Джак Дю Брул
Мината на цар Соломон (43)

ДОЛИНАТА НА МЪРТВИТЕ ДЕЦА

Няколко минути след като напусна лагера, Хабте Маконен разбра, че са го забелязали и го следят, но не забави крачка, нито смени посоката, защото би предупредил преследвача. Човекът беше експерт и бурята улесняваше работата му, но Хабте не бе оцелявал толкова много години на фронтовите линии на бунта, без да стане още по-добър.

Имаше други два проблема освен факта, че не беше въоръжен, а преследвачът му по всяка вероятност имаше оръжие. Първо, планините около долината бяха стръмни и твърде опасни, за да се катери в дъжда, а в равнината нямаше къде да се скрие. Докато се отдалечаваше от мината, той се чувстваше ужасно уязвим. Вторият проблем беше, че преследването бе започнало много бързо, затова човекът зад него едва ли беше судански пазач. Бунтовниците нямаха време да организират издирване, след като Хабте бе избягал от лагера. Оставаха само снайперистите, които бяха открили огън, преди експлозивите да заровят мината. Освен това Хабте беше сигурен, че преследвачът има прибор за нощно виждане, а пък и оптическият мерник на снайпера му притежаваше подобни възможности.

Снайперистът вероятно беше израелски агент и се интересуваше от мината, но Хабте нямаше представа защо го следи. Той бе опитал да се обади на Дик Хена и говори няколко секунди, преди да осъзнае, че предварително записаният глас му казва, че връзката е лоша и да опита отново. Израелецът сигурно го бе чул. Хабте се прокле за глупостта, че не се обади по-далеч от мината. Ако искаше бързо да предупреди Хена, нямаше много време. Трябваше да се отърве от преследвача, за да се обади.

Заобикаляйки старо свлачище, Хабте видя нещо, което му подсказа идея, и се запита дали снайперистът ще му даде възможност да го направи. Да измине хиляда метра на открито, докато се прицелват в гърба му, не беше най-гениалното тактическо решение, което бе измислял, но се надяваше, че ако крачи равномерно и незаплашително и чака снайперистът да скъсява разстоянието на всеки няколко минути, може да успее.

Старата сондажна кула се извисявяше самотно сред откритото пространство, а бараките до нея представляваха тъмни сенки в нощта. Мълнии осветяваха зловещото място на всеки няколко секунди, очертавайки силуета на кулата, която някога бе изтегляла работници и руда без стойност от разработената от италианците мина. Небрежно, сякаш се разхождаше, Хабте се отклони от хълмовете и тръгна към сондажната кула. Очакваше куршум в гърба, но когато не го получи след първите четирийсет метра, спря, за да позволи на снайпериста да се премести на по-удобна позиция за стрелба.

Мината беше далеч от постройките и лагерите и ако искаше, израелецът можеше да обездвижи Хабте с няколко добре премерени изстрела и да се приближи да го разпита. Еритреецът залагаше точно на това — че снайперистът се интересува повече от намеренията му, отколкото от смъртта му. Хабте продължи да върви бавно, сякаш бурята не го притесняваше. Стори му се, че снайперистът се премести по хълма. Търкалящите се камъчета издадоха позицията му и факта, че се приближава.

И после Хабте изведнъж се сети за нещо и побегна с всички сили, като се задъха от цигарите. Край него изс-вистя куршум, който рикошира в земята вдясно. Изстрелът бе предизвикан от отчаяние и беше неточен, защото снайперистът не бе видял Хабте в мерника. В следващия миг еритреецът осъзна, че внезапните мълнии трябва да са заслепили убиеца, ако е гледал през усилващо светлината устройство. Стрелецът не можеше да използва нито мерник, нито прибора за нощно виждане, когато имаше светлина! Израелецът беше въоръжен, но природното явление бе изравнило силите.

Хабте влезе в бараката, в която се бяха подслонили, когато пристигнаха в долината. Разполагаше само с няколко минути, докато преследвачът стигнеше до полуразрушената постройка, и се нуждаеше от тях, за да осъществи плана си. Той се съблече, хвърли мокрите си дрехи на пода и излезе. Макар че черната му кожа блестеше в дъжда, Хабте беше невидим.

Израелският снайперист може и да бе получил най-добрата военна подготовка в света, но нямаше богат опит като Хабте. Докато вървеше безшумно към сондажната кула, еритреецът чувстваше, че шансовете се изравняват. Едно от нещата, които бе запазило живота му през годините на борба срещу етиопците, беше разбирането на човешката природа. Той знаеше какво ще направят другите, много преди самите те да са го осъзнали.

Хабте скочи върху една от подпорите на сондажната кула и се изкатери три метра, без да спира или да обръща внимание на драскотините и охлузванията на кожата си. Той сложи сателитния телефон между две пречки и се вкопчи в металната структура. Съмняваше се, че израелецът е разглеждал мината, и беше сигурен, че снайперистът няма да устои на желанието си да надникне в шахтата.

Стрелецът носеше снайпера си, бе преметнал през рамо картечен пистолет „Узи“и вървеше бавно. Приборът за нощно виждане беше на главата му. Беше облечен в камуфлажни дрехи, направени от стотици съшити парчета плат, които от разстояние приличаха на безвреден храст. Като се имаше предвид дъждът, който бе намокрил дрехите му, Хабте изчисли, че израелецът носи петнайсет килограма товар и движенията му се затруднени.

Мълния разряза небето и стрелецът се хвърли на земята и запълзя към бараката. Подозренията на Хабте се потвърдиха. Движенията на мъжа бяха бавни. Израелецът сложи за миг на очите си прибора за нощно виждане и огледа лагера, после го махна. Той се вторачи в сондажната кула, но не забеляза Хабте.

Снайперистът изглеждаше по-заинтригуван от шахтата, където беше най-логично жертвата му да се крие, и се приближи, за да я разгледа по-отблизо. Хабте пресметна, че трябва да чака само няколко секунди, преди да скочи върху преследвача.

Звукът беше пронизителен и толкова неуместен, че преди да реагира, Хабте изчака да го чуе отново. Сателитният телефон щеше да иззвъни за трети път, когато еритреецът непохватно посегна да го грабне и го събори. Израелецът също се стресна, но в движенията му липсваше непохватност. Той се претърколи по гръб, вдигна картечния пистолет „Узи“и когато телефонът отново иззвъня, се прицели. Реакциите му бяха инстинктивни.

Мъжът изстреля една четвърт от пълнителя. Куршумите рикошираха в стоманеното скеле.

Но той се целеше в падащия телефон, а не в тъмната фигура, спотайваща се в мрака горе. Хабте скочи от кулата и се приземи на няколко метра от мястото, където лежеше израелецът. Снайперистът се обърна, за да насочи картечния пистолет към приближаващия се силует, но се забави. Хабте се хвърли върху него и блъсна оръжието му. Потокът от деветмилиметровите куршуми се насочи към небето.

Телефонът не се беше счупил и отново иззвъня.

Хабте и израелецът се сборичкаха, но еритреецът имаше предимство, защото мократа му кожа не позволяваше да го хванат здраво. Сграбчи стрелеца за дрехите, разтърси го и блъсна главата му в калта. Израелецът се опита да увие крак около глезена му, но петата му се плъзна по хлъзгавата кожа на Хабте. Но еритреецът все още не можеше да го хване добре и да го удави, като натисне лицето му в локвата. Двамата продължиха да се бият, преплели ръце и крака.

Ситуацията се промени, когато снайперистът сграбчи гениталиите на Хабте и ги стисна с всичка сила. Хабте изрева от болка и изви тяло в опит да се освободи, но израелецът упорито се бе вкопчил в него. Еритреецът успя да измъкне едната си ръка, уви пръсти около гърлото му и го удари с глава, като разби зъбите му. От устата на стрелеца потече кръв. Задушавайки се в собствената си кръв и с почти прекършен гръклян, той започна да се дави и пусна Хабте.

Еритреецът продължи да го души дълго след като снайперистът престана да се съпротивлява, и спря едва когато усети, че животът е напуснал тялото. Хабте се вторачи в лицето и го позна. Това беше шофьорът на колата, паркирана пред хотел „Амбасойра“, когато суданците и израелците се сблъскаха в стаята на Мърсър. Хабте искаше в калта да лежи мъртъв водачът на екипа им, но явно трябваше да почака.

Звънът на телефона го стресна и той с мъка се изправи и го намери. Сателитният телефон бе паднал на два-три сантиметра от шахтата.

Хабте го отвори и натисна копчето, за да приеме разговора. Гласът му излизаше едва-едва.

— Ало, свързахте се с телефона на Филип Мърсър. Той е погребан жив. Мога ли да направя нещо за вас? Казвам се Хабте Маконен.

Мъжете, които разчистваха входа на мината, чуха и едновременно усетиха още една експлозия дълбоко в земята. В последвалата тишина Джанели попита Джопи Хофмиър дали знае какъв е произходът на подземния взрив. Южноафриканецът нямаше отговор и вместо да разсъждава, каквото изглежда беше желанието на Джанели, накара екипите да продължат работата си. След четирийсет минути входът бе разчистен достатъчно, за да може човек да се провре през отвора.

Хофмиър влезе пръв и освети прохода с мощно фенерче. Джанели изпълзя след него и двамата се вторачиха в черния тунел. Джопи огледа стените и тавана, търсейки нови пукнатини в скалата. На всеки няколко крачки той почукваше камъка с чукчето си и се ослушваше за глух звук, който би показал кухо място. За разлика от него Джанели гледаше тъмата пред тях и мислеше дали ще си възвърне диамантите.

— Сигурно са се опитали да взривят сейфа. Това чухме — каза той. — Мърсър предупреди за използването на експлозиви без предпазни мрежи под свода, затова не може да е било друго.

Лъчите на фенерчетата проникнаха само на няколко метра в задушаващата завеса от прахоляк, примесен с химичната смрад на експлозиви. Засега тунелът беше чист. Всичко изглеждаше на мястото си.

Хофмиър пръв забеляза нещо нередно, когато изчисли, че са само на около шейсет метра от шахтата. Камъни блокираха пътя от пода до тавана, но свлачището не беше така плътно като първото. Скалата се ронеше само при потропване с крак. Хофмиър извади няколко парчета от купчината, но нищо не падна отгоре.

— Какво е това? — попита Джанели.

— Нямам представа, но ако Мърсър мисли, че ни е спрял за дълго, явно се е побъркал — изсмя се подигравателно Джопи. — За нула време ще махнем от пътя тези камъни и ще стигнем до шахтата.

— Сигурен ли си?

— Да. Таванът изглежда стабилен, но за всеки случай ще го подпрем, докато разчистваме купчината. — Хофмиър приключи с огледа на отломките и се обърна към работодателя си. Джанели му бе обещал премия веднага щом намереха диамантите, затова южноафриканецът изгаряше от нетърпение да влезе в мината. — Чувал съм за Мърсър от минно-геоложките списания и от познати в Южна Африка и очаквах много повече от него. Блокирането на тунела по този начин е детска игра. Не знам какво иска да направи, но всичко това започва да ми писва.

— Когато го спипаме, ще му се иска да бе умрял в свлачището.

Входът на главния тунел беше разчистен и Хофмиър заповяда на еритрейците да махнат отломките. Експлозивите бяха разтрошили скалите и работниците бързо се строиха в редица, за да изнасят навън камъните. Работата продължи два часа заради разстоянието до повърхността и защото Хофмиър използва специално направени подпори за тавана.

Джанели стоеше до южноафриканеца, докато си пробиваха път към шахтата. С пистолет в ръка, Хофмиър подаде глава в пещерата и дълго мълча.

— Е? — задъхано попита Джанели.

Джопи не отговори. Той каза на двама работници да разчистят последните отломки и се провря в сводестата пещера. Окуражен от действията му, Джанели го последва. Двамата застанаха на скалния перваз над древната мина. Прожекторите още светеха ярко, захранвани от мощните батерии, защото генераторите не работеха. Те бяха разбити и частите им бяха разпръснати около тях в локви от машинно масло. Компресорите бяха наредени до генераторите. И те бяха строшени.

В пещерата нямаше нищо друго, освен унищожената техника.

— Всичко е счупено — каза Джанели, без да може да повярва на очите си.

Челюстта на Хофмиър беше увиснала от почуда. На лицето му бе изписана недоверчивост. Нямаше и следа от Мърсър, еритрейските миньори и суданските пазачи. Неизвестно как Мърсър бе направил така, че всички да изчезнат.

На отсрещната стена, написано с ярка жълта боя с големи букви, имаше съобщение от четири думи, несъмнено измислено от Филип Мърсър. По гърба на Хофмиър и особено на Джанели полазиха ледени тръпки. И двамата имаха чувството, че написаното е истина.