Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (33)

30.

Сара извади плика и провери отново адреса, преди да свие по страничната улица, пресечка на „Ърлс Корт роуд“. Стоеше в мрака и нервно репетираше своето странно представяне: „Господин Уокър, наясно съм, че е доста късно, освен това вие не ме познавате, но…“

Сара поклати глава. Не, така звучи твърде странно. Трябва да е по-сърдечно, по-лично, например: „Здрасти, Оуен, твоята леля Джудит ме изпраща…“ Точно така, трябва да спомене името на Джудит, за да привлече вниманието му…

Сара спря, като забеляза, че младата двойка от другата страна на улицата я наблюдава внимателно. Изглежда е говорила на глас и е кимала с глава.

— Сигурно приличам на луда — промърмори тя на влизане в сградата, и затърси апартамента на Оуен Уокър.

Сара прокара пръст по осветените звънци на боядисаната в кремаво врата. На този блед фон кръвта, набила се в някога идеално оформените при маникюристка нокти, изпъкваше особено ярко. Под всички звънци имаше бели картончета, на които бяха написани имената на обитателите. Две картончета бяха на доктори, останалите бяха отбелязани само с инициали… но нямаше никакъв Уокър. Тя бръкна в торбата и провери плика още веднъж, после направи крачка назад, за да погледне номера на вратата. Беше точно там, където трябваше да бъде.

Вратата изведнъж се отвори и отвътре се показа една висока азиатка, облечена с леко палто и униформа на медицинска сестра. Медицинската сестра се изненада, когато видя фигурата пред себе си.

Сара опита да се усмихне.

— Извинете ме, ако съм ви изненадала. Нося един пакет за господин Оуен Уокър. — Тя показа плика на медицинската сестра. — Мислех, че живее на този адрес.

— Точно така. Но е в сутере… — сестрата внезапно спря и заразглежда младата жена отгоре до долу. После отстъпи назад и леко притвори вратата, очевидно готова да я тръшне. — Той има много странно работно време. Сигурна съм, че спи, така че ако желаете, можете да оставите пакета на мен. Аз ще се погрижа той да го получи.

— Извинете, но трябва да му го предам лично.

— Това не е проблем — каза бързо медицинската сестра.

— Благодаря, но аз обещах на леля му, че ще му го предам лично.

— Джудит? — Студенината на лицето на жената се смени с някакво подобие на топлота.

— Да, Джудит Уокър. Тя ме помоли да предам това на Оуен.

Медицинската сестра се поуспокои.

— От известно време не съм я виждала. Тя ми обеща книга с автограф за моя син. Как е тя?

— Добре е — излъга Сара.

— Апартаментът на Оуен е точно зад ъгъла, по стълбите надолу, няма как да не го намерите. — Тя учтиво показа къде и добави: — Кажете на Джудит, че Рика все още си чака книгата.

— Ще й кажа — каза мрачно Сара и се обърна.

На вратата в сутерена имаше само един звънец, който беше скрит под стълбите. На избелялото парче бяла хартия, закрепено за звънеца пишеше „УОКЪР“. Сара се помъчи да приглади с пръсти рошавата си коса и лекьосаните си дрехи, преди да натисне бутона. В апартамента се чу нисък звук. Няколко секунди по-късно оцветените в шоколадово пердета от дясната й страна се дръпнаха. На прозорците, както забеляза тя, имаше решетки. През една цепнатина в мрежестите пердета й се стори, че забелязва мъжко лице, къдрава коса и замъглени от сън очи.

— Нося пратка за господин Оуен Уокър — каза Сара.

Лицето изчезна от прозореца.

В коридора се чуха стъпки, изскърца дъска от дюшемето, след което синджирът на вратата издрънча и тя се отвори, но само колкото е дължината на обезопасителната верига.

— Вие ли сте Оуен Уокър?

— Кой е? — попита прегракнал мъжки глас.

— Аз съм. Нося пакет за вас — каза Сара, огорчена от предпазливостта на мъжа.

— Искате ли да ви кажа колко е часът?

— Искам.

— Малко е късно за пратки.

— Знам.

— Ще я взема — каза нервно мъжът.

— Вижте, това нещо мога да предам само на Оуен Уокър и на никого другиго — настоя Сара, като гледаше накриво, за да различи поне нещо от фигурата, криеща се зад вратата. Висок, може би един и осемдесет. — Така й обещах — добави тя плахо.

— Аз съм Оуен Уокър! — мъжът говореше с американски акцент. Бостънски, както предположи тя.

— Можете ли да го докажете с нещо?

— Какво?

— Да докажете. Можете ли да го докажете с нещо? Госпожа Уокър ме накара да й обещая, че ще предам това само на нейния племенник и на никого другиго.

— Джудит? Леля Джудит?

Вратата се затвори, синджирът издрънча, след това вратата се отвори отново.

— Джудит ми даде това да го предам на вас.

Мъжът излезе от сянката и на лунната светлина заблестя разрошената му черна коса. Той беше хубав по някакъв момчешки начин. Носеше морскосин пуловер с надпис „Йейл“. Сара предположи, че е само една-две години по-голям от нея. Очите му се присвиха, след като съзряха странния външен вид на Сара, бледопепелявите й черти и дълбоките сенки под очите й. Той любезно се протегна и се здрависа с нея.

— Аз съм Оуен…

Ръкостискането му беше силно, а ръката му — мека и хладна.

— Тя ми каза да ви предам това и да ви кажа… и да ви кажа… — Сара изведнъж спря, енергията й се изчерпи, краката й омекнаха, по челото й изби ледена пот, езикът й надебеля в устата.

— Наред ли е всичко?

Тя се опита да оближе пресъхналите си устни, но езикът й се стори твърде голям и подут.

— Нищо ми няма — измънка Сара, като се опря на стената. — Леко замайване просто. Току-що ме изписаха от болницата — измърмори тя. В ъгълчетата на очите си имаше яркочервени петна, избухващи като малки звездички. Тя се олюля и сигурно щеше да падне, ако Оуен не се беше пресегнал и не я беше задържал, преди да се строполи.

— Чакай! Не се притеснявай!

Той я взе на ръце и я внесе в миниатюрното антре, сви вдясно, влезе в малкия вестибюл и я положи нежно на един очукан фотьойл.

 

 

Сара погледна към загриженото лице на Оуен. Опита се да се изправи, но той сложи ръка на рамото й и я натисна във фотьойла.

— Не се притеснявай. Радвам се, че се завърна сред живите — сериозно каза той, преди да изчезне в кухнята.

Тя чу как тече чешма, след което Оуен се появи с чаша вода. Сара я изпи жадно.

— Бавно. Не бързай — посъветва я Оуен, — иначе ще те заболи стомахът.

Той скръсти ръце на широките си гърди и я огледа с критичен поглед.

— Ти припадна, вероятно от изтощение. Зная, че не е учтиво да се разговаря така с една дама, но наистина не изглеждаш особено добре.

— Благодаря — прошепна Сара. Почувства се напълно объркана, усещаше, че ако обърне главата си твърде бързо, ще й се завие свят.

— Ти каза, че си била в болница. Защо?

Сара взе да клати глава, но спря, защото пред очите й всичко се разлюля.

— Наблюдение… шок… Не зная.

— Не знаеш защо си била в болница? — попита мъжът с недоверие. — Ти да не си на лекарства? — изгледа я изпитателно той.

— Не. Не взимам лекарства — отвърна бързо Сара, след като изведнъж разбра какво казва той.

— В коя болница беше?

— Кроули… мисля.

— Мислиш!?

Сара поклати глава.

— Не съм сигурна. Всичко е малко… Събитията от последните няколко дни са доста объркани.

— Кога те изписаха?

— Днес.

— Никой ли не те взе от болницата?

— Аз сама се изписах.

Оуен се наведе към Сара. Изумруденозелените му очи търсеха нейните.

— Мисля, че ще е най-добре да отидеш в най-близката болница или дори да се върнеш в Кроули и да видиш дали няма да те приемат отново. Бих могъл да се обадя на тоя-оня — добави той.

— Нищо ми няма — каза бързо Сара. — Просто исках да ти донеса торбата.

— Торбата?

Оуен се пресегна и издърпа от ръцете й тежката торба на „Теско“. Изненадан от теглото й, той леко изсумтя. После бръкна вътре, извади плика и му хвърли един бърз поглед, преди отново да погледне Сара с присвити очи.

— Откъде взе това?

— Нали ти казах, даде ми я леля ти. Тя ми каза… накара ме да обещая, че ще ти я дам лично. Освен това ме помоли да ти кажа… да ти кажа…

Сара чувстваше парене в гърлото и киселината в стомаха. Очите й се пълнеха със сълзи, а стаята се замъгли и се разпадна на парчета. Внезапно тя стана и Оуен скочи да й помогне. Сара протегна напред ръка, сякаш да се защити и направи крачка назад в тревога.

— Тя ми каза да ти предам, че съжалява, много съжалява… — изрече набързо тя.

— Съжалява?

Сара кимна.

— Много съжалява.

След това момичето се обърна и се отправи към вратата с несигурна походка. Оуен я гледаше слисан как излезе бързо през вратата, изтича край прозореца и изчезна в нощта.