Морис Льоблан
Отмъщението на Калиостро (18)

VIII
ФРИНА

Господин Руслен бе точен на срещата. В девет и половина сутринта, когато Раул привършваше закуската си, той се представи не като следовател, а като риболовец, тръгнал да подразни мренките към Кроаси. Със стара широкопола сламена шапка на главата, с панталон от дебел конопен плат и плетени обувки…

— Моите почитания, господин следовател! — извика Раул. — Денят е чудесен. Ето възможност да забравите за малко вашата афера.

— Вие обаче ме повикахте за развръзката, която трябваше да стане тая нощ.

— Тя стана.

— Не виждам тук стоката, на която много държах и за която ви оставих свобода на действие.

— Има ли нещо ново, господин следовател?

— Да, господин д’Аверни, има. И противно на нашата уговорка аз ще ви го съобщя. Преди час и половина полицейският пристав от Шату телефонира в префектурата, че жената, прислужвала на Жером Елмас, го е намерила мъртъв във вестибюла на къщата му във Везине. Застрелял се. Току-що се бил върнал, вратата била още отворена. Инспектор Русо е на местопрестъплението. Аз пък научих за това, слизайки от влака.

Без да мръдне, Раул заяви:

— Логичен завършек на аферата, господин следовател. Виновникът се е самоосъдил.

— За нещастие според първите обиски не е оставил никакво писмо, от което да се види, че той е виновният. Самоубийството не е признание. От друга страна, чудно е, че Жером Елмас, младоженецът, е напуснал семейното си жилище, за да отиде и се самоубие в старата си квартира.

— Това е следствие от признанието, което той направи в присъствието на Ролан, Фелисиен-Шарл и на мен.

— Устно признание сигурно?

— Писмено.

— Имате ли го?

Раул подаде подписания документ.

— Тоя път — провикна се Руслен с явно удоволствие — мисля, че задачата е почти решена. Но може би и вие ще направите някои признания?

— Съгласен съм — каза Раул весело. — Ала на кого имам чест да говоря: на господин Руслен, следовател, представител на правосъдието, или на господин Руслен, риболовеца, добряка, чиято снизходителност, чиято деликатна душевност и чиято човечност познавам? С първия трябва да бъда предпазлив. С другия ще говоря съвсем откровено и заедно, в съгласие ще определим какво може да стане публично достояние и какво да остане повече или по-малко в тайна.

— Пример, господин д’Аверни.

— Ето. Фелисиен-Шарл и Ролан Гаварел се обичат. Преди два месеца в нощта на драмата Фелисиен се е качил в лодката, за да отиде при девойката. Ако по-нататък се е оставил да го обвинят, то е било, за да не я компрометира. Това не трябва ли да остане в тайна?

Очите на господин Руслен, човек с чувствително сърце, овлажняха и той извика:

— Тук е риболовецът, господин д’Аверни. Разказвайте без задръжки. Можете да говорите съвсем свободно, защото в префектурата трябваше да ме уведомят за истинската роля, която вие изпълнявате при нас като доброволен сътрудник. Както и за големите услуги, които ни направихте. Вие сте там въпреки миналото…

— Минало, малко претоварено, нали?…

— Точно тъй. И въпреки всички извъртания, които правите на точните правила на закона, вие сте персона грата. Говорете, господин д’Аверни!

Господин Руслен тръпнеше от любопитство. И господин д’Аверни подхрани това любопитство така, че следователят не помисли вече за своя риболов и се съгласи да обядва в „Клер Ложи“. Остана до три часа след обяд да слуша разказите на Раул д’Аверни, примесени с признания на Арсен Люпен.

В момента на тръгването си каза с треперещ от възбуда глас:

— Благодарение на вас, господин д’Аверни, аз прекарах един от най-горещите дни в живота си. Сега виждам аферата от всичките й страни и споделям вашето мнение. Тя не трябва да бъде обнародвана изцяло, а деликатно. Много красива любовна история въпреки преплитащите се в нея престъпления и подбудителства. Но тя е преди всичко красива история за омразата и отмъщението. Дявол да го вземе! Как ли е могла Ролан да довърши замисъла си! Каква енергия! Какви силни чувства!

— Нямате ли други въпроси, господин следовател?

— Само още едно допълнение по две-три точки. Просто от любопитство.

— Кажете.

— Първо. Какви са намеренията ви по отношение на Фелисиен? И вярвате ли, че това е синът ви?

— Не зная и никога не ще го узная. Дори и да е синът ми, поведението ми към него ще остане непроменено. Нищо няма да му кажа. По-добре е да се мисли за подхвърлено дете, отколкото да знае, че е син на… знаете на кого. Одобрявате ли?

— Разбира се — каза господин Руслен разчувстван. — Второ. Какво стана с Фаустин?

— Тайна. Но ще я намеря.

— Защо?

— Защото е много красива и защото не съм забравил статуята „Фрина“.

Господин Руслен се поклони като човек, който не е чужд на нещата от областта на чувствата и пожеланията. И довърши:

— Трето. Забелязахте ли, господин д’Аверни, че след всички тия произшествия вече никой не говори за сивата торбичка и за стотиците банкноти в нея? Може би богатството е изгубено за всички?

— Така мисля. Сигурно някой се е възползвал от него.

— Кой?

— Бога ми, не бих могъл да кажа. Но предполагам, че който е излязъл по-хитър от другите. Тоя хитрец е претърсил мястото, където са се сбили Симон Лориан и нападателят му. Тъй като двамата са се наранили взаимно, пакетът е паднал в трапа в тревата.

— Някой по-хитър от другите — каза господин Руслен, повтаряйки фразата на Раул. — Не виждам никой достатъчно хитър…

— Как не… Как не… — промърмори господин д’Аверни, докато вземаше цигара от масата и я палеше с унесен поглед…

Наистина господин Руслен беше задал въпроса без умисъл, но по държанието на Раул изведнъж разбра. Нямаше съмнение, че минавайки, събеседникът му спокойно бе решил да си присвои ненужното съкровище на Филип Гаварел…

— Какъв странен човек! — сякаш казваше господин Руслен, гледайки своя домакин. — Пълен с деликатност и при това с непоправима природа на разбойник. Би дал живота си да спаси другите, но не може да устои пред възможността да им задигне портмонето! Да му подам ли ръка на излизане?

Раул като че ли долови това колебание и каза, смеейки се:

— Според мен, господин следовател, това е последната авантюра… Да, имам нужда да подишам чист въздух, да се посветя на по-благородни неща. И после, толкова съм работил за другите, че трябва да помисля повечко за себе си. Разбира се, нямам намерение да се оттегля в приют… Но въпреки това… Ето… знаете ли, желанието ми е да кажат, когато вече няма да съществувам: „Въпреки всичко той беше добър човек… Нехранимайко може би, но добър човек…“

Излизайки, господин Руслен му подаде ръка.

* * *

— Идвам да се сбогувам с вас, Ролан, и с вас, Фелисиен. Да, заминавам. На околосветско пътешествие или нещо подобно… Навсякъде имам приятели, викат ме. И после, трябва да ви се извиня, Ролан, и да ви благодаря, че не ми се сърдите… Да, да, признавам, не съм съвсем прав. Не беше много деликатно от моя страна да задигна от кутията листа с признанието, който беше нужен на следователя… И де да беше само това!… Но не, Ролан, бях с вас от началото до края на цялата ви сватбена нощ. Възможно ли е? Господи, бях на най-хубавото място, в ложата. Всичко видях и всичко чух. Бях и в работния кабинет на Жорж Дюгривал в Кан, когато вие, Фелисиен, отворихте касата. Мога да ви кажа и много други работи, позволени и непозволени.

Само че, вижте, приятели, всичко стана по ваша вина. Помните ли, Ролан, в началото вие поискахте моя съвет и мислех, че сме във връзка. После изведнъж мълчание… Вие се отстранихте от човека, който ви предлагаше услугите си… Сбогом, Раул, всеки по своя път! А малко ли ви молих, Фелисиен, да бъдете откровен! Но не, господинът направил малка разходка по езерото и вместо да ми каже откровено: „Аз отидох при тази, която обичам“, той се остави да го затворят.

И какво стана тогава? Причината беше, че разделени на два лагера, ние не можехме винаги добре да вършим работа. Често грешахме. Аз правех стъпки ту в съгласие с господин Руслен, ту против него и в края на краищата, вярвайки в невинността на Фелисиен, започнах да смятам Ролан и Жером за съучастници. Точно така. Как можех да си представя, Ролан, че в държанието си вие сте била ръководена от омразата! Омразата не е чувство, което се среща често. Омразата, толкова силна, е аномалия, която води към глупости. И какви ли глупости не извършихте, малка ми Ролан!

— Вижте — Раул седна до нея, като леко хвана ръката й. — Мислите за много хитро, че допуснахте венчавката? Защото не бива да се забравя, че вие сте венчана и носите името на Жером Елмас, вие сте госпожа Елмас. Докато стигнете до истинската си сватбена нощ, ще минат месеци на глупави мъчения и излишни неприятности.

Ако бяхте ми се доверили, никога, никога не бих ви оставил да извършите такава глупост. Имаше десетки начини да постигнете същата цел, без да минете през господин кмета. Кой ви забраняваше например да кажете на вашия възлюбен: „Драги Фелисиен, вие, който можахте да дойдете до прозорците ми, имайте добрината да се вмъкнете у господин Жером и да вземете пръстена, който той е откраднал.“ Така ще ги сравним. И работата е свършена. Още повече, Ролан, вашата амбиция не беше да предадете Жером на полицията и да го изпратите на гилотината, а просто да го изобличите, да го пратите по дяволите. Хайде, бъдете откровена и признайте! Щяхте да направите хиляди пъти по-добре да се доверите на Раул д’Аверни.

Тя щеше да отговори, а усмивката й показваше смисъла на отговора, но той не позволи.

— Не, не съм дошъл за признания, а за да ви кажа няколко думи, да ви донеса разрешението и да ви поздравя. Да, Ролан, поздравявам ви, че се омъжвате за Фелисиен. По отношение на него аз се излъгах и го сметнах способен на много злини. Но той най-много е способен на любов. Младеж, изпълнен с кураж, комуто аз се сърдех, когато бягате от близостта ми, но той не ми отвърна с неприязън, загдето въпреки нежеланието му се занимавах с неговите работи. За негово добро беше. Той ще ви направи напълно щастлива — щастлива, както вие го заслужавате.

Сега моят сватбен подарък… Ако приемете, защото той е в мое ползване и трябва да го спечелите. Работата в „Клер Ложи“ е на привършване. Но имам друга да ви поверя, Фелисиен… Една стара постройка, която притежавам край Ница, с великолепна маслинова градина, където ще имате време да ми направите нещо много красиво и по ваш вкус. Значи след петнадесетина дни, след като се видите с господин Руслен и след като се уреди всичко около аферата, ще се установите в Ница и там ще прекарате вашата година на чакане… Мога ли да ви целуна, Ролан?

Той целуна момичето с нежност, която учуди самия него, после целуна и Фелисиен и като им подаде двете си ръце, ги гледа в продължение на няколко секунди.

— Може би имам да ви казвам и други неща, Фелисиен. Но това — по-късно, ако е рекъл Господ… И то ще стане, защото го заслужавам.

* * *

Раул пътува повече от година. Той си пишеше често с двамата млади. Фелисиен му изпращаше плановете си, искаше му съвети и постепенно свикваше да му пише по-открито и с повече доверие. Но д’Аверни мислеше, че между тях никога няма да има по-интимно сближаване.

— Може би той е моят син и синът на Клер д’Етижу. Но държа ли много да е така? Даже в случай на сигурност бих ли имал сърце на баща?

Но се радваше. Калиостро си бе отмъстила. Обаче нейното отмъщение не беше сполучило докрай и от време на време той изпускаше по неин адрес иронични слова.

„Не сполучи с удара си, Жозефин Балзамо. Не само че детето — ако то е Фелисиен, — не е станало крадец и престъпник, но и ние двамата с него сме в отлично разбирателство. Не сполучи, Жозефин!“

Както предвиждаше, аферата в „Клематитите“ и „Оранжерията“ бе приключила. Нещастният Тома Льобук не излезе щастлив. Откриването на истинския виновник трябваше да му отвори вратите на затвора. Следствието обаче откри тежки обвинения против него, които биха го тикнали в каторгата, ако една лоша инфлуенца не го избави от тези безпокойства.

След петнадесет месеца д’Аверни се завърна във Франция и се установи в чудесното си имение на Лазурния бряг, заобиколено от огромна цветна градина.

Един ден в Монте Карло той забеляза дама, извънредно елегантна, заобиколена от група почитатели. Успявайки да застане зад нея, той пошушна:

— Фаустин!…

Дамата изненадано се обърна.

— А, вие ли сте? — каза засмяна.

— Да, аз съм… аз, който ви търсих навсякъде и с такова постоянство.

Излязоха и се разходиха сред чудесния пейзаж. Раул й разказа за последните събития и я разпита за онази вечер, когато я бе видял да държи в прегръдките си Фелисиен.

— Не, не в прегръдките, а на рамото ми. Той плачеше.

— Плачеше?

— Да. Въпреки всичко ревнуваше Ролан от Жером Елмас и тоя брак му беше отвратителен. Имаше мъчителни припадъци и тая вечер аз го утешавах.

После Раул й разказа за сватбената нощ, подробностите за която тя не знаеше. И обръщайки се към нея, й каза:

— Вие бяхте, нали?

— Какво аз?

— Да, вие не се съмнявахте, че Жером е виновникът, че Ролан ще го изпъди, и знаехте, че от страх да не бъде предаден, той ще се прибере в дома си, преди да избяга?

— И тогава?

— Тогава вие сте го причакали, скрита зад вратата, и когато той е отварял, сте стреляли… Така е, нали? Защото наистина Жером не беше от тия, дето се самоубиват…

Без да отговори, тя посочи с ръка неясната линия на хоризонта…

— Там е моята родина… Корсика… Понякога се вижда. Там засегнатите не могат да бъдат щастливи, докато не си отмъстят.

— И щастлива ли сте, Фаустин?

— Много щастлива. Щастлива с миналото и със сегашната развръзка. Един богат италиански господин ми предложи сърцето си и мраморен палат в Генуа.

— Омъжена значи?

— Да.

— Обичате ли го?

— Той е на седемдесет и пет години. А вие, Раул, също ли сте щастлив?

— Бих бил, ако нещо не липсваше на щастието ми.

— Какво?

Очите им се срещнаха и тя се изчерви. Той прошепна:

— Нищо не съм забравил… от това, което не стана.

— Това, което не стана — каза тя, — може би не си е струвало да стане.

Той я изгледа от глава до пети.

— Нищо не съм забравил — повтори той. След момент тя отговори енергично:

— Докажете ми го!

— Можете ли да ми посветите един ден? Утре по това време ще ви върна тук.

Тя го последва до автомобила. Заминаха и след час той я заведе на възвишенията над Ница, близо до село д’Астремон.

Една порта се отвори и тя прочете върху два стълба: „Вила «Фаустин»“. Бе трогната и въпреки това проговори:

— Това е доказателство за един спомен, но не за съжаление.

— Доказателство за една надежда — каза той. — Надежда, че някой ден ще ви видя в тая вила.

Тя поклати глава.

— Човек като вас трябва да може да ми предложи нещо повече от това име, написано на две греди.

— Имам повече и много повече. И няма да останете разочарована. Но преди това една дума, Фаустин. Защо бяхте тъй зле настроена към мен в самото начало? То не бе само предпазливост, но и зла мисъл, и яд. Отговорете ми искрено!

Тя се изчерви и прошепна:

— Наистина, Раул, мразех ви.

— Защо?

— Защото не можех достатъчно да ви мразя!

Той я хвана за ръка.

Тръгнаха пешком по пътищата, които се качваха от тераса на тераса, с неповторими изгледи към снежните Алпи.

Стигнаха най-горе, на последната тераса, заобиколена от двойната колонада на една пергола.

В центъра, лъчезарна и сияеща, като богиня стоеше статуята „Фрина“.

— О!… — промълви Фаустин смутена. — Аз… Аз!…

Фаустин остана дванадесет седмици във вилата, която носеше името й.