Морис Льоблан
Отмъщението на Калиостро (7)

VII
В „ЗАНЗИБАР“

Преди няколко години върху фирмата стояха двете думи: „Старият винопродавец“, които на места още личат под пласта боя, където днес се шири по-модерното наименование: „Занзибар“. Но там е все още същата задънена, мрачна уличка на простолюдния Гренел, сред фабриките и съвсем близо до благородната Сена, която току-що е преминала най-величествения парижки пейзаж — от Нотр Дам до Марсово поле.

„Занзибар“ се посещава от всички в тоя квартал, живеещи от конните надбягвания. Там забогатяват такива, които сключват басовете, безсрамни букмейкъри, събиращи облози.

Животът кипи по обяд, когато работниците излизат от фабриките. А също и в пет часа при уравняване на сметките.

Вечер тук е потаен вертеп. Понякога се и бият. Напиват се. В такъв момент Тома Льобук — френско съкращение на „бук-мейкър“ — придобиваше цялата си важност. Тома Льобук играеше ожесточено и винаги печелеше. Той пиеше чисто вино, но никога не се напиваше. Имаше тъпо добродушно лице, жесток израз, студена физиономия. Силен на вид, с пълна кесия и облечен като господин, с бомбе, което винаги носеше на главата си, той минаваше за човек, „който си разбира от работата“.

Каква работа? Не обясняваха в подробности. Но тая вечер го видяха на дело и уважението към него много бе пораснало.

Към единадесет часа вечерта на една маса във вертепа се дотътри блед човек, който се люлееше на краката си. Току-що си беше пийнал, а, изглежда, трудно понасяше това. Пардесюто му, макар изтъркано и измърсено, беше изящно скроено. Мръсна колосана яка, но все пак колосана! Чисти ръце и гладко избръсната брада. Изобщо тип на декласиран човек. Той поръча:

— Кумел. Съдържателят каза:

— Плаща се предварително.

Човекът извади от едно тефтерче банкноти от по десет франка.

Тома Льобук не се подвоуми, предложи му:

— Да поиграем покер! И веднага се представи:

— Тома Льобук.

Другият отвърна със същата учтивост и с лек английски акцент:

— Джентълмен. Но не играя покер.

— А какво?

— Сантасе.

Резултатът от сантасето беше същият, какъвто би бил и от покера.

Джентълмена поиска да се реваншира. След много смени той изгуби двеста франка.

В това време беше поискал втория кумел. Кумелът ли беше причина, загдето не му вървеше? Той се разхленчи. После се изплъзна на зигзаг.

Аплодираха успеха на Тома, но не без съжаление. Джентълмена беше симпатичен. Изглеждаше да е от добро семейство.

На другия ден дойде отново, пак изгуби двеста франка и си отиде.

Когато пристигна на третия ден, беше толкова пиян, че отказа да държи картите, и видяха, че не парите, а чашите кумел го разтъжаваха, защото отново плачеше, сричайки непонятни неща. Някои думи се сториха на Тома Льобук тъй странни, че той наля чаша след чаша три кумела, като и той погълна толкова, макар да не понасяше този ликьор, смесен с друго питие.

Излязоха, залитайки, и седнаха на една скамейка по булевард „Емил Зола“, където и двамата заспаха.

Когато се събудиха, заприказваха по-свързано и Тома Льобук, поизтрезнял, въодушевен от по-ясна мисъл, обви шията на другаря си с една ръка и се престори на нежен.

— Сега сме добре, нали? Ти пиеш твърде много и това те кара да говориш неща, които могат да те вкарат в затвора.

— Мен в затвора! — възнегодува Джентълмена.

— Да, да! Каква е тая афера във Везине, за която бъбреше в ресторанта?

— Везине?

— Разбира се, това е криминална афера. Там си задигнал банкноти?

— Много знаеш.

— Не си ли ги откраднал?

— Не, дадоха ми ги.

— Кой?

— Някакъв тип.

— Тип от Везине?

— Не.

— Но нали ти си бил във Везине?

— Да.

— Кога?

— Преди войната.

— Дрънкаш глупости… Това не са банкноти отпреди войната.

— Не.

Двадесетина минути разговаряха и спориха, след което Джентълмена заяви:

— Имаш право, Льобук, това трябва да е било по-скоро.

— Десет или дванадесет дни.

— Може би.

— И твоят тип се казваше?

— А, това не мога да ти кажа, Льобук.

— Не можеш?

— Не, типът ми забрани.

— Защо ти ги даде?

— Като възнаграждение.

— За нещо, което си извършил?

— Не, за нещо, което той щеше да извърши.

— Какво?

— Не зная.

Нови безкрайни препирни. Двамата се помъкнаха по булеварда и влязоха в друг бар, където Джентълмена изпи още два кумела, при условие че и Льобук ще изпие два. После тръгнаха, пеейки, и така стигнаха до кея.

Слязоха до долното шосе, което върви покрай брега на Сена, където спират лодките. Джентълмена се зарови в пясъка. Тома отиде да си измие лицето. Потопи кърпата си във водата, после накваси лицето и на Джентълмена. Той почна да диша по-добре и Льобук отново подхвана спора, като се мъчеше да узнае отговора. Ала сега постъпи по друг начин — опита се да разбуди мисълта на пияния.

— Да ти обясня… Откраднали са от една вила във Везине малка сива платнена торбичка, която била много ценна. Тая торбичка е изгубена. Дадоха ти пет банкноти, за да я намериш ли?

— Не.

— Даде ти ги едно високо момче с връзка на точки?

— Не… Нямаше торбичка, нито пък връзка на точки…

— Лъжеш. Тогава защо ти дадоха петстотин франка?

— Не са ми дали петстотин франка!

— Колко тогава?

— Пет банкноти по хиляда.

— Пет хиляди франка! — Тома Льобук беше необикновено възбуден. — Пет хиляди франка!… — Той не можеше да схване истината. Тя му се изплъзваше както вода през пръстите. Все повече се напиваше и съвсем глупаво почна да плаче, правейки признания, без той самият да иска. Като стенания.

— Слушай, драги… Те постъпиха с мен като разбойници… Да, старият Бартелми и Симон… Да… Те не ме държаха в течение на техните действия. Казаха ми само: „Наеми една камионетка и ще ни чакаш при моста на Шату… Когато свършим, ще дойдем при тебе…“ После се оставиха да ги убият. Ама мен не ме е еня. Да не говорим… Има друго нещо…

В мрака Джентълмена малко по малко се надигаше на ръцете си и с очи, които не бяха очи на пияница, изследваше под неясното нощно осветление плачещото лице на Тома Льобук.

— Друго нещо? Кое? — промълви той. — За какво друго нещо говориш, Льобук?

— Онова, за което те гонеха. Огромна работа. Много зная по нея, но не всичко. Знам против кого я готвеха, но те не ми казваха истинското име на тоя тип и къде живее. С това бих спечелил стотици хиляди… Стотици хиляди… Ах, ако знаех…

— Да… — промълви Джентълмена. — Ако знаехме!… Аз бих ти помогнал.

— Би ми помогнал, нали? — хленчеше Льобук.

— Да, дявол да го вземе, мога да ти помогна. Има заведения, дето разбулват мистериите… Агенции…

— Знаеш ли такива?

— Дали знам? Че точно така получих пет хиляди франка…

— Ти ми каза, че бил някакъв тип.

— Да, тип от агенция… Каза ми: „Джентълмен, има един господин, който иска да знае кой е Фелисиен, когото току-що затвориха. Започни издирванията си. Ще имаш още толкова пари, след като успееш да установиш.“

Тома Льобук подскочи. Името на Фелисиен го разтърси, макар да беше пиян.

— Каква песен ми пееш? Само за да издириш следите на тоя Фелисиен?

— Да, на тоя, дето е в затвора. И трябва да видя тоя господин.

— Този ли, който ти даде петте хиляди?

— Да.

— Среща ли имаш?

— С шофьора му, който ще ме заведе при него.

— Къде е срещата?

— На площад „Конкорд“ пред статуята.

— Кога?

— След три дни… В четвъртък, в единадесет часа сутринта. Шофьорът му ще държи вестник в ръка… Виждаш ли, мога да ти помогна.

Тома Льобук стискаше главата си с юмруци, сякаш искаше да задържи мислите си, да им придаде форма, да разбере. Господинът с петте хиляди франка?… Не е ли по следите?

Той попита:

— Къде живее този господин? Джентълмена отговори:

— Изглежда, във Везине… Да… Той живее във Везине…

— Разбира се, казали са ви името му?

— Да… Вестниците говореха за него покрай аферата… То е нещо като Таверни… д’Аверни…

Гласът на Джентълмена изглеждаше много отпаднал. Той не каза нищо повече.

Льобук с всички сили се мъчеше да овладее обърканите си мисли и да ги сложи в ред. Всичко беше много мътно. Но тъй като не можеше да си даде сметка за противоречията в разказа, който току-що чу, той долавяше в мрачината две или три по-устойчиви точки с повече светлинка. Около тия точки се съсредоточаваше умът му.

С глава, опряна на гърдите, Джентълмена спеше до Льобук. Горещата нощ тегнеше изпод гъстите облаци. Светлинките на неподвижните лодки блещукаха по повърхността на водата. На другия бряг се съзираха тъмни сгради, грамадата на Трокадеро и сводовете на мостовете. По кея нямаше нито един минувач. Тома Льобук пъхна ръка между жилетката и връхната дреха на Джентълмена и полекичка опипа джобовете му. Едва във вътрешния джоб на жилетката, който беше закопчан с безопасна игла, почувства плътната хартия на банкнотите. За нещастие се одраска доста дълбоко от иглата и това предизвика неговия непредпазлив жест.

Джентълмена се събуди, без да съзнава добре какво е станало с него, и се преви на две. Вече без стеснение, Льобук събра всички сили, но противникът му беше сграбчил здраво ръката, която той искаше да изтръгне.

Съпротивата беше много по-голяма, отколкото можеше да предположи Тома. Ноктите до болка се впиха в месото. И жертвата почна да вика за помощ.

Льобук се уплаши. Разтърси неприятеля си и го потътри по земята. Другият изведнъж се отскубна изпотен. Ала гневът на Льобук го уплаши. Щом дойде малко на себе си, той осъзна, че е правил признания, без да помни какви. И побесня… Когато успя да изтръгне ръката си, и двамата се намираха на самия бряг.

Льобук хвърли поглед наоколо.

Нямаше никой.

Той блъсна Джентълмена, който полетя към водата, и стоя няколко мига с блуждаещ поглед, уплашен от онова, което бе извършил почти несъзнателно. Защо постъпи така? За да ограби Джентълмена ли? Или пък за да му попречи да отиде на срещата, определена от господина с петте хиляди франка?

Видя го долу да се бори с водата, да потъва и отново да изплува. Ала най-после изчезна в дълбочините.

Тогава Льобук се завърна у дома…

По течението Джентълмена за момент изплува на повърхността. Сигурен, че Льобук вече не го гледа, с голяма бързина заплува по дължината на кея — беше отличен плувец. Излезе на брега малко преди моста Гренел.

Шофьорът го чакаше наблизо. Той се качи в автомобила си, смени мокрите дрехи и литна към Везине.

В три часа сутринта Раул беше в леглото си в „Клер Ложи“.