Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (72)

69.

Днес беше… днес беше петък, трийсети октомври.

Само два дни ли са минали, откакто цялото й семейството бе избито?

Толкова много неща се случиха за тези два дни, че тя вече не различаваше кое е действителност и кое е фантазия.

В периферията на съзнанието си Сара разбираше, че седи на пейка на една станция в метрото, а Оуен я държи здраво за ръката и пръстите му я стискат силно. Освен това тя усещаше торбата в скута си, тежестта на меча тегнеше на коленете й.

Последните ясни мисли и картини в спомените на Сара бяха от момента, в който застана пред дома си в сряда следобед, отвори вратата и пристъпи в мрака. След това всичко се разми в един ужасен безкраен сън.

— Сара?

Тя обърна глава и погледна мъжа, който седеше до нея. Той истински ли е или е поредният сън? Възможно ли е и той да се превърне в демон…

— Сара?

Изглеждаше истински, челото му блестеше от пот, силно стисната челюст, превръзка на бузата му, цялата му долна устна беше синя — там, където се беше ухапал. Тя вдигна ръка и стисна неговата — усещането беше напълно реално, пръстите й усетиха неравната повърхност на блузата му. Освен това той миришеше съвсем реално — смес от пот, страх и лек мирис на кръв и барут.

— Сара?

Очите му бяха пълни със сълзи, които ги превръщаха в огромни зелени сфери.

— Ти истински ли си? — попита тя, а гласът й прозвуча като на дете, загубен и далечен.

— Ох, Сара… не виждаш ли, че всичко това е истинско? — Пръстите му се впиха в ръката й — Усещаш ли това? — Той я щипна. — А това истинско ли е? — наведе се напред и нежно я целуна по устните.

По линията прогърмя влак и раздвижи застиналия въздух около тях. Нито Сара, нито Оуен се мръднаха. След малко влакът потегли и за момент станцията беше празна и пуста.

Най-накрая той отлепи устните си и тя въздъхна.

— Да, това е истинско.

По лицето й се затъркаляха сълзи, но тя не ги усещаше.

— Помислих, че е сън. Надявах се да е сън, да е кошмар, от който ще се събудя… но аз никога няма да се събудя от това, нали?

Оуен я погледна и не каза нищо.

— Надеждата ми беше, че съм в болница — каза тя колебливо и веднага се намръщи. — Всъщност аз наистина бях в болница май… Бях ли в болница или и това беше сън?

— Ти наистина си била в болница.

Тя кимна.

— Все се надявам, че ще се събудя и ще видя как семейството ми стои до леглото. Но това няма да стане, нали? — Тя бръкна в торбата и докосна студения метал. — И това е заради този меч.

В нея се вля топлина — топлината пропълзяваше от пръстите й, които докосваха ръждясалия метал, и точно в този момент съмненията и страховете й се разсеяха.

— Какво искаш да направя, Сара?

Беше върху Оуен в някаква невероятна бежова стая и в ръцете си стискаше меч…

Металът под нервните й пръсти стана мек и заприлича на човешка плът.

— Имах намерение да се предам на полицията, спомняш ли си? — тя погледна косо към мъжа. — Сега ли трябва да се предам? Така ще свърши цялата тази лудница.

Оуен погледна настрани, вгледа се в тъмния тунел и вече знаеше какъв ще е отговорът му, знаеше, че и Сара го знае.

— Не съм сигурен, че ще свърши — каза тихо той. — Лудницата ще си продължи… заради тези древни предмети ще умрат още възрастни хора.

— Но поне полицаите ще са наясно какво става — настоя Сара. — Все пак аз мога да им разкажа.

— Какво точно ще им разкажеш?

— Всичко! За светините и за сънищата и… — тя спря изведнъж, като осъзна колко безсмислено е всичко, което казва.

— Полицаите си мислят, че извършителят си ти — напомни й Оуен. — Така че единственият начин да измиеш петното от честното си име е да разгадаеш загадката. Ние да разгадаем загадката. Да отмъстим за твоето семейство и за моята леля.

Мечът леко вибрираше под пръстите на Сара. Тя се готвеше да каже, че не може да се намесва. Едновремешната Сара със сигурност щеше да си затрае. Но сега тя беше част от тази история и стана част в мига, в който срещна Джудит Уокър. А напоследък си мислеше, че въвличането й в тази история е започнало даже преди да срещне Джудит. Сара подозираше, че тези сънища бяха нещо повече от просто сънища, че бяха някакви нишки, указания за истинското значение на светините. Лицето на момчето със студените очи на име Йешуа се появи пред нея.

— Сигурно не е трябвало да се доближавам до леля ти, когато я нападнаха — каза на глас Сара. — Може би ако не бях се намесила, семейството ми сега щеше да е живо — добави тя, без да може да скрие горчивината в гласа си.

— Да, но ти не си я отминала — отвърна Оуен. — Ти си била до нея в момента, в който тя е имала нужда от теб, че и по-късно, в къщата, и затова тя ти е предала меча, а ние двамата бяхме в апартамента на Бриджит Дейвис, когато се появи бръснатата глава.

— Съвпадение — рече неубедително Сара.

— Не вярвам в съвпадения. Това съм го наследил от леля си. Веднъж тя написа едно изречение в някаква книга, която ми даде, и оттогава това изречение е останало врязано в паметта ми. „За всяко нещо си има време.“ И тя е права. Съвпадения не съществуват! Всяко нещо се случва, когато му дойде времето. Имало си е някаква причина, заради която ни е било писано да сме тук заедно. Имало си е някаква причина, заради която ни е било писано да се срещнем. Моята леля е дала на теб меча, за да ми го предадеш… — Той изведнъж се ухили. — Не че съм имал възможност да го подържа, де.

Той усещаше тежестта на Рога на Бран под якето си, усещаше студеното докосване на металния обков върху корема си.

— Може би не ми е било писано мечът да е у мен. Може през цялото време да е било писано да го пазиш ти. Може би на мен ми е било писано да пазя друга светиня.

Сара поклати глава, но Оуен продължаваше да настъпва.

— Мисля, че имаме дълг към твоето семейство, към моята леля и към хора като Бриджит, които умряха, за да защитят тези светини, и затова трябва да разберем какво става. Трябва да се опитаме да спрем всичко това. Може би по този начин ще измием петното от името ти.

Тя кимна уморено.

— Зная. Какво ще правим?

— Първо трябва да се наспим добре, а след това да отидем до Мадок, селото, където всичко е започнало… — Той спря, като видя изненадата на лицето й. — Какво има?

Сара вдигна ръка и посочи напред.

Оуен обърна глава, като очакваше да види някой застанал до тях. Но перонът беше празен.

— Какво… — започна той и тогава го видя. На стената от другата страна на линията имаше огромен оранжев плакат. Със заострени букви, имитиращи средновековен ръкопис, се съобщаваше за провеждането на Първия международен келтски фестивал на изкуствата и културата „Денят на Вси светии“… в Мадок, Уелс.

— Съвпадение! — прошепна Сара.

— А, да, разбира се!

Фестивалът беше на следващия ден — деня на Вси светии.