Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (73)

70.

Ахриман от самото начало знаеше, че Дон Клоуз ще бъде костелив орех, труден за убиване.

Професионален войник, минал през наемна служба, а след това осъден за въоръжен грабеж — този мъж нямаше да е лесна плячка. В затвора той станал известен като корав човек, уважаван както от затворниците, така и от охраната. Клоуз не беше типичният възрастен гражданин. Ахриман подозираше през цялото време, че изтезанията няма да са достатъчни и ще им е нужно да намерят нещо друго, за да го пречупят.

 

 

Когато Дон Клоуз се събуди за пръв път в тъмницата, гол и окован с вериги към мократа, миришеща на мръсотия стена, той тутакси започна да планира бягството си. За последен път бе изпадал в подобна ситуация в онази килия в Биафра^[1] по време на тъпата мърлява война, в която никой не се смиляваше над чуждестранните наемници. Тогава уби четиримата от охраната без никакви угризения, защото знаеше, че ако той не го направи, ще го подложат на мъчения и ще го изправят до стената за разстрел. Всички убийства, които извърши най-напред за кралицата и своята страна, след това като платен наемник и най-накрая като съветник по сигурността, бяха наложителни. Британската армия го бе обучила добре и той можеше да убива, без да се разкайва, но и без да извлича каквото и да било удоволствие от тази работа.

Тук обаче щеше да изпита особено удоволствие да убие двамата, които го отвлякоха и измъчваха. Тази мисъл го утешаваше в първи няколко дни, когато мъжът и жената го унижаваха и малтретираха, не му даваха храна и вода и го оставяха да стои сред собствените си нечистотии. Той си мислеше, че ще понесе всичко, което могат да му причинят — веднъж прекара цяла година в един китайски затвор, където го измъчваха без прекъсване почти всеки ден, докато правителството на Нейно Величество водеше преговори за освобождаването му.

Сутринта на четвъртия ден тъмният мъж влезе тихо при него и още преди Дон да се е събудил напълно, смаза двата големи пръста на краката му с чук, а след това си тръгна, без да каже и дума. Дон крещя, докато гърлото му се разкървави.

По-късно, доста по-късно, когато болката се поуталожи, Дон разбра, че всичките му планове за бягство са разбити на пух и прах — всяко движение със счупени пръсти на краката щеше да е истинско мъчение, а сега — с превърнатите му в кървава каша крака, вече и невъзможно. В този момент той се видя принуден да приеме и смразяващия факт, че е седемдесет и седемгодишен старец с поразклатено здраве, а не якия тридесетгодишен военен специалист, какъвто бе по времето, когато китайците го обработваха.

Мъжът и жената не спираха да му задават един и същ въпрос: „Къде е светинята?“

Да отрича, че няма никаква представа за какво говорят, бе безполезно. Очевидно двамата знаеха, че една от древните светини му е била поверена преди около седемдесет години. Той не моли за пощада, дори не проговори на двамата си мъчители. Това ги влудяваше още повече и те си отмъстиха с тояги и пръчки на крехкото му тяло.

Но не го убиха.

Дон знаеше, че докато те не научат местоположението на светинята, няма да го убият. Дори сега, когато измършавялото му тяло бе покрито с рани от порязвания и разкъсвания, той пазеше някаква надежда. Сигурно все някой от жителите на улицата, на която живееше в предградията на Кардиф, щеше да забележи, че го няма и да уведоми полицията. Но дълбоко в душата си Клоуз знаеше, че това е празна надежда — старият господин Брейтуейт, които живееше през три къщи от неговата, умря и престоя в кухнята си почти една седмица, преди да открият тялото му.

Късно през нощта, когато плъховете ставаха по-смели и той ги чуваше как се плъзгат из сламата и от време на време усещаше лекото докосване на козината им по глезените си, Дон Клоуз осъзнаваше, че лежи в своя гроб. Той вече не можеше да направи нищо друго, освен колкото може по-дълго да мълчи и да не казва на своите палачи къде е светинята.

Ножът на Конника!

Той щеше да се опита да отнесе със себе си в гроба тайната къде е Ножът.

 

 

Те го заловиха учудващо лесно.

Късно вечерта той чу, че се чука на вратата, а като я отвори, видя добре облечени мъж и жена, които стояха на прага и държаха куфарчета с документи. Жената пристъпи напред, усмихна се, погледна надписа на вратата и каза:

— Вие ли сте господин Дон Клоуз?

Той кимна, преди да осъзнае грешката си — старите му инстинкти се включиха твърде късно. Мъжът извади оръжие и го насочи право в лицето му. След това двойката влезе в коридора, без да каже и дума. Двамата мълчаха през цялото време и не обръщаха внимание на въпросите му.

А когато ги заплаши, че ще крещи, мъжът го преби почти до безсъзнание с приклада на пистолета.

Клоуз се събуди на задната седалка на кола, която подскачаше по лош междуселски път. Почти успя да седне и да се огледа, преди жената да го удари толкова силно по лицето, че ударът го просна обратно върху седалката. Докато лежеше с лице, притиснато към топлата кожа, той си блъскаше главата над картините, които зърна за миг — пурпурночервени планини, светлините на село в далечината и пътен знак на непознат език. Надписът беше на латиница със сигурност. Звучеше му много познато. Може би бе някакъв източноевропейски език, обаче нямаше никакви ударения по буквите. Освен това, той знаеше, че би трябвало да може да разпознава буквите. Те бяха почти познати.

В първия момент Клоуз бе убеден, че някой от тъмното му минало го е заловил — мнозина от старите му врагове имаха добра памет.

Когато отново се събуди след известно време, вече знаеше, че знака, който видя, е на уелски. Клоуз не бе посещавал Уелс от… от много, много отдавна. И точно в онзи момент, в главата му просветна защо са го отвлекли. Най-накрая колата спря, надянаха на главата му една миризлива, мръсна торба и го завлякоха по някаква настлана с дребен чакъл алея, после слязоха по каменни стъпала и накрая го блъснаха в една леденостудена стая. Дрехите му бяха изпокъсани и раздрани и той изгуби съзнание.

Когато се съвзе, установи, че китките и глезените му са приковани с вериги към стената, а около врата има дебел нашийник. Три дни никой не влезе при него. Истинското мъчение започна на четвъртия ден. Денят, след като му счупиха пръстите на краката и го попитаха за светинята. Може би очакваха, че ще отговори веднага, може би си мислеха, че гладът, унижението и болката са го сломили до такава степен, че ще им избръщолеви тайната, без да се замисли. Грешаха! Но той подозираше, че поведението му не е пълна изненада за тях и че това им харесва. То им даваше основание — ако изобщо се нуждаеха от някаква причина — да му причиняват болка. Измъчваха го бавно и страданията му силно ги забавляваха. Опитът от цял живот, прекаран във военна служба, му позволи да разпознае този презрян типаж — садомазохисти.

Дон затвори очи и се помоли на Бог, когото отдавна си мислеше, че е забравил. Но той се молеше не за освобождаване от болката, нито дори за бърза смърт. Искаше да му падне един-едничък миг свобода, за да си отмъсти на тези двамата.

 

 

Вратата изскърца и се отвори, но той устоя на изкушението да обърне глава и да погледне. Няма да им достави това удоволствие.

Дон долови намек за парфюм — горчив и остър. Младата жена с гарвановочерна коса пристъпи към него със състрадателна усмивка върху пълните си устни, но със студени и безчувствени очи.

— Толкова съжалявам! — каза тихо тя.

— За какво? — попита той. Опита се да придаде толкова тежест на гласа си, колкото успя да събере, но въпреки всичко от устата му излезе само някакво дрезгаво хриптене.

— За всичко това — усмихна се тя.

— Явно съжалението не ви пречи да ме разсипвате от бой.

— Трябваше! Иначе Ахриман ще убие мен!

Дон все пак запомни името на мъжа — ако някога му падне случай да го използва. Той разпозна измамата. Това бе клопка. Двамата щяха да използват старата игра на доброто и лошото ченге. Когато служеше във Военната полиция в Берлин, самият той често разиграваше този номер. Клоуз се правеше на лошото ченге, а партньорът му Марти Ардън — старият Марти, който почина — играеше доброто ченге. Той знаеше почти наизуст сценария. Сега тя ще му каже, че иска да му помогне.

— Наистина бих искала да ви помогна.

Ще му каже, че е ужасена от Ахриман.

— Съпругът ми… Ахриман има ужасен характер. Той… плаши ме.

И, разбира се, тя няма никаква власт над него.

— Не знам дали разбирате, но нямам никаква власт над него. Той се държи като животно.

Виж, ако той й каже къде се намира светинята, тя би могла да му помогне.

— Ако ми кажете къде е светинята, ви уверявам, че мога да ви помогна.

— Не… Не знам за какво става дума — измънка той през напуканите си устни.

— Ех, Дони! — прошепна жената прякора от детството му, като звучеше почти истински разстроена. — Той знае, че светинята е у тебе. Притежава вече девет от тях. И е на път да получи рога и меча. Остават само още две светини — Ножът на Конника и Оглавника на Клино Ейдин. Едната е у тебе, а другата — у Барбара Бенет. — Жената се усмихна, когато той се сепна, като чу името.

— Нали помниш Барби? Беше толкова хубаво момиче… винаги носеше русата си коса сплетена на две плитки. Онова лято вие двамата бяхте неразделни… две влюбени птиченца. И представяш ли си — Барби също е тук… всъщност, тя е в съседната стая.

Клоуз не беше сигурен дали жената казва истината или лъже.

— Ще се опитам да задържа Ахриман да не я обработва, но не знам докога ще мога да го държа настрана. А той с жените става по-гаден, много по-гаден. Измъчва ги… по невъобразими начини. — Докато жената изричаше тези думи, в очите й проблеснаха сълзи.

Ако не бе разпознал играта, Дон като нищо щеше да й повярва.

— Той уби всички други — продължи тя. — Секстън и Рифкин, Бърн и Клей и останалите. Вече притежава техните светини. Направо е обсебен от тези светини. Твърдо е решил да ги събере всичките. Ако му предадеш твоята, за известно време няма да измъчва Барбара. А аз ще ти помогна да избягаш. Ще помогна и на двама ви да избягате.

— Откъде да знам, че държите Барбара тук? — попита Дон.

Младата жена с каменни сиви очи вдигна глава и се усмихна.

— Ослушай се…

Вледеняващ кръвта писък отекна сред камъните, чу се женско хлипане — покъртителен звук, будещ съжаление.

В този момент Дон Клоуз зарида — той оплакваше не себе си, а жената, която бе първата му любов.

 

 

Ахриман натисна копчето „Възпроизвеждане“.

Звукът на сидито беше идеален. Барбара Бенет не спираше да пищи и сега се чуваха точно онези писъци, които изтръгнаха от нея, точно преди да им каже къде е Оглавника на Клино Ейдин.

Преди да умре преди един месец.

 

 

— Бързо — настоя жената, — кажи ми нещо, с което да го накарам да спре това. Трябва да му кажа нещо.

Клоуз я погледна. Ставаше дума за един най-обикновен нож, нищо повече — един древен нож, закривен като сърп, със счупен връх и изтъпено и изронено острие. Не беше поглеждал светинята повече от десетина години.

Писъкът, който ехтеше по коридора, заглъхна в угасващо ридание.

Струваше ли си да се умре за ножа, струваше ли си да слуша как този зъл мъж измъчва Барбара — малката Барби, с нейната сладка усмивка и ясни сини очи, които бяха точно с цвета на есенно небе? Клоуз трябваше да се ожени за това момиче — може би тогава животът му щеше да е съвсем различен. Поне със сигурност щеше да е много по-хубав. Последното, което чу за нея, беше, че е омъжена за някакъв счетоводител в Халифакс.

Барбара отново изпищя и сега Дон чу сухо, стържещо злорадстване.

— Казвай! — настоятелно каза жената. — Кажи ми! Накарай го да спре!

Амвросий им каза никога да не разкриват къде са светините. И дори сега, след всички тези изминали години, Дон усещаше влажния дъх на стареца по бузата си.

Поотделно те са мощни, но събрани на едно място са опустошителни. Някога те създадоха тази земя — заедно могат да я погубят.

Той самият вярваше ли в това? Имаше време, когато щеше да отговори, че не вярва. Но бе водил битки в някои от най-опасните кътчета на света, бе наблюдавал как африканските шамани, китайските заклинатели и южноамериканските магове правят своите заклинания. Веднъж се случи да се бие рамо до рамо с един огромен зулус — най-смелия мъж, когото бе срещал някога, безстрашен в битката, който приемаше драскотините на дребните рани, без да се оплаква, и който се сви на кълбо и умря без никаква друга причина, само защото му били направили заклинание.

— Дон…? Кажи ми! Бързо!

Той вдигна глава и погледна жената. Очите й проблясваха, виждаше я как облизва устни в очакване.

— Казваш, че у него вече са останалите, така ли?

Жената видимо се отпусна.

— Девет. И ще получи още две, преди нощта да е свършила.

Закълни ми се, Дон Клоуз. Закълни се, че никога няма да разкриваш къде се намира светинята и на никого — който и да е той! Закълни се, че ще я защитаваш с цената на живота си!

През своя живот Дон Клоуз бе извършил много неща, с които не се гордееше: бе лъгал, мамил, крал и убивал, когато се налагаше. Имаше много врагове и малко приятели, но всички — и приятелите, и враговете — го уважаваха. И всички знаеха, че дадената дума е закон за него.

— Кажи ми — помоли жената, когато писъците отново се чуха.

Той се усмихна.

— Първо ще се срещнем в ада.

Тя го фрасна силно по лицето. Главата му се блъсна в каменната стена и железният нашийник се впи дълбоко в кожата му. Жената се засмя.

— Първо ще ми кажеш… пък после ще се погрижим и за ада.