Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (32)

29.

Кръв. Свежа и солена, топла и плътна. Мина доста време откакто за последно опита кръв. А кръвта е живот.

Объркани спомени…

Спомени от времето, когато ковачите-чародеи, следващи хилядолетна традиция, вкараха бездушното парче блестящ метал в телата на безчислените роби. И в момента на смъртта на всеки от тях, в този миг на мъчителна болка, започнаха да се появяват искрите на съзнанието.

Той беше развил съзнание.

И сега съзнанието се завърна…

Ковачите-чародеи мислеха, че са вдъхнали живот на предмета, но се лъжеха. Те просто отвориха един портал. Първото жертвоприношение беше изпратило към Другия свят вълните, които викаха, викаха, викаха… и поканата бе приета. Старото като вселената присъствие, което гладуваше, се вмъкна в новоизмайсторения предмет. Затова през вековете той си устройваше пищни пирове с плът, кръв и души. Това беше времето на Хаоса, когато мъжете властваха с меч, когато справедливост се постигаше с върха на острието. Съзнанието, което населяваше цялата дължина на острието, се радваше, когато се нахранеше, а собственикът на оръжието усещаше малка частица от тази радост. Към нея се привикваше лесно.

Минаха столетия и внезапно всичко се промени. Присъствието в меча се почувства оковано, сковано с нещо много по-силно от собствената си воля.

Все още го използваха като оръжие, сеещо смърт, той все още пируваше с плът и души. Но не се засищаше от убийствата — тази енергия отиваше другаде. Сега той пиеше душите на учени и умни мъже и жени, поглъщаше онези, които се молеха на странни богове в мрачни земи. И онези, които владееха оръжието, се промениха — примитивните, възлести ръце бяха заменени от обработена кожа и мъжки ръкавици, рицарски ръкавици, изковани от студено желязо, които ги предпазваха от кървав екстаз.

И тогава той се счупи.

Двамата мъже, които се биеха в полето, бяха рицари от двата противоположни лагера в стародавната битка. Всеки от тях се биеше за кауза, в която никой от тях дълбоко в себе си не вярваше. Те се биеха, защото от тях се очакваше да се бият и защото не познаваха друг занаят.

Не знаеха и че се бият с оръжия, за които претендираха същества, по-стари от хората. Докато мъжете се посичаха, а металните остриета пръскаха искри и се затъпяваха, една друга битка, безкръвна, но много по-жестока и дивашка, се разиграваше на място, познато на човечеството като Другия свят.

И понеже единият от мечовете беше нахранен с невинна кръв — сладка и чиста — и с упоителния еликсир на девственици, защото владеещият оръжието ограбваше жени и голямото му удоволствие беше да ги изнасили и след това да ги убие, той се окичи с победата. След като надви противника си и го накара да коленичи, благословеното му от демоните оръжие съсече меча на противника му и го разцепи на две парчета.

Тогава той загуби съзнание и заспа…

Същият скитски удар взе главата на коленичилия рицар. Мечът остро желаеше победата и бронираният рицар го вдигна в израз на триумф. По-сетнешните поколения щяха да нарекат воина Артур, а демоничния меч — Екскалибур.

А Счупеният меч щеше да бъде забравен, въпреки че го нарекоха Дирнуин.

И сега, след векове глад, той най-накрая се нахрани.

Счупеният меч се беше събудил.