Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (20)

17.

Уокър седеше на пейка в парка със здраво вкопчени в торбата в скута й ръце. Древният метал тежеше върху крехките й крака. Тръгна си от Кроули с първия влак предишната заран и се върна в Бат. Оттогава не бе мръднала от дървената пейка, като се смразяваше от мисълта да се върне в опустошеното си жилище. Някакво фризби се приземи в краката й и Джудит се усмихна на младежа, който се стрелна и го вдигна. Паркът беше пълен с деца, със смях и с живот, с надежда за бъдещето. Джудит гледаше как майки и бащи играят с децата си, как братя и сестри се гонят, как викат и се смеят заедно.

Знаеше, че скоро ще последва братята си — по-големия, който бе убит през войната, и много по-младия, който загина преди няколко години при автомобилна катастрофа заедно с жена си, в резултат от което племенникът й Оуен остана сирак. Момчето отрасна в Америка и до голяма степен се беше американизирал, дори акцентът му беше станал американски. Въпреки че наскоро се премести да работи в Лондон, тя го виждаше много рядко. В съзнанието си тя все още го виждаше като немирното къдрокосо детенце, което прекарваше при нея почти всичките си ваканции преди много, много години. Момченцето обичаше да се качва на тавана, да строи крепости от дървени щайги, а след това да се мушва вътре, за да чете лелините си книги и да рисува свои собствени илюстрации с моливи и пастели. Това обаче беше доста отдавна.

Джудит се върна в настоящето. Втренчи се в металната повърхност на мръсната вода в езерцето пред себе си. Ако затвореше очи, можеше да си представя как бърка в чантата, как изважда увития с хартия пакет и как го мята в езерцето. В мечтите й нямаше ръка, която се подава от водата, за да го сграбчи, така че пакетът изчезваше безследно.

Но така нямаше да промени нищо.

Тя чу за трагичната злополука със семейство Милър по новините в шест часа — „изтичане на газ затрива цяло семейство“, и беше сигурна, че не става дума за никаква злополука. Една от причините да си тръгне от къщата толкова рано предишната сутрин беше да се опита да сведе до минимум риска за Сара и семейството й. Но беше твърде късно. Цяло едно семейство е убито… И за какво? Заради едно голямо ръждясало парче метал. И докато това ръждясало желязо, мечът, е на този свят, хората ще продължават да умират. Много по-просто беше да го метне в езерцето и да го остави да изгние.

Джудит бръкна в торбата и докосна метала през скъсания вестник. Веднага усети как някакво странно изтръпване се разлива по страдащите й от артрит пръсти, по китката и се разтича нагоре по ръката й. Това не беше само едно ръждясало парче метал. Това беше Дирнуин, мечът на Ридерх, Счупеният меч.

Голямо ръждясало парче метал — реликва от друго време.

И една от светините на Британия.

Пръстите на Джудит се движеха по ръждясалия метал бавно и чувствено, и вече не усещаха напуканите неравности на окисленото желязо — сега металът под пръстите й беше гладък, по покрития с кожа ефес се виеше златна нишка, напипа едрия обработен кварц, поставен дълбоко в главичката на ефеса, гладкото острие с дълбок жлеб, нащърбен и раздран метал точно над ефеса, на мястото, където е бил разтрошен. Когато Джудит отвори очи, тя зърна за миг меча такъв, какъвто е бил преди да загуби очертанията си и да се превърне в безформен ръждясал метал, какъвто представляваше сега.

Само за да го притежава, някой беше готов да убива.

Поне шест от Пазителите бяха убити. Ричард Фентън — арогантният, агресивен, двуличен Ричард, който пожъна засетите семена на своето богатство на черния пазар след войната, бе последната жертва. Убиха го същия ден, в който я нападнаха и нея. В краткото съобщение по радиото се казваше, че го намерили мъртъв в собствения му басейн и се споменаваше нещо за сърдечното му заболяване.

Шестима мъртви — шестима, за които тя знаеше, въпреки че не се съмняваше, че и някои от останалите също са убити. Смъртта на всички бе маскирана като нещастни случаи, така че нищо да не попадне в криминалните хроники — само невзрачни малки некролози от едно забравено поколение, скромно събрани в по едно малко квадратче на страницата с некролозите.

Изглежда тя е единствената, която разбира какво става.

Но защо избиваха Пазителите с такава жестокост? Едно време тринадесетте светини било поотделно, било заедно, са били невероятно мощни, носели са в себе си част от древна сила, която ги свързваше с прастарото минало на Британия. Проучването, което направи за светините, разкриваше, че много от предметите са били осветени с кръв и плът, кожа и течност с цел повишаване на техните спящи способности. Сърцето на Джудит изведнъж запрепуска бясно, подгонено от мрачното осъзнаване — светините се бяха задействали.

Според легендите имаше някакви кървави обреди, с които светините могат да се задействат, да се съживи древната им сила, която им вдъхва живот.

Някогашните крале знаели страховитите обреди, при които се използвала човешка кръв и болка, за да не угасва дремещата сила в тях. Закрепостените за земята господари практикували древна тъмна магия и бяха властвали благодарение на мощните светини. С течение на времето и с разпиляването на светините обредите били забравени, макар и не напълно.

Имаше доказателства, че Хенри VIII и Брандън, неговият придворен магьосник, а по-късно и неговата дъщеря Елизабет, под ръководството и напътствията на доктор Джон Дий задействали свои собствени индивидуални светини. Хенри притежавал шахматната дъска на Гуендолеу и бе жертвал поне две от жените си, за да окъпе кристалните шахматни фигури в кръвта им.

Елизабет пък носила пурпурната мантия, а според легендата Дий притежавал пиалата и подноса на Ригенид. Носели се слухове, че Елизабет била поръчала смъртта на граф Есекс и на Мери, за да изпълни древните ритуали и да заздрави властта си.

Светините можеха да бъдат задействани само с жертвената кръв на важни хора. Жертвоприношението на кой да е човек не вършеше работа — трябваше да е човек с власт. Едно време единствено кръвта на кралете можела да вдъхне живот на свещените предмети, а сега очевидно е нужна кръвта и плътта на потомствените Пазители — възрастните мъже и жени, които пазеха предметите още от детството си.

Джудит стана и вдървеният й хълбок се обади веднага, щом тръгна покрай езерцето към вратата на парка. Не можеше да продължава да се крие. Ако някой събира светините, тя трябва да предупреди старите си приятели. Трябва да се върне вкъщи. Трябва да говори с Бриджит и Барбара. Трябва да каже на Дон…

Трябва да предупреди всички живи Пазители, че всеки един от тях е отреден за жертвоприношение.