изпревари „Блекхоук“, макар че се опитваше. След няколко минути американският хеликоптер зае позиция над огромния ротор на израелския.

— Дано идеята ти да е страхотна — извика помощникпилотът. — Радарът показва, че самолетите ще ни настигнат след четири минути. Мърсър работеше трескаво.

— Когато извикам, наклонете хеликоптера силно наляво, и после кацнете върху копелетата. Бързо. Самолетите може да стрелят, дори след като унищожа „Стали-ън“.

Той смени честота на предавателя, за да говори с Йосиф.

— Слушай внимателно, негоднико.

— Аха, отново добрият доктор — подигравателно отговори израелецът. — Мислех, че вече сте се отказали да ни преследвате.

— Предпочитам рулетката, но съм достатъчно добър и на покер, за да знам, че когато блъфирането свърши, играта е приключила.

Йосиф се напрегна и забави отговора си.

— Мислиш, че блъфирам? Не забравяй, че не залагаш своя живот, а този на приятеля си Хари Уайт.

— Знам, че блъфираш, задник. — Мърсър изчисли колко време ще пада предмет с тегло половин килограм от вратата на единия до покрива на другия хеликоптер, после отряза парче фитил от намотката в чантата си и завърза с него последната пръчка динамит. — И след минута ще платиш най-високия залог от всички.

— Самохвалко — изсмя се Йосиф. — След една минута, ако не престанете да ни преследвате, двата Ф — 16 ще ви взривят. Да, може и да умра, но и Хари Уайт ще умре. Отмъщението може да те удовлетвори, но няма да му се радваш дълго.

— Трябва да знаеш кога да пасуваш, партньоре. — След няколко опита Мърсър запали фитила и извика. — Сега!

Пилотът наклони „Блекхоук“и когато пусна експлозива, Мърсър осъзна, че няма да улучи покрива на израелския хеликоптер.

Той отвори уста да изкрещи от отчаяние. „Блекхоук“ се наклони и рязко се сниши. Мърсър не изпускаше от поглед израелския хеликоптер и фитила с динамита, летящ към него.

Роторът на хеликоптера създава въздушно течение с високо налягане под перките и ниско налягане отгоре. При хеликоптер с размерите на СН — 53 тонове въздух нахлуват във вихъра около ротора, съсредоточавайки се в корпуса като ядро на ураган. Динамитът попадна точно в тази вихрушка. Малката бомба можеше да прелети безобидно край хеликоптера, но бе привлечена от вътрешната струя, създадена от въртенето на перките, и промени посоката си. Част от секундата, преди роторът да разкъса пакета, пламъкът стигна до експлозива.

Хеликоптерът изчезна зад уголемяващо се кълбо от огън и когато след малко отново се появи, се видя, че шестте перки на ротора и половината от горната му част липсват. Моторът бе престанал да работи и само инерцията го носеше във все по-бавна парабола. Мърсър не мигна, докато „Супер Сталиън“ не падна в кобалтовосиньото море и след секунда се скри от погледа му. Вълните угасиха пламъците на взривените му резервоари.

— Приближи се до арабския бряг и под техния радарен чадър — извика Мърсър на пилота, но ветеранът вече извършваше маневрата.

Хеликоптерът увеличи максимално скоростта и се понесе над морето.

— Самолетите се отправят на север — изкрещя след минута помощник-пилотът.

Мърсър беше твърде уморен, за да го е грижа за тях, но извика радостно заради екипажа.

— Да се върнем в мината. Още не сме си свършили работата там.

След четирийсет минути те чуха разговорите по радиопредавателите на другите „Блекхоук“, които пренасяха ранените към бойния кораб амфибия.

Хабте пръв посрещна Мърсър. Най-напред тържествено стисна ръката му, а после го прегърна толкова силно, че болка отново прониза ребрата на Мърсър.

— Мислех, че повече няма да те видя. — Еритреецът се опитваше да не издава вълнението си, но гласът му го предаде.

— Разминах се на косъм.

Сетне към малката група до хеликоптера се приближи Селоме. Тя също прегърна Мърсър. Целувката й беше всеотдайна, сякаш се опитваше да вложи в нея всички чувства, които изпитваше. Отговорът на Мърсър беше не по-малко въодушевен.

— Добре съм, не се тревожи — изпревари въпроса му Селоме. — Морските пехотинци освободиха миньорите и ги изпращат заедно с най-тежко ранените в базовия си кораб.

Нивото на адреналин в организма на Мърсър още беше високо. Всичко му се струваше като сън. Само преди час той се бореше за живота си, а сега държеше ръката на красива жена, заобиколен от сериозни, но доволни ко-мандоси. Дълго време щеше да преодолява ужаса и болката, но за няколко минути имаше чувството, че е непобедим, и тази мисъл го накара да се усмихне.

— Това е чудесно, но аз щях да те питам дали си готова за ваканцията.

Към тях се приближи морски пехотинец, който протегна ръка на Мърсър. Двама пазачи зад него държаха Джанкарло Джанели и Джопи Хофмиър. Усмивката изчезна от лицето на Мърсър и сивите му очи станаха безмилостни.

— Капитан Джеймс Сандърс от Морската пехота на Съединените щати — представи се червенокосият коман-дос. — Чест е да се запозная с вас, доктор Мърсър.

— За мен е чест, капитане. — Мърсър стисна протегнатата ръка. — Благодаря ви от името на всички нас.

— Просто си вършим работата, сър — скромно отговори Сандърс. — Реших, че ще искате да видите тези двама типове, преди да ги откараме оттук. ФБР вече изпратиха агенти в Асмара, които ще ги придружат до Европа, където ще бъдат съдени.

— През последните седмици се нагледах на грозни неща, но въпреки това благодаря. — Да, така е.

Сандърс направи знак на пазачите да заведат двамата чакащия хеликоптер, но когато се приближиха на ня — колко крачки от него, Мърсър промени решението си. — Един момент, капитане.

Двамата пленници бяха изцапани и раздърпани от опита си да избягат, но не бяха ранени. Мърсър се обърна първо към Хофмиър.

— Вече сритах задника ти веднъж, затова няма да си правя труда да се занимавам с теб. — После Мърсър насочи омразата си към Джанели. Италианецът изтръпна от убийствения му поглед. — Но с теб ще се позабавлявам.

Мърсър сви юмрук и се прицели в лицето на Джанели, но не замахна.

— По дяволите, не си заслужава усилието. Джанели въздъхна облекчено и отвори широко очи от почуда, когато Мърсър се обърна.

— Но все пак. — Мърсър се завъртя и удари индустриалеца, поваляйки го на земята. — Благодаря, капитан Сандърс. Мисля, че се нуждаех от това.

Мърсър прегърна с едната си ръка Селоме, а с другата Хабте и тръгна, като се подпираше на тях. После изправи гръб. Предишният пламък се завърна. Хрумна му дяволита мисъл и лицето му засия.

— Какво ще кажете, ако отидем да намерим сейфа на Джанели и разберем за какво е била цялата суматоха?