Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (89)

86.

Мадок бе доста заспало място с население две хиляди и петстотин души, сгушено на границата между Англия и Уелс.

Това древно село бе включено в „Книгата на Страшния съд“^[1] и се появяваше в някои от легендите за крал Артур. Местният музей пазеше предмети от далечната неолитна епоха, а в тънките въглищни пластове в близките планини бяха открити вкаменелости от юрския и от триаския период. Когато през седемдесетте и осемдесетте години на миналия век започнаха да затварят мините, много млади мъже напуснаха Мадок и потърсиха работа в Кардиф, Ливърпул, Манчестър и Лондон. Веднъж вкусили живота на големите градове, малцина се връщаха в тихото малко градче.

В началото на осемдесетте години Мадок последва примера на някои френски села в северна Британия и на някои от по-малките градчета в западна Ирландия, които положиха съзнателни усилия да възродят своето келтско наследство.

Скромният изложбен център, който пресъздаваше ежедневния живот от бронзовата епоха, се оказа учудващо успешен. С копирането на предмети на келтските занаяти — кожени изделия, дърворезби, бижутерия — бяха поставени основите на цяла серия занаятчийски производства, чийто успех растеше с времето и днес мадокските келтски златарски и кожени изделия се изнасяха по цял свят.

Ето защо предложението на учителя от местното училище и един много известен учен да се организира фестивал, който да представи всички теми от живота на келтите, бе ентусиазирано прието от кмета. Сякаш от само себе си се получи фестивалът да се състои в Деня на Вси светии, един от свещените дни в древния келтски календар: Сауин, по-известен като Хелоуин.

Учителят беше много полезен в „келтското възраждане“ на селото, което спаси Мадок от незавидната съдба на много други села в провинциален Уелс, и кметът се вслушваше в неговите съвети. Учителят искаше не само да постави началото на музикален фестивал, който да съперничи на гластънбърийския фестивал^[2], той искаше да създаде събитие. Искаше да направи нещо повече от обикновен музикален фестивал — щеше да има музикални изпълнения, художествени представления, професионални театрални постановки, концерти, състезания за разказване на истории, кулинарни състезания и сценични спектакли. Той заплати от собствения си джоб за създаването на скъп интерактивен уебсайт за събитието, от който целият свят да научи за случващото се. Селските организатори бяха изненадани от реакцията на света. В рамките на няколко седмици след първоначалната поява на информацията за фестивала местата бяха разпродадени и според някои оценки се очакваше да дойдат да го посетят около сто и петдесет хиляди души.

Ръка за ръка, Сара и Оуен бродеха из миниатюрното село Мадок. Въпреки че още нямаше осем часа сутринта, селцето бе претъпкано с хора, повечето магазини вече бяха отворени, а главната улица, която бе правена за конски каруци и никога не бе разширявана, бе претъпкана с коли, минибусове и автобуси.

— Струва ми се, че не сме избрали най-подходящия уикенд да дойдем тук — викна Оуен в ухото на Сара, опитвайки се да надмогне шума наоколо.

Сара се ухили.

— Местните изглеждат леко шокирани — каза тя.

Двамата вървяха бавно по претъпканите улици и се радваха, че не познават никой, а ранното утринно слънце галеше лицата им. Но влажният провинциален въздух вече бе отровен от миризмите на горящо дърво и на безчет различни парфюми.

— Какво ще правим сега? — попита Сара. Тя едвам бе успяла да поспи в автобуса два часа и се чувстваше изтощена, а под клепачите й сякаш бе пълно с песъчинки. Имаше горчив вкус в устата и ушите й бръмчаха непрестанно.

— Ще похапнем — заяви Оуен, защото усещаше къркоренето на стомаха си. — И една проста закуска ще свърши работа. — Той спря пред една хлебарница и се загледа в закуските и сладкарските изделия. На вратата стоеше ниска, пълна, червендалеста стара жена със скръстени пред масивния си бюст ръце. Тя се усмихна на младата двойка и Оуен й кимна в отговор.

— Извинете?

— Кажи, момчето ми? — от тялото на старата жена се разнесе глас на малко момиченце с леко лирично звучене.

— Дошли сме тук за фестивала — каза Оуен, като понижи глас и накара жената да се приближи до него. Това бе един от номерата, които той често използваше, когато флиртуваше с по-възрастни жени. — Търсим място, където да отседнем. Можете ли да ни препоръчате нещо?

Червендалестата жена се разсмя гръмогласно.

— Ако не сте си направили резервация предварително, мисля, че никъде няма да намерите свободно място. Хотелът е пълен, а всички къщи за гости вече са заети. Чух, че и цялото палатково село е резервирано. Може би ще намерите нещичко в Дънтън — добави тя.

— Така ли? Ами, благодаря ви все пак — усмихна се Оуен. — Мисля засега да спрем и да си купим от вашите хлебчета. Ухаят фантастично.

— А на вкус са даже още по-хубави — рече просто жената. Оуен я последва в магазина и примигна в мрака. Той вдишваше дълбоко, за да усети аромата на топлия хляб. — Ухае като в кухнята на леля ми!

— Леля ви обича ли да пече тестени неща?

Оуен кимна и внезапно загуби гласа си, гърлото му се сви, а очите му се напълниха със сълзи.

— Това е от брашнения прах — каза благо жената.

— Леля ни Джудит много обичаше да прави сладкиши — намеси се бързо Сара. — Всъщност… — Тя спря и се огледа. — Вашата хлебарница от колко време е на това място?

— Дядо ми я е отворил през 1918 г., когато се върнал от войната. Първата световна война — добави тя. — Защо питате?

— Леля ни е била евакуирана във вашето село през войната и много обичаше да разказва за прекрасната хлебарница в него. Интересно дали не е говорила за този магазин?

— Това е единствената хлебарница в селото — очите на старата жена блеснаха. — Тя трябва да е била. Майка ми и лелите ми я въртяха. — Жената се облегна с дебелите си ръце на тезгяха като побутна стъклената табелка „Не се облягай!“ настрана. Поклати глава и се усмихна на спомените си. — Аз си играех с евакуираните деца. Как беше името на леля ви?

— Джудит Уокър — каза тихо Сара.

Хлебарката се намръщи и погледна косата на Сара.

— Не мога да си спомня за нито едно червенокосо момиче…

— Леля ми имаше блестяща черна коса. Аз съм взела този цвят по линия на роднините на баща ми. Той е уелсец — обясни Сара.

— А, уелсец. От тук ли?

— От Кардиф. Казвам се Сара. Това е моят… брат, Оуен.

— Оуен — а, това, разбира се, е едно хубаво уелско име. Виждам, че си приличате — добави жената. После поклати глава. — Боже, като си спомня за онези дни през войната. Разбира се, никога не бих го казала, но това бе най-щастливия период от живота ми. И Мили Бейли, едно от евакуираните момичета, беше най-добрата ми приятелка. — Жената извърна главата си и погледна през вратата към тълпите, които се носеха в неспирен поток край магазина, без да ги вижда, потънала в спомените си. — Горката Мили, това щеше да й хареса. Тя отдавна си отиде. А как е леля ви Джудит?

— И тя си отиде. Съвсем наскоро — отвърна Оуен. — Това е една от причините да дойдем тук. Минаваме през местата, които са били важни за нея.

— Спомените са важни — каза старата жена.

Оуен и Сара почакаха в тишина.

— Колко време ще останете тук? — попита внезапно жената.

— Тази нощ. Или най-много още една — отвърна бързо Сара.

— Някой от вас пуши ли?

— Не, госпожо — каза незабавно Оуен.

— Имам една стая, единична стая — каза тя. — Това е стаята на сина ми Джералд, но той сега е в Лондон, работи в театъра. Ако искате, ще ви я дам.

— Много сме ви задължени — каза моментално Оуен. — Естествено, ще ви платим за нея…

— Не, няма нужда — усмихна се жената. — А, сега кажете, какъв хляб искате.