Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (88)

85.

— Сънувах изключително странен сън — промърмори Сара с предрезгавял от съня глас. Оуен плъзна пръстите си в ръката й и я стисна. Той гледаше втренчено на изток, наблюдаваше изгрева над далечните планини. Не можеше да си спомни кога за последен път бе виждал изгрева. Май предстоеше красив ден.

— Сънувах, че стоя на някаква платформа или сцена… Бях гола, а всички около мен…

— … бяха мъже и жени с дрехи от различни епохи.

Сара се втренчи в него.

— И ти ли?

— А аз сънувах, че един демон се опитва да си пробие път през кръга от тела, но те го избутаха назад.

Сара кимна бързо. Тя вдигна ръце и разтърка яростно очите си.

— Това бяха предишните Пазители — каза решително тя.

— Откъде знаеш?

— Знам! — каза твърдо тя. — Виж! Мадок е на двадесет мили. — Посочи тя една табела на пътя и се усмихна. — Почти стигнахме.

До края на пътуването двамата продължиха да се държат за ръце без да продумат и дума.

Старецът от последната седалка изглеждаше съвсем на място сред опърпано облечените младежи. Камуфлажните му дрехи и дрипавите маратонки бяха много подобни на техните, въпреки че облеклото му бе в толкова плачевно състояние, към каквото бохемите само можеха да се стремят. Спарената му миризма се сливаше с миризмата на немита плът, бира и сладникавата воня на хашиш.

Амвросий беше наблюдавал събирането на Демонския род в Астрала. Съществата бяха привлечен от сключващите се спирали на силата, излъчвана от двете пътуващи светини.

Той видя и ярката точка от синьо-черна светлина да се приближава, да пада от разредените височини на горния Астрал и да се сгъстява в призрачния образ на чернокоса жена. Той жадуваше да използва поне частица от огромната си сила, за да срази създанието, но знаеше, че трябва да остане зад щита. Все пак, той ще я намери — трябва само да следва смрадта на злото, за да я открие и унищожи.

А сега се връщаше в Мадок.

Всичко щеше да завърши там, където бе започнало, не преди седемдесет години, нито преди седемстотин години, а преди почти две хиляди години, в мъничкото селце на границата с планините. Най-после Амвросий си отиваше у дома.