Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (42)

39.

— Къде ще ходиш?

— Не знам — поклати глава Оуен.

Двамата стояха в мрака и следяха всяко движение по тихия път. С изключение на един мръсен побелял скитник, сгушен в някакъв вход, улицата изглеждаше пуста.

Оуен извади ключовете и се отправи към седемгодишната некадърно паркирана „Хонда Сивик“. Сара забърза след него, в едната ръка стискаше здраво торбата на Джудит, а в другата — Счупения меч.

Оуен беше запалил колата, когато тя стигна.

Сара седна вътре и въздъхна с облекчение.

— Остави ме в най-близкия полицейски участък — каза уморено тя.

— Сигурна ли си, че искаш това?

— Няма смисъл да бягам. Колкото повече бягам, толкова повече ще нараства увереността им, че аз съм виновна. — Тя внезапно млъкна. — Пък и аз съм виновна — додаде след известно мълчание.

— Самоотбрана — опита се да я успокои Оуен.

— Не съм сигурна, че за полицаите нещата изглеждат по този начин.

Сара се загледа през прозореца. Толкова много неща се случиха през последните два дни, толкова много неразбираеми за нея неща. Чудеше се дали някога ще се отърве от смрадта на смърт. Чувстваше как тази смрад се е пропила в дрехите й, проникнала е в кожата й — ужасна, противна смесица от миризма на изпражнения, металния привкус на кръв и воня на страха.

Тя уби човек.

Втори за днес.

Сара погледна ръждясалото парче желязо в ръцете си. Обърна го, за да го разгледа отново. Помисли си, че червените петна по ръцете й сигурно са от ръждата, но дълбоко в себе си знаеше, че са от друго. Някаква част от нея беше сигурна, че мечът изпуска кръв.

— Сара?

Дирнуин, Счупеният меч.

— Сара?

Тя си спомни тежестта му в ръцете си, идеалният баланс, когато замахваше с него и го забиваше, усещането, че мечът е естествено продължение на ръката й. В мига, в който мечът потъна в тялото и се нахрани с момчето, тя се почувства… заситена. Спомни си вълната от топлина, която се разля по тялото й.

— Сара?

Най-накрая, тя чу гласа на Оуен.

— Мисля си, че и аз трябва да дойда с теб в полицията. Ще им обясня обстоятелствата…

Сара се обърна към него и обгърна лицето му с ръце. Пръстите й оставиха червени следи по мургавата му кожа.

— Виж, полицаите ме подозират за убийството на цялото ми семейство. Те знаят, че съм била в къщата при леля ти днес след обяд. Сигурна съм, че мислят, че съм убила и нея — добави тя с горчивина в гласа. — В потвърждение на това, те получиха един труп във влака и един тук. Ще ме затворят завинаги и няма защо да те повличам със себе си в този кошмар. Ти дори не ме познаваш — очите й се наляха със сълзи и тя едва успяваше да си поеме дъх.

Оуен внимателно свали ръцете й от лицето си и така силно стисна пръсти й, че я заболяха.

— Идвам с теб в полицията — заяви твърдо той. — На мен ще ми повярват!

— Как? — попита тя.

— Ще ги накарам! Ще им кажа истината!

— Каква истина? — Сара се разсмя истерично.

Известно време Оуен кара мълчаливо. На следващия светофар той се обърна към нея и я попита много сериозно:

— Не те ли интересува какви са тези мъже, които стоят зад всичко това? Мъжете, които ме нападнаха тази вечер… — гласът му секна за миг, но после продължи отново. — Мъжете, които убиха леля ми… Не ти ли се иска да ги видиш изправени на съдебната скамейка?

Сара гледаше право пред себе си, като се стараеше да не се разплаче.

— Тези мъже убиха семейството ми. Искам да видя как ще изгният, искам съд за тях… но знам, че не мога да направя нищо. Тези хора са убивали и ще убиват отново и съм сигурна, че в момента ни преследват.

— Но защо?

Сара Милър вдигна остатъка от меча от скута си.

— Заради това.

— Някаква счупена антика?

Сара поклати глава.

— Това не е просто антика. Това е нещо много повече.

— Да, но какво е това?

— Още не съм сигурна — измърмори тя. После поклати глава. — Това е нещо старо… не просто старо, то е древно… И е смъртоносно.