Джак Дю Брул
Мината на цар Соломон (11)

МАНАСТИР „ДЕБРЕ АМЛАК“
СЕВЕРНА ЕРИТРЕЯ

Най-близкият източник на електричество беше на сто и петдесет километра на изток, в град Накфа, затова в манастира единствената светлина след залез слънце идваше или от свещи, или от газени лампи, но и двете струнощната молитва, те се използваха пестеливо и така животът в манастира се диктуваше от изгрева и залеза на слънцето. Монасите рядко се разхождаха в мрака.

В деня след изблика на Доуит друг монах, няколко години по-млад от него, разговаря насаме с Ефраим и потвърди думите на по-стария си брат. В манастира имаше тайни и може би бе дошло време да бъдат разкрити. След като се върна от убежището си, брат Ефраим прекарваше нощите си в молитви и размисъл. В стаята му гореше една-единствена свещ. Той не бе ял, откакто се върна от разходката си в пустинята, и пиеше съвсем малко вода. Очите му бяха изцъклени от изтощение, а брадата му беше разрошена и сплъстена. Ефраим не забелязваше миризмата на застояла пот от тялото си, нито слоя мръсотия по обикновено добре измитите си зъби.

През единствения прозорец на килията му проникваше лъч млечнобяла лунна светлина, която озаряваше старинната книга на грубоватото му дървено бюро. Ефраим бе сложил ръце върху книгата. Между дългите му пръсти беше преплетена броеница. Книгата беше подвързана с кожа и кориците бяха затворени с потъмняла месингова закопчалка. Страниците бяха толкова стари, че се бяха издули и придаваха на книгата парцалив вид, макар че бе пазена грижливо в продължение на осемстотин години.

Ефраим я получи на последната изповед на предшественика си, няколко часа преди игуменът да умре по време на изгнанието им извън границите на Еритрея. Той се бе заклел пред умиращия монах да пази книгата и да я предаде на следващия игумен. Ефраим обеща, че няма да я отваря при никакви обстоятелства. Нито да поглежда написания на ръка пергамент вътре. Макар да се съгласи с тези две желания, Ефраим прочете заглавието. Беше написано на един от древните еритрейски езици. Той лесно преведе подобните на арабски букви.

„Срамът на царете“.

Ръцете му се разтрепериха и текстът пред очите му се замъгли. Ефраим се почувства като Адам, който е допрял до устните си откраднатата от райската градина ябълка. Той мигновено осъзна, че книгата съдържа зло, смъртоносно като първородния грях. В същия миг монахът започна да разбира умиращия игумен пред себе си. Той отново видя немощната фигура, която лежеше на одъра толкова далеч от родината. Знаеше отговора, но въпреки това зададе въпроса.

— Да — чу се задъханият отговор. — Прочетох я и Господ ме прокълна заради това. Прокле всички ни. Не можах да се сдържа. Имах чувството, че Божията воля е да прочета думите и да наруша мълчанието. Едва когато приключих в нощта на тринайсети ноември 1962 година, осъзнах, че самият Сатана ме е изкушил да прочета книгата.

Ефраим се вторачи в него.

— Не разпознаваш ли датата? В деня, в който прочетох „Срамът на царете“, Етиопия официално анексира Еритрея. Това беше началото на края за нашата страна, Ефраим. Етиопската окупация, погромите и неизмеримото страдание. Аз станах причина за войната. Моето високомерие ни навлече Божия гняв! Той ме наказа, защото съм прочел тази книга, като унищожи домовете ни, превърна в пустиня земите ни и уби стотици хиляди хора. И всичко това стана само защото не устоях и прочетох написаното в тази прокълната книга, тъмния вариант на най-великите ни религиозни текстове.

Във вероизповеданието им имаше две древни книги — „Кебра Нагаст: Славата на царете“и „Фета Нагаст: Справедливостта на царете“. Макар да бяха неизвестни на Запад, тези две книги представляваха забележителни християнски писания, събирани стотици години, произлизащи от египетските копти отпреди едно хилядолетие. Хрониките описваха посещението на Македа, богинята на Юга, в израилтянските земи и живота на сина и Мениелек, чийто баща бе цар на Израил. Те разказваха как Мениелек е изнесъл Кивота с Божия закон от Йерусалим и е преместил земната Му обител в Аксум, Северна Етиопия. Книгите свидетелстваха, че законните царе на Етиопия от онези далечни дни до управлението на Хайле Селасие са преки потомци на Ной, Авраам и Мойсей, избраните чада на Бога.

Ефраим беше християнин и вярата му се основаваше на учението на Исус и неговите апостоли и ученици, но и на една много по-стара религия, тази на юдеите, първите вярващи в единствения, истинския Бог, благословени, макар да не са видели Христос, сина Му. Ефраим не бе запознат с по-късните еврейски книги като Талмуда, но познаваше добре по-ранните учения и пламенно вярваше в Стария завет, „Кебра Нагаст“и „Фета Нагаст“.

Достоверността на написаното в „Кебра Нагаст“ стана предмет на раздори между богословите скоро след откриването на книгата. Но през деветнайсети век западните мисионери се върнаха от Африка с разкази за чернокожи евреи, живеещи в Етиопия, които изповядваха много по-стар и по-чист вариант на тази религия. Въпросът, дали тези хора наистина са евреи, получи отговор през 1984 година, когато Израел осъществи операция „Мойсей“, тайна програма, ръководена от Мосад, за да докара колкото е възможно повече етиопски евреи в Израел по време, когато гладът в Етиопия бе взел застрашителни мащаби.

Ефраим нямаше представа как тази неизвестна трета книга, „Срамът на царете“, е попаднала в християнския манастир. Но той седеше до умиращия игумен и я държеше в ръцете си.

— Закълни се, че няма да я прочетеш, Ефраим. На тези страници има неща, които не са предназначени за човешки очи. — Гласът на стария монах затихваше. — В онази нощ загубих вярата си. Дойде ми твърде много да повярвам, че нашият Господ може да позволи подобни безчинства и жестокости.

— Заклевам се — с готовност се съгласи Ефраим, изпитвайки желание да не се докосва до нечестивите писания. — В името на свещената ти изповед пред очите на Бога няма никога повече да погледна тази книга.

Ръкописът беше само на няколко сантиметра от ръцете му, озарен от загадъчната лунна светлина. Ефраим знаеше, че трябва да го прочете. Студеният вятър разклати крехката рамка на прозореца. Пламъкът на почти изгорялата свещ, забита в локва от собствения си восък, потрепери и хвърли странни сенки по неравните каменни стени. Познатите очертания в стаята придобиха зловещи измерения. По гърба на Ефраим полазиха ледени тръпки.

„Защо ме подлагаш на такова изпитание, Боже? Трябва ли да бъда като Йов, принуден да понася трудности, за да докажа на Луцифер, че нищо не може да опорочи любовта на хората към Теб? Боя се, че не съм достатъчно силен. Това ли е моето изпитание? Да не прочета тази книга? Такава ли е волята Ти? Тези думи никога повече да не бъдат видени от човешко око? Или мисията, определена за мен, е да я прочета и да изнеса на светло истините й?“

Ефраим запали друга свещ, която отново изпълни стаята със светлина. Лунните лъчи вече не падаха върху масата, а озаряваха разпятието над леглото му. Той се вторачи в него. Имаше чувството, че самият той е разпънат на кръста, и за пръв път от няколко дни усети, че му олеква на душата. Отговорът на дилемата му беше пред очите му. Христос бе умрял заради човешките недостатъци и да Му измени съзнателно беше грях, който обаче можеше да бъде опростен. Деянието можеше да бъде осъдено, но не и човекът.

Ефраим се обърна и отвори закопчалката на книгата. В същия миг брат Доуит извика в съня си и издъхна в килията си. Но когато сутринта научи това, Ефраим бе прочел книгата, и смъртта на възрастния монах вече не го тревожеше.