Джак Дю Брул
Мината на цар Соломон (36)

ТЕЛ АВИВ, ИЗРАЕЛ

Дани Силвър беше на двайсет и три години, американец по рождение, който се бе преместил в еврейската държана заедно с родителите си, когато беше на шестнайсет. Той харесваше Израел, стига да живееше в най-големия град в страната. Преди няколко години бе опитал комуналния живот в кибуц през лятото, но го намери скучен. Дани обичаше оживлението в Тел Авив, дискотеките, които работеха до късно през нощта, и космополитната атмосфера. Освен това беше барман в един от големите хотели на плажа и можеше да спи с момичета винаги когато поискаше. Американки във ваканция от колежа или временно пребиваващи в Израел, за да открият „еврейското“в себе си, неизменно се възхищаваха на историите му, особено на онези, които Дани измисляше за принудителното отбиване на военната си служба.

Но в осем часа във вторник вечерта бизнесът вървеше мудно. Единствените клиенти в бара бяха група израелски бизнесмени в единия ъгъл и две възрастни жени, екскурзиантки от Ню Джърси, които седяха до входа. Дани си намираше работа, като лъскаше безупречно измити чаши и бършеше чисти бутилки. Сервитьорката Сара стоеше до бара, като четеше учебника си от колежа и от време на време поглеждаше клиентите. Дани не я харесваше. Тя не правеше нищо, за да прикрие омразата си към всички евреи, които не бяха родени в Израел.

„Да й го начукам“ — разсеяно помисли той, без да е в състояние да откъсне очи от съвършените извивки на гърдите и под бялата униформена блуза.

Чу се трясък и Дани отмести поглед от Сара. Някакъв старец бе съборил таблото за съобщения в бара, но не спря да го вдигне. Той се втурна вътре и проницателните му очи се вторачиха в Дани, а после в бутилките с алкохол зад него.

Мъжът приличаше на плашило, мършав и сбръчкан. Изглеждаше почти комично, но в изражението му нямаше нищо закачливо. Ако беше арабин, Дани би избягал, за да спаси живота си. Но човекът беше бял, вероятно американец, и явно откачен. Той хукна към бара и сумтейки, се намести на едно от високите столчета. Сетне прегърби рамене като лешояд и се вторачи гневно в Дани, когато израелецът се приближи до него и го попита какво желае.

— Пиене.

Със сигурност беше американец. „Какъв кретен“ — помисли Дани.

— Какво ще желаете?

— Дай ми някакъв алкохол или Господ да ми е на помощ, ще те разкъсам и сам ще си го взема.

Обикновено Дани би се изсмял, но този клиент говореше толкова разгорещено, че сигурно би се опитал да изпълни заканата си.

— Разбира се, както кажете.

Дани наля бренди в малка чаша, но преди да я сложи на бара, смахнатият старец грабна бутилката. Той отвъртя дозатора с отработено движение, поднесе шишето към устата си, изпи три глътки и внимателно го остави на бара.

— Съжалявам, синко — изхриптя Хари Уайт, — но ти много се забави. Ако знаеше какво съм преживял през последните няколко седмици, и ти щеше да направиш същото.

— Да, сигурно. Все едно. — Дани отстъпи назад.

— Виж какво, хлапе, ако имаш бърбън, за предпочитане „Джак Даниълс“, обещавам да не хапя. Договорихме ли се?

Безумното изражение се превърна в почти бащинска усмивка.

Дани му наля бърбън и предвидливо остави бутилката на бара. Той погледна крадешком Сара и видя, че тя наблюдава с подигравателна усмивка странната размяна на реплики. Имаше такъв вид, сякаш бе очаквала подобно отвратително държане от страна на американци. „Кучка.“ Хари изгълта бърбъна, отново напълни чашата си догоре и не разля нито капка, когато я поднесе към устата си.

— Ти ми спаси живота, приятелю. По дяволите, още една-две чашки и може да се почувствам човек.

— Господин Уайт? — извика женски глас.

Млада жена стоеше на входа на бара и гледаше изумено. Гърдите й се повдигаха, защото беше принудена да тича, за да догони стареца. Бе облечена в консервативен сив костюм и семпла блуза със смешна папийонка и беше олицетворение на правителествен служител. Тя тръгна по мраморния под на бара и обувките й затракаха като копита на кон.

— О, слава Богу, господин Уайт. За миг се уплаших, че съм ви изгубила.

Хари кимна към уискито.

— Беше ми нужна само секунда.

Притеснената млада жена се казваше Джесика Майкълсън. Тя работеше за ЦРУ под прикритието на културен аташе и бе получила задачата да се грижи за Хари Уайт до полета му за Съединените щати. Като агент на ЦРУ с най-нисък ранг в посолството Джесика отговаряше за Хари вече седмица. Макар да не участваше в инструктажите, тя трябваше да занимава сприхавия старец, когато не го разпитваха високопоставени служители на Управлението.

Джесика прочете доклада за отвличането на Хари през последните няколко седмици и дори в цензурираната версия преживяванията му бяха трогателни. Но след като прекара седмица с него, състраданието й намаля до степен да се надява терористите да дойдат и отново да го отвлекат.

В част от доклада Хари разказваше какво му се е случило, докато успее да се добере до закрилата на ЦРУ.

„Избягах от престрелката и бях ужасно уморен. Тялото ми смърдеше адски и брадата ме сърбеше жестоко.

Мисля, че в онази килия хванах и въшки. Все едно, вървях по улиците и търсех нещо познато, но на всички табели имаше някакви драсканици, сякаш бяха написани от двегодишно дете. Най-сетне видях надпис, който можах да прочета. Да бъда проклет, ако съдбата не е жестока кучка. Обявата бе залепена на информационно табло пред църква и беше за сбирка на «Анонимни алкохолици», която щеше да започне половин час след прекъсването на полицейския час. Скрих се в уличка на две пресечки оттам, за да прекарам нощта. Сутринта отидох в църквата в определения час, но ми беше трудно да вляза вътре. Намирах се в Свещения град и очаквах всеки момент да ме удари мълния.

Както и да е, влязох и групата ме погледна така, сякаш ме бяха очаквали. Известно време седях тихо и кротко и слушах мъжете и жените, повечето от които бяха американци и британци. Двайсет минути чаках Божия гняв да се стовари върху мен, защото съм осквернил това място, но когато това не се случи, станах и им казах, че името ми е Хари Уайт и съм алкохолик. Добавих, че от няколко часа съм трезвен, след като идвам от трийсет и седем дневен запой, започнал в Демойн, Айова, и завършил в църквата «Божи гроб». Казах им, че повечето детайли междувременно още са ми мъгляви.

Знам, че онова, което направих, е неправилно. Смятам, че «Анонимни алкохолици»е страхотна програма и прави чудеса за хора, които искат да променят живота си, но отчаяно се нуждаех от помощ и реших, че като ме гледат в това състояние, онези хора ще проявят съчувствие. Всички слушаха и дори повярваха на всяка моя дума. Изглежда, знаеха добре историите си, докато аз им разказвах нещо съвършено ново. Започнаха да се надпреварват да ми предлагат подкрепа и съвети. След събирането дойде един човек и ми каза, че името му е Уолт Хейс от Мисури и е репортер от «Нюзуик».

Уолт добави, че ще ми помогне да се прибера в родината. Имал приятели в американското посолство. Покъсно същия ден той ме заведе в посолството и ме представи на някаква — май аташе, и след като и разказах историята си, тя повика вас от ЦРУ.

А сега, може ли едно питие?

Провеждащият разпита: След малко, господин Уайт. Разкажете ни пак за жената похитител, която мислите, че е била медицинска сестра.“

За да научи останалите подробности за приключенията на Хари, Джесика бе нарушила няколко протокола за сигурност и бе слушала бръщолевенето на стареца, докато се хранеха заедно в кафенето на посолството, включително неясните му спомени за престрелката на летище „Дълес“и имената на някои от похитителите.

Шефовете й се бяха съгласили само донякъде с непрекъснатите молби на Хари за алкохол и му позволяваха питие всеки ден след разпита, като казваха, че ще трябва да бъде свеж за следващия сеанс. Но сега, когато най-после се завръщаше в Съединените щати, Хари бе изскочил от колата, която го караше от посолството до хотел в Тел Авив преди отпътуването. Тъй като Хари не беше арестуван и похитителите се бяха укрили, ЦРУ се съгласи да му даде няколко часа свободно време, при условие, че е под постоянно наблюдение. Това предостави възможност и на оперативните работници да намерят удобно място, далеч от любопитни погледи, за да предадат Хари на агентите на ФБР, които щяха да го придружат по време на полета до родината.

По петите на Джесика вървяха още двама агенти на ЦРУ, облечени в тънки якета, за да крият оръжията си. И те се бяха задъхали, защото Хари бе успял да надбяга всички.

— Господин Уайт, не трябва да правите това — укори го Джесика и се приближи до него, за да не чуят другите. — Изпратени сме да ви пазим.

Хари се обърна и я прикова с поглед.

— Не съм виновен, че не можете да ме настигнете. Ако в колата ви имаше нещо за пиене, нямаше да се наложи да стигна дотук толкова бързо. Казах ви да ми намерите кола с минибар. Огънче? — усмихна се той на Дани.

— Още сте в опасност, Хари — прошепна Майкълсън. — Не трябва да се отделяте от нас, докато ви предадем на ФБР.

— Или какво? Ще имам неприятности?

— Не, господин Уайт. Може да ви убият.

Хари махна презрително с ръка и в съсухрените му пръсти като по магия се появи запалена цигара.

Един от агентите потупа Джесика по рамото и посочи към тавана.

— Хари, да отидем горе в стаята, която е приготвена за вас — каза тя. — От ФБР трябва да дойдат всеки момент и ще бъде най-добре да се срещнем горе.

— Добре. — Хари отново напълни чашата си. — Нека само да изпия едно последно питие и после ще се качим да видим какво може да направи за нас обслужването по стаите.

— Господин Уайт. Хари. Наистина ли мислите, че е разумно да се напиете преди полета? — Джесика Майкълсън нямаше деца, но бе усъвършенствала „майчинския“ тон.

Хари преиграваше, но, от друга страна, бе направил всичко, което се искаше от него, а в замяна не желаеше почти нищо, затова търпението му се изчерпи.

— Слушай, скъпа. През последните няколко седмици преживях истински ад и успях да се спася без ваша помощ. Всъщност оцелях осемдесет години без ваша помощ и съм бил в по-лоши бъркотии от тази. Спомни си Втората световна война от учебниците по история. Разделът обикновено завършва със снимка на атомна бомба, Оценявам загрижеността ви и дори съм трогнат, но закъсняхте с няколко седмици. Обещах на шефовете ти, че ще мълча за случилото се, когато се върна в Щатите. Но ако кажеш още една дума, Господ да ми е на помощ, ще разкажа историята си на първия срещнат журналист и да става каквото ще. Всички говорят, че Близкият изток е буре с барут. Е, аз прекарах няколко седмици с копелетата, които направиха фитила и стоят над него със запалена клечка кибрит.

Джесика омекна. Не очакваше подобен изблик от стареца.

— Ще се кача горе в стаята с теб — продължи Хари — и ще позволя да ме предадете на ФБР, а когато се върна във Вашингтон, ще разреша и на момчетата на Дик Хена отново да ме разпитат. Но ако мислиш, че ще бъда трезвен през тези няколко часа, тогава трябва да научиш много неща за мен, Майкълсън. Ще изпълня патриотичния си дълг, но в момента разполагам с времето си.

Хари се надигна от високото столче и погледна Дани.

— Тя ще плати сметката ми. Погрижи се да ти даде тлъст бакшиш.