Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (52)

49.

— Това е писмо от леля Джудит.

Сълзите изпълниха яркозелените очи на Оуен, докато той държеше в ръка една нищо и никаква хартийка, покрита със ситен почерк.

Като гледаше вълнението на Оуен, на Сара й се прииска да стане някак невидима, за да не го притеснява. Тя седна на пода и Ромул моментално се настани на краката й, Сара загали лъскавата му козина.

— Ти прочете ли го? — попита Оуен, с почти обвинителен тон.

Тя поклати глава.

— Прерових торбата, за да намеря твоя адрес. Нищо не съм чела.

Оуен пое дълбоко въздух и започна да чете бавно, като на места се затрудняваше с нечетливия почерк.

Скъпи мой Оуен,

Ако четеш тези редове, най-вероятно съм мъртва. Не бива да скърбиш за мен, моето момче. Всичко живо умира, но след това се преражда. Моля се това писъмце да е придружено с меча.

Мечът може и да изглежда нищо и никакво парче ръждясало желязо, но искам да те помоля да се отнасяш с него с такова уважение, с каквото се отнасяме към реликвите. Това е мечът Дирнуин, Счупеният меч. Той е по-стар от земята и е една от светините — тринадесет свещени предмета, които представляват независимостта на Земята Британия. Когато бях дете, ми повериха меча и аз се превърнах в един от тринадесетте Пазители.

Сега предавам поста на Пазител на теб.

Това не е задача, която изпълнявам с леко сърце, но единствено ти си от моето потекло.

Пази меча добре и с времето ще можеш да овладееш частица от неговата ужасна сила.

Оуен вдигна горящи очи от писмото. Той смачка гневно хартийката и я запокити нанякъде. Погледна настрани, като едва се сдържаше да не заплаче.

Сара се протегна и вдигна писмото. Без да каже нито дума, тя го разгъна.

— Знаех си, че е душевноболна — каза Оуен с хлипане, — но тя не щеше и да чуе някой да й помага. Живееше самичка — не ми даваше да я настаня в старчески дом. Преди две-три години падна и се наложи да й сменят бедрена кост. Два дни преди да я намерят тя лежала съвсем безпомощна. Два дни! Пишеше детски книги, спечели всякакви награди, но през последните няколко години книгите й станаха едни такива по-диви, по-мрачни. — Оуен кимна към хартийката в ръцете на Сара. — Очевидно е затъвала все повече в своя въображаем свят.

— Мъжете, които я измъчваха и биеха, които жива я одраха, не са никак въображаеми — отбеляза тихо Сара. — Мъжете, които влязоха в твоя апартамент, също не са въображаеми.

Оуен спря и се загледа в нея.

— Ти да не би да искаш да ми кажеш, че й вярваш?

— Мъжете, които избиха моите близки, не са въображаеми! — Сара наведе глава и разглади смачканата хартийка, после я обърна да прочете написаното на гърба.

Прекарах по-голямата част от живота си в събиране на информация за светините, за това какво представляват и каква им е силата. Голяма част от онова, което съм научила или за което съм се догаждала, се съдържа в тези тетрадки. В по-малката, отделна тетрадка съм разказала как станах Пазител.

Тази тетрадка е моят дневник.

През последните няколко месеца се наложи да ускоря работата си. Разбрах, че някой избива Пазителите на светините — избива ги по ужасен начин, жестоко и систематично. Ние сме, всъщност бяхме, тринадесет, не знам колко от тях днес са живи и един Господ знае колцина ще са живи в момента, в който ти ще четеш това. Направила съм списък с имената и последните известни адреси, които имах. Убедена съм, че някой избива Пазителите заради пазените от тях светини.

Този някой събира светините.

Мили мой Оуен, това не бива да допусне в никакъв случай! Светините никога не бива да бъдат събрани заедно!

Никога!

Съжалявам, най-искрено съжалявам, че ти предавам това бреме. От баща на син, от майка на дъщеря светините са били предавани през поколенията, въпреки че ако родът се прекъсне, тогава се счита, че Пазителят трябва да намери нови Пазители. Ти си моят най-близък роднина. Ти си единственият, други аз нямам.

Постарай се да не се провалиш!

— Не го е подписала — отбеляза Сара, а после се обърна към Оуен. — Е, и? — попита тя.

— Какво „е, и“? Какво значи „е, и“? Древни артефакти. Пазители на светини? Това прилича на нещо от романите й — отвърна ядосано Оуен.

Сара вдигна плика от пода и го изтръска върху износения бледоморав килим. Имаше една тетрадка, избеляла и одърпана, чиято кафява обложка беше надписана с едър детски почерк: „Джудит Уокър“, малък адресник със златни ъгли и дебел албум с изрезки, от който стърчеше ъгълът на някакъв вестник.

Пенсионерка и добра самарянка убити

Полицията в Лондон разследва бруталното убийство на Беатрис Клей (74-годишна) и нейната съседка, Виола Джилиан (23-годишна), която й се притекла на помощ. Детективите от полицията са на мнение, че госпожа Клей, вдовица, е оказала съпротива на нощните взломаджии в своя апартамент на първия етаж, които я завързали за леглото и й запушили устата с калъфка за възглавница. Госпожа Клей починала от задушаване. Полицаите подозират, че госпожица Джилиан, която живее в апартамента над нея, е чула шум и е дошла да провери какво става. В борба с единия от грабителите госпожица Джилиан била наръгана смъртоносно с нож.

Сара отвори албума и пъхна изрезката вътре. Страниците бяха покрити със старателно изрязани с къдрави ножици от вестниците статии.

Пенсионерка бутната от влак

Съдебният лекар по случая е върнал съдебното решение за смърт вследствие на нещастен случай на госпожица Джорджина Рифкин (78-годишна) с адрес Старчески дом „Стела Мерис“ — Ипсуич. Госпожица Рифкин беше бутната от електрическия влак, тръгващ в шест и тридесет. Съдебният лекар по случая е отрекъл като „злонамерени“ информациите в печата, че тя била завързана за релсите.

Убийство на организирани престъпници

Полицията изразява опасения, че днес се е разиграл поредният епизод от престъпленията, свързани с организираната престъпност, тъй като криминалният бос Томас Секстън (76-годишен) е бил убит. Това е едно от най-кървавите гангстерски убийства в историята на Брикстън. Секстън, чиито връзки с организираната престъпност са добре известни на полицията, бе убит по особено жесток начин, по думите на говорителя на полицията. Нашият репортер е научил, че Секстън е бил изкормен с нож или остър меч.

Сара хлопна албума и взе дневника. Разгледа го внимателно отвън, преди да го отвори. От вътрешната страна на обложката имаше списък с имена. Някои от тях просто й се набиха в очи: Беа… Джорджи… Томи…

Сара затвори дневника, след това взе малкия адресник и го отвори. Попрелисти страниците и видя, че по-голямата му част е празна, петнадесетина имена по леснокъсащите се страници, всичките написани с лоша писалка, пускаща мастилени петна, избледнели вече до лилаво. Беа Клей… Джорджи Рифкин… Томи Секстън…

— Не е зле да видиш това тук — каза тя с равен глас.

— Не искам!

— Виж! — рече Сара настоятелно, като бутна албума с изрезките право в лицето му. — Погледни! — Тя усещаше как в нея се надига ярост, изгаряща, вибрираща ярост. — Погледни тези имена — тук, тук и тук! А сега погледни дневника на леля ти! А сега адресника! Тук! И тук! И тук!

Гневът й се уталожи толкова бързо, колкото се разбунтува, а Сара остана изстискана и изтощена.

— Не виждаш ли, Оуен? Джудит е познавала всички тези хора. И те всички са мъртви. — Свита на пода, Сара се пресегна и хвана лицето на Оуен в ръцете си. — Ако тя не е сънувала, мечтала или бълнувала… тогава, Оуен? Тогава какво?

Оуен Уокър погледна в очите й.

— Тя беше ненормална!

Сара го изгледа и не каза нищо.

— Тя беше ненормална! — настоя Оуен, като се опитваше да убеди сам себе си.

Погледът му се спря върху хартиите на пода.

— Тя беше ненормална! — прошепна той, но все пак голяма част от убедеността в гласа му беше изчезнала. После взе дневника на леля си, отвори го наслуки и зачете на глас.

Понеделник

Днес скитникът Амвросий се върна в селото. Двете с Беа го видяхме как се крие в гората. Знаем, че и той ни видя, но не щя да дойде. Остана си сред дърветата и ни гледаше с едно око. Всички казват, че е безобиден, но аз не съм толкова сигурна. Той ме плаши, а Беа ми каза, че и нея я е страх от него. Освен това Беа каза, че е сънувала едни много странни сънища за него. Чудя се дали да й разкажа, че и аз съм го сънувала.

 

 

Вторник

Снощи пак сънувах Амвросий. Много странни сънища, само че този път всички останали бяха сънували същото. Бяхме някъде из гората. Амвросий единствен беше облечен с някакво дълго расо.

Събрахме се в полукръг около Амвросий, а той стоеше до един огромен пън. На пъна имаше сума странни предмети. Чаши, чинии, ножове, една шахматна дъска, една красива пурпурна мантия. Един по един се извървяхме при Амвросий и той раздаде на всеки от нас по един от тези предмети. Аз бях последна, така че за мен остана само парче старо желязо. На останалите им се паднаха по-хубави неща — той подари на Джорджи красивата червена мантия, а на Дони — нож. Дори Беа получи едно хубаво нещо. Аз не исках да вземам ръждясалото парче, защото беше грозно, но Амвросий настоя и се наклони толкова близо, че виждах кръвоизливите в единственото му око.

— Това е най-скъпото от моите съкровища, пази го добре!

Оуен рязко затвори тетрадката. Сара въртеше меча в ръцете си и с отсъстващ вид удряше счупеното острие със задната страна на пръстите си.

— Продължавай — каза меко тя.

Оуен поклати глава.

— Не искам. Изглежда… твърде лично. — Той се пресегна за албума с изрезките и тихо прочете каталога на смъртта и страданието. Когато свърши, погледна към Сара, която беше взела дневника и четеше едрия, закръглен детски почерк.

— Моята леля е познавала всички тези хора? — попита той.

— От деца. — Сара потупа страниците на дневника с меча. — Чуй да ти прочета. Всички те били евакуирани заедно. Тринадесет деца от всички части на южна Англия. Били разквартирувани в една ферма в Уелс, където се запознали с един едноок скитник, който се казвал Амвросий. Амвросий на всички им раздал онези предмети, които са познати като светините. Това е почти в края на дневника.

Така и стана. Беше почти точно като в съня ми, помислих си, че е могло да бъде и сън. Но сега зная, че наистина се е случило. И все пак, още не съм сигурна кога съм спряла да сънувам и всичко е започнало да става действителност.

Сънувах, че съм се събудила посред нощ, станала съм от леглото и съм излязла навън. Някои от другите вече бяха там, а останалите прииждаха от къщите, в които бяха настанени. Когато всички тринадесет се събрахме, се появи господин Амвросий. Той не каза нищо и ние го последвахме в сърцето на гората. Ту си мислех, че съм една много стара жена, облечена с парцаливи дрехи, ту бях дребен мъж, треперещ от студ, ту бях рицар, възкачен на кон, ту знатна дама, носеща приказно одеяние, ту старец с изкривени от артрита ръце. Имаше и още сънища, но те отлитаха бързо, толкова бързо, че не можех да ги уловя. Най-накрая си бях просто аз, но моята розова нощница беше изчезнала и бях останала гола, голи бяха и останалите момчета и момичета, но никой не протестираше. Въпреки че беше октомври, не усещахме студа. Събрахме се около господин Амвросий в полукръг, а той ни извикваше напред един по един и ние трябваше да взимаме по един предмет, от тези които ни раздаваше. Аз бях последна, само че този път не отказах да взема меча. Изглежда, че изненадах господин Амвросий.

— Мислех, че няма да поискаш да вземеш това нещо.

— Това е Дирнуин, Счупения меч — казах аз и вдигнах меча нагоре.

Господин Амвросий изглеждаше доволен.

— Наистина, ти си Пазител на светините. Кръвта на древните тече в твоите жили, несъмнено леко разредена, но си е на място. Ти и останалите — всички произхождате от първите Пазители на светините, и само вие тринадесетимата сте достойни, за да пазите тези свещени осветени предмети.

Тогава той прошепна онези особени думи в ухото ми и ми каза, че колчем изпадна в беда, трябва да държа меча с двете си ръце и трижди да извикам името му — Дирнуин.

Аз го попитах какво означава „трижди“, а той ми каза, че значи три пъти.

Сара затвори дневника, сложи го на пода и вдигна меча с двете си ръце.

— Дирнуин — каза тя силно.

— Сара… какво правиш?

— Дирнуин.

— Сара! — гласът на Оуен беше пълен с тревога.

— Дирнуин!

Последвалата тишина не бе нарушена от никакъв звук.